Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Статия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981


Навършиха 60 години от основаването на музей „Искра“ — едно от големите културни постижения на нашия град. Редно е да си спомним за него, да направим кратък преглед на живота му и да дадем почит на основателя и работниците, които продължиха делото му.

Когато през 1899 год. е била построена новата сграда на „Искра“ на сегашното място, но не в този вид, между искристите вместо ентусиазъм и желание за работа настъпили апатия и умора. „Членовете на дружината — пише в спомените си Иван Енчев-Видьо — като че ли бързо се нарадваха на великолепната сграда… В двора буренак, гущери и змии лазеха из камънаците… И сред тази глухота, сред тая меланхолична обстановка, в една миниатюрна стаичка-килийка, до разкривена масичка се бе настанил един несретник, мечтател, самотник. Подпрял глава с ръце, впил поглед в далечината, той мислеше, кроеше нещо. Този човек беше току-що уволненият от военна служба подпоручик Петър Топузов.“

Понякога той слизал в зимника, ровел се из захвърлените книжа, отделял встрани някои и събирал в папки протоколните книги на читалището, писма, документи за неговото минало и пр. Оттук-оттам събрал и други предмети, намерил малко шкафче, подредил в него желязна стрела, сребърна монета от Иван-Асен, сложил встрани тенекиена пощенска кутия, останала от русите, изправил в ъгъла червено знаме, с което за пръв път чествували подвига на Хаджи Димитровата дружина на Бузлуджа, до него поставил мраморния шадраван, изровен в двора на „Искра“, а на най-видно място турил една 28-килограмова тиква и музеят бил открит. Но макар Видьо да сложил хубав надпис над вратата, никой не обърнал внимание. Тези пък, които случайно надниквали, връщали се иронично усмихнати. Бай Петър обаче не се отчайвал и продължавал да събира, да агитира и в скоро време малкото шкафче се напълнило със старини, та станало нужда от по-голямо, след това пък и от по-широко помещение.

Доколко в късо време беше успял да популяризира музея сред учащите се, най-вече личеше от това, че шкафът за писма при тогавашното педагогическо училище периодически се пълнеше с разписки за подарени на музея предмети от учениците. В дневника на бай Петър по-късно намерих и моето име. През 1902 год. като ученик в прогимназията съм му донесъл от село няколко стари монети, които баща ми пазеше в една кутия.

Музеят се открива през 1901 год., но правото за съществуване като отдел при „Искра“ придобива през 1903 год., когато основателят му бил избран за настоятел-отговорник за музея. Една година след това му се отпущат таванските стаички, където го разгръща по-свободно. По-късно, когато на фасадата построихме втори етаж, по негово желание на северната страна направихме специална зала от бетон, понеже много се боеше от пожар… В това голямо и студено помещение може би бай Петър разстрои здравето си.

За да си създаде сътрудници, той прибираше всичко, каквото и откъдето и да му се донесеше, записваше го в инвентарната книга и издаваше разписка. Затова в скоро време се събраха много неща, между които някои без особена музейна стойност. Жив, подвижен, постоянно напрегнат и горящ, той беше един истински народник. В желанието си да бъде полезен се интересуваше от много и най-различни въпроси, засягащи нашия край. В общинския вестник през 1911 год. например пише статия по залесяване на града и неговата околност. В същия вестник през 1912 год. повдига въпрос за откриване на клон в града на военно-историческия музей в Плевен. През 1902 год. повдига въпроса за електрифициране на града, подкрепя почина за доставяне на нашумелите на времето саански кози. През 1923 год. става причина за откриване в салона на „Искра“ първата селскостопанска изложба. Негова е идеята за откриване на чирашкото училище, той беше неуморимият секретар на комитета по построяване на техникума и най-после негова рожба е и нашият вестник „Искра“, който вече 40 години върши своето културно-просветно дело.

През 1926 год. аз, млад гимназиален учител, бях избран за пръв път в управата на читалището, сближих се с бай Петра и започнах да му помагам в музейната работа. Моето влечение към музея се дължеше вероятно на Художествената академия, където изучавахме и архитектура, и история на изкуствата, та се запознахме с огромните богатства на световните музеи и галерии. Помагах му четири години, които все пак бяха за мене малък стаж.

През 1930 год. бях командирован като учител за една година в Париж. На 22 юли същата година бай Петър почина. След смъртта му музеят е бил запечатан. Два месеца след това общото събрание на „Искра“ ме избра за негов заместник и аз поех музея, като същевременно учителствувах.

Бях ли подготвен за такава голяма и отговорна задача? Разбира се, че не бях. Единственото ми преимущество беше, че бях спечелил пълното доверие на покойника, който често казвал, че след смъртта му ключовете трябвало да се дадат само на мен, и че бях виждал много от най-богатите музеи, като парижките, виенските, венецианските и пр.

Доста преди смъртта му археолозите от Народния музей в София В. Миков и Ив. Велков бяха прочистили музея от ненужните предмети и аз приех всичко около 3000. На следната година се откри витрина с шевици от нашия край и картинната галерия се увеличи с 15 нови творби. Започнаха и сказки в града и по селата за популяризиране на музейното дело. Такива сказки бяха изнесени пред околийската учителска конференция, пред членовете на женското дружество и пр. Все тогава се оформи идеята за отдел „Шипчанска епопея“, който по-късно бе преименуван в „Освободителна война“.

Грижите за финансовото подпомагане на музея бяха нищожни. Всяка година се обикаляха от 20 до 30 села без всякакви командировъчни и повечето предмети постъпваха като подаръци. През 1934 год. се фотографираха и събраха в албум всички по-интересни улици и сгради, подлежащи на събаряне. През 1935 год. музеят бе преместен в сегашното помещение и бе открита художествената галерия, а след нея отделът „Освободителна война“. Идеята за отдел „Старият Казанлък“ възникна през 1938 год. с оглед да се развие в коридора. През следващите години се появи във фоайето етнографският отдел. Построен бе и склад за музея.

През 1944 год. поради вероятност от бомбардировки музейното имущество бе пренесено в Средногорово и Турия, а след това наново подредено. Въведена бе и входна такса за музея и аз бях директор, уредник, екскурзовод, касиер и пр. През 1950 год. беше назначена асистентка Цв. Иванова, която стоя само една година и напусна. През 1951 год. бе чествувана 50-годишнината на музея и бе открит отделът „Социалистически революционни борби в Казанлъшко“. На следната година постъпи като асистент Гергана Табакова, а една година след това и мъжът й — Емил Цанов. Преустрои се отделът „Освободителна война“ и взехме участие в първите разкопки на Севтополис при „Копринка“. След това работата на музея тръгна по-нормално, като единият работеше в канцеларията, а другите обхождаха селата и събираха материали. През 1953 год. са били обходени 32 села и постъпили 1952 предмета. Тогава се създаде и мрежа от селски сътрудници. През следващите години се основа „кръжок по история“, уреждаха се срещи с партизани, пионерски сборове, изнасяха се сказки, пишеха се статии, поради което през 1956 год. музеят ни беше провъзгласен за национален първенец и държа преходното знаме няколко години наред. Периодът 1952–1958 год. беше най-плодоносният за музея. Освен огромната културно-масова работа бяха събрани голямо количество материали за произхода на жителите на града и околията, за началото на социализма, за наименованията на селищата, особеностите в говора и т.н. Събраха се архивите на починали видни граждани по социалистическото строителство, по изборите за Велико народно събрание, архивът на градския съвет, популярната банка, на търговците розопроизводители и пр.

През 1958 год. поради изслужено време аз бях освободен от длъжност, като предадох музея на първия си помощник Гергана Табакова-Цанова, като имуществото му броеше 36 015 инвентарни номера. Тя пък го предаде на Г. Станчев.

В последните години щатът на музея е попълнен с млади историци, на всеки от които е поверен отдел. На тях предстои да довършат и задълбочат историческите, археологически и етнографски проучвания на Казанлъшката долина, която със своите селищни могили от каменно-медната епоха, с крепостите и безбройните следи от траки, римляни, византийци и турци е пребогата в туй отношение и трябва да увлича и вдъхновява всеки музеен работник.

 

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, XXXVIII, бр. 40 от 23.IX.1961 г.

По-подробно за основаването на музея вж. в Юбилейния сборник „Казанлък в миналото и днес“, т. II, С., 1923, стр. 277–278 — „Петър И. Топузов“; т. III, стр. 497–499 — Петър Топузов. „Казанлъшкият музей за старини и изкуства“, стр. 486–496 — Стефан Попвасилев. „Дружина «Искра» и нейното дело“.)

Край