Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981


Както почти за всички селища по нас, така и за Сахране легендата говори, че тук някога е имало голяма гора, из която са се криели сърни, от които селото уж получило и името си. Друго предание за името на селото е, че между Горното и Долно Сахране имало в старо време някаква колиба или малка къщурка, където селяните са съхранявали сечивата си. Третата легенда, която, изглежда, има връзка с втората и е най-приемлива, е, че на царския път между двете села е имало един срещу друг, от двете страни на пътя, два хана, боядисани с желто, и оттам Саръхан-Сарухане — впоследствие се преобръща в Сахране. Мястото на старото селище се сочи на около 500–600 метра на запад от сегашното село в местността „Солука“ и „Гащова вада“. Живите още старци помнят, че в турско време е имало доста много българи, но повечето са били богати турци. Оттам е родом и свирепият Куртчи Осман, който се е ползувал с известна власт из околността. Той същият е преследвал четата на Добря войвода, която е върлувала в западната половина на долината ни, Калоферско и Стремската долина. Той е същият, който е вървял по стъпките на изнурената Хаджи Димитрова дружина, от Озанът до Бузлуджа, с банда башибозуци. Куртчи Осман дочакал Освобождението и дълго време след това е живял в голяма мизерия в Казанлък, като понякога е прескачал и до Сахране да продава бостан. Измежду богатите турци е имало и кротки хора, но е имало чапкъни и зулумджии, против които са се обединявали и турци, и българи. Така един от тях — Асан-аа — обичал да безчинствува из селото и да закача жените, като не държал много за народността. Като научил за това Георги Енеолу, който бил по това време арабаджия в Цариград, хвърля чукове и тесли и заедно с един другар от Симетлери (Сюнетлери) тръгват от Цариград да му отмъстят. Като минават през ямболската кория, видели двама турци, че измъчват една жена-българка. Нахвърлят се върху им, пречукват ги, освобождават жената, след което идват в селото, та убиват и Асан-аа и оттам пак се връщат в Цариград. Изглежда, че в селото имало бунтарски дух. Около времето на Панагюрското въстание в Долно Сахране е бил образуван революционен комитет начело с поп Слави Неделчев, дядо Нено Николов и даскал Неделчо. Подушили за това, турците правили обиск и намерили пари и ножове, скрити в сопите им. Арестуват много хора. В селото настъпва голямо смущение. Селяните започват да се трупат в някои по-запазени къщи заедно. В една такава къща, на Недя Каранедев, където били събрани много хора, турците ги подушват и започват да къртят вратите. Поп Нистор посегнал да отвори и един турчин му отсича ръката. Между по-милостивите турци е бил и „Исан-аа“ (Юсеин-аа) — баща на Бенни Ахмед от града. В неговата одая били затворени по-подозрителните членове от комитета. За да ги спаси, той праща брат си Мастън-аа с кон да иде в Казанлък и да поиска намеса на официалната власт. От бързо каране Мастън-аа пукнал коня, който издъхнал веднага някъде към ханчето. Идва войска и със застъпничеството на добрите турци селото било спасено от сеч и пожар. Това е било на 11 май 1876 г. Интересното е, че и някои турци са знаели за комитета. Даже помагали при леенето на куршуми. С користни цели ли е било това, или и между тях е имало недоволници от безправието, което е царувало, не е известно, но знае се, че и гюсовските турци са произвеждали също и продавали барут на старозагорските бунтовници във въстанието през 1875 г. Българите в селото са имали църква ниско в земята, в зимник. В нея се слизало по 4–5 стъпала надолу в земята. Поп Нистор, който доживял късно след Освобождението с една ръка, пръв сложил дървено клепало. След завръщането си от бега в селото се заселват много шипчанци. Една част от турците се изселили около това време, а другата част — късно, към 1892 година, чак след убийството на Осман-аа от габареца Захари. Сега там няма турци. Поради липсата на съобщение с Пловдив, преди да се свърже Чирпан със Стара Загора и с Тулово Казанлък, сахранци се занимаваха с кираджилък и всякой почти имаше голяма покрита каруца и два коня. Те продоволствуваха града със стоки от Пловдив и откъм морето, превозваха пътници и постоянно пътуваха. Съприкосновението им с големите центрове на царството оказа благотворно влияние върху сахранци и те станаха едни от най-будните селяни на околията ни. Селото сега има към 380 къщи и е дало досега около 30 души с висше образование. Любовта към науката в сахранци още не е изчезнала. Който е имал възможност да посети някоя вечерна сказка в театралния салон при училището им ще се учуди на големия интерес, който проявяват те. Имат и кредитна кооперация с 270 членове и прогимназия с 9 души персонал. Учителите са повечето млади, енергични и се надпреварват кой повече сказки да изнесе.

Примерът на сахранци е ненадминат. Те мислят да приключат сезона си с тридесет сказки и ако продължават все с такава любов и преданост, ще надминат и „Искра“ даже.

 

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, X, бр. 210 от 15.IV.1933 г.)

Край