Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981


Към края на първата половина на миналия век немският учен Барт[1], минавайки през Долината на розите, посетил и Голямото село. „Отдалеч — пише той — високо, красиво минаре се осветляваше от първите лъчи на появяващото се зад планината слънце. Това село е преимуществено мюсюлманско — продължава Барт — и по външния си красив вид надминава християнското село Кудърелиаз (Търничене).“

Наблюдавайки днешните жители на селото, много съм се чудил отгде водят произхода си. Тези сухи, високи и мургави „гурмуселци“, препасани с яркочервени турски пояси, с гайтанлии елеци „на бузи“, прочути изборджии в миналото, упорити като козли, защо по тип не приличат нито на едни от съседите си от околните села? Отгде са дошли тези чирпанлии с „кръкми“, черни като волски реси, над челото в Розовата долина? А работата била проста. Нито един от големите родове, които са образували селото, не е от нашия край. Балбуровци напр. са оттатък Балкана — откъм Ново село, — Шопови самото им име ги издава, че са от Шоплука. В Петкановия род се мярка прабаба из Софийско, а Делиивановци са чак от Одринско. Някои казват, че в жилите им течала циганска кръв. Прибавете към тази смесица неизбежната турска подкваса, и вие ще имате представа за типа „гурмуселец“. Някогашното име на селото е Буюкоба. Старите селяни също разправят, че селото е било турско някога и малкото българи там, от кол и въже събрани, са били ратаи и овчари на турците.

Пряката пътека, която води от селото през Яламовия мост на Тъжа за Калофер, трябва да е работила повече на времето, защото в говора на голямоселци има много от калоферско наречие. Това твърдо „жъ̀ идъ̀“ „ж’ додъ̀“ има като че ли калоферски произход. От друга страна пък, някои думи ги произнасят много меко, като напр. „пльоча“, „кльони“ и пр. Интересно е, че голямоселци казват „бърбъ̀“ на върбата, което също се среща нататък към Калоферско.

От историческо гледище селото представлява грамаден интерес. Тепърва ще проумеем шепота на Тъжа. Тепърва ще бъдат прочетени тайните, що крият Монастирището, Светият вир, Паунов и Иванчов камък, Кайрякът, Габракът, старите пътища, кули, стени и кладенци. Вещата ръка на опитен археолог ще ни посочи тук ли е била някога столнината на великата Крънска земя, където в XIV век е царувал болярин Елтимир, царството на когото се е простирало от Стряма до Сливен, както твърди Иречек, и оттук ли е минавал пътят, през който старите римляни поддържали търговията си между Мизия и Тракия, както пише Каниц.

Иначе селото със своите спретнати 600 къщи, между които има и напълно модерни постройки, със своите бликащи от изобилна балканска вода чешми и с дивната си околност представлява отлично летовище. И чудно ни е защо досега не се е посещавало през летните месеци. Дали отдалечеността му от града и липсата на редовни превозни средства, или конкуренцията, която му прави в туй отношение Калофер, та е тъй изоставено?

Но никъде другаде нашият Балкан не се чупи в толкова красиви линии, както тук, и никъде няма толкова много водопади и „пръскала“. Пък и нищо друго да няма, малко ли е това да чувствуваш, че си в най-близко съседство, че са до тебе царствените Мара̀гидик, Кадемлия, Юмрукът! А приказната Тъжа със страхотните си извивки и шеметни пропасти и вирове! Ако на времето си Алеко беше видял всички тия хубости, вярвам, тук още по-сърдечно, още по-възторжено щеше да извика: „Швейцария ли?“

И щеше да намери в себе си сили да ни накара да излезем из душния, злобния, завистливия и препълнен със сплетни и мизерии град и да ни заведе там, сред чистата и дивна майка природа.

 

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, VIII, бр. 163 от 15.V.1935 г.)

Бележки

[1] Хенрих Барт (1821–1865), немски пътешественик, преподавател в Берлинския университет. При едно пътуване до Рим и Сицилия (1840) проучил Средиземно море по цялото му протежение. Няколко години по-късно той посетил Алжир, Тунис, Мароко, Триполи, Бенгази, Киренайка, Египет, Синайския полуостров, Палестина, Кипър, Гърция и Цариград. През 1849 година Барт посетил Африка, изучавайки редица неизвестни за европейците местности. При първото си пътешествие Барт се завръща в родината си, прекосявайки Европейска Турция. Плод на неговите впечатления от бита и етнографията на народите в Европейска Турция е съчинението му „Reise durch das Jnnern Europäischen Türkei, von Rustschuk über Philipopol, Rilo (monastir) Bitolja und d. Thessalischen Olymp nach Salonik im Herbst 1862 — von Heinrich Barth“. Откъси от съчинението на Барт са преведени на български и поместени във II том на Юбилейния сборник „Казанлък в миналото и днес“, С., 1923, стр. 204–214.

Край