Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981


Преди няколко години, когато преименуваха селищата, писахме в нашия вестник, че е грешка, дето с. Червените попове се прекръщава в Жълтопоп, защото интересната легенда за „червения поп“, който е живял някога в това село, е жива още и даже гробът му се пази досега — непосредствено до самото село. Тази бележка беше препечатана след това във в. „Мир“. Сега пък в книгата „Богомилското учение“ от Антон Глогов, София, печатница „Братя Миладинови“, 1915 год., срещаме друга една легенда, не по-малко интересна, за произхода на името на това село. На стр. 15 авторът пише дословно следното:

„Богомилските свещенослужители са носили червено облекло за разлика от християнските, които са носили черно облекло.

В Казанлъшко, в подножието на Стара планина, има едно селце, което до неотдавна носеше името Червените попове, наречено така, понеже някога там е имало голямо училище за подготовка на богомилските свещенослужители за Северна и Южна България. То е разположено край «Иванковата пътека», която и сега съществува и по която на времето е минал Иванко от Южна България на път за Търново. По съображения, които ни са неизвестни, но в чиято основателност нека ни бъде позволено да се съмняваме, преди известно време, по разпореждане на властта, древното име на това селище биде заменено с ново, за да изчезне и последната останка, която ни напомняше за богомилската епоха в историята на България.“

Доколко е приемлива тази легенда, не знаем, но тя иде да потвърди нашата мисъл, че не бива да се променят имената произволно особено когато, както е в дадения случай, те са си и без това чисто български.

 

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, XVI, бр. 346 от 31.I.1939 г.)

Край