Чудомир
Една задача

Историята на нашия град и на неговите заслужили към род и отечество чеда още не е написана и печален факт е, че ние твърде малко интерес проявяваме в тая посока и твърде малко грижи полагаме. Това непознаване нашето минало и делата на светлите личности, които е откърмил градът ни, е може би една от причините да се създаде убеждението, че Казанлък през време на робството е бил еветчийски и туркофилски център и че народностното чувство е било заглъхнало почти съвсем. Като се рови човек в историята на революционната епоха около Освобождението ни, често попада на имена на дейци и революционери, бунтари, на цели групи даже, които са правили опити за бунт, сели са семена за борба и са допринесли твърде много за народното събуждане от вековния сън, за които лица и групи твърде малко знаем, твърде смътно сме чували само.

Така например в първия том на „Казанлък в миналото“ неуморимият работник в това поле, г. Матей Георгиев^[1], чиито заслуги тепърва ще бъдат оценени, в статията си „Стари благодетели на гр. Казанлък“ ни запознава с големия българин и благодетел от града ни Ив. Неделкович, чието име носи къренското училище и една улица, и ни уяснява как са направени неговите щедри дарения за подпомагане учебното ни дело.

В книгата „България 1000 години“ г. Михаил Димитров ни съобщава, че освен благодетел г. Иван Неделков(ич) е бил и подпредседател на революционен комитет в Букурещ през 1854 г. Този комитет в навечерието на Кримската война е имал за задача да записва между другото доброволци българи в помощ на русите. За тази дейност на Иван Неделкова трябва да се направят повече проучвания, за да може да се види по-цялостно образът на този голям българин от града ни. А може би този е само негов едноименник?

В същата статия по-нататък срещаме името на друг казанлъчанин — Стефан Иванов — като член на настоятелството на „Добродетелната дружина“ през 1867 год. Той заедно с Георги Шопов от Калофер се явяват като делегати от дружината пред император Александър II в Крим, като му засвидетелствуват „предаността и дълбоката признателност на българския народ“. Аз поне нищо не зная за този казанлъчанин.

После:

Филип Тотю минава с четата си Дунава и при с. Върбовка води жесток бой с турците. Според в. „Македония“, год. I, бр. 27 от 3 юни 1867 год., там пада убит знаменосецът му Иван Шипкалията. Ето още една светла личност, изгубена в забрава, а заслужаваща по-добра участ.

Според същия вестник друга една чета се явила в Троянския балкан и от нея бил хванат в Пловдив шипкалията Недьо.

В книгата си „По кървавите дири“ (Ж. Маринов, София, 1928 год.) г. Илия С. Бобчев на стр. 64 пише, че Вазовият Странджа се е наричал Никола Странджата, пак от Шипка. Кой може да ни каже за тая личност две думи още поне?

Пак около това време, както споменахме в една бележка на миналия брой, според Захари Стоянов в четата на Хаджи Димитра и Караджата са участвувалн следните казанлъчани: Иван Ив. Пейолу, Кольо Мартинов, Иван Тотев, Станчо Николов, Ст. Панев (Топалов) и Кръстьо Минков и шипчанците: Христо Патрев, Ст. Орешков, Калчо Георгиев и Хр. Милев Янъков. От тях според З. Стоянов Стефан Панев бил ранен при първото сражение, а при второто — пленен от турците и в съда разправил, че е от оная група, които е записвал за четници войводата Цветко Павлович, убит в парахода „Германия“, като пътувал по Дунава (1867 г.). Когато го ранили, куршумът останал в устата му. Хаджи Димитър го забелязал и за да го извади, счупил му зъбите. Осъден бил на смърт и обесен на 17 юли в родния му град.

Помъчете се сега след 70 години да съберете данни за тия герои-мъченици, за да видите колко е трудно!

Около 1864–1870 г. в околностите на с. Турия върлувала малка групичка начело с Кольо Иван Мушаков, наречен Кольо Пантата. Въпреки че понякога не прощавали и на богатите българи, тази банда всявала страх и трепет у турците. След едно убийство на някакъв евреин-търговец Пантата е бил подгонен и убит на един орех до сръбската граница, където се бил качил да огледа пътя за прехвърлянето си. Негови другари били: Тодор Коев, Дончо Ив. Бургуджиев, Драган Бозаджиев и др., които избягали пак във Влашко.

И още колко ли има такива неизвестни и забравени?

Такава ли трябва да бъде тяхната участ?

Така ли се отплащаме на тия, които дадоха всичко, за да ни дарят свободата?

Какво неблагодарно поколение! Какви коравосърдечни потомци!

И друг път е писано в тия страници. „Искра“ пръска често пъти средства за по-маловажни неща. Перото „Благотворителност“ от бюджета й трябва да се заличи. За благотворителните дружества в страната ни има вече кой да се грижи. Също и стипендиите трябва да се прекратят или да се намалят до минимум. Практиката отдавна ни показа, че 90% от тия „даровити младежи“ не излиза нищо. Не само не излиза, но те от благодарност поне не се записват и членове на дружината даже!

Вместо да се издържат млади хора, от които никой не знае в края на краищата какво ще излезе, не е ли по-добре да се подкрепят такива, които са дали вече доказателства, че са даровити и могат в известна област да дадат нещо?

Не е ли по-умно да подкрепиш един оформен вече, но гладуващ художник, да речем, писател, певец или учен казанлъчанин? Ами каква по-благородна цел от тая, да подпомогнеш един съгражданин, който се е запретнал да събира материали за тъй бедната още история на нашия град? А такива имаме няколко. Освен отличния историк на града ни дядо Бозвелиев и трудолюбивите като пчели Матей Георгиев, Гено Дочев и няколко още други труженици аз познавам още скромни работници в тази област, които безшумно трупат материали и със завидно усърдие и добросъвестност творят историята ни.

Пенсионерът учител Боян Чомаков напр. написа историята на шипчанското читалище и работи върху историята на селото, неговите занаяти и пр. Ами г. Дянко Караджов, който освен многото материали, които притежава, и сам е една жива история? Ами г. Недьо Пюскюлев, който с такава прецизност и чувство на отговорност вече е приготвил историята на енинската църква „Св. Илия“ по случай стогодишнината й?

А има, вярвам, още учители и културни люде в града и околията, които работят в тази посока и които биха били също така полезни.

Тези с доказани качества любознателни хора, ако бъдат насърчени и подпомогнати, колко лъчи биха пръснали в непрогледния мрак на нашето минало, колко мъртви дати, лица и събития биха възкресили, ако имат възможност да поровят из богатите библиотеки на страната ни и съберат материали от живи свидетели и съвременници на самото място.

Тази благородна грижа и задача трябва да поеме дружина „Искра“. Тя може и трябва да стори това. И когато го направи, ще видим как лека-полека напластените тъми ще отбулят нашето минало, из мрака на забравата ще се покажат светли личности, дати и събития и Казанлък ще престане да бъде само един еветчийски и туркофилски град, а ще се нареди в редиците на заслужилите за свобода, национално съзнание, култура и просвета български градове.

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, XIV, бр. 315 от 15.X.1937 г.)