Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981

История

  1. — Добавяне

Жителите на Казанлъшка околия представляват интересна смесица от преселници из разните краища на България. След падането ни под турско робство християнското население от долината ни е било изтикано из балканските пазви, рътлини, а на негово място се заселват малоазийски турци — юруци и тюркмени. По-късно цялата площ на долината се разпределя между 10–15 бейски чифлика, на които ратаите са само българи. Тези бейове-чифликчии са живеели в града в своите разкошни конаци и той е имал почти турски облик. Само в 4–5 села е била запазена по-компактна маса българи. Към 1770 г. в града ни се заселва една група из Търновско, която заема предимно Калпакчийския квартал, а към 1800 г., след кърджалийските зулуми, тук намира подслон друга по-голяма група бежанци от Копривщица и Клисура. След Освобождението, когато турците се оттеглят към Източна Тракия и Анадола, правнуците на прогонените из планините българи рукват като порой обратно към плодородната равнина на Тунджа. Така селата на западната част на околията се заемат от преселници из гладните карловски и троянски села. Свеженци заемат турското село Александрово, турийци се настаняват в Павел баня, колибарите от Габровско заемат селата в централната част на околията, тия от Тревненско заемат източната, а около северните поли на Средна гора слизат малки групи из Чирпанско и Старозагорско. По-късно, след Илинденското въстание (1903), пристигат македонци, още по-късно, след Балканската и следващите войни, идват тракийци и се получава една такава смесена китка, че и сам „даскал Гавраил с пачето перо“ не би могъл да я опише. Размесват се нрави, обичаи, песни, говор и в зависимост от това, каква е преобладаващата група, такъв облик получава и селището.

В западната част на околията, от с. Виден нагоре, селяните например жъкат („жъ ѝдъ“, „жъ вѝдъ“). Това, види се, е, защото жъкат и съседите им — калоферци и чирпанци. Калоферци казват: „жиъ — жам — жоа“, което, преведено на български, значи: ще отида, ще ям, ще дойда, а чирпанци: „Жъ ѐзвада камата, жъ го порна и жъ го пла̀та.“ На жителите от тия наши села шипчани им думат „калековци“, защото вместо свако употребяват гръцката дума „калеко“. В тази група села е и с. Търничене. От цялата околия само там казват на картофите „барабой“. Турийци пък им казват „гулия“.

Голямоселци казват на върбата „бърбъ“, „пльоча̀“ вм. плоча и „кльони“ вм. клони. В с. Турия също така омекчават някои думи в края, като „конь“, „пъть“ и пр. и казват „лушков“ вм. охлюв, „къдеш“ вм. дим, „по̀тура“ вм. после, „пламта̀к“ вм. пламък, „дапка“ вм. хапка, „фчилъ̀“, „фтичи“ вм. пчела, птиче. „Илип“ вм. Филип, „бувалка“ вм. бухалка, „връй“ вм. връх, „гнила“ вм. глина, „шопна“ вм. шепна, „повна“ вм. помня, „чомка“ вм. чофка, „жуф“ вм. жив, „бора“ вм. буря, а на малка възглавничка думат „бабул“. Те употребяват множествено число вместо единствено, като например: „аз жъ им кажъ“ вм. аз ще й кажа. Александровци пък вм. лека нощ казват „лека нъщ“ и вм. Великден — „Вилѝден“.

Оряховци, които са на изток от града, пък съкат („съ ѝдъ, съ вѝдъ“). На елховци им казват „барета“, защото употребяват много думата „барим“ вм. поне. Те казват също: „синките“ вм. всичките, „конието“ вм. конете, „замия“ вм. змия, „бакраче“ вм. медниче, „надот“ вм. желязна вила, „смок“ вм. главна греда и пр. Когато дигнат заек, викат на кучето: „Тьо, тьо, тьо!“, а турийци викат: „Тѐ, тѐ, тѐ!“ Според преданието елховци са се смесили с група цигани — християни. Там се срещат собствени имена, каквито няма по други села, като Едрьо, Андрея, Райно, Кузман, Смина, Койка и пр.

Енинците, за които някои смятат, че имат родопски произход, а други, че в жилите им тече болярска — търновска — кръв, пък говорят напевно и якат („къдя бя?“, „ела бя“, „Ваньо бя“, „ръгна ли на боба чушка?“). Те казват още „тяйко“ вм. татко, „нидяй“ вм. недей, „увище“ вм. ок на кола, „питлигач“ вм. потегачка и т.н.

И шипчани ъкат. Те казват „сисръ“ вм. сестра, „жинъ̀“ вм. жена и съкращават думите: „крастаф’ци“ вм. краставици, „прас’то“ вм. прасето, „ш’идъ“ вм. ще ида, „з’дъ“ вм. седя, „фркул’ца“ вм. вилица, или пък: „пул’то изяде мамул’то и бобофте“ вм. магарето изяде царевицата и фасуля. Вместо къде отиваш те казват: „Къдя ф’тяаш бя?“

Виденци на кучетата казват „кучефта“, „момичефта“ и „ореи“ вм. орехи.

Средногорци думат на слънчогледа „лапан’ца“, горночерковчани му казват „лапало“, а турийци — „слънчова любовница“. В Горно Черковище също така има редки собствени имена като Байко, Кральо, Паун, Продан, Куйо, Дойка, Арма, Малуда, Дакия, Сева и Труфа. В Долно Съхране пък видиш ли човек, извикай му: „Нено!“ Ако се не обърне, сигурно се казва Слави.

Средногорци казват на източния вятър „мурлина“. В Северна България му думат „морянин“. На северния вятър в това село му казват „дерибивол“ (защото мори биволите). Те казват още: „жъ̀ гу снисъ̀“ вм. ще го внеса.

Мъглижани на огледалото казват „огнедало“, на лисицата „лишица“, на възела — „верзал“ („вержи“, вм. вържи). Казват още „горниу край“, „долниу край“ „Цоньо мара“ вм. Цоньо бе. Горненци от това село казват „самар“, а долненци — „семер“. На черничевия плод казват „къкел“. Те вместо с късен си служат с руската дума „позен“ и съкращават: „да пра’м бан’ца“ вм. да правим баница.

Голямодряновци, понеже са преселници из габровските колиби, където турският език не е можал да проникне, си имат чудесни български думи като: „тъгарче“ вм. кринче, „топчина“ вм. възглавница, „чирепня“ вм. подница, а частите на земеделските им сечива и колата им са: „процеп“, „теглич“, „погодец“, „углавник“ и т.н.

В другите села тези неща имат чисто турски имена.

В с. Копринка, където има преселници из Чирпанско, казват: „завърни баранките към тумбата ба“, което значи: завърни овцете към могилата.

Казанлъчани казват „фишни“ вм. вишни и „джурапи“ вм. чорапи. Те също така силно омекчават някои думи и ги съкращават, като например: „ти вър, вър, аз ж’до’а“ (ти върви, върви, аз ще дойда), или: „оле, наша Анна панна в ват’та“ (наша Анна падна във вадата).

В малките селища и колиби из Балкана на изток от Борущица и на север от линията Казанлък-Сливен като Димовци, Пчелински рът, Сливито, Лява река и пр. ще чуете най-правилния говор. Там между другите стари български думи се среща и прекрасната дума „невям“.

Проф. Милетич причислява казанлъшкия говор към групата Трявна — Казанлък — Шипка и отчасти Троян. Най-характерната особеност на габровския говор, която се среща и на юг от Балкана, та и в Казанлък, според него е членната форма „ът“ при имена от женски род на съгласна, някогашни і основи. Тези имена се членуват, като да са от мъжки род, като напр. „ноштът“, „кръфтът“, „свештът“ и т.н. Види се, оттам старозагорчани ни подиграват, като казват: „Какво има в Казанлъкът?“ По този белег, казва проф. Милетич, може да се съди, че поне част от сегашните жители на Казанлък ще да произхождат от Габровско.

Друга особеност в говора според проф. Младенов е редукция на неударените гласни, които изчезват, като „к’во“ вм. какво, „гулям’тъ̀“ вм. голямата, „чел’ту“ вм. челото, „дет’ту“ — детето и т.н. В една обширна статия в сп. „Родна реч“ от 1923 год. същият познавач на езика ни се спира на много примери от казанлъшкия говор, като „абълка“, „бяф“ вм. бях, „одифми“ вм. ходихме, „рекуф“ вм. рекох, изтъква случаи на звукова дисимилация, като „ньоаа“ (няма), „мунче“ (момче), омекотяване, като „гланни“ (гладни)[1], „инно“ (едно), а също така и редки думи, като „бухукам“ (кашлям), „вървуляк“ (тълпа, която се движи) и пр. Посочва как буквата „в“ изчезва между две гласни, като „убъи“ (хубави), „туга̀ъ“ (тогава), „утро’а“ (отрова), и намира „занимливи“ думи, като „конкили“, „ланкам“, „маро̀к“ и пр. Мястото обаче не позволява да се цитира всичко.

Казанлъшкият говор, както и всички останали, въпреки проявения интерес на специалистите все още не е напълно проучен, все още има неоткрити особености и целта на тия бележки е да заинтересуват всички будни хора из нашата околия да събират думи, да ги записват точно както се изговарят, като им слагат ударенията, и да ги изпращат до уредника на музея, където ще се събират в особена папка, за да бъдат на разположение на нашите езиковеди.

 

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, XXXIV, бр. 524 от 31.V.1947 г.)

Бележки

[1] В случая се касае за малка неточност у Чудомир, защото в действителност процесът е асимилация.

Край