Чудомир
Енинците

И по физическа, и по психическа конструкция енинският тип стои ярко определен и почти самотен сред общия тип селяни от нашата околия и сякаш е пренесено от други краища и присадено у нас цвете. Тези високи, стройни, червени, с малки хитри очи мъже, наклонни към затлъстяване, и тези едри, с правилни черти и нерядко мустакати жени, ловки, дяволити и уредни, които майсторски се пазарят вторничен ден и най-често ни надхитряват, са спирали вниманието на много любознателни хора. Те по нищо не приличат ни на шипчанци, ни на крънчани, с които се родеят, нито пък на някои по-далечни съседи. Докато голямата маса селяни от по-отдалечените села са твърде пасивни, енинецът е ловък, упорит, буден и много работен. Своята работа почва почти без капитал. След като приберат плода от земята си, изорат и посеят през есента, по-голямата част от нашите селяни забучват ръце в пояса и почват да бистрят политиката, като почнеш от октомври, та до март. Енинецът това не прави. Той си уреди всичката работа с нивите и след това грабва торбата и тръгва на друга печалба. През лятото е земледелец, а през зимата е или терзия, или воденичар, или търговец на всевъзможни стоки, или най-сетне е контрабандист, но празен не стои. Докато другите селяни ядат през зимата летния си труд, енинецът с двойна енергия се залавя на работа и благодарение на скитничеството и безбройните опити да изкара и от други приходи той бързо се култивира, „отраква“ се и се издига над общото селско ниво.

Така можем да си обясним появяването на големите фирми и къщи енински на бр. Пискюлеви, Хаджимихови, Червенкови, Демирчев и др. в Стара Загора; Дренчеви, Каличкови, Гиньо Генчев, Пискюлеви, Герданов и пр. в Казанлък; братя Демиреви в Нова Загора; Гъдеви в Пазарджик и пр., и пр.

Прост човечец, слаб наглед, с абичка и потури, отзад през средата на дъното с два пръста гайтан (по това ги познавахме едно време), тръгнал от село на село и прекупува кожи, добитък, семена, четина, орехи или други неща, мине се не мине 5–6 години, току-виж, потурите изчезнали, абичката изчезнала и човекът вече е в градска носия с корем и собственик на фабрика. Чираче малко шета в колониален магазин, тича, пъха се, стрелка очи, изучава, наблюдава и дорде му набодат мустаци под носа, той е вече собственик на подобен магазин. Така са се явили освен горните посочени енински фирми и Папазовите, Стайнови (по женска линия), Петко Дързев, Кечеджиев, Енински, Бобчев, Демирчев, Ватоолу, Мирчоолу и много други, за които малцина може би знаят, че са все енинци.

Ловък, умен и пестелив, енинецът може и с труд, и с дяволия да спечели. Отишъл да поправя някаква воденичка, застои се там година, две, три и току виж, че воденичката станала негова. Едно лято във Варна срещнах един накичен цял по гърдите с мускали розово масло. Ходи си той по улиците, край брега на морето и продава по 50–70 лв. малките желъдовидни мускалчета. А маслото вътре хубаво, бистро и се сковало на кристали. После, като се сприятелихме и мускалите бяха на привършване, разбрах, че вместо масло в мускалите слагал чист пчелен мед и само една капка масло отгоре сипвал за миризма. Неотдавна бяха разкрили покрива на старата църква „Св. Параскева“ и дълго време таванът им служил за склад на контрабандиран тютюн. В стремлението си към забогатяване те бяха стъпкали и бога. Впрочем енинци не са и без това твърде набожни. В противовес на шипчанци, които повече са теоретици, фантазьори (не току-тъй там се правят толкова много свирки и кавали и се раждат художници), енинци са земни и практични хора. От тях рядко ще видим чиновник. И вместо свирки и кавали той пренася ябълки от колибите, купени на безценица, и ги продава скъпо на гражданите, а енинката няма да се подвоуми да ти покрие някоя обелена ряпа с пласт масло и да ти я продаде за 50–60 лв. Те са и много духовити. Безбройни и хубави са техните шеги и жилото им най-често е насочено към гражданите, което също не е случайно. Мегдан искат да делят с тях енинците. Чувствуват сили за това! Покривите на най-високите къщи на града се виждат от Енина, а те са все на енинци.

Отдавна диря материали за произхода на енинците, но поради това, че твърде малко хора у нас се интересуват от такива въпроси и поради това, че писмени документи из нашия край изобщо няма, работата се много затруднява. Според почтения г. Д. Караджов от Шипка енинци са дошли откъм Източните Родопи и са „рупалани“ или „рупци“, както ги нарича А. Страшимиров. Те били принудени да се изселят между годините 1650–1670 в царуването на Мехмед IV, който е искал да ги потурчи. Една част (сегашните помаци) са приели мохамеданството, други са били избити, а трети са избягали и са се пръснали из Тракия.

Най-силният аргумент за произхода на енинци е техният говор, който е единствен в околията ни. Те и сега даже още казват „Тяню“ вместо Теньо, „Яню“ — вместо Еньо, „тява“, „онява“ — вместо тези и онези, „армява“ — вместо армея, „бяли мячета“, „двя“ и много други думи още на говор, какъвто се среща само в Източните Родопи, от Харманли на запад и от Борисовград на юг, дори до р. Арда.

При по-късните потурчвания и изселвания според г. Караджов енинци са били принудени да бягат през Балкана към Трявна, с който град доскоро те са се родеели. Това също ще да е вярно, защото и други стари български села в околията ни имат връзки с оттатъкбалканските селища. Така напр. и в с. Турия има родове, произходът на които е откъм Трявна. Още повече че проходите Енина-Трявна, както и този Крън-Бедек-Поликраище някога са работили повече от Шипчанския.

Изобщо енинци и типът енинец представлява богат материал за изследване. Кой знае, може би потомците на легендарната козарка от Салтъково Яна, която първа е свила своята кошара край устието на Кечидере, са се смесили с волните и непокорни родопци, та се е добил тъй интересният енински тип и се е развило будното и голямо село Енина, което ражда толкова много богаташи, от една страна, и толкова нихилисти, от друга. Кой знае?

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, X, бр. 221 от 15.X.1933 г.)