Чудомир
Из старата чаршия

Години на първи проблясъци от народен подем. Време, когато нововъведената редовна армия на господарите на страната ни иска да бъде хранена и обличана, а агалъкът и ориенталската леност на преситените от богатство и власт ги е търкулнала по меките миндери по чардаци и кьошкове полусънни и полупияни.

Запращяват скованите дотогава корави мишци на раите, заскрибуцват станове, запяват от двете страни на побащима Балкан гайтанджийските чаркове, трупат денкове от аби и шаяци караабаджиите и керваните със стока на българския занаятчия едва смогват да запушат зиналите гладни уста на грамадните пазари от Босна до Персия и от Кавказ до Триполи, на още по-грамадната турска империя.

За същата тая епоха се отнася и дръзката песен:

В Цариград ушура се продава,

хаджи Минчо от Търново купува.

Хаджи Мехмед иска да се в’ортачи.

хаджи Минчо турчин ортак не рачи.

Били девет братя, синове на беден селски свещеник. Трудил се старият, мъчил се да сколаса, тежка челяд да прехрани, но гледат ли се толкова деца, изхранват ли се толкова гърла зинали?

Мислил, мислил дядо поп, па взел, че пратил един на тепавиците да помага колкото за хляба, друг главил ратай в близко село, а Христа, най-малкия, прикоткал при бащини скути, сложил ръка на рамото му и тихо занареждал:

— Сине, рекъл, ти си ми, рекъл, най-малкият, но си ми най-очевадният, най-умният и писмо разбираш. Виждаш, рекъл, че хляб няма за всички в село. Вземи тая торбичка с хляб и иди в града да си търсиш късметя.

Прекръстил го три пъти, целунал го по челото и бос, без шапка, Христо поел по кривия прашен селски път.

Най-напред се настанил чирак при майстор Михаля Папукчията, с дългата, скобелевска брада. Метял дюкяна, носил вода на чорбаджийката, паници мил, на лозето го пращали да копае, докато се научил да набива клечки. Пипнало веднъж чука, будното селянче, забило глава до тезгяха, пердаши от тъмно до тъмно, реже, пори, работи и за ядене се не сеща. От стоене на едно място и непосилен труд хваща го жълтеница, та бил принуден да напусне за известно време, но пак се връща и с още по-голямо старание и упоритост започва занаят да учи, докато станал калфа.

Върти чука наш Христо, шилото кълве като змийче дебелия гьон, напъва коравия юфт, изрязва, прочиства, работа отхвърля и пред всички калфи най-напред върви.

— Това момче майстор ще стане, помнете ми думата — мърмори Скобелевската брада. — Баш дюкян-сайбия ще бъде в чаршията.

И пророческите му думи се сбъднали.

Напуща Христо майстора си, наема малко дюкянче, после си купува собствено, взема калфи и чираци и почва се една работа — халосия!

Двадесет и две години работил занаята майстор Христо, пари спечелил, имоти накупил, къщи строил и деца му се народили. Па като натежал, напуща занаята и почва търговия с обущарски материали, която развива до най-големите възможни размери.

Малкото дюкянче пораства и се обръща на голям солиден магазин с железни врати и тежки железни капаци на прозорците и каса. Започват да пристигат грамадни бали, гьон марка „Фратели Оливари“, Генуа, от Франсуа Бал-Шамбери, от Жак Рух — Цариград — сандъци с кожи европейски, а между това събира за „Имсен и Co“ розово масло и печели, печели…

Разгръщам стария пожълтял тефтер на тежкия едновремешен търговец-ангросист и се чудя на тая прецизност и точност във водене на сметките, на туй тъй сериозно отношение към работата и на тая бодра вяра, която е крепила духа му през толкова усилни години.

„Боже, пише още на първия лист на тефтеря, помогни ми. Сас надежда на тебе почнувам да рабутя и да са трудя за оспех? 1866 година майя 1-ий.“

И веднага под него:

„Тефтер, който ще ми служи за оспеха на трудат ми. Тук ще записувам всичко, каквото спечеля, освен разноските ми и която стока купя всичко точно ще е записано.“

Редят се след това страници, в които е отбелязано кога и от кого каква нива или лозе е купил, кога и как с къща се е сдобил, за сватбата си какво е похарчил. През 1884 год. бележи:

„Август 10-ий зех на жена си елмазени обици за гроша 997.“

На друг съседен лист пък личи:

„Билежа какво са намери Стефан наш на тази дата да е жив.

1882: год. октомврий 3-ий

— Билежа какво са намери наша райна в този ден да е жива…“ — и т.н.

Годишните му баланси пък започват винаги със следните думи:

„Боже помози започнувам годишната сметка“ — и завършват със:

„Благодаря от сърце на бога и душа за оспехите ми.“

Най-интересна е обаче тази страница от тефтеря, в която са записани годишните му печалби.

Тя започва така:

„1866: сене Априлій 23-ий

Тука ще билежа сичко число спичелено освен разноските ми“, и продължава:

А в последната година на робството старият майстор и търговец, частичка от солта на българщината, къс от сърцевината на народа ни, преданият член на славните онези еснафски лонджи, които изиграха решающа роля за нашето пробуждане, без поза, без укор и съжаление, а простичко и сърдечно пише дословно:

„1877 година Януарий 1-ий.

Тая година спичелих само Освобождеше от турсюя Тиранизам.“

И повече нищо не прибавил.

(Публикуван във в. „Зора“, XIX, бр. 5601 от 1938 г.)