Чудомир
Село Турия (Материали по историята на селото)

Това малко, чисто българско гнездо е сгушено в северните дипли на Средна гора между Казанлък и Калофер. От северните ветрове го пази хълмът Гьозтепе, от запад друг хълм — Просойката и върхът Висок, от юг трети хълм — Гюсовица, а от изток — гъсти гори, каквито е имало някога. На юг от селото виши стан и вторият по височина връх от Средна гора — Братан (1442 м). През средата на селото тече Турийската река, приток на Тунджа, която някога се е наричала Тулунджа. Тя събира водите си от Излянската река, Караукуш и Срядната река. Землището на селото граничи от изток с това на Морозово; на север с павелбанското и габаревското, на запад със свеженското и на юг с това на село Розовец и Горно Ново село.

Много оскъдни са историческите данни за село Турия, но по всичко личи, че около него е имало живот от най-древни времена, а от писмен документ знаем, че то е съществувало и преди падането ни под турско робство. В „Царственика“, или „История болгарская“ от Паисий, издание на Христаки Павлович през 1844 г., на стр. 70 срещаме следните редове:

„… В лято же господне 1454 собра пак султан Магомет войска до 500 000 души турци избранни, и отиде на останалите градове болгарски и сербски. Стигнав же близо при Филиппополя и разумев защо се крие в Туловското поле, и из гората тамо, войска, болгарска, тоя час поела Арап Исуф паша, сос 15 000 души турска войска, да избият сичката оная войска болгарска.

И така они отидоха в Среднята гора и найдевше тамо монастир «Святаго Николая», разсипаха го от основания и избиха сичките в него калугере и мирски, щото се бяха скрили. После отидоха в село Турия и разориха“…^[1]

Развалините на този манастир сега още личат горе на водораздела край шосето за село Розовец и цялата местност носи неговото име. Знае се къде е била манастирската воденица, нивите, ливадите, а доскоро стоеше и кладенецът, непосредствено до развалините. Манастирските имоти са били в местностите „Къртичовца“, „Мосливнища“ и „Рахманлиева поляна“, а воденицата е била там, където се събират реките Джендемдере и Срядната река.

Разрушеното село е било на два километра южно от сегашното и местността се нарича „Старо село“ и „Равнакът“. Църквата му е била на десния бряг на реката и се е казвала „Света Неделя“. Следи от църквата също личат, а преди години селяни вадеха от пода им широки тухли и си постилаха домашните пещи с тях. При леки разкопки могат да се открият основите й.

Какво е станало с жителите на разореното село Турия, не се знае, а може само да се правят догадки. Вероятно част от тях са избити, други поробени, а трети може би са струпали колиби из близката околност. Следи от такива малки селища личат на два-три километра източно от старото село, в местностите „Петрово“, „Станьовото“, „Стърдиновото“, „Катранджийско“ и пр. Предполага се, че непосредствено до голямата гора „Трънката“ са се заселили временно някои родове и от тях се е получило и името на селището.

Непосредствено до старото изчезнало село Турия обаче имаше турски гробища. Наричаха се „Юрушките“, което показва, че известно време старото село е било обитавано от това номадско-мюсюлманско племе, докарано откъм безплодните пустини на Азия. Следи от юрушки селища се срещат често из Казанлъшката долина, както и от тюркменски. Тези преселници са били докарани наскоро след падането на Южна България под турска власт. В гр. Казанлък, в северната му част, е имало цяла тюркменска махала, цялото село Бузовград е било тюркменско, а „Юрушките ливади“, „Юрушката кория“ и пр. се срещат често из бившата Казанлъшка околия. Юруците като пастири изглежда, че не са се задържали дълго време в Турия, защото гробищата бяха малки.

Кога се появява сегашното село Турия, също мъчно може да се установи. То едва ли се е заселило веднага след унищожаването на старото село от турците. Това ще да е станало вероятно по-късно. Мястото, избрано за новото село, е било пущинак, скрито, доста отдалечено от пътя Розовец-Казанлък, който е минавал край полите на хълма Просойката, през „Света тройца“, с посока към Габарево, след това извивал накъм „Големия камък“ за Лъджакьой, или сегашното Павел баня. Жителите на сегашното село също нямат нищо общо с тия от старото село. Проследени, техните родове показват, че те са преселници от разни места, най-вече от северните склонове на Балкана, и в голямата си част тези заселници са били провинени пред турската власт и потърсили убежище пак в северните склонове, но на Средна гора. Няколко старци, които съм разпитвал преди повече от 30 години, не са слушали и не знаят да им е останало дворище или друг имот в границите на старото село. Някои от сегашните турийски родове са дошли и от по-близки селища. Така например Глухаревският род произхожда от Калофер. Прадядото Руси е бил овчар в с. Голямо село (сега с. Тъжа) и един турчин от Камберовия род откраднал дъщеря му, като му се заканил, че ще го убие, и той избягва в с. Турия. Син му Иван имал 7 деца: Руси, Станчо, Илия, Теньо, Христо, Стана и Кера. Сегашните Глухаревци, които са около 200 души, са от рода на син му Станчо Глухаря. По-преди този род се е казвал Кантаревският и оттам носи името си голямата „Кантаревска ливада“, която беше тяхна. От калоферски произход е Йонковият род, прадядото на когото, Иван, избягал „от хайдути“. Негови деца са били: Теньо, Станчо (Тарльо), Йонко и Кольо, а Теньови деца са Иван (Попчето-цигуларя) и Димо (Сербеза). Деца на Станчо са Йонко и Минко Тарлеви, на Йонко са Гена и Иван (на Христо Иванчин бащата), а Кольо, който е бил горен от турците, като го намушкали с главата надолу в един кух бук и го запалили, е имал само един син Димитър. Минчо Йонков е техен братовчед. От Калофер също е родът на Иван Цанков (Гарьо), негов син е Цанко Гарьов, който свиреше също на гъдулка и ни бръснеше с изхабения си бръснач. Караславовият род, от който са Ташовият, Сатовият, Караниколовият, Караваневият и Слави Николовият, произхожда от село Шипка. От същия род е и този на Слави Мурата, или Бучакчиевият. От с. Шипка е и родът на Иван Гергьов (Парентьо) и брат му Боньо (на Христо Бонев баща). Рахманлиевият род е от село Рахманлий (сега Розовец, Пловдивско). Дядо Радко е дошел оттам с двамата си синове Димо и Георги. Пенчо Рачовият род, Минчо Теневият (Кукудовият), Кацаровият и Стоян Делин (родоначалник на Атанасооларевия род) са все загорци от Габровско. Радуловият род (дядо Радул е на Драган Кехая баща) е от село Келифарево — Търновско. Тамашовците според Дончо Коев (Кътия) били дошли от село Окчилар (сега Александрово). Той почвал от някой си Димитър, който имал син Тодор — Тамаша Тодор. Негови синове били: Митьо, Койо, Дончо (Сънсаря), баща на майка ми. Митьови деца пък са били: Костадин (Дингиля), Иван Дингиля, Дона (баба Кефалка), Мина Йонко Тарлева, Бойка Стойнова Вълина, Михал Тамашов и Дончо (Дъртьо). Децата на Коя са били: Иван (дядо Гурко глухия), Христо (Саргъна) и Дончо (Кътия), а Дончови деца са Неда Христова Минкова, Рада Пенчова Рачова, Мария Хаджихристова, Дона Дойчин Гамова и Митьо (вуйчо ми, на когото съм кръстен). Жената на Дончо се е казвала Велика Генчова, по произход от село Зелено дърво, Габровско. Чолпановият род е от троянските колиби „Чолпанова могила“. Те били трима братя — единият се заселил в Калофер, другият — в село Тъжа, а третият — в Турия. Родът Чакърови е от село Аджар (сега село Свежен, Карловско). Един от Чакъровците се преселил в Бесарабия и отнесъл със себе си документ, написан на кожа, за право на владение „Голямата гора“ от турийци. Попсавовият род е преселен от Търново, но произхожда от Елена. Дядото на поп Сава Иванов — Иван — е бил зограф. Той имал двама братя, които се провинили пред турската власт и избягали в Бесарабия. Синът на Ивана — Сава — в една престрелка с турци бил ранен в крака и избягал в Турия. Прибрал го Христо Пенкин Бургуджи, излекувал го, направил го свой ратай и го задомил с една от дъщерите си. От раняването останал малко куц и му казвали „Топал Сава“. Той имал син Иван и три дъщери. Този Иван също бил ратай и се оженил за Мария Караколева, от която имал три деца, но умрели. Останал само поп Сава, който се родил през 1841 г., когато в Турия се строила първата църква, и майка му обещала той да бъде неин служител. Бубовият род е от с. Горно Черковище (сега Морозово). Дядо Петко Драганов (Бубата) дошел заедно с баща си, оженил се и имал трима синове: Кральо, Стефан и Неделчо. Бакльовият род, или на дядо Петка Трифонов (Бакльо) и на Иван Трифонов (Тричко), е също от Калофер. Следите на Хаджихристовия род сочат към Трявна. Първият, за когото се знае, че е дошел оттам, бил свещеник и се казвал Георги, но това ще да е било много отдавна, защото бащата на хаджи Христо е бил даскал и се е казвал Георги, баща му е бил Христо, а неговият дядо е бил прочутият оня „Дончо чорбаджи“, чието фамилно име носим ние. От същия род са родовете Дошкови и Хаджииванови, защото всичките ни имоти, даже и ливадите всред село, бяха съседни. От същия род е и Попантоновият, за който пише в спомените си поп Сава Иванов. Неговата къща е била непосредствено на запад от нашата, където живее Дончо Стефанов.

За името на селото. Като сравнява името Тулово с келтското туле, tulis, проф. Иречек дохожда до вероятното заключение, че в Тулово е запазен споменът за келтското tule. При това той посочва стратегическото положение на Туловското поле и многобройните могили, може би келтски, което ще могат да докажат само едни научни разкопки. Досега разкопаните могили се оказаха тракийски. По същите съображения можем да приемем за келтско и друго име в Казанлъшката долина, името Турия — село на югозапад от Казанлък, край северните поли на Средна гора. В околността на това село има многобройни могили и над него едно широко градище. Турия може да е само вариант на tulia; в тази форма споменава Туловското поле дубровничанинът Павел Джорджич в XVI век — Provincia di tulia. Като аналогия може да се посочи келтското название turia в Испания (Kiepert, „Handbuch der alten Geographie“, стр. 490). От Цезар (Bellum gallicum) е известно името на келтското племе tur-ones.

Между българските местни имена Турия е единственото произведено от корена tur, когато в другите славянски земи местните имена, произведени от нарицателното ТУР (taurus), не са дотам редки. Сравни Mikloschich, Die Slavischen Ortsnamen aus appellativen в Denkschr. der akad. der Wissenschaften in Wien, XXIII, 250–251 (В. Дубруски, Сборник народни умотворения, кн. XIV, 613).

Турците наричали селото „Мелемездере“. Според легендата на това място, дето е сега селото, пладнували кози. При една буря и голямо наводнение някои от тях изчезнали и козарите тръгнали — единият по левия, а другият по десния бряг на реката — и от време на време се провиквали: „Мелемер му?“ (Блеят ли?), а другият се обаждал: „Мелемез, мелемез!“ (Не блеят, не блеят). От това произхождало името на селото Мелемездере. Според други турци думата мелемез значело още село, в което нямало овце.

Има и трето предположение: името да е дошло от тор, торище, но тогава щеше да се казва не Турия, а Тория.

Най-близко до истината е името на селото да е във връзка с крепостта „Висок“ и да произхожда от корена тур (кула, крепост на латински). Според проф. Яранов село Турия имало в Костурско. Села Турия имало в Костурско, в стара Сърбия, в черкаската област на Русия, в Испания и река в Ирландия. Не е безинтересно да се знае, че в списъка на медоносните треви и растения има и едно, което се казва турия, но какво е то, не знам. В своята книга за наименованията на селищата в България, за растения с име „турия“ споменава и археологът Васил Миков.

Крепостта „Висок“ се намира на най-северното разклонение на Средна гора, върху върха, който носи същото име. Тя е около 200 м дълга и средно 50 м широка и основите й се очертават ясно още. Към средата й личи кладенец и следи от сгради. През различни времена там са намирани върхове от стрели, фрагменти от глинени съдове, тухли, варова мазилка и пр. В южното подножие пък, в местността „Излъта“, селянинът Руси Караненов няколко пъти намира в нивата си златни византийски монети от династията на Комнените. Материалите сочат средновековната епоха, обаче в северното й подножие, в местността „Черковните“, личат следи от много по-старо селище, вероятно тракийско, край което има и некропол. Една от могилите на този некропол преди десетина години беше разкопавана от павелбански иманяри и беше открита куполна гробница. Въпреки усилията ми не можах да открия иманярите какво са намерили в нея. В местността „Излъта“ също се намират няколко могили. В една от тях Нено Михалев беше изкопал малка бронзова ваза (ойнохое), 16 см висока, с трилистно устие, в горната част дръжката й завършва с женска глава, а долната — с глава на силен. Тя се съхранява в казанлъшкия музей. През 1950 г. един селянин намерил пак в тая посока няколко тетрадрахми от Филип Македонски (Известия на Археологическия институт, том XVII, 1950 г.). Друг пък, през 1952 г., намерил 15 бронзови монети от IV век преди нашата ера, от които имало Филипови монети, от син му Александър Македонски, и една от тракийския цар Севт III, столицата на когото е бил гр. Севтополис, разкопаван при постройката на язовира при с. Копринка и останал под водите му. При малки разкопки с група ученици от IV клас аз открих част от тухла, дълга 25 см и дебела 2,50 см, върху която имаше образ на птица. От това следва да се заключи, че тази крепост ще да е съществувала още в древна ера и е охранявала селището в местността „Черковните“, а така също пътя за Розовец — Пловдив. В северозападното подножие на Висок иманяри от с. Александрово открили преди години следи от ковачница с доста върхове на стрели. От самия връх и крепостта се оглежда цялата Казанлъшка долина, чак до града.

Из околността на селото също има доста тракийски гробни могили. На 2 км югоизточно са Кабаджовите могили, други три има в местността „Стоките“. Около тях има следи също от селище. Изкопавани са долиуми, глинени съдчета и др. На 2 км западно от тях в местността „Ходжовото“, в Табаревата нива, има също могила. В местността „Излъта“, в Стаматовата нива и в Неномихалевата има могили. В „Горната изла“ е Карачовата могила, копана от иманяри. В местността „Дългата поляна“ е Маровата могила, а на 3 км на юг, в местността „Джувдерица“, също има могила, копана от южната страна.

По пътя Турия — Розовец, там, където реката Караукуш се влива в Срядната река, в местността „Стоките“, в турско време е имало стражева кула. Войници са пазили прохода през гората и придружавали минаващите пътници.

На западния край на селото има каменен сводест мост, който се смята от населението за римски, но ще да е строен през време на робството под турците. Легендата казва, че го строила някаква жена от Габарево, чийто син се бил удавил на това място. Мостът се казва „Скокът“, понеже там водата скача от скалата във вид на малък водопад. Също като в гр. Копривщица село Турия е опасано с черковища и оброчища, които носят имена на светии, което говори за чисто българския произход на населението му. На юг от селото, в местността „Корията“, има забит камък с издялан кръст върху него. Мястото му казват „Господова черква“ и след Гергьовден, в четвъртъка, там селяните се черкуват, колят курбан, раздават жито и се черпят, за да ги пази бог от болести, от войни и от всякакви бедствия. В местността „Света Тройца“ също се черкуват на празника Свети дух (Петдесетница) след Великден и пак колят курбан и раздават жито и пр. И там имало камък с кръст, но унищожен. В местността „Стого (от святого) Спаса“ същото се повтаря на Спасовден, на „Стого Илия“ също има побит камък и се черкува на Илинден и пр. На изток от селото, на около 1,5 км, в местността „Кавакдере“, също има следи от старо черковище, наречено „Св. четиридесет мъченици“. Забравено отдавна, разправят, че го била открила ясновидката Кера от село Виден и внушила на хаджи Кольо и хаджи Дончо от Павел баня да построят там нещо като малък параклис, където на този ден да се събират поклонници от трите съседни села Виден, Павел баня и Турия и да се черкуват.

На североизток от черковището, на десния бряг на реката, личат следи от друго старо селище от каменно-медната епоха.

На юг от старото село, в местността „Стоките“, е пък „Светото кладенче“, водата на което се е смятала за лековита.

Остатъци от езически вярвания. В местността „Просойката“ бях слушал, че имало запазен долмен. Една година ходихме с младия археолог Батаклиев, но се оказа, че това не е човешко дело, а случайно струпване на камъни от близка разрушаваща се скала. Въпреки това преди години селяните са го смятали за свято място. Върху горния камък има малки вдлъбнатини, „коритца“, които задържат дъждовна вода, и в тях „Богородица си къпела детето“. От тази вода пиели турийци за здраве. Струпаните камъни се наричат „Пиростията“.

По пътя между Турия и Габарево, на около 3 км, в местността „Синювец“, пък се намираха „Дупките“. Голи мъже вземали сухи липови клони или от върба, търкали, докато се запалят, и с тях наклаждали огън през тия дупки. След това вкарвали заболял добитък да мине пред огъня и през тия дупки, за да оздравее.

Легенди. На юг около 7–8 км от селото, близо до билото на Средна гора, има две местности — „Борилца“ и „Янков рът“. Те са близо до някогашния манастир „Св. Никола“, споменат от Паисий. Легендата говори, че Борилца била сестра на Янко войвода. Застрашена от настъпващите турски пълчища, пратила вест на брат си да дойде и я спаси и той пристигнал навреме и я освободил от плен.

Друга легенда е за змея, който обитавал върха Висок. На този „змей“ доскоро няколко стари жени ходеха да се покланят на разпетия петък и да му носят прясно мляко да си хапне. Там на върха, до старата разрушена крепост, имаше един кръстат дрян, окичен с малки пръстени панички, в които сипваха млякото. Под него имаше малко сандъче, а вътре — кандило и свещи. Между тия жени имало и „змейничеви“, или любовници на змея. За такава някога минаваше баба Русевица Турданова. Зададеше ли се градоносен облак откъм Висок, тя излизала гола насред двора и я чувахме да вика високо „У-у-у-у! Горски юнако, запази ни, закриляй ни!“ Сред настръхналата тишина, преди да се разрази бурята, аз като дете чувах само това зловещо: „У-у-у-у!…“ Говореше се тогава, че змеят бил хвърковат, предвождал страшния облак и като чуел гласа на баба Русевица, изменял посоката на облака и той се извивал и стоварял градушката си някъде по Балкана, около село Тъжа. По-късно си обяснявахме, че като наближи селото, той може би попада на някакво въздушно течение и не достига и не пакости на селото. Като воловарчета ние замеряхме с камъни паничките по онзи дрян, изпочупвахме ги, но на другата година „змейничевите“ жени пак ги възстановяваха. За такива жени минаваха още Стоенца Миньова, баба Тендьовца (Крадичка) и др.

Нрави и обичаи. Турийци минават за най-работливите селяни в Тунджанската долина, най-пестеливите и най-честните. От околийски съдии съм чувал, че те най-рядко се явяват в съдилища. Доскоро се раздаваха пари в заем между четири очи и без никакъв документ. Спестят ли малко пари, те тръгват да купуват ниви из Павелбанско или Габаревско и някои имаха имоти на север от Габарево и чак до с. Търничене. В миналото там почти не се отбелязваха тежки престъпления. Разигравани от безсъвестни адвокати обаче, те с години са водили изтощителни дела със съседните села за гората.

Въпреки че първите жители са преселници от различни места, те се смесват, сродяват се и понеже нови преселници не са прииждали и не е имало никога в селото турци, всички стари обичаи и обреди като лазаруване, ладуване, коледуване, суровакане и карнавала, бяха запазени доскоро в своя най-първичен вид. Кукерите, или „Старците“, според професор Михаил Арнаудов, са запазени и досега в своя езически първообраз, така както е само в Малкотърновско. До неотдавна бяха запазени и „Олалиите“, или „Ойдалалиите“, както им казват по другите места, а също така и обредите около годежа, сватбата, около бабуването, раждането и т.н., които трябва подробно да се опишат, докато не са изчезнали съвсем.

Турийци също имат силно развито чувство за хумор и си служат с рядко образна реч. В говора им се срещат думи редки, старинни и дават богат материал за филолозите.

Говор. Турийският говор се причислява към тъй нареченото търновско наречие с тази разлика, че от него на запад, към Сопот, и на юг, към Чирпанско, селяните жъкат (жъ ѝдъ, жъ вѝдъ, жъ направъ̀ и пр.) Общо говорът им е доста твърд като например: „дрът“ вместо дърт, „връвъ̀“ вместо връв, „вървъ̀“ вместо вървя, „гърдъ̀“ вместо градя, „гридъ̀“ вместо греда, а същевременно извънредно много омекчават думите кон, сол, лимон, пирон и пр. Без да съм филолог, съм записал доста думи, които са или съкратени, или преиначени, а на някои трябва да им се търси коренът в старобългарския език може би. Турийци например вместо Филип казват „Илип“, вместо пчела „фчилъ̀“, вместо бухалка „бувалка“, вместо духало „дувало“, вместо медниче „менче“, вместо дюкян „дюген“, вместо орехи „ореи“, „връй“ вместо връх, „гнила“ вместо глина, „бо̀ра“ вместо буря, „гулия“ вместо картофи, „шопна“ вместо шепна, „повня“ вместо помня, „чо̀мка“ вместо човка, „лузгаво“ вместо плъзгаво, „жуф“ вместо жив, „опцида“ вместо спица и пр. По-особени думи в техния говор са: алис (също като), бабул (малка възглавничка), бърде (малка стомничка), грундил (голяма пръстена кана за вино), гривуз (червен пояс на къщата ниско до плочника), джонгали (грубо наименование на крака), дробени (части, късове), кълцок (сперма), въсцъ̀ (сърбене на краката), му̀сура (муцуна), плискудя (малък плосък камък), мекина (най-ситната плява), лушкуф (охлюв), къдеш (дим), кукуза (зеле с ориз или булгур, казват и още пописка), джитма (жилава пръчка, с която децата играят), боана̀к (стихиен дъжд), стру̀плек (голям пън), ръмба̀к (старо негодно куче или животно), му̀скур (неумит, нечист), по̀тура (после), плъмта̀к (пламък), пръ̀стник (плочник пред къщата), силува се (лигави се), силимони (дребни риби змийорки), фърталу̀к (върдълък, пумпал), чирен (счупено гърне, паница), да̀пка (хапка), сийди си (иди си) и пр., и пр. Друга особеност е, може би за поетичност, че някои цветя кичат с по две имена, като например: иличина-пачина, син-син бакълец, стой-стой дяволче, пус-пус кръвчица и пр.

Понеже Казанлъшката долина е била жестоко потурчена, срещат се и доста турски думи в говора им. Например почти всички части на колата и на земеделските им сечива носят турски названия. Типично също е, че в говора си служат с оригинални образи. Във всяко тяхно изречение почти има някой образ, някое сравнение, често пъти много оригинално и сполучливо. Характерно е още това, че вместо „аз й го дадох“ казват „аз им го дадох“ или „аз й рекох“ — „аз им рекох“. Турски названия имат и голяма част от местностите в полето към Тунджа, докато горските носят чисто български имена, като: „Къртичовица“, „Срядната река“, „Борилица“, „Янкови ръти“, „Мололивнища“, „Братан“, „Липовица“, „Раков вир“, „Кошарска поляна“, „Трънката“, „Белкиното скокче“, „Становото имане“, „Просойката“, „Равнакът“, „Плочите“, „Здравецът“, „Синьовец“, „Умина поляна“, „Сорчилов дол“, „Тотьов дол“, „Дадовото“, „Мильово кладенче“, „Червеният път“, „Цигански дол“, „Дългата ливада“ и пр., и пр. Може да се каже, че до 90% от топонимията на селото е с български имена, което също показва, че това село от най-старо време си е било българско.

Облекло. Старите носии на турийки са били прости, черни, вълнени сукмани с разноцветни парчета плат в долната част и опашките. Те са били червени, зелени, сини и бели с около 4 см ширина. Подобни сукмани са носили и из Габровско. Косите си плетяха на много плитки. Момите се забраждаха така, че ушите им да са отвън, и носеха светли копринени „бареши“ в празник и обикновени кърпи в делник. Жените носеха по-тъмни кърпи и си закриваха ушите. На кръста слагаха колан с чапрази, „пафти“, обикновено бронзови и рядко сребърни. Носеха бронзови пръстени, гривни и прости обици. Младите се обуваха в много пъстри вълнени чорапи, всеки чифт от които си имаше име, свързано с мотива по тях. Спомням си, когато се женеше сестра ми Дона (Русева Стайкова), в чеиза й имаше 30 чифта такива чорапи. Носеха обикновени „кондури“.

Мъжкото облекло се състоеше от тъмносив шаяк, или „гим“, морав пояс и чер калпак. Доламата беше проста или гайтанлия, потурите — също. По-богатите украсяваха джобовете и кулаците отдолу с гайтани. Под доламата носеха тъкани вълнени антерии. Повечето носеха бели навои, кръстосани с черни козиняви върви, „или кадънки“, но някои, особено старите, носеха високи калцуни от шаяк. Ергените носеха пъстри елечета и „кръкми“, спуснати над челото. Калпакът обикновено накривен. Най-голямото им украшение, с което обръщаха внимание по манастирските сборища и празненства, бяха чантите им от козя кожа, преметнати през рамо и украсени с безбройни висулки с мъниста, обайници и „мангъри“, а при устата с широк кокал, покрит с вдълбани орнаменти, правени от самите притежатели. Друго украшение бяха високите бели навои, кръстосани и майсторски увити и преплетени върху навоите, или „навущата“. Цървулите също си правеха сами. Не съм виждал другаде тъй стегнато и спретнато обути с цървули селяни.

Село Турия се славеше на времето с най-много гъдулари, кавалджии, гайдари и майстори на „тънка свирка кокаляна“. Не можеше да видиш козар или овчар в пояса да не е натъкнал кавал или свирка. Те носеха още и дебели вълнени „ямурлуци“ и „геги“, много често богато украсени. Гъдулките си правеха сами, също и гайдите.

Петрография. „Пространството между Александрово и Турия — пише д-р Бончев («Принос към петрографията на Сърнена гора», Сборник народни умотворения, кн. XIX, стр. 18), — което обхваща северозападните поли на Сърнена гора, е заето от порфирния гранитогнайсов материал на с. Рахманлий (сега Розовец), с тая само разлика, че там в ниското той показва повече гранитни свойства, а във високото се схожда с него. От такъв е заето възвишението. Висок, 927 м, най-високият връх в тоя край, той стига почти речното легло и се крие под собствения си насип и речния нанос. Над село Турия в посока на Малък Братан по Караукушкото дере гранитогнайсът стига до разделата на пътищата за Рахманлий и Кулата (на върха), дето се заместя от кристалинни шисти, амфиболошистов тип, всъщност са хлоритни гнайси с мусковит, което показва, че ще да са произлезли от двуслюден гнайс, в който обикновеният биотит е променен в хлорит. Между Турия и Павел баня землището е гранитно; тук-там то се заема повършно от чист гранит, но на повечето подирният се крие под собствените си насипи, които постигат завидна дебелина.“

Поминък. Не ще да е лесен поминъкът на старите турийци, състоял се главно от скотовъдство, дърводелство и оскъдно земеделие. Бедната почва на селото и сега ражда само ръж и картофи. Розите, които обичат песъчливите почви, по-късно стават средство за препитание. Голяма част от населението доскоро се изхранваше от гората, като изнасяха из селата на Старозагорското поле строителни материали, рала, спици за кола, а в Казанлък и някои села из долината дърва за горене. Турците шеговито са наричали турийци „мелемезден боунджусу“ — турийци дървари. От скотовъдството са предпочитали козите, които сравнително лесно се изхранват, защото и лятно, и зимно време са прекарвали в гората на къшли (саи), без да им се приготвя много зимнина. Жито са сеели, колкото да си варят за помен, за задушница и други религиозни празници. Всичко наоколо било обрасло с гори, та били са принудени да ги изсичат и разкопават. Най-добре е охарактеризирал гладната почва духовитият туриец Георги Пеев Налбантов. Отишел той да сее ръж на „Излъта“, напълнил кринчето, прекръстил се, загребал зърно и рекъл: „Хайде да даде дядо господ тук да те хвърля, а в село Опан да те намеря.“ Това село е в Старозагорското поле, където той през късна есен карал дървен материал в замяна със зърно.

Революционна дейност. Твърде малко данни имаме за революционното минало на това забутано в горските пущинаци село. Според моите проучвания голяма част от заселниците са били провинени пред турската власт и избягали тук. Според покойните Иван и Лальо Станчеви Глухареви Левски е идвал в селото и дядо Руси Глухарят на два пъти му давал по две жълтици за комитета. Най-близък му бил Петър Христов Катрев, родом от Габарево, който тогава учителствувал в селото. Знаем нещо и за няколко хайдути. Един от тях е бил Митьо Джалъзът, на когото носи името местността, непосредствено на юг от селото, „Джалъзка“, където той се е криел. Къщата му е била, където е Бошнаковата сега. Другари са му били Киро и Донкоолу от с. Орозово, двама-трима турийци и някакъв си турчин от село Карагитлий (сега с. Виден). Хайдутували са около 1870 година и, изглежда, не са правели голяма разлика между турчин и богат българин. Така например се знае, че хващат габареца Димо Бояджият, когато е бил на гюла си в местността „Черковците“, и са го пуснали срещу откуп. Тези, които донесли откупа, трябвало, като вървят, да викат високо: „На̀, мачо, на̀!“ — уж че са изгубили бивол и го търсят. Такава е била паролата. С четата си те са ходили чак към Одринско, уж по печалба, и пак се завръщали през зимата. Около 1864–1870 г. знаем за хайдушка чета на Кольо Пантата. Бащата на Кольо е син на дядо Стоян Делин, родоначалник на Атанасооларевия род. Дядо Стоян освен синовете си Атанас, Иван и Милчо е имал и три дъщери, които също родили по един бунтовник — Матьо, който живеел в Казанлък, Кольо, Тодор и Станьо от Турия. Другари на Кольо Пантата са били: Тодор Коев, братовчед на майка ми. Издаден от поп Антона, той бил затворен в Пловдив и там умрял от бой. Друг другар му бил Дончо Ив. Бургунджиев (Влахът, Молдованът), който избягал тогава в Румъния. Трети другар му бил Тодор Драганов Бозаджиев, който също избягал във Влашко, след което се покалугерил. Последните двама са били сестрини синове на Пантата. Самият той, подгонен от властта, решил да бяга в Сърбия и на границата, качен на дърво, за да разгледа къде са постовете, е бил забелязан и убит. Кольо Пантата наказвал ония турци, които са тормозели или ограбвали българите, и толкова ги бил наплашил, че като оставял ножа си при „Витата круша“, габаревските турци отбивали колите си, като го виждали, и тръгвали в друга посока. Заклал турчина воденичар във воденицата на „Баякьой“, обрал някакъв евреин и тогава властта го подгонила здраво и тръгнал да бяга през границата.

Около 1868–1870 година по нашия край върлувала четата на копривщенина Добри войвода, на когото другарите са били повече калоферци. През юли 1870 г. на път от Турия за Рахманлий (Розовец) минал големият търговец на розово масло в Казанлък Иванчо Клатната, придружен от сеизин и водач, Дойчин Сиврият, от Турия, който бил пъдар. Тръгнали през „рахманлийската пътека“ и когато превалили върха и наближили селото, в местността „Кошарите“, подкупеният Дойчин Сиврият почнал да пее, което е било уговорен знак. Изведнъж Добри изскочил с насочена пушка и извикал по турски: „Дур, давранмаин! Нерде туджар?“ Клатната, който в момента държал два пищова, не се смутил, изпреварил Добря и го убил на място. След това слязъл от коня, стигнал в селото, вдигнал потеря и като дошли на мястото, не намерили никого, а само конят си пасял и на гърба му в мешинените дисаги стоели непобутнати 2000 турски лири, с които разплатил на селяните закупения розов цвят.

Малко по-късно група турийци, водени от Станчо Ърков, заминали за Гюргево (Румъния) като керемидчии. Те били Дойчин Гамов, Иван Милчев Исирков, Митьо Хаджииванов, Теньо Минков Карастоянов, Илия… (Алийко) и Цанко Минков, който бил едва 17–18 годишен. Постъпили в керемидчийницата на Петко Казанджиев от Казанлък. Един ден ги посетил Христо Ботев и почнал да ги увещава да се запишат в неговата чета. От групата само Цанко се съгласил да тръгне с войводата. Участвувал във всички престрелки и сражения, той бил ранен в ръката и хванат около гр. Орхане (сега Ботевград). Съден и осъден на смърт. За него се застъпва международната комисия и го помилвали като малолетен. Пристига в село, но тогавашният кмет не искал да го приеме. Конвоиран от полските пъдари, бил закаран в Казанлък и арестуван, въпреки че носел със себе си документ, че е свободен. Стоял в затвора доста време, но за него се застъпил казанлъшкият чорбаджия Манеолу и го пуснали. Повече подробности съм дал във в. „Искра“, а има печатана и малка брошура от учителя Жерговски, в която обаче има доста неверни неща. Дядо Цанко доживя дълбоки старини, като получаваше скромна пенсия.

През есента на 1876 г. по време на Априлското въстание в селото пристига башибозушка банда заедно с кавалерия, обсаждат го, арестуват, бият и измъчват много турийци, като търсят оръжие. Бити са били Слави Мурата (Бучакчията), защото правел ножове, Иван Дечев (Джиритя), Христо Караиванов (Личо), Иван Цанков (дядо Гарьо) и др. По същото това време са били бити много карагитлийци и измъчвани до смърт двамата попове на селото. В своите спомени за този ден писа и поп Сава Иванов: „… В 1876 г., на 2 октомври, много претеглих от турските зверства като съучастник в комитета. Башибозуците и редовната кавалерия заградиха селото и аз, като бягах, уловиха ме накрай селото, биха ме с прикладите на пушките си и един кавалерист ми върза ръцете назад, взеха ми кесията из пояса и 20 лева и с бой ме докараха в селото и ме запряха в един зимник при тиквите. Там заварих запрени карагитлийските свещеници Никола Христов и Иван Иванов. После докараха и Нена Пипер и др. Иван Н. Буюклиев биха със сопи и след една и половина година умря. Нас през нощта много изтезаваха, догдето се откупихме с пари“ (из дневника на Сава Иванов, стр. 6, който се пази в казанлъшкия музей).

От спомените на поп Сава е видно, че и в с. Турия имало революционен комитет, основан вероятно от Васил Левски, подробности за който не знаем.

За това събитие ето какво намираме в архивата на Найден Геров (част II, стр. 131):

„Сутринта, часа по един, Куртчият (Кърагасъ̀) със своите хора и 25 души аскер, придружени от карагитлийски турци, дошли в селото и били петима души, когато карали кола. На един извадили окото с кол и ръгнали с нож в ребрата, а на други взели ямурлуците и брадвите. Чорбаджията Н. X. (?) Узунов, в къщата на когото беше кундисал Курчията, след като го били до смърт, затворили го, затворили още попа и колкото хора срещнали по пътя. После тръгнали от къща на къща и взимали всичко, каквото намирали. Взели оръжието, един чифт пищови на Руся Глухаря, на Лаля Голям две пушки, на Костадин Попов един пищов и селяхлък, на Лила (?) един револвер, на Петка Рас един пищов, на Митя Тамаша взели пушка и пак му я продали за 50 гроша. Измежду затворниците избрали пет души (с тях и телчаря) и като ги били до смърт, натоварили ги на коне и ги карали от село на село. На тръгване Куртчият взел от мухтарина четири и ½ минца и един луиз, на Руся две лири турски, пояс за 35 гроша и 6 мускала гюлово масло.“

В дневника на поп Сава Иванов има още интересни данни, които допринасят доста, за да надникнем що-годе в миналото на селото. Така например той пише, че първата църква в селото е правена през 1841 г. През тази година се родил той и понеже им мрели децата, майка му обещала да го даде на църквата, ако оцелее, и изпълнила желанието си.

В двора на тази църква е имало и чешма, водите на която са били каптирани от извора „Хавузът“. Кюнци от водопровода са били изкопани от Пенчо Буйнов в нивата му, а също така при регулирането на земята за засяване комплексни розови градини за кооперативното стопанство. При строежа на чешма в училищния двор също били намерени следи от водопровода. Църквата, за която пише поп Сава, е строена в сегашното село. В старото, унищожено село, както казахме, е имало църква „Св. Неделя“. При църквата, строена през 1841 г., вероятно ще е имало и килийно училище, и значителен културно-просветен живот.

Учебно дело. От село Турия знае се, че са се родили много калугери, попове и „даскали“, които са работили из околните села и „увата“, един от които е този хаджи Йоникий, йеродякон, който написал на турски език с църковнославянски букви драма в стихове и я напечатал в Цариград през 1845 г. В нея се разказва за Аврамовата жертва, която принесла на мнозина полза. Драмата по-късно била преведена от турски на български, пак в стихове, от сакелари поп Андрей Попдойнов Робовски от Елена през 1858 г. („Казанлък в миналото“, т. II, 1923, стр. 93). За тази книга пише и Н. Начев в „Новобългарска книга“. За съжаление, за самия автор почти нищо не знаем. Не знаем почти нищо и за първите ученици и просветители, защото една от главните грижи на тогавашните господари, турци и гърци владици, е била да не оставят неунищожен нито един български писмен документ. Старци преди 50 години си спомнят за някакъв поп от Трявна или Тревненско, чиито потомци са Папазовци (дядо Цвятко Радуловият род). Чорбаджи Дончо е бил брат на този поп. След това си спомняха за даскал Минчо Загореца, пак някакъв роднина на горните двама. Той бил пазаряван по един грош на година на дете и храната. Учел децата на открито, под дърветата, на „паникида“ в Корията. През 1834 г., когато бягали от чумата, родителите на казанлъшкия възрожденец Иван Найденов дошли в с. Турия. Найденов, който по-късно става редактор на в. „Право“ и „Независимост“ в Цариград, е бил малко момче и си спомня, че… „Вътре в гората на едно възвишено място (вероятно в Корията, б.м.) имаше една дъсчена барака-сграда, в която даскал Дончо (после поп Антон) събираше десетина ученици — гражданчета и селянчета — да ги учи. В това училище отивахме, насядвахме на одъра и гледахме как даскал Дончо и някои селяни мереха с пушка едно дебело дърво, на което беше привързана бяла кърпа. Друго нищо не помня.“

Към 1840/1845 г., както казахме, учител бил хаджи Йоникий. След това Димо Бояджията от Казанлък, който учел децата в бояджийницата си, на мястото, дето сега е къщата на Миньо Георгиев Плясков. Знае се и даскал Димитър Иванов, който после станал поп — Червения поп. Той пръв въвел пачето перо в училището и е баща на Ивана Попов (Пунго), къщата на когото е до бившия общински дом. Даскал Станчо от Габарево също учителствувал в селото. След тях иде дядо ми, даскал Георги Христов, който учителствувал към 1850/1855 г. Той бил единствен син на Христа Дончев и внук на Дончо чорбаджи. След това се редят Георги Миладинов от Казанлък, поп Стефан от Габарево, Славчо Въльов от Търничене, Йоаким П. Райковски от Троянско, Сава Иванов от Турия и пр. Щяхме да пропуснем Петър Хр. Катрев от Габарево, който учителствувал през времето на Левски. В спомените си поп Сава Иванов бележи, че Йоаким Райковски дошел в село учител в 1852 г. и тогава той учил три години при него. През 1862 г. пак се върнал в селото и учителствувал 9 години, на 300 къщи, като бил учител, клисар и черковен певец. По-точни данни за учебното дело черпим пак от спомените на поп Сава Иванов, който девет години учителствувал в Турия. Той е роден през 1841 г., а спомените си писал през 1904 г. „… През 1846 г. почнали да ме пращат на училище — пише той — и аз като съм много бягал от училище, оставили ме. В 1847 г. съм тръгнал редовно и като продължавах три години в с. Турия първоначалното училище, дойде в с. Карагитлий (сега Виден) един учител, който се именуваше Белият даскал Христо, и аз отидох, та продължавах при него две години. В 1852 (?) година беше дошел в Турия един учител Йоаким Мичев от Троян, доста учен човек, свършил в Пловдив, и аз се завърнах при него в селото си, услових се за клисар в черквата, за да мога да си купувам книги. При него продължавах три и половина години, пръв ученик, който много ме обичаше и ми преподаваше поотделно по науките: св. история, св. катехизис, всеобща история, география, с петтях части, славянска и българска граматика, числителница, благонравие, типикат на всички църковни правила, най-после ми каза учител Йоаким: «Вие, Сава, ще отидете вече в някой по-голям град да продължите», но баща ми нямаше средства да ме поддържа, остави ме да работя домашно, а той отиде в Анадола да печели пари да си плаща борча.

В 1858 година, като се върна баща ми от Анадола, дойде от с. Габарево дядо поп Стоян, та ме заведе в с. Голямо село (сега Тъжа) и ма услови за учител на 26 декември с.г. на мястото на сина си поп Георгя, на сегашния габаревски кмет поп Никола баща му, а поп Георги тогава се беше опопил за с. Голямо село и аз учителствувах при него две години, при който се практикувах и по църковно правило. На 1861 г. на 26 октомври се услових учител в с. Турия и учителствувах непрекъснато девет години — на 300 къщи село сам учител, певец и клисар. В 1870 г. на 6-и октомври ми възрази населението: «Ние те искаме за свещеник, не щем те за учител. Старият ни свещеник поп Антон се умопобърка, ти ще ни станеш свещеник.» Аз не се съгласих и нея година станах чиновник по десятъка.“

През 1871 г. обаче на 25 декември поп Сава бил ръкоположен за такъв в гр. Пирот от владиката Партений Нишавски.

В своите спомени, писани през 1896 г., брат ми Георги Хр. Чорбаджийски, току-що завършил семинарията в Самоков, пише, че като си дошел в село през м. юли, разговарял с най-стария човек тогава, дядо Коста Савов, и свещеник Сава Иванов. Според тях пръв учител помнят дядо Минчо Загореца, който ги учел да пишат на паникида. Заплатата му била по един грош за ученик на година. Друг втори учител бил хаджи Йоникий, родом от с. Турия. При тези учители децата се учели в Корията, на юг от селото, и в техните къщи. Трети бил Димо Бояджията от Казанлък, след това даскал Станчо (поп Станчо) от Габарево, поп Димитър от Габарево, после в Турия, Георги Христов (дядо ни) от Турия, Йоаким Райковски от троянските колиби Райковци, който умрял през 1896 г. в село, Сава Иванов, учителствувал от 1861 до 1870 г. След него пък Йоаким Мичев, след него Петър Катрев, който пръв в село „устроил представление“. При него бил дохождал нощем Васил Левски. След това бил учител пак даскал Йоаким и Георги Калайджиев, родом от Турия, преселен в Александрово. След тях Христо Попдончев, син на поп Антона (или Тинко Попов). Дотук обучението е вървяло по ланкастерската метода. Знае се, че бил учител и някой си Миладинов от Казанлък, поп Стефан от Габарево, поп Дончо, Славчо Въльов от Търничене, за когото много малко се знае, и пр. След Освобождението идва Пенчо С. Бресковски от с. Рахманлий (сега Розовец), който „дава по-друг ход на работата“, Иван Попсавов от Турия, син на поп Сава, Лала Христова от Казанлък, М. Донева и Мария Нейчева (Д. Йоакимова) или „Минка Лопката“ (1892–1893), Никола Унджиев от Казанлък (който ме спаси от смърт, когато като дете паднах от моста и реката ме влачи стотина метра). В 1893/1894 г. в селото били назначени трима учители: Васил Шивачев от Средногорово, Никола Унджиев и Пеша Михалева, после брат ми Георги. През 1896/1897 г. идва Велика Картаджиева, след това Андрей Бояджиев от с. Милево и пр. до 1899 г.

По онова време, преди Освобождението, за училищни помещения са служели най-различни сгради, като работилницата за гайтани в градината на Чакърови, плевнята на Стойна Марков, бояджийницата, която била някъде между Стаматовия дюкян и общината, и пр. Първото училище било построено към 1848–1850 г. в черковния двор, на запад от черквата, което е изгоряло през 1877 г. Това училище ще да е било по-голямо и добре изградено, защото брат ми помни, че насред тавана, в салона му, имало изработена розетка във форма на разрязана диня, по всяка вероятност направена от тревненски майстори. Новото училище било съградено през 1882–1883 г. Занятията започнали през 1884 г. и пръв учител бил Христо Попдончев (Тинко Попов).

Учебно дело след Освобождението. Брат ми Георги Хр. Чорбаджийски, който бил на 3–4 години, когато през Освободителната война са бягали през Балкана, в спомените си пише:

„… Запомних, че първото учение започнах при даскал Йоаким Райковски в артиката на временната църквица, която добрите измъчени тогава християни турийци бяха съградили в ъгъла, северозападно на църковния двор, върху изгорелите две стени — северна и западна — на опожареното от турците училище, единствено по големина и значение по това време тъдява. На бяло листче, откъснато от хартията, с която бе увита новата кърпа на мама (тогава скъпите кърпи ги увивали в прост бял лист), даскал Йоаким ми написа гласните букви а, о, е, и, у и ми поръча да науча да ги пея. Пях ги пет-десет дни, после ги писах на пясък, по земята, по керемида и след това на плочка. Тъй учихме година-две, навярно 1878–1879 г.

Помня още, че селяните направиха селски хамбар на мегдана, където беше общинското управление (сега детски дом), и спуснаха на юг към реката една стая. Там ни натъпкаха да се учим. Учител ни беше бащиният братовчед Георги Ив. Калайджиев, млад, 20-25-годишен черковен певец, който се пресели, живя и умря на около 80 години в с. Алексадрово. Коя година бяхме в тази стая, не зная, но една година ни учи не в стаята, а в самия хамбар Христо Попантонов (Тинко), който ми е дал и свидетелство за III отделение. Около тия години съградиха сегашното училищно здание в черковния двор и Христо Попантонов започна дани учи там. Четвърто отделение завърших при даскал Йоаким М. Райковски, от когото също имам свидетелство. Това е било през 1884–1885 г. През септември 1885 г., когато се обяви Сръбско-българската война, постъпих на училище в гр. Казанлък.“

Тук трябва да се отбележи, че годините, които съобщава поп Сава за учителствуването на Йоаким Райковски в Турия, ще да са погрешни, защото аз, който съм роден в 1890 г., го запомних малко приведен, очилат, който често прав пред тезгяха на нашия дюкян си пиеше ракийцата.

Театрална дейност. Нямаме никакви данни за такава дейност преди Освобождението. Знае се само, че когато е бил учител в селото Петър Катрев от с. Габарево, се е дало някакво представление, но какво е било, е неизвестно. След Освобождението, особено в първите години, когато грижите са били да се възобнови отново селото и да се обзаведат що-годе домовете, едва ли е имало такива прояви. Едва през 1890 г., когато за учител в селото е постъпил Георги Хр. Чорбаджийски, били изнесени първите представления. Така през 1897 г. са играли драмата „Иванко“ от В. Друмев, в която той изпълнявал ролята на цар Асен, на Симо и на един калугер. Същата вечер била играна и комедията „Недоразумение“. През 1899 г., на 17 и 18 януари, била изнесена пиесата „Райна Княгиня“. През същата година на Димитровден представили пиесата „Руска“ от Ив. Вазов и комедията „Комарджия“, като приходът бил употребен за купуване книги на бедни ученици. На 26 декември с.г. драмата „Иванко“ и комедията „Комарджия“ били играни и в Павел баня от същите турийски любители. Изглежда, че театралната дейност не е била редовна по много причини, защото в спомените си Георги Хр. Чорбаджийски пише, че едва на 1 януари 1902 г. дали в село вечеринка, на 18 с.м. с помощта на жена си, на учителя Иван Икономов, жена му и няколко ученици изнесли пиесата „Геновева“, която повторили на 2 февруари. Все около това време, като ученик в казанлъшката прогимназия, си спомням, че гледах в село пиесата „Ильо войвода“, като главната роля играеше пак брат ми. Тогава в малкия училищен салон се построяваше сцена от дъски, събрани от селските коли, нямаше никакви декори и ако трябваше да представлява гора, насичаха дървета и клони от Корията, пробиваха дупки на дъските и ги намушкваха, така се получаваше идея за гората. За завеса служеше някоя по-голяма черга.

Читалище. Нищо не знаем и за читалищната дейност преди Освобождението. През 1896 г. пак от спомените на Георги Чорбаджийски научаваме, че на 2 ноември разпратил из селото четири ученици да повикат по-младите и будни младежи в училището, където дълго им говорил за нуждата от откриване на училищна библиотека. На 3 с.м., след черковен отпуск, наново събрал около 40 души, говорил им „надълго и широко“ и на края се записали за членове около 20 души младежи. На 24 с.м. наново се събрали и решили да кръстят библиотеката „Йоаким М. Райковски“ на името на неговия буден стар учител „даскал Йоаким“. През тази година се туря, значи, начало на читалищен живот в селото. Все през тази година било открито и вечерното училище. През януари следващата година читалищните членове ходили по честитки из село за събиране помощи за библиотеката. Това е за училищната библиотека. Читалище пак според спомените на Георги Чорбаджийски било основано на 1.I.1905 г. с 32 членове… „но колко ще живее — пише той, — бог знае. Слабо подготвени са нашите селяни, за да крепят ученолюбиви инициативи…“ И както е предполагал, то ту замирало с години, ту се е пробуждало за кратко време.

Сегашната скромна сграда до училището е построена през 1927 г. чрез трудова повинност по почин на съселянина им, учителя Христо Михалев Тамашов. Обзавеждането му станало чрез събиране помощи от карнавал, коледуване, театрални представления и пр.

Получили са и малка помощ от окръжната постоянна комисия. Столовете са били подарени от читалищни членове.

„Бегът“. Ето каква картина ни разказва руският кореспондент Евгений Утина за бягството на българите от Южна България през Балкана:

„… Из долината на Тунджа и Марица бягаха хиляди семейства, напуснали къщи и имоти, събирани с многогодишен труд; спасяваха се без всяка покъщнина, често без хляб, немислещи, че се излагат на гладна смърт. Десетки хиляди българи се изкачваха по Балкана и струваше ти се, че се движат не отделни хора, а самите балкански висоти, като че страшен, колосален мравуняк покриваше всичко, от долу до върха.“

Покъртителната картина на бягството през Балкана действително се развила на един фон, напомнящ Дантевия ад. Пламъците на Стара Загора вече са полазили и из Долината на розите. Пламнали са цели села или само българските махали на тия, които са били със смесено население, като Търничене, Тъжа, Долно Съхране. Гори центърът на Казанлък, западният край на Енина, от всички страни гори Шипка, гори Розово, гори Бузовград, Мъглиж, заедно с манастира Турия, Средногорово, в пламъци е Ветрен, Дъбово, Поповци, Сливито, Селци и пр., и пр. Далече на запад гори като факла Алтън Калофер, Голямото село, Аджаре, сега Свежен, гори Алагюне (Пъстрово), десетки, стотици села на юг от Средна гора, като в пепелищата им изгарят маса старци, болни и недъгави хора, немогли да избягат.

От с. Турия са загинали по този начин 25 души, като само двама са се спасили — баба Еньовица и Стайко Степанов. Нашето семейство, баща ми, майка ми, баба ми и две малки деца (Георги и Дончо), качени в два коша на един кон, се установява в търновското село Ресен, което е било турско. Настанили се в турските къщи и заварили царевичните ниви необрани, та се запасили с царевично брашно. Освен това баща ми закупвал ракия и в едни дисаги разнасял и продавал на руските войници, та поспечелил малко рубли и когато се завърнал, както повечето турийци, се настаняват в оцелялото турско село Павел баня, където стояли доста време. Майка ми обаче настояла да се върнат в хубавия двор и той я послушал. „Когато си дойдохме — разказваше тя, — беше останала само част от един дувар, в долапчето на който имаше гърненце с масло.“ Единствено то било останало от цялата покъщнина и, разбира се, било развалено вече. Всичките медни съдове били нахвърляни в дълбокия кладенец, но башибозуците и тях открили и задигнали. За Лъджакьой (Павел баня) поп Сава пише, че като се завърнали през 1878 г. и той се установил в това село, развалили турските къщи и ги построили 200–300 крачки по̀ на изток от старото, на самата мера, той и Иван Тутунът размерили плана на селото, като отделили по три лехи на всяко семейство за двор. Това те направили може би по внушение на правителството, защото според договора за мир избягалите турци имали право пак да се завърнат по домовете си. Като си дошли обаче, намерили само дворовете си празни, построили си временни колиби, живели малко и по-голямата част се завърнали обратно в Турция. Така са направили българите почти из цялата долина. Около 30 семейства турийски пък се заселили в турското село Окчилар (Александрово).

Ето какво пише още в спомените си поп Сава Иванов:

„В 1877 г., когато пристигнаха русите в Казанлъшка околия и като ги повърнаха турците от Стара Загора, аз прогласих в село Турия на населението да бягаме и да се скрием зад гърба на освободителните руски войски, а населението, подстрекавано от несъвестни хора, решиха да ма убият, да се не разваля селото. На 4 юли 1877 г., гледам, въоръжени троица души, Иван Костув, син му Коста Инанув и Коста Ненув, извикаха пред къщата ми: «Излез, пезевенк, да те научим как се разваля село!» В същия час се обадиха зад гърба ми двамата ми братя Христо и Цвятко, с оружие в ръка, из бащиното ми отлаканѐ и им казаха: стойте, че на когото пушката пламне срещу брата ни, ние ще го застреляме с два куршума в гърба, като и аз него час бях излязъл на сайванта със зарязана пушка и се бях опълчил срещу неприятелите си, и тий, като видяха, че са в опасност, върнаха се назад, без да стане някоя повреда. В него време най-много ме защищаваха в селото ни Лальо Събчев, Руси П. Турданов, Лальо Л. Джажов и даскал Йоаким Мичев, на денети на които живея и до днес. В него приключение след два-три дена, като се запали Калофер от турците и като притиснаха турските войски и башибозуци откъм гр. Калофер, избягахме селски една сутрин рано за с. Шипка и като притисна Сюлейман паша откъм Стара Загора с неговите многобройни орди, ние избягахме зад гърба на руските храбри войски през Балкана за Северна България.“

След това поп Сава се настанява в с. Тенча, Търновско, с разрешение от тогавашния търновски владика Василий да служи в църквата.

Завърнал се на 1 март 1878 г. и останал в новото село Павел баня. Първото училище според него е правено в това село през 1883 г., второто — през 1897 г. Църквата — през 1879 г., а камбанарията — през 1894 г.

Кооперативен живот. Стремежът към общ задружен живот в селото се явява също доста късно. Дълго време селяните са били в лапите на алчни розотърговци от града, местни чорбаджии и лихвари. В своите спомени Георги Чорбаджийски пише, че на 1 януари 1905 г. по негов почин било образувано спестовно дружество „Средна гора“ от 32-ма членове, което набрало капитал към 12 000 лв. но просъществувало само 5 години. „Ако то продължаваше 20 години и се превърнеше в кооперативно дружество, щеше да направи турийци самостоятелни господари на себе си и нямаше никога да отидат за пари при търговците“ — пише в заключение той.

По всичко изглежда, че идеята за образуване на кооперация за дълго време е била заглъхнала, докато не й дава живот младият идеалист учител Христо Михалев Тамашов.

Кооперация „Съгласие“, образувана през 1925 г., която в своето развитие е събирала средства до 6 000 000 лева и е кредитирала габаревската, павелбанската кооперация, че даже и Българската земеделска банка, клон Казанлък, е имала „Летописна книга“, грижливо водена от самия й основател и дългогодишен касиер, но след 1944 г. някои престарали се патриоти изгорили и нея, и архивите като „фашистки“.

Тежко боледуващият и полузабравен мой братовчед Христо Тамашов ни е оставил само кратки бележки за първите години от нейното съществование.

„В селото ни — пише той — са правени опити за основаване на взаимоспомагателна каса по типа «Райфазен» още през 1905 г. и за целта са събирали нещо като дялове, обаче по липса на ръководител въпреки горещото желание на група ентусиазирани селяни това начинание останало още в зародиша си. През 1922 г. наново се появи тази идея в главите на същата група, но вече предизвикана от управляващия тогава Земеделски народен съюз, обагрена обаче с политически колорит, и този път не можа да се одухотвори по същите причини. Пишещият тези редове горях от желанието като млад учител да помогна на тази група селяни, понеже кооперативното движение като идея се беше поизбистрило в съзнанието ми и дебнех случая да се запозная с формалностите, които се искаха за учредяването му. На помощ ми се яви старият учител Кирил Сараилиев от с. Търничене, който по това време, вече пенсионер, беше назначен за окръжен кооперативен организатор при окръжната постоянна комисия в Стара Загора. След като се почувствувах, че мога да говоря по този въпрос, заедно с още няколко другари обявихме чрез селския глашатай събрание — това беше на 8.II.1925 г. в салона на училището. То беше посетено от около 100 човека. След като говорих доста време, пусна се подписка и се записаха 36 членове. Това събрание се сметна за учредително и се положи основата на толкова мечтаната кооперация. Протоколът и всички други книжа се утвърдиха от Старозагорския окръжен съд с опред. вх. №2338 от 3.VII.1925 г. Първият управителен съвет се състоя от 5 членове: председател — Стайко Тенев Глухаров, членове — Иван Христов Ташев, Иван Пенчев, Тодор Николов и Дончо Ненов.

Още същата година ние варихме розовото цвете кооперативно, без да мислим, че това трябваше да изразим и счетоводно. Важното обаче е, че ние взехме на кг цвят по 4 лв. над тогавашните цени.

Започна се събиране на дялове от записаните членове едва през 1927 г. Излезе, че една част от членовете, 6 души на брой, се записали само хей така за слава и не внесоха никакви дялове. От останалите 30 души се събраха около 1600 лева. На едно събрание, каквито провеждахме почти всяка неделя, аз поисках тези пари да се раздадат с лихва на желаещи членове. Пожелаха да ги вземат 3–4 души и ние с всичкото въодушевление на идеалисти си представихме, че вече прилагаме на дело принципите на кооперацията.

В редовете ни започнаха да идват нови хора и през 1927 г. ние имахме записани още 12 членове, но счетоводно още нищо не записвахме, понеже нямахме достатъчно средства, да се дообзаведем, и ни липсваха познания по счетоводство. Най-после инспекторът по кооперациите при Българската земеделска банка Христо Стоилов дошел през ноември 1927 г. и потърсил касиера на кооперацията. Намери ме у дома. Пита ме за канцеларията на кооперацията, за книжата и пр. Аз изнесох из стаята си няколко тетрадки, на които по своему водех дотогава сметките, и една главна книга, каквато вече бяхме купили. Той ми заведе в нея няколко сметки, които имаше в тетрадките, даде ми напътствия и си отиде. От този ден кооперацията почна да води вече нагледно цифровия си и финансов живот. Годината 1927 бе приключена с 14 операции на общ оборот от 12 752 лева.

Много от селяните, които по-далеч от собствения си имот не признаваха никакво общество и нищо обществено, които мислеха, че животът ще върви все по гладка плоскост, или пък че организации от подобен род ще им побъркат на далаверката, не закъсняха да ни иронизират. Но колкото те ни дразнеха, толкова ние повече се сдушвахме и побратимявахме. И сега, когато ми се иска да преживея някой сладък момент от обществената си дейност, аз неволно се връщам към годините на нашия организационен живот.

Ние живяхме «един за всички, всички за един», окриляни от перспективите на бъдещето. В събранията през 1928 г. си дадохме дума да се построи по стопански начин една модерна розоварна. Тази година приключихме с 31 операции с общ оборот 35 300 лева и се увеличихме с още 5 членове. Постройката на розоварна започнахме през пролетта на 1929 г. Общинският съвет с протокол ни отпусна едно място от 100 м2 и ние почнахме упорито да строим, като се задължихме за инсталацията да запишем дялове след розоваренето. В началото на май се постави големият казан въпреки подигравките, които ни подхвърляха някои отстрана. Само който е преживял реализирането на своите мечти, може да си представи какво преживяхме в този момент тружениците на това епохално за нас дело.

Тогава на всеки ъгъл на улиците на селото бяха увиснали комисионерски кантари за ограбване на произведеното с черен труд цвете от земеделските стопани и само в няколко години малките частни казанчета изчезнаха и бяха заменени с големите на розотърговци и розовото масло от траен продукт се превърна в съвсем нетраен и вместо в ръцете на кооперациите попадна в ръцете на хищниците търговци, започна да се фалшифицира прекомерно, пазарът да се пресища и търговията с него да се компрометира.

Всичко това ясно виждаха шепата кооператори не само в село, но и в другите села и се мъчеха да препречат пътя на много случайни нови «търговци на розово масло» и това бе голям стопански въпрос, а кооперациите бяха още съвсем слаби, още в пелени.

През 1929 г. членовете ни пораснаха с още 11 души или всичко станахме 58 членове и заедно с няколко още съмишленици решихме пак да варим розово цвете задружно. Капацитетът на казана ни обаче беше около 28 000 кг, затова остатъка от цветето дадохме на фирмата Папазови от Казанлък. През същата година приключихме със 170 операции на общ оборот около 902 000 лева, а само касов около 420 000 лева.“

Бележките-спомени на Христо М. Тамашов свършват дотук.

Кооперацията все още продължава да се бори с трудностите и през октомври 1931 г. открива потребителен магазин, като взема под наем от Георги Хаджихристов дюкяна. През същата година реколтата от розов цвят била отлична, но пазарът е бил доста компрометиран от „новите търговци“, които го наводнили с фалшифицирано масло. По това време аз бях командирован в Париж и само там имаше над 20 такива търговци, взели на кредит масло от селата, и с големи унижения го предлагаха на търговските фирми. Повечето от тях фалираха и не дадоха нищо на селяните-производители. Кооператорите от с. Турия били принудени да дадат маслото си на един от тях, Лальо Колев от с. Габарево, който им внесъл само ¼ от стойността. Впоследствие го дали под съд и му взели розоварната в с. Габарево и част от имота, но това не покрило стойността на взетото масло.

Като вижда, че пазарът на розово масло е компрометиран на световните пазари, държавата го взема в свои ръце.

Въпреки кризата кооперация „Съгласие“ открива по-късно в горната махала втори потребителен магазин, като всеки член в края на годината е получавал девиденти. През 1937 г. се образува и младежка кооперативна група с около 20 членове, която обаче през 1940 г. е била разтурена като „комунистическо гнездо“. През 1939 г. се построява новият кооперативен дом в двора на Хаджихристовия дюкян. Продава им го Георги Хаджихристов Чорбаджийски, като от получената сума подарява на читалището 2000 лв.

Започва войната, а с нея и стопанският упадък. Липсваха стоки, магазинерите ги мобилизираха, предпочитаха се частните търговци пред кооперациите и пр.

През 1945 г. започна на кооперативни начала да се приготвя хляб за населението, като се използва фурната на Дянко Ненов. През 1946 г. се образува и се откри дърводобивен отдел, като се построи сграда в местността „Кавачките“ и се закупи мотор. За директор бе назначен Наньо Гичев, но моторът се оказа негоден и дейността на този отдел трая само две (2) години, а сега сградата му служи за сушилня на тютюн. През 1953 г. по нареждане кооперация „Съгласие“ в с. Турия се обедини с кооперация „Розова долина“ от с. Павел баня и започна новият й живот.

 

(Материалът е публикуван на циклостил в Стара Загора през 1965. Спомените са публикувани във в. „Казанлъшка искра“.)

Бележки

[1] Отец Паисий е сгрешил годината. Стара Загора и Пловдив са паднали под турско робство през 1364 г. ↑