Чудомир
Казанлък

Малката красива долина, включена между Балкана и Средна гора, е будила през всички времена възхищение у чужденците-пътешественици със своите гори, планини, минерални извори, грамадни орехови и кестенови дървета и най-вече с розовите си градини. „Казанлъшката долина — пише д-р Поайе^[1] (1859 г.) — справедливо може да мине за най-обработваната и най-плодородната в цяла Европейска Турция. В нея всичко се ражда, стига само да се посее.“

В центъра на тази долина, дълга към 70 км и широка към 10 км и, кажи-речи, в центъра на България, след турското нашествие у нас се появява град Казанлък. Най-старият документ, по който можем да съдим за годините, изтекли от основаването му, е надгробен турски паметник от 1420 г.^[2] Като знаем, че Одрин и Стара Загора падат в турски ръце през 1364 година^[3], може да се предполага, че той се появява между тия години — 1364–1420.

Всички предания и легенди говорят, че първите му жители ще да са били бежанци от турското нашествие — жени и деца, потърсили подслон в гористата и отстранена от бойния път на турците долина. За тия бежанци (жени и деца) пишат и Паисий, и Васил Кънчов^[4], разправят го преданията, потвърждава го и името на града, който се казваше не Казанлък, а Къзанлък. Къзанлар значи на турски жени и деца, а мястото, където те живеят — Къзанлък.

Според турски източници на мястото, дето сега е източната част на града, или Куленската махала, пристигнала и отседнала на лагер голяма войскова част под командата на някой си Съраджа паша. Задачата им била да охраняват близките балкански проходи, понеже Северна България пада под турско робство много по-късно от Южна. Около този войнишки лагер почнали да се явяват малки сергии, дъсчени бараки, кирпичени къщурки и така се сложило началото на Казанлък. Изглежда, че лагерът ще да е съществувал продължително време, защото на Съраджа паша се приписва постройката на джамията, в която се молят сега турците, и малката баня, която беше срещу нея, а останките на онази четвъртита сводеста постройка на хълма „Тюлбето“ била неговата семейна гробница.

Освен бежанците към новото селище постепенно се присъединили още две близки села — едното Субашъ̀кьой, било е на север от града, и другото на югозапад, наречено Томарсанлъ̀.

За живота на Казанлък през първите векове от основаването му имаме малко данни. Към края на XVI в. (1590 г.) от тефтерите и писмата на дубровнишкия търговец Бенедето Рости научаваме, че търгувал с платове със Сулфингар Челеби от Казанлък и имал да взема 3000 аспри.^[5]

През XVII век през долината минава турският пътешественик Евлия Челеби^[6] и бележи, че градът тогава броял 1060 ниски къщи с плетня, от които само една трета били български. Имало още 8 джамии, 2 медресета, три текета и два хамама.

По-нататък градът расте и се развива, но все като турски и туркофилски. Тук са живеели богатите бейове капуджибашии, притежатели на чифлици из околията, на брой около 30. Българският елемент бил малоброен. Не само градът, но и цялата околия била силно колонизирана с мюсюлмани из безводните пустини на Туркмения и юруци. И това колонизиране се е чувствувало късно след Освобождението. Така например според Иречек, докато през 1885 год. турското население в Стара Загора е само 9%, в Нова Загора — 12%, в Чирпан — 10%, в Казанлък все още е 26,7%, през 1894 г. турското население в околията е с 2674 души повече от населението на всички останали околии в окръга.^[7] Не току-така Феликс Каниц^[8] (1871 г.) пише: „Между многото красиви долини в Тракия мъчно би се намерила някоя, която да може да се сравни с Казанлъшката. Трябва ли тогава да се чудим, че мюсюлманите-завоеватели са почти изместили тук туземното славянско население?“

С това се обяснява донякъде фактът, че Казанлък не е дал революционери от голям мащаб, а само няколко възрожденци и не е имало опит за въстание. Той освен това не е балкански град като Сливен, Калофер, Карлово, а сред полето е обкръжен като с обръч от чисто турски села.

През време на кърджалийските набези градът е бил опасан с „шаранпол“ — зид с бойници, — благодарение на който не е бил опустошаван от техните банди, както това е ставало с близките села Енина, Мъглиж, Тулово и др.

Към 1770 г., прокудени от татари и черкези, пристигат група бежанци от Търновско и се заселват на югозападния му край. Те носели високи „аджемски“ калпаци, поради което махалата получила името Калпакчийска.

През 1803 г. пък друга по-голяма група бежанци пристига из опожарените от кърджалиите села Клисура, Копривщица и др. Те пък заселват Новенската махала и едва тогава Казанлък добива по-български вид. Като по-будни копривщенци заемат първенство в града начело с най-големия чорбаджия на времето Стоенчо Груйоолу, за когото населението казвало: „На земята два царя царуват — единият е султанът в Цариград, а другият — Груйоолу в Казанлък.“ Първият кмет на града след Освобождението, Добри Ганчев Кехайов, е също копривщенец.

През време на робството населението се е занимавало предимно със земеделие и розопроизводство, като търговията с розово масло и розова вода е ставала чрез Цариград. Каква картина е представлявала Казанлъшката долина през май, можем да си представим от това, че сам султан Абдул Меджид пожелал лично да дойде и да види цъфтенето на розите, а преди него идвал пък баща Махмуд II. За великолепието на долината и за розовите градини пише и Каниц: „От 123 места, гдето розовото, производство съставлява домашна индустрия, 42 се намират в нея и от 1650 кг розово масло, което се получава средно годишно в Европейския гюлистан, 850 кг, т.е. повече от половината, се пада на Казанлъшката долина.“

За икономическото положение на този край имаме твърде оскъдни сведения. Д-р Поайе пише, че към 1858 г. от данъците: поземлен, военен, беглик, интизап, десятък, данък върху свинете, върху лозята, върху занаятите, върху розовото масло, турската държава вземала от околията 3 473 124 пиастра, срещу които давала само 146 000, и то за службите: кадия, мюдюр, мюфтия, жандармерия и други.

Градът по това време е бил дребнозанаятчийски с 24 сапунджийски дюкяна, 73 кожарски, 32 железарски, 20 грънчарски, 10 медникарски, 27 тъкачески, 44 абаджийски, 32 кожухарски и пр., с общо 2400 майстори, калфи и чираци. Всичките работници в тях са работели по 15–16 часа дневно, при крайно лоши условия и мизерно заплащане.

Казанлъчани през 1836 г. имат вече „Взаимно класно училище“, а през 1860 г. — и първото читалище „Просвещение“.^[9]

След Освобождението завърналите се от „бегът“ граждани заварват центъра му опожарен, а останалата част — оплячкосана, като на много места из дворищата и по улиците се срещали полуразложени и изгризани от кучета трупове на казанлъчани, най-вече на старци и недъгави, които не могли или не искали да бягат през Балкана. Първата задача на общинския съвет е била обеззаразяването на града. След това на мястото на изгорелия конак построяват педагогическото училище. То още в началото се сдобива с добри учители-общественици, които работят и в читалището. Педагогическото училище и читалище „Искра“ са главните фактори за напредъка на града в културно отношение. Наскоро след Освобождението, към 1889–1890 год., се образува и първата социалистическа „Дружинка“ начело с Константин Бозвелиев. В нея влизат: Георги Пенков, Георги Гинев, Кост. Мичев, Ст. Папазов, Теофани Попова, Христо Колев, Г. Попов и руският революционер емигрант Борис Шнее. Преди тях обаче още през 1881 г. учителят Георги Кърджиев е изнасял серия сказки в читалището със социалистическо съдържание.

Първият конгрес на БРСДП, както е известно, стана през 1891 г. на Бузлуджа, а четвъртият — в Казанлък и на този конгрес бе взето решение в този град да почне да излиза „Работнически вестник“ и да се редактира от Георги Кирков и Евтим Дабев. Вестникът излиза две години в Казанлък и тук Кирков написва повече от своите парливи политически фейлетони.

Все около това време капитализмът постепенно навлиза в този край и градът на розите попада в лапите на няколко алчни чорбаджии, стопани на лихварски къщи. Те скоро основават акционерни дружества и през 1890 г. например се появява текстилна фабрика „Розова долина“, до нея запушва коминът на спиртната фабрика, открива се бирена фабрика, пристигат първите машини на тютюневата фабрика и дребните занаятчии започват да изнемогват, да западат и да се превръщат в наемни работници.

През цялото време на своя свободен живот обаче градът е бил с будно социалистическо съзнание, борил се е и е давал отпор на тъмните реакционни сили.

Сега при народната власт, предишният малък земеделски и дребнозанаятчийски градец, с не повече от 10000–12000 жители, вече брои 31 100 жители, като 11 455 души са придошли през последните десет години. През същото това време са били построени 799 нови къщи с 38 751 кв. м жилищна площ, но това обаче е все още недостатъчно. Големите възможности и условия да се развие като индустриален център също не са напълно използувани. Освен завода за металообработване има фабрика за текстил, за шевни конци, за копринено и конопено производство и пр. През изтеклата 1956 година бе завършен жилищният блок на площада, в който се приютиха 49 семейства. Завършени бяха турското училище и строителната работа на читалищния салон, завършен бе един мост на реката и почна укрепяването на бреговете. Бяха павирани няколко улици и поставени 5 улични чешми. Засадени бяха 1250 дръвчета.

Най-належащите нужди на Казанлък засега са постройка на болница и окончателно завършване и обзавеждане на читалищния салон. Градската болница е пръсната в 13 различни сгради, поради което обслужването на населението е много затруднено. На едно от най-дейните, образцови читалища в страната, „Искра“, което годишна раздава на гражданите до 220 000 тома книги за прочит, салонът бе унищожен от пожар. С големи усилия той е изграден наново, но липсват средства за обзавеждането му. Поради това ето вече трета година единственият салон в града стои неизползуван и художествената самодейност на читалището е почти замряла.

Както в миналото, тъй и сега град Казанлък минава за център на интензивен духовен живот. Неговото читалище, музей, картинна галерия са били винаги първенци. Той е град на художниците, на музикантите, на театралната самодейност, затова трябва да му се помогне, за да бъде довършен салонът му и да заживее отново своя нормален културно-просветен живот.

(Публикуван във в. „Работническо дело“, XXXI, бр. 132 от 12.V.1957 г.)