Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (19)

ГЛАВА 19

Може би никоя реклама на универсалния магазин „Холман“ не бе събуждала такива благоприятни отзиви, както наетият кънкьор върху мачтата. Дни наред той не слезе от малката кръгла площадка — обикаляше я с летните си кънки и дори нощем го виждаха там, възправил тъмен силует в небето. Така всички се увериха, че дори и през нощта не слиза от горе. Но всеобщо бе мнението, че нощно време от центъра на площадката излизал стоманен прът и че кънкьорът се завързвал за него. Но той не седна нито веднъж, тъй че никой не обръщаше внимание има ли стоманен прът, или няма. Идваха да го видят от Джеймсбърг и дори от крайбрежието при Граймз Пойнт. От Салинас хората идваха на стада, а тамошният магазин, „Фармърз меркънтайл“, ангажира кънкьора за следващия му гастрол, когато имаше вероятност да счупи собствения си рекорд и по този начин да постави новия световен рекорд не другаде, а в Салинас. Кънкьори върху мачтови площадки не се срещаха под път и над път, а този беше най-добрият досега и поради това през последната година беше принуден непрекъснато да чупи само собствения си световен рекорд.

Холман беше предоволен от това начинание. Магазинът можа да разпродаде едновременно бельото и чаршафите си, кухненската посуда, порцелана и дори залежалите си стоки. Тълпи от хора пълнеха улицата и наблюдаваха самотния човек на площадката.

Вече втори ден на мачтата, той проводи долу вест, че някой стрелял по него с флоберова пушка. Рекламният отдел се замисли. Той взе предвид възможните позиции за стрелба и установи виновника. Оказа се че това е старият доктор Меривейл, който, скрит зад пердето на кабинета си, пукал с една въздушна пушка марка „Дейзи“. Не го упрекнаха и той обеща да престане. Беше много известен в масонската ложа.

Анри художникът остана на стола си пред станцията на Ред Уилямс. Той разработваше всички възможни философски теории по въпроса и стигна до заключението, че и той би трябвало да издигне у дома си такава площадка, за да опита сам. Всички в града бяха малко или много развълнувани от кънкьора. В ония части на града, откъдето кънкьорът не се виждаше, търговията западна, а колкото повече се приближаваше човек до „Холман“, толкова повече тя цъфтеше. Мак и момчетата също дойдоха, погледаха минутка и се върнаха в приюта „Палас“. В цялата работа не успяха да открият никакъв особен смисъл.

Холманови сложиха на витрината си двойно легло. Когато кънкьорът счупеше световния рекорд, трябваше да слезе и да заспи на това именно легло, без да си сваля кънките. В долната част на кревата висеше малко картонче, на което бе написана търговската марка на дюшека.

Това спортно събитие предизвика интерес и спорове в целия град, но за най-интересния въпрос, въпроса, който вълнуваше целия град, никой нито веднъж не отвори дума. Никой не го спомена и все пак той занимаваше всекиго. Безпокоеше се госпожа Тролат на излизане от пекарната „Скоч“ с торба козунаци в ръка, по този въпрос размишляваше и господин Хол от магазина за мъжки потреби. Колчем помислеха за него трите момичета на Уилоуби започваха да се кикотят. Но никому не стигна куража да го постави открито.

Най-много от всички този въпрос смущаваше Ричард Фрост, един сприхав и умен младеж. Въпросът го завладя. В сряда вечер той се разгорещи, а в четвъртък вечер вече не го свърташе. В петък вечер се напи и се сби с жена си. Тя поплака малко и след това се направи на заспала. Чу го как се измъква от завивките и отива в кухнята. Продължаваше да пие. После го чу, че тихомълком се облича и излиза. Поплака си още малко. Беше много късно. Госпожа Фрост бе сигурна, че Ричард е слязъл към „Мечешко знаме“.

Ричард непоколебимо тръгна надолу между боровете и излезе на авеню „Маяк“. Кривна вляво и се отправи към „Холман“. В джоба си бе напъхал бутилка и малко преди да стигне магазина, отпи още една дълга глътка. Уличните фенери светеха наполовина. Градът беше пуст. Не помръдваше жива душа. Ричард застана по средата на улицата и погледна нагоре.

На върха на високата мачта той смътно забеляза самотната фигура на кънкьора. Пак надигна бутилката. После сви ръце на фуния и дрезгаво се провикна:

— Хей!

Отговор не дойде.

— Хей! — извика той по-силно и се огледа да не би полицаите да се покажат иззад банката.

Някъде от небесата долетя раздразнен отговор:

— Какво искаш, бе?

Ричард отново вдигна ръце към устата си.

— Как… как ходиш… на онова място?

— Имам си тук едно канче.

Ричард се обърна и пое назад по пътя, който го бе довел дотук. Мина по авеню „Маяк“, изкачи се между боровете, стигна къщата си и влезе. Като се събличаше, усети, че жена му е будна. Когато спеше, гърлото й обикновено клокочеше. Той се мушна в леглото, а тя му направи място.

— Имал си канче — каза Ричард.