Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Писмо
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981

История

  1. — Добавяне

Казанлък, 26 март 1960 г.

 

Драги Коста,

Бележките, които съм ти правил, са били от обич към писателя и човека. Критик не съм и избягвам задълбочаването, защото, ако почна така, трябва най-напред да направя на пух и прах себе си.

* * *

Че в силно потурчената ни долина казват „асма“ вместо лоза, това е естествено, но дали добрите четци от Врачанско не ще се понамръщят, както ний от Стоян Даскаловите провинциализми? Дали същото не ще, направят и тези от Добруджа и Малкотърновско например?

* * *

Всички ний заедно с „колегата“ Толстой грешим, но на едни греховете по̀ не се виждат и се прощават, а на други се виждат.

Такива бележки направих на Дамян Дамянов, който в трите си стихосбирки е повторил повече от тридесет пъти един и същ образ. Той изненадан много ми благодари и ми каза, че досега никой не му е бил обърнал внимание на това.

Това сторих пак от обич към писателя и човека и моля те да не се съмняваш в думите ми.

Сърдечно твой — Чудомир

 

 

Казанлък, 22 март 1966 г.

 

По повод бележката на Д. Каролева в сп. „Пламък“, кн. 2, 1966 г., където пише, че най-хубавият ти разказ от „Лирични размисли“ е „Клонче от асма“ (?).

Тази некрасива дума си я повторил и потретил само… (не се чете) пъти, а в същото време пак там си употребил хубавите нашенски: „лозар“, „лозница“, „лозова“.

Поради тази причина само аз не съм съгласен с нейната оценка и оставам на особено мнение по въпроса.

Чудомир

 

 

Казанлък, 19 август 1966

 

Драги Коста, такива малки дописки ще получаваш по-често за селата от моята енория. Моля те да ги поместваш подписани само с двете Че-та.

Научих, че си щял да се местиш в София, но лично аз не ти препоръчвам, защото виждаш как там ги уволняват и разместват на едро. Освен това тук си винаги в по-добър контакт с твоите сюжети.

Не те поканих от разсеяност у дома, когато беше в К-к, та ще прощаваш. Пък и нямаше нужда от покана, струва ми се.

Сърдечно много здраве на дъщерята и съпругата.

Чудомир

 

 

с. Александрово

 

Село Александрово има към 3000 жители и след Мъглиж е най-голямото село в Казанлъшката долина. То още няма зъболекар, няма баня, но най-крещящите му нужди са две: да се открие проектираният дървообработвателен промкомбинат или цех, които да приберат безработните му жители, принудени да търсят работа из карловските и казанлъшките фабрики, и детски ясли. Обратно на другите наши селища тук раждаемостта е много голяма и в момента има към 205 деца до 3-годишна възраст, оставени без никакви грижи. Крайно време е да се назначи комисия, която да прегледа сградите на бившата участъкова болница, както и на стария селсъвет, които чрез съответна пристройка се приспособят за тази цел и ако се окажат непригодни, да се запланува и построи специална постройка за това.

Ч. Ч.

 

 

София, 19 април 1967

Правителствена болница — Хирургия

 

Коста, от началото на месеца аз съм в София да доуреждам документите си за „оня свят“. Клаха ме пак, драха ме — не ти е работа. Че закачили долната част на езика ми, та си изгубих и дикцията и буквата „р“ я изговарям с френски акцент. Хранят ме само с течности, и то безалкохолни, за съжаление.

Поради операцията не мога да се обръсна, та е набола една бяла четина — същински Хемингуей. Това донякъде ми възвърна самочувствието, но да имах и неговата пушка!

Гледах на филм и Иван Хаджихристов, но ми се стори, че и той скоро ще престане да кашли и се задушава.

Така се шегува животът — дорде разбереш, че „мястото ти е сторено“, веднага се убеждаваш, че „време ти е минало“.

От април м.г. до април т.г. съм все по болници и докога, не знам.

Едно време се чудех какво ли ще правя, като ме налегне старост, а то щял съм да стана фермер и да развъждам раци. Кога върви на човека, върви му и толкоз.

— Бре звание, бре ордени, бре снимане на филм, бре окръжен съветник, депутат… и на края като капак един рак стокрак.

Моля те изпрати ми последните няколко броя „Септември“, че без него и „Искра“ губя всякаква връзка с окръга. Те се получават в К-к, но и жената е тука и няма кой да ги препрати.

Сърдечно много здраве на всички ви

Чудомир

 

 

Берлин, 23 юни 1967 г.

 

Усетиха, види се, че ще почна да изстивам, и ме пратиха тук да ме нагряват, а е студено, дъжделиво. Не тук трябваше, а при арабите напр., та да ме нагреят евреите и да разбера нещо.

Много е трудно, Коста, дето не можах да науча поне български свястно — знаеш ли, че Zahnfleisch значи венци, а? Ха запомни го де!

Много здраве и ми прати два-три броя. Аз ще съм тук месец и нещо. — ЧУД.

 

 

Берлин, 20 юли 1967 г.

 

Коста, аз тук съм като чактисан пищов, само чакам някой да ми се обади отнякъде и веднага му отговарям, защото такива случаи все повече намаляват. Досега съм получил само две писма от жената и твоето. Дойдоха и 2–3 броя „Септември“.

Тя се разбра, че ще летувам в килия 308 на клиниката и едва към средата на август ще си дойда, ако не се случи нещо непредвидено.

Отгде да знам, че за паспорта към оня свят трябва и немска виза?…

Няма плод, няма зарзават, няма нашата кухня, не знам и език, та да ги напсувам поне. Лимонадата им кисела, оранжадата — кисела, компотите — също. Купища картофи из чиниите само и каша от зеле. А ядат швабите му с шваби, плюскат като разпрани.

Да са живи и здрави от нашата легация, но никой досега не ме е посетил, сам ходих веднъж-дваж в „културния център“, който е на около 30–40 км далече от легацията и там научавам кое-що за родината.

В софийската болница минавах за „мълчаливеца“, но тук ще се пукна от мълчание. С найн, гут и я приказвай си, колкото щеш, ако можеш.

Веднъж да се върна, че да се карам поне три дена с жената, та да ми се раздвижи ченето.

По вестниците личи, че е лято и музите се изтеглят голи по разнокачествените пясъци, а пегасите мятат опашки под сенките, за да гонят мухите. Всичко се е спотаило и чака да дойде септември…

Ех, Коста, Коста, дали ще дойде време да има магазини, в които да се продават запасни човешки части? Ако имаше такъв, щях да си сменя всичките заедно с главата.

Бъдете здрави, обичайте се и се радвайте на живота.

Чудомир

 

 

Берлин, 4.VIII.1967 г.

 

Коста,

Младите журналисти нагазят ли на историческа тема, обикновено се излагат. В „Септември“ и „Искра“ съм срещал често куриозни исторически нелепици даже от близкото минало.

В статийката „Един забравен герой“ от П. Шейтанов първата половина е направо глупава измишльотина… Джабил, турчин от съседното село, решил да става паша в Казанлък и потърсил неговата помощ. И този „комита“ Момчоолу убива пашата в конака. Първо, в К-к не е имало никакви паши, а само един окол. управител и, второ, Джабил по този начин не може да го замести и т.н.

Също неприемливи са и подвизите на внука му с ранения руски войник и изоставеното дете.

В „Оживяване на миналото“ от В. Китанова също се срещат съвсем неверни неща, като наприм. Димо като войник получава по пощата „Работнически вестник“ и след това броевете се увеличили… нещо абсолютно невъзможно. След като споменава Битоля, Черна, Серес, което се отнася до Първата европейска война, по-късно пише, че Димо се сражавал и при Одрин, което е през Балканската война… Още по-нататък, гдето му предлагали 50 000 лева безвъзмездно, за да станел масовик в блока… и пр.

Как може една журналистка да вярва на такива глупави лъжи и да ги пише. Не знае ли, че в голямата си част тия склерозиращи старци лъжат. Цялата статия е неприемлива за обикновения здрав разум и нека тия млади хора се запретнат и проучат поне най-близкото ни минало, за да се не излагат повече.

В К-к из папките си имам събрани подобни „исторически“ статии и ако има малко животец още, ще напиша един фейлетон за тия производители на съченени съчинения. Тленните ми останки тръгват за София на 9 т.м.

Чуд.

 

 

София, 16 август 1967 г.

 

Коста, тленните ми останки пристигнаха в София и, разбира се, в Правителствената болница пак.

Понеже в самолета не вземат много багаж, оставих 7 кг от живото си тегло в Берлин, да го ползват, както намерят за добре, немците. Колко ще остана тук, ще покаже възстановяването, понеже тия облъчвания или нагревки са много изтощителни. Много мъчно се храня (само течна). Лесно се простудявам и трябват грижи, каквито у дома не може да има. Тук съм от 10 т.м. и ако обичаш, прати ми излезлите от тогава броеве. Те ми са като писма от нашия край и ги препрочитам по няколко пъти.

Ако ти падне път насам, може всеки ден да се видим в парка, щом се обадиш по телефона. Аз съм в II вътрешно отделение, стая 12.

Много здраве на литературна Ст. Загора, на тебе и семейството ти.

Сърдечно твой Чудомир

Край