Цветан Чалъков
Две приказки за Жабчето (2)

2.

Върбата предупреждаваше немирното си Клонче да се отдръпне, защото някой може да го закачи и да го откърши. Клончето потрепваше с листа, дърпаше се към водата.

— Искам да се изкъпя! Искам да се изкъпя! — викаше то.

— Не можеш. И аз не мога да се наведа. Боли ме стеблото.

— Тогава повикай вятъра! — не мирясваше Клончето. — Нека те наведе малко. Искам да се изкъпя!

Пискливият глас на клончето се удари във водата, водата се разлюля и погъделичка балончетата на Жабчето. То премигна, прозя се и изпъна крачката си.

— Кой ме буди и защо? — попита то.

Клончето чу гласа на Жабчето и млъкна.

— Непослушно Клонче — въздъхна върбата. — Не дава мира на другите. Кога ще се научат на ред тия деца!

— Ти ли не слушаш? — повдигна глава Жабчето, като разбра каква е работата.

— Искам да се изкъпя. Топло ми е.

— Че изкъпи се. Аз се къпя, когато искам.

— Не мога — почти проплака Клончето. — Пък и мама не дава.

— Не че не давам — обади се върбата. — Но ние върбите не можем да се къпем когато искаме. А и листата ни не трябва да стоят във водата. Само корените.

— Майките трябва да се слушат! — дълбокомислено каза Жабчето и наду още повече балончетата си.

— Но аз само за малко! — проплака Клончето.

Плачът изобщо е неприятно нещо. Особено за Жабчето. Сърцето му се сви, заболя го. То се сети за мъката на стария мост и удари с крачка във водата.

— Къде отиваш? Помогни ми да се изкъпя? — усили плача си върбовото клонче.

— Ой да се не види! — промърмори Жабчето, спря и се замисли. След това плесна с двете си ръце във водата — признак, че е взело някакво решение.

— Щом майка ти разрешава, ще ти помогна. Наведи се колкото можеш!

Клончето протегна листата си надолу. Жабчето се гмурна във водата, погледна нагоре и се тласна от дъното. Отскокът му беше добър, но не успя да улови Клончето.

— Чакай! — каза то след няколко опита. — Ще се покатеря по върбата, ще се спусна по теб, ти ще натежиш и ще се потопиш.

То така и направи — спусна се по жилавото върбово клонче и потопи най-долните му листа във водата. Държа се за него, докато върбовото клонче започна да трепери от студ.

— Много си добро — каза Клончето. — Ще ти се отблагодаря.

Жабчето махна с ръка и се усмихна — с какво ли едно върбово клонче можеше да му се отблагодари!

— Довиждане — рече то. — Ще дойда пак.

— А къде отиваш? Защо натам? — попита разтревожено Клончето.

— Излизам на брега — отговори Жабчето по-озадачено от тревогата на Клончето. — Ще скоча от стария мост. Обещах му.

— Но за да излезеш на брега, ще трябва да преминеш през гъстия папур!

— Разбира се.

— Но там е лошата Щука. Ще те изяде.

Щуката, която от няколко часа дебнеше в гъстия папур, видя Жабчето и лекичко млясна. Като разбра намерението му, тя се усмихна и усмивката й показа едри и остри зъби.

Щуката имаше зъб на Жабчето, защото до ушите й беше достигнал слухът за участието на Жабчето в отвличането на Мухарко — плячка, която си беше набелязала.

„Ела! Ела! — рече си тихо тя и тръкна дългото си тяло в папуровите стебла. — Ще видиш стария мост! Ела!…“

Тя избра най-удобното място за стрелкане, притаи дъх и вдигна опашката си, за да може с един удар да връхлети върху жертвата си. И в този момент чу предупреждението на Клончето. Време за губене нямаше. Тя изпълзя и вече щеше да удари опашката си във водата, когато Клончето я видя:

— Бягай, Жабче! Бягай! Щуката идва! — извика то.

Жабчето бързо се гмурна, разрови тинестото Дъно и дебелите облаци го скриха. От яростния блясък на водата то разбра за стремителното преминаване на Щуката. Сърцето му лудо заби, крачката му отмаляха, ръцете му се разтрепераха.

„Това сигурно е страх!“ — рече си то и остана дълго под водата.