Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981


Казанлъшката долина крие в своите недра още много, много непроучени археологически и исторически паметници. Освен гробната могила, западно от Мъглиж, разкопана преди година и датирана от римско време, само преди няколко дни при Павлевия мост, източно от града, се откриха пак следи на римски строеж. Много неща още могат да се открият в огромните архиви на Народната библиотека „Кирил и Методий“, на Академията на науките и на видни общественици, живели преди Освобождението и след него. Все по-нови и по-нови писмени и веществени паметници и документи се явяват, за да попълнят оскъдната още история на нашия край.

Неотдавна в брой 52 от 3 март, във в. „Земеделско знаме“, бе отпечатана малка статия под заглавие „Една героична българка“, която предаваме дословно:

„Тодора Вълчо Меразчиева е родена в Казанлък през 1850 година в семейството на родолюбиви българи, преследвани жестоко от турската власт. Заедно с родителите си шестнадесетгодишната Тодорка е принудена да напусне България и се пресели в Букурещ.

Отрано Тодорка се включва в борбата за свобода на родината, като става таен куриер на Централния революционен комитет. С младежки жар и самоотверженост тя изпълнява възлаганите тежки за възрастта й задачи. Предрешена като кадъна или румънска селянка, тъй като е владеела турски и румънски език перфектно, тя е преминавала през Дунав в България, за да пренася оръжие, вестници, писма и друга литература. Всичко това тя крие в модните тогава «самарчета», поставени на кръста под роклята или в извънредно дългите си коси, откъдето носи и името си «Тодора, Дългата коса». Под този прякор е посочена в книгата на Стоян Заимов «Миналото».

От името на Централния революционен комитет е била изпратена да разузнае как е станало залавянето на Васил Левски в Къкринското ханче, при което пътуване е посетила и Копривщица, за да предаде важно писмо на Каблешков.

С голямо хладнокръвие и мъжество тя устройва срещата, последното свиждане на Ботев с майка му. По негова поръка тя отива в Калофер, откъдето двете жени, облечени в турски дрехи, с бричка тръгнали през Балкана за Русчук. На всички срещнати и спиращи ги турски постове Тодорка казвала, че води болна жена при хекимин. Така достигат до дома на баба Тонка, където ги чакал Ботев, преминал през нощта през Дунав. По-късно по същия начин тя е върнала баба Иванка отново в Калофер. Съпроводена от верни хора от местните тайни комитети, тя се завърнала успешно в Гюргево.

След Освобождението Тодора Меразчиева се преселва с цялото си семейство във Варна, а по-късно — в София, където на 8 март 1934 година народната поборница завършва своя героичен живот.“

Статийката заинтригува всички, които се интересуват от нашето минало. Като дългогодишен директор на музея между другото бях проучил над 500 казанлъшки рода и техния произход. Потърсих Меразчиевия роди не го намерих, понеже се оказа, че се изселил във Варна още преди Освобождението. Следите му обаче открих в рода Кравкови, който, подробно описан, ми бе изпратен от учителя, вече покойник, Иван Кравков. Той казва, че баща му Иван Кравката се оженил за първото дете на съседа си Вълчо Меразчиев, на име Пенка, която била родена през 1844 година и добила пет деца: Мария, Рада, Иван, Катерина и Василка. Катерина, по мъж Златарева, е известната голяма артистка от Народния театър в София, която познавах лично. Братовчедът на Иван Кравката, който също се казва Иван Кравката, прекръстен по-късно в Яаджиолу, преселен също във Варна, имал син Христо, който пък е баща на именития наш композитор Добри Христов. Бащата на нашата героиня още през време на робството, както казахме, се преселил първо във Варна, а след това — в Гюргево. Домът на Вълчо Меразчиев в нашия град е бил на улица „Сан Стефано“ 2, където сега е сградата на бившия хотел „Империал“, а Кравковият дом е бил малко по-надолу по същата улица, до къщата на Петър Бучаков. Малко по̀ на запад, между улица „Фридрих Енгелс“, която води за банята, и улица „Оборище“ сега има градинка. Там пък е била голямата овощна градина на Меразчиеви и старите махленци и сега й казват „Меразчиевата градина“.

Дъщеря му Тодорка завършва в Казанлък девическото училище през 1866 година, след което се омъжва за казанлъчанина Петко Бакърджиев. В Гюргево Вълчо Меразчиев и зет му Петко са имали тухларница и по времето, когато Ботев организира четата си, са работили група турийци, ръководени от Станчо Кавръков. Един ден Ботев отива при тях и ги кани да постъпят в четата му. Най-младият от тях, едва осемнадесетгодишен, Цанко Минков се записва само, участвува във всички сражения и ранен го хващат някъде към Орхане. Като малолетен обаче и по застъпничество на европейската комисия бил освободен и доживя до дълбоки старини в село Павел баня.

За Тодорка Меразчиева споменават всички, които са писали за това време. Никола Обретенов в спомените си за българските въстания — стр. 161–162 — пише, че към края на юни 1872 година Левски го извиква в Гюргево и му предава устава на революционния комитет, квитанционни кочани и други книжа заедно със сабята и пушката си, за да ги пренесе в България и препрати в Търново. „Багажът ми беше доста голям — пише той, — подозрителен, и аз сам не можех да го пренеса, затова повиках майка си баба Тонка, тя събра сестра ми Петрана, майката на Д. Горов, Тодорка Меразчиева (Дългата коса), майка й баба Станка и други роднини. От Гюргево те пренесоха повечето неща.“

В „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов бележи следното:

„Главното място, дето се съхраняваха всички комитетски принадлежности в Русчук, ни беше читалището — то се намираше в къщата на Н. Обретенов под строгия надзор на старата му майка баба Тонка.

Нейната скромна къщица бе подкопана под основите и преобърната в скривалище, в което не само оръжие и други неща се държаха, но имаше място да се крият и няколко души апостоли. Оръжията, запретените книги и вестници се пренасяха от Гюргево повече от жени, на които полицията най-малко внимание обръщаше. Тия жени бяха самата баба Тонка, дъщеря й Петрана, съпругата на Каравелов Наталия и Тодорка Казанджиева от Гюргево.“

В своята книга „Миналото“ — том II, стр. 4, 5, 6, 7 — Стоян Заимов се спира по-подробно върху героичната наша съгражданка и смелите й подвизи като куриер на Централния революционен комитет:

„В годината 1872, 9 август, на гюргевската скеля чакаха няколко пасажери. Около една от дългите маси седят две дами… придружени от един господин… Двете дами са българки и едната е от Русе, а другата — родом от Казанлък… Дамата, която е родом от Казанлък, изгледва на висока, статна и много правилно сложена натура с черни очи и правилни черти на лицето. Ако развие косата си, която е навита на шиньон, и я разпусне, ще покрие целия й корпус изотзад и ще опре до петите й. Гласът й е от тези приятни и увлекателни, каквито се възпяват в истинските серенади и каквито предават на морските сирени, които по испанската и италианската митология населяват крайбрежието на Средиземно море. Кога приказва, малко заплита, но тя е от тези пелтеци, които природата нарочно създава, за да покаже какво ще каже приятна музикална реч.

Маниерите, гласът, статната фигура, разумният поглед, черните гъсти вежди и черната гъста коса неволно увличат наблюдателя и може би безотчетно го накарват платонически да се влюби в тази казанлъшка хубавица. Любен Каравелов я нарича казанлъшко-балканска фея и като че ли казанлъшката трендафилова долина е слепила това нежно същество от най-нежните си физически елементи; като че ли трендафиловата долина е изляла всичките си скъпи аромати в организма на тази привлекателна фея. По-замечателните народни дейци — литератори, революционери, педагози, — които са имали случай да се срещнат с тази хубавица, обезателно (и те самите не знаят защо) ухажват (увличат се) за нея, но ухажването е боядисано в платоническо влечение, без «банални лигавения».

Феята е дъщеря на известния казанлъшки жител, който се прекарва Меразчиев, а е жена на Петко Бакърджиев, също казанлъчанин, който живее при бабалъка си в Гюргево, защото бащата на хубавицата се е преселил отдавна в Гюргево и се занимава с тухларство. Името на тази хубавица е Тодорка Бакърджиева, а псевдонимът й е «Дългата коса». Тя се числи в редовете на народните политически деятели като куриер в тайната поща на българското тайно правителство. Войников (драматург) не дава нито едно представление без нейно участие. Браилчани, галатчани, букурещчани и в Русе знаят я като замечателен актьорски талант, защото Войников, в който град на Влашко и Българско даваше представление, канеше казанлъшката фея да взема участие. Колко сърца са замирали, когато Тодорка е излазяла на сцената и изобразявала някоя патриотка героиня! Тя като актриса изобразява любовните и патриотични героини.

… Другата дама, която е родом от Русчук и седи до «Дългата коса», е дъщеря на баба Тонка, а мъжът й е Д. Горов… Казахме, че дамите са повидимо оседлани със семерчета-турнюр, но всъщност тъй изпъкнато стърчи изотзад не истинско дамско труфило, а нещо доволно опасно, любопитно и смешно. Например, ако полицейският агент, който се разхожда по шлепа, беше застанал да провери… ще открие, че тези семерчета съдържат комитетски секрети…“

Ако проследим по-нататък живота на Тодорка Бакърджиева и поровим из „Историята на Народния театър“ от Иван Попов, ще видим, че тя е дочакала Освобождението, живяла е известно време във Варна, където, както знаем, има роднини, била е актриса в групата „Основа“, ръководена пак от казанлъчанина-артист Антон Попов, в „Столичната драматична трупа“ и в „Сълза и смях“, а след смъртта на мъжа й, в 1891 година, тя се омъжва за видния артист Васил Кирков, който брак не траял дълго, и пр.

Тя е получавала народна пенсия, отпусната й от Народното събрание като „заслуживша“, и е починала на 8 март 1934 година в София.

Последните данни получих от софиянеца Христо Киселички, който също се интересува от биографията й.

Според него изнесеното в „Земеделско знаме“ от внучката й Ал. Бакърджиева, че Тодорка е уредила последната среща на Ботев с майка му, се нуждае от проучване и това може да стане в секция „Възраждане“ към института за история при БАН. Също се нуждае от по-пълно проучване и проверка (фактът), че е била изпращана да разузнае как е станало залавянето на Левски в Къкринското ханче, при което пътуване се е срещнала и с Тодор Каблешков.

Научих също, че за биографията на тази наша съгражданка са се заинтересували и други и материали за живота и дейността й могат да се намерят още в: „Априлското въстание“ — сборник документи, том I, С., 1954 год., стр. 96, 97 и 612, „Васил Левски“, биография от Иван Унджиев, „Българката през Възраждането“ от Виржиния Паскалева, „Някои сведения за организацията и работата на революционната поща по време на Априлското въстание“ от Д. Н. Минчев, „Българска куриерка преди Освобождението“ от същия, „Русе като център на революционната поща през годините на турското робство“ от С. Пантелеев, „Културен живот в Русе през време на Възраждането“ от П. Великовски, „Опит за история на българския театър“ от Добрин Василев, „Театралното дело в Русе“, сборник статии под редакцията на Тодор Дишков, и пр.

Цялото семейство Меразчиеви е било пропито с патриотичен дух. Както споменахме, според Никола Обретенов, при пренасяне оръжие и нелегална литература от Гюргево до Русе е вземала участие и майката на Тодора — баба Станка, — а завеждащият отдела „Национално-освободителна борба“ при нашия музей, Кънчо Стоянов, е намерил, че оръжието на Хаджидимитровата чета е било пренесено в България пак от техния дом в Гюргево.

Наложително е да се срещнат и с живия неин съвременник — стогодишния артист от Народния театър Иван Попов, у когото могат да се намерят и по-ясни портрети.

Делото на Тодора Меразчиева е голямо, бих казал — велико. Нейните съвременници поставят името й до най-видните апостоли на свободата. Нашият град, за съжаление, е беден от революционери от голяма класа. През тази епоха, когато Сливен ни дава Панайот Хитов и Хаджи Димитър, когато Калофер ражда Ботев, а Карлово — Левски, ние имаме досега само Марчо Попов и възрожденците д-р Хр. Стамболски, Иван Найденов и Хаджиеновците.

Благородна и належаща задача на нашите музейни работници е да проучат и ни дадат биографията, до най-тънки подробности, на тази изключителна жена. Нейният образ трябва да заеме видно място в отдела „Историята на Казанлък“ при музея, на мястото, където е бил техният дом, да се остави паметна плоча и улицата да бъде прекръстена на нейното име, защото Тодора Бакърджиева е слава и гордост на нашия град.

 

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, XLII, бр. 28. от 3. VII. 1965 г.

Цитатите из „Миналото“ на С. Заимов са по първото издание на втория том.)

Край