Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приложение
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981

История

  1. — Добавяне

В съзнанието на широките читателски кръгове името на Чудомир е свързано преди всичко с представата за писателя и художника. Много по-малко популярен е Чудомир като етнограф и фолклорист, като изследовател на бита и културата на своя край. Бихме казали дори, че тази страна на неговото творчество несправедливо се пренебрегва и изоставя. Нещо повече. Разпръснати по страниците на вестниците „Казанлъшка искра“, „Септември“ (Стара Загора), „Работническо дело“, „Народна култура“, „Литературен фронт“, статиите на Чудомир върху историята на Казанлък и казанлъшкия край бяха неизвестни за голяма част от многобройните му читатели. А това несъмнено обеднява представата за личността на писателя. И то не само защото и в тази област Чудомир има своите несъмнени заслуги. Без заниманията си върху историята, бита и фолклора на една от най-красивите долини в България Чудомир не би могъл да бъде напълно разбран като личност и като творческа съдба. Той не е етнограф, фолклорист и народовед по професия. Неговите интереси към съдбата на този край са по-скоро белег за дълбоките му и неизменни връзки с един свят, от който писателят черпи своето вдъхновение и своите герои; един свят, който до голяма степен оформя неговата духовна структура, интересите му, характера на цялостната му творческа и обществена дейност. „Съветват ме да напусна Казанлък и да подиря поприще в столицата — пише Чудомир в едно писмо до свой приятел. — Понякога се поддавам на тези внушения и все пак струва ми се, че няма да се реша. Какво бих правил там, в този голям «душен град», както казват поетите? За какво бих мислил, остави писането, то е лаишка работа. Колебая се, а някак вътрешно съм убеден, че няма да го сторя.“ Това не е само признание, това е усетът на големия писател, съзнанието, че всичко онова, което е казал за хората, за техните симпатии и антипатии, за техните дребни страсти, за социалните бедствия, на които стават жертва, получава смисъл и колорит именно в единичността на малкото, в атмосферата и пъстротата на провинциалния свят, пречупено през манталитета, вкусовете и порядките на определена среда. Защото в тази сфера на отношения, нрави и порядки човешките слабости, човешките пороци и страдания му правят най-силно впечатление. Тук той намира трайната опора на своето дело, материал, който владее до съвършенство, състояния, които е почувствувал и премислил; един свят, към който авторът ще се връща през целия си живот, ще го лелее във въображението си, ще го упреква и ще му се любува, без да има сили да го отрече жестоко и безогледно. Разбира се, ние нямаме пред вид утвърждаването на съществуващите в миналото социални порядки. Напротив. Социалният акцент на Чудомировата проза е ясен и неоспорим. Също така ясен е неговият упрек срещу порядките на буржоазната държава. Става дума за нещо друго: за духовната среда, за съвкупността от привички, обичаи, празници, особености на говора, на нравите, на облеклото. Всички онези спомени за отдавна отминали събития и преживявания, които, преплетени с бита на ежедневието, създават атмосферата на един град, на един край. Оттук и корените на неговата краеведческа страст. В зората на един век на цивилизация Чудомир наблюдава как всеки изминат ден води до обезличаване на регионалните особености. Като историк и народопсихолог той съзнава, че в тези вече изчезващи багри, тъкани, предания, легенди, обрати на речта са всъщност корените на нашата историческа самобитност, могъщият потенциал на националния дух, основата, върху която ще се редят пластовете на една по-универсална култура, каквато е културата на съвременното общество. И същевременно като човек Чудомир страда от загубата на тези сладостни багри, звуци, празници. Така една след друга се раждат неговите статии върху историята на Казанлък и Казанлъшко. Понякога бегли и информативни, по-скоро научно-популяризаторски, журналистични материали, в други случаи замислени с намерение да бъдат превърнати в цялостно изследване на определен проблем, но винаги писани без апломба и самочувствието на учен професионалист. „Писмото Ви, другарко Гочева, седи от няколко дни на масата ми и не знам какво да Ви отговоря — пише Чудомир на младата археоложка Златозара Гочева, — какъв изкуствовед съм аз, какъв научен работник съм, та да се занимават с мене… Събирал съм материали само за археологията, историята, етнографията, топонимията на нашата бивша околия, състояща се от 52 села. Събрал съм материали за произхода на жителите, за особеностите на говора, за началото на социализма… Като директор на музея пеш, с раница и бастун всяка година съм обхождал в разстояние на 30 години по 20–30 села и така съм събирал материалите си. Една част са в сурово състояние, други са по-добре обработени. Имам една голяма папка с почти незавършени неща, из която трябва да се ровя с дни, за да Ви дам някои сведения.“ На друго място и по друг повод Чудомир пише: „Още по-интересно е, че нито един уредник в нашите провинциални музеи не е завършил по история поне. Повечето от тях са любознателни, енергични и предани читалищни дейци, които, без да имат нужния ценз, дълбоко вярват, че тази работа е полезна. Те никога не са се замисляли, че ще станат археолози. Тази наука е тъй обширна, тъй огромна, за нея са потребни толкова много знания, владението на толкова много чужди езици, че едва ли някой от тях е мислил да се доближи до нея или да остави някакъв сносен научен труд. Това не е нужно, защото едно такова увлечение на любителя го отклонява от пряката му задача — да събира материали само. Един малък провинциален музей трябва да расте и се развива в много посоки. Няма важно и неважно, интересно и неинтересно. Всичко старо е еднакво ценно. Както късчето от глинен съд, така и златната амфора, така и каменният чук, така и старопечатната книга имат своята цена. Еднакво ценен трябва да бъде за него предметът, датиращ 10 века преди Христа, с една година преди Освобождението. Единият ще послужи на един специалист за една цел, другият — за друга. Защото има уредници на музеи, които са се встрастили, да речем, само в нумизматика, събират само монети и търсейки само тях, пропущат много други по-интересни и по-важни неща. Нашата цел трябва да бъде ясна и определена. Ние ще се стараем да създадем такъв музей, който да отрази миналото, бита, изкуството на нашето село, паланка, град, околия или област, а за да сторим това, трябва преди всичко да събираме материали по всички отрасли. Да събираме и трупаме материали.“ В общи линии това е програмата на собствените му занимания: да събере всички исторически сведения за миналото на Казанлък и Казанлъшко, за националните и революционните борби, за бита, фолклора и етнографията, при това без самочувствието и претенциите на откривател. Амбицията му е просто да систематизира целия наличен фактически и теоретичен материал и да го поднесе в достъпна и занимателна форма, посочвайки източниците, на които се базира неговото изложение: Ст. Младенов. „Бит и език на тракийските и малоазийските българи“, С., 1935; Ст. Младенов. „История на българския език“, С., 1935; М. Арнаудов. „Очерки по български фолклор“. С, 1934; двата тома „Из архива на Найден Геров“, подготвени за печат от Тод. Панчев; Н. Михов. „Населението на Турция и България през XVIII и XIX в.“, библиографско-статистическо проучване, т. I-IV, С., 1915-1935; В. Миков. „Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места“, С., 1943; Н. Станчев. „Шишмановци и падането на България под турците“, С., 1930; А. Страшимиров. „Из Родопите. Пътешествия и легенди“, С., 1919; Васил Аврамов. „Войната на България с Византия в 1190 г. и погромът на император Исак Ангел при гр. Трявна“. С., 1929; Хр. Милев. „Избиването на Хаджи Димитровата чета и черти от живота на въстаниците Орешков и Патрев“, Пловдив, 1886; А. Глогов. „Богомилското учение според златната книга на богомилите“, С., 1935; Хр. и П. Гъбенски. „Историята на града Габрово и габровските въстания“; трите тома „Казанлък в миналото и днес“ и др.

Само в сферите на подобна научно-популяризаторска дейност да беше останал Чудомир, неговото дело пак щеше да има смисъл и цена, а Чудомир има и своя безспорен принос в проучванията на Казанлъшко. Ценни и интересни са неговите селищни проучвания, материалите за развоя на социалистическото движение, подробните изследвания за родовете в казанлъшкия край, с бележки за произход, първи селища, по-късни разселвания, родословни дървета и пр. Доколко тези изследвания ще бъдат използувани, това ще кажат историци и стопановеди, занимаващи се с преселенията по време на робството, с войните, със стопанските и природните бедствия. В творческата биография на Чудомир обаче наличието на подобни произведения е симптоматичен факт. Един краевед професионалист трудно би се насочил към такива проучвания, безкрайно дълги, поглъщащи много време и усилия и все пак проучвания с локално значение. У Чудомир обаче заговорва любопитството на писателя и интересът, който всеки патриархален човек питае към прадедите си, към миналото на своя род и на своя край. Авторът изпитва патриотична гордост, че неговият град е дал борци и герои, и същевременно питае любопитство към личностите, които са населявали тази долина, страдали са тук и са се борили. И още нещо. Насочени към теоретични интерпретации на проблемите, нашите изтъкнати фолклористи, етнографи и историци се интересуват преди всичко от най-ярките прояви, от общите особености на определен жанр, от социалните фактори, обуславящи в общи линии развитието на всички краища на страната ни. Класифицирани по жанр и по характер на мотивите, песните, приказките и легендите потъват в огромните сборници за народни умотворения, откъсват се от средата, която ги е създала. Докато за Чудомир е интересно именно това — една по-малка или по-голяма човешка общност, с нейните поверия и обичаи, песни, тъкани, шевици. Онези вече отмиращи регионални особености, които дават облика на селището или както се изразява Чудомир, „всичко онова, което ни отличава от балканджии и добруджанци, свидетелствува за нашия произход и за историята на най-хубавата долина в България“. Оттук и нашите мотиви при съставянето на том трети от „Избрани произведения“ на Чудомир. Публикувайки историческите, етнографските и фолклорните проучвания на Чудомир, ние се надяваме, че специалистите ще се произнесат върху тях, ще потърсят и изяснят приноса на Чудомир в изучаването на казанлъшкия край. Но нашата цел е и по-друга: да разкрием цялостния облик на писателя, духовната сфера на неговите интереси. Ето защо при подбора на материала измежду твърде богатите Чудомирови архиви, както и измежду статиите му, публикувани в провинциалния и столичния печат, сме се постарали да изберем не само най-същественото като фактология и документация, но и онова, което има по-голяма белетристична стойност. По тази причина едно от най-значителните изследвания на Чудомир — изследването му на казанлъшките родове — не можа да намери място в нашето издание. Съображението ни е било, че се касае преди всичко за пълно изброяване на имена и селища, необединени от повествователен елемент. Затова измежду материалите с подобен характер ние се спираме на много по-четивния и много по-добре оформен материал за първите социалисти в Казанлъшко.

Друга трудност при комплектуване на тома беше обстоятелството, че писани в продължение на тридесет години, Чудомировите статии и бележки понякога се повтарят (става дума за фактологически повторения). За да запазим целостта на материала и логическия ход на авторовото повествование, ние запазваме тези повторения в случаите, когато се касае за сериозни и значителни материали и когато повторенията не са особено големи. Само в един-два случая сме си позволили да изпуснем дословно повтарящи се пасажи от авторовия текст, като отбелязваме това в текста на изданието.

Въпреки че Чудомир, предавайки откъси от чужди произведения, не винаги цитира абсолютно точно, ние запазваме неговия текст, като си позволяваме корекции само в случаите, когато авторът цитира строго научни произведения или исторически съчинения, имащи изключителна стойност за българите.

Понеже Чудомир пише своите статии в продължение на 40 години, имената на споменаваните селища се срещат в няколко названия. За по-голяма яснота ние посочваме селищата, които се срещат с повече от едно наименование:

Авлиени по-късно: Асеновец
Аджар по-късно: Свежен
Алагюн по-късно: Пъстрово
Армаганово по-късно: Бузовград
Атларе по-късно: Жребчево
Горно Черковище по-късно: Морозово
Доймушларе по-късно: Осетеново
Елхово по-късно: Милево
Ешекчи по-късно: Николаево
Карагитлий по-късно: Виден
Козлуджа по-късно: Шаново
Кудърелиаз по-късно: Търничене
Кючук-оба по-късно: Борисово-Манолово
Лахантлий по-късно: Ветрен
Окчилар по-късно: Александрово
Орхане по-късно: Ботевград
Орозово по-късно: Розово
Оряхово по-късно: Шаново
Симитлери по-късно: Горно Черковище
Софуларе по-късно: Скобелево
Търново-сеймен по-късно: Марица
Туле по-късно: Тулово
Турлакмахле по-късно: Загорци
Хаинето по-късно: Гурково
Химитлий по-късно: Ясеново
Червените попове по-късно: Жълтопоп
Ченге по-късно: Аспарухово
Юлиево по-късно: Долно Мъдърци
Юренлии по-късно: Асен
Край