Чудомир
Скобелево

Скобелево е една малка махала, откъсната от старото Софуларе, на около 1 км на югоизток, кацнала на левия бряг на Акдере и изложена да я духат седемтях вятъра. Преселници колибари от Зелено дърво, Топлеш, Бойовци, Делиджеците и др., на брой около 30–40 фамилии, заселват първоначално напуснатата от турците Софуларе, но когато по силата на договора започнали да се връщат по-късно турците наново, те слезли малко по-надолу по реката и заселили сегашната махала, която нарекли по името на генерала, който със славните си дружини се е смъкнал през Балкана.

При застрояването на Скобелево в могилата, наречена и сега „Кръстът“, били изкопани църковни вещи, кръст, кадилница и др. и оттогава и досега на тази могила си има кръст и я чествуват. Старото Софуларе преди Освобождението, а, изглежда, и далеко преди това е било 41 чисто турско селище. За това свидетелствуват многото гробища, които го опасват, текето и старият водопровод на север от селото в Обадере, останки от който се виждат и сега. В разклоненията на този водопровод са намерени и дървени кюнци от борово дърво. По този водопровод софуларци са си построили сега нов. Тринадесет чешми с изобилна и малко варовита вода обслужват населението и поят просторните им дворове и градини. Според преданието първоначално селото е било на запад от сегашното и се наричало Мосуч. На царски път е лежало тогава селото Мосуч, който е минавал край Демиркапия и слизал вероятно в Севлиево, та додеяло на мосучани царски войски да посрещат и кърджалии и делибашии да хранят и поят и решили да напуснат селото. Една част от жителите му слезли по-надолу и заселили Юренлии (Асен), а другата дошла в Софуларе. Около старото село Мосуч има останки от крепост — Каледооросу, — в подножието на която също се намират развалини и остатъци от човешки кости. Близо до него е известно и друго селище — Небибоаз, — напуснато от жителите му според легендата, защото ходжата на туй селище е бил застрелян от разбойници, както е пеял молитвата си на минарето, а според обичая селище, където насилствено е умъртвено свещено лице, трябва да се разтури. Изобщо около Софуларе гъмжи от останки от стари селища. Източно от селото, непосредствено до балканското гърло, из което изтича Акдере, над Баевата воденица, се виждат пак следи от друго селище. Него смятат пък за някогашното с. Гъбарево, като свързват владението на балкана, непосредствено на север от това селище, от сегашните габарци с това, че селото им било някога тук. Тук е намерен стар ромел, който е запазен у Хр. Аврамов от Дунавци.

Изобилните води, проходите, които водят за Мизия, и сравнително добрата почва (Асенското плато дава най-зърнестото жито в околията) и просторните гори, изглежда, са причините за тъй многото селища около тия места. Ако се проучи добре от специалисти праисторици, кой знае в „Ефкая“ дали няма да се намерят следи от пещерния човек. Легендата за кучето, което влязло в нея и излязло чак към Севлиево, ни подсеща за това.

По-късно, с течение на години, софуларските турци, както и много други от турските селища из България, започват да се изселват и на тяхното място пристигат тракийци, македонци от Неврокопско, колибари и различни други преселници и селото добива забавно пъстър вид от облекла, наречия, обичаи и физиономии. Тази пъстрота отслабва колективния дух и задушевност между населението, а партизанството пък я довършва. Както почти във всички наши села, за голямо съжаление, и тук ще срещнете твърде много „кметове“ — бивши, настоящи, бъдещи, — също и маса секретар-бирници, които в своите нещастни борби за първенство често пъти достигат до осъдително туркофилство, стараейки се да добият на страната си общинските съветници турци, които почти всякога тук са половината от общинските съветници. Черква и общински дом, разбира се, нямат и изгледи да се сдобият с такива няма никакви, понеже основаният за тази цел фонд засега бил 1400 лв. Черкуват се в Горно Сахране, а турците си имат джамия. Тази година на два пъти град е бил софуларци, та доста те пострадали. Една голяма група трудоваци разбиват скалите, за да пробият път по Акдере. На този път селяните възлагат големи надежди, който ще ги свърже със Северна България и ще им даде възможност да използват богатите си и недостъпни досега гори.

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, IX, бр. 196 от 15.IX.1932 г.)