Чарлс Шефилд
Превъзходство (15)

Глава 14

Според лекарите на Съюза Джулиан Грейвс не можеше да съществува. Той беше щастлива статистическа случайност, една на милиард случайни вариации на добре разработена медицинска процедура. С други думи, нищо не можеше да се направи, за да му се помогне.

Всичко беше започнало като прост проблем на паметта. Всеки съветник трябваше да знае историята, биологията и психологията на всички интелигентни и потенциално интелигентни видове в спиралния ръкав. Но този обем данни надвишаваше капацитета на всяка човешка памет. Затова, когато беше избран в Съвета, на Джулиъс Грейвс, както бе наричан тогава, му беше предоставено да избира — да приеме имплантиране на неорганична памет с висока плътност, доста обемиста и тежка за главата му, която изискваше вратът му да има непрекъсната опора, или да се съгласи лекарите да развият в него един вътрешен мнемоничен двойник, една втора част на мозъчните полукълба израснала от собствената му мозъчна тъкан само за приемане, съхранение и извикване на информация. Те щяха да разположат тази памет вътре в мозъчната кора с минимално черепно разширение. Много членове на Съвета предпочитаха първата възможност, специално онези, с екзоскелетите. Джулиъс Грейвс избра втората.

Процедурата беше стандартна и не бе необичайна, макар Джулиъс Грейвс да беше предупреден, че началното взаимодействие с неговия вътрешен мнемоничен двойник чрез едно нечувствително тяло ще бъде свързано с трудности. Той трябва да избягва физически стимуланти и да изтърпи период, през който се развива интерфейсът. Джулиъс Грейвс лесно се съгласи на това.

Онова, което не очакваше — което човек не би и помислил, че изобщо може да се случи, — беше, че вътрешният мнемоничен двойник ще развие съзнание и усещане за обстановката около него и мястото му в нея.

Но стана точно това. След четиринайсет месеца, когато личността на Стивън Грейвс се разви и започна да подава на Джулиъс Грейвс свои собствени мисли под формата на спомени за събития, които никога не беше преживял, той почувства здравият му разсъдък да се люшка на прага на лудостта.

Това положение беше много опасно и несигурно, но интерфейсът най-после се успокои. Синтезът беше завършен. Двете личности се примириха, докато накрая никоя нито знаеше, нито се интересуваше къде е възникнала дадена мисъл. Джулиъс Грейвс и Стивън Грейвс се бяха слели, бяха станали една личност — Джулиан Грейвс.

Сега дори беше трудно да си спомни онези стари проблеми. Отдавна не беше имал сблъсък или объркване, което да подсказва, че в плешивия издут череп някога са пребивавали двама различни хора.

… Докато „Иърбъс“ не влезе в изкривената геометрия на Торвил Анфракт и не полетя по орбита около блещукащите сингулярности, които охраняваха изгубения свят Дженизий. Тогава старият проблем отново се появи и разтърси ума на Джулиан Грейвс.

В него гъмжаха конфликтни мисли. На всяка идея се противопоставяше друга.

„Направи Ханс Ребка ръководител на групата, защото той е първокласен пилот и може да влезе в сингулярностите, и има репутация на специалист по решаване на проблеми. Не! Направи ръководител на групата Луис Ненда, защото със своята приставка той може да комуникира с хора, сикропеанци и хименопти, докато Ребка може да говори с Атвар Х’сиал само с помощта на преводач на феромонна реч.“

„Изпрати корабното ядро през сингулярностите — то е най-подвижно и повратливо. Не! Изпрати «Индълджънс», който е по-малко подвижен, но много по-добре въоръжен.“

„Използвай Далсимър като пилот — той е много по-добър дори от Ханс Ребка. Не! Той трябва да остане на «Иърбъс», за да гарантира преминаване през обърканата геометрия на Анфракт. Не! Целият смисъл на експедицията е да се локализира Дженизий и да се потърсят живи зардалу. Не!

Ако експедицията не се завърне да докладва за своите открития няма смисъл от намирането на нищо.“

„Това не бяха последователни мисли. Ако бяха такива, те можеха да се понесат. Бяха едновременни мисли, крещящи за внимание, биещи се за господство.“

След няколко часа на вътрешен конфликт Джулиъс Стивън Джулиан Грейвс можа да се съгласи само с едно нещо — докато съществува това състояние, той е не просто безполезен, а определено опасен. Той можеше да вземе решение, а в следващия момент да го промени или да го отмени.

И все пак той беше организаторът и формалният ръководител на цялата експедиция. Не можеше да увеличава проблемите на другите, като ги товари с тревоги, които трябваше да са само негови.

Тогава нека другите изследват сингулярностите и търсят Дженизий и зардалу. Всичките негови вътрешни мисловни потоци бяха единодушни по един въпрос — че той може най-добре да помогне на групата, като стои далеч от нея. Ако остане на борда на „Иърбъс“ и не докосва пулта за управление, трудно можеше да причини някаква неприятност. И може би след няколко часа или дни целостта на неговата личност ще се възстанови и той ще може отново да бъде полезен.

Джулиан Грейвс наблюдаваше Дариа Ланг и заминаването на втората група с чувство на огромно облекчение.

Ала научи след няколко часа, че не е имал основание за задоволство. Без присъствието на други да го разсейват и да насочват мислите му върху конкретни въпроси раздвояването на неговата личност стана по-забележимо. Той не можеше да задържи никоя мисъл без друга, не, няколко други да вървят редом до нея. Беше по-лошо, отколкото през първите дни на регулиране на интерфейса, защото повече от две мисли се бореха едновременно за господство. Умът му се мяташе и променяше посоката си, скачаше от едно на друго като подплашена птичка, която не може да си намери място да почине. И когато мониторът прозвуча, за да съобщи, че някакъв обект търси среща с „Иърбъс“ всякакво безпокойство, че главният кораб може да бъде уязвим за атаките на зардалу, беше потиснато от разбирането, че повече няма да е самичък. Присъствието на друго същество — каквото и да е друго същество — щеше да му помогне да съсредоточи мислите си.

Контролната система на „Иърбъс“ показваше, че новопристигналият е акостирал в един от средно големите външни трюмове. Грейвс тръгна през вътрешността на кораба. В последния тесен коридор, който водеше към трюма пред него неочаквано се изправи една клекнала фигура.

Той ахна най-напред от изненада, а след това от облекчение.

— Д’жмерлиа! Другите с теб ли са? Срещна ли професор Ланг?

Двата въпроса възникнаха в ума му в една и съща част от секундата. Но когато ло’фтианецът поклати глава и каза „Сам съм“, раздвоеният ум на Грейвс успя да се изпита една и съща емоция — разочарование. От всички същества в екипа Д’жмерлиа показваше най-малка независимост на мисълта. Той като че ли отразяваше мисловните схеми на Грейвс, колкото и объркани и разкъсани да бяха.

— Не, не срещнах професор Ланг — продължи Д’жмерлиа. — Тя напусна ли „Иърбъс“?

— Тя, Далсимър и Е. К. Тали. Отидоха да ви търсят и научат защо е бил повреден безпилотният летателен апарат, както и защо имаше кал по него.

Грейвс сложи ръка на главата си. С него нещата ставаха още по-лоши. Гласът му не беше по-контролируем от мислите. Но Д’жмерлиа кимна и тръгна с Грейвс към командната зала.

— Трябва да сме се разминали по пътя през кръговите сингулярности. Мен ме изпратиха да ви кажа, че всичко върви добре. Капитан Ребка и другите се приземиха и потвърдиха, че планетата е прочутият изгубен свят на Дженизий. Той изглежда е спокойно и приятно място без признаци за опасност.

— Няма зардалу? — с огромно усилие, Грейвс застави раздвоения си мозък да формулира един въпрос. Мисловната енергия, необходима да реши алтернативите и да формира една мисъл беше достатъчна да пръсне черепа му или поне той така се чувстваше.

— Не сме сигурни. Когато напуснах, не бяха открити никакви следи от тях. Но капитан Ребка реши да се приземи чак когато едно подробно проучване от Космоса показа, че мястото е безопасно за приземяване.

Дори за обърканите мисловни процеси на раздвоения мозък на Джулиан Грейвс в това твърдение имаше нещо погрешно.

— Но безпилотният летателен апарат е бил повреден. Как е станало това? Кой го е изпратил? Това може да бъде извършено само от Космоса. Защо по него имаше кал? Защо си оставил другите на Дженизий без кораб и си се върнали сам? Как могат те да са в безопасност, когато на планетата може да има зардалу?

Грейвс се сгромоляса върху пулта за управление на „Иърбъс“ и се наруга. Д’жмерлиа имаше последователен ум и щеше да бъде безнадеждно объркан от потока едновременно изстреляни въпроси. Самият Грейвс беше объркан от тях. Откъде изникваха те?

— Ако не възразявате, ще отговоря на въпросите ви в малко по-различен ред от този, по който бяха зададени — Д’жмерлиа седна, без да чака разрешение. Той повдигна шест крака и започна да отмята отговорите на ноктите си. — Първо, напуснах Дженизий по изрично нареждане на капитан Ребка. Той ми заповяда да излетя и да напусна планетата. Самият безпилотен летателен апарат претърпя малка повреда и беше изкалян при нашето приземяване на Дженизий, както стана и с корабното ядро, но повредата не беше толкова голяма, че да се отрази на неговата работа. Колкото до безопасността или липсата на такава за капитан Ребка и останалите, вие знаете моите отношения с Атвар Х’сиал. Смятате ли, че бих я изоставил, ако мислех, че тя може да е в някаква опасност, освен ако не ми е заповядано?

Имаше нещо смущаващо в тези отговори на Д’жмерлиа. Грейвс го знаеше. Ло’фтианците не лъжат — това му беше добре известно, — но означаваше ли това, че винаги казват истината? Тези две мисли са логически еквивалентни, нали? Но да предположим, че им се заповяда да лъжат. Собственото му състояние не му позволяваше да мисли върху въпроса. Умът му се раздвояваше. Той вдигна ръце да потрие очите си. Дори те искаха да му дадат двойно зрение. Е, а защо не? Зрителният нерв е част от мозъка.

Той покри очите си с ръце и се помъчи да се концентрира.

— Но защо се върна? Защо не изпрати друг безпилотен летателен апарат? Ако има зардалу…

— Корабното ядро е невъоръжено, съветник. Дори да е все още на Дженизий, то не може да направи нищо, с което да защити групата от зардалу, които може да срещне. Зная това съвсем сигурно. Върнах се да ви помогна да преведете „Иърбъс“ през сингулярните пръстени. Нямаше начин да разберем, че сондата е достигнала до вас с информацията, която описва пътя за влизане. Трябва да се подготвим веднага да заминем и да изведем „Иърбъс“ на орбита около Дженизий.

Грейвс се колебаеше. Д’жмерлиа беше прав: корабното ядро беше беззащитно. Но да вкара „Иърбъс“ вътре в сингулярностите, сигурно не беше…

А защо не? Във всеки случай сега почти цялата група беше там. Джулиан Грейвс свали ръка от очите си, почти готов да застави ума си да вземе решение, и установи, че Д’жмерлиа очаква такова. Ло’фтианецът вече работеше на пулта за управление, въвеждаше сложна серия от навигационни команди.

Когато свърши с въвеждането, Д’жмерлиа подаде на главния компютър на „Иърбъс“ команда за изпълнение и се обърна към Джулиан Грейвс.

— Потегляме. След един ден или по-малко, зависи от състоянието на случайните елементи по нашия път, ще видим пред себе си Дженизий. Но това повдига нов въпрос, такъв, който съответства на моето собствено безпокойство. Да предположим, че когато достигнем Дженизий, групата на капитан Ребка или групата на професор Ланг наистина са открили, че планетата е дом на зардалу. Какво ще правим тогава? Няма ли да е логично да отведем нашата група на безопасно място и да използваме оръжията, за да изтребим зардалу?

Грейвс смяташе себе си за щастливец. Той не трябваше да мисли с неговите враждуващи помежду си мозъци върху последния въпрос, защото вече беше мислил върху него много отдавна — преди дни, седмици и месеци. Зардалу бяха кръвожадни и свирепи, бивши господари и мъчители на десетки други интелигентни раси. Това не можеше да се отрече. Но Джулиан Грейвс беше прекарал години като член на Междувидовия съвет. Едно от главните задължения на Съвета беше опазване на всички видове, които имаха някаква минимална и дори потенциална интелигентност. Идеята за геноцид, за унищожаване на всички оцелели членове на известни интелигентни видове правеше стомахът му да се обръща.

Погнуса и гняв му помогнаха да даде един отговор.

— Не съм сигурен какво ще правим, ако групата на Ханс Ребка или на Дариа Ланг намерят зардалу на Дженизий. Но мога да ти кажа, Д’жмерлиа, какво определено няма да направим: няма да извършим преднамерено масово унищожаване на никои видове, които не застрашават нашите видове — вашите, моите или нечий други — с унищожение. Не мога достатъчно добре да изясня това.

Той не знаеше как ще реагира Д’жмерлиа. Това вече не беше хрисимият, покорен Д’жмерлиа, какъвто го познаваше. Този беше решителен ло’фтианец, ориентиран към действие, с ясна мисъл. Грейвс почти очакваше спор и се съмняваше, че умът му е достатъчно ясен да спори.

Но Д’жмерлиа седеше облегнат назад на седалката и бледите му очи гледаха съсредоточено Грейвс.

— Вие казахте, че не можете съвсем добре да го изясните, съветнико — каза той. — Но го изяснихте достатъчно добре. Вие няма да преследвате, разрешите или простите изтребването на интелигентни същества. Чух ви да го казвате.

Сякаш оценяваше заключителното обобщение на някаква продължителна дискусия, Д’жмерлиа мълча няколко мига клатейки глава. След това стана от седалката и забърза към командната зала. Джулиан Грейвс остана загледан подир него да подреди обърканите си — странно разнообразни — впечатления от последните няколко минути и да се чуди, дали накрая не беше се разстроил толкова много, че си беше въобразил цялата среща.

Само че „Иърбъс“ вън от всякакво съмнение и въображение влизаше в региона на кръгови сингулярности, региона, който пазеше най-прочутия изгубен свят от всички изгубени светове — Дженизий, домът на зардалу.

Изгубени светове

Не е тайна, че един проклет глупак може да зададе толкова много въпроси, че и най-умното същество в ръкава да не може да отговори. И да, имам предвид долните жители. И да, говоря за изгубените светове. Те, изглежда, имат фикс идея за задаване на въпроси.

„Капитан Слоун — така започват те винаги максимално учтиви, — вие твърдите, че много сте пътували (виждате, че в това има известен скептицизъм). Кажете тогава къде се намира Дженизий, изгубеният свят на зардалу?“

„Не зная“, отвръщам аз.

„Е, а какво ще ни кажете за Петра, или за света на съкровищата на Джъстин, или за Скайфол, или за Примрозе, или за Паладин?“ Те знаят адски добре, че моят отговор сигурно ще е същият, защото всеки от тези светове — ако някога изобщо са били реални места — е изгубен, всички следи за тяхното местонахождение отдавна са изчезнали.

Разбира се, жителите на долната страна никога не помислят да излязат навън и сами да погледнат. Много по-добре им е да се ровят в калта и после да се чудят как да измъчват с въпроси хората, които са били и са видели всичко това или толкова от него, колкото може да се види.

Хора като мен.

Така че те казват: „Капитане — сега стават по-груби, — вие сте пълен и препълнен със слухове и говорите небивалици на всеки, който ви слуша. Но какво е станало с Мидас, където вали разтопено злато или Рейнбоу Риф, където зората е зелена, вечерта пламти ярко, а денят е виолетов? Хей? Какво е станало с тях! Или с Шамбъл и Гризъл, с Уое на Мериман? Някога те са били там, а сега не са. Къде са отишли? Не можете да кажете? Срамота!“

Не се ядосвам (макар че не ми е лесно). Запазвам спокойствие и им казвам: „Ах, вие забравихте вятъра.“

„Вятъра?“ Това винаги ги учудва.

„Точно така — казвам аз, — забравихте големия галактически търговски вятър. Вятърът, който духа през цялата галактика, подхваща световете, които някога са били близо един до друг и постепенно ги раздалечава.“

Те поглеждат надолу покрай носовете си към мен, ако имат носове, и казват: „Никога не сме чували за този ваш вятър.“

„Ах, добре — казвам аз, — може би има много неща, за които не сте чували. Някои хора не го наричат галактически търговски вятър. Наричат го диференциална галактическа ротация.“

По този въпрос, с когото и да разговарям, обикновено казва: „Виж ти?“ Или нещо точно толкова умно. И аз трябва да обясня.

Цялата галактика е като всяка спирална галактика, много голямо колело, от единия край до другия стотици хиляди светлинни години, което се върти в Космоса. Повечето от хората, с които говоря, знаят това. Но то не е като колело на долните, с твърди спици. Това е колело, където спиралните клони по-близо до галактическия център и всички звезди в тях се въртят по-бързо от тези по-далеч. Така, ако вземете една звезда — например Сол и друг добре известен обект, да речем мъглявината Рак от съзвездието Телец, — шест хиляди светлинни години по-далеч от галактическия край ще откриете, че Сол се движи около галактическия център с трийсет и пет километра в секунда по-бързо от Рак. Бавно, но сигурно те се отдалечават под влияние на галактическия търговски вятър. (И вятърът може да действа по два начина. Ако сте изостанали, защото сте по-далеч от центъра, единственото, което трябва да направите, е да отлетите по-близо до центъра и да чакате. Тогава ще започнете да наваксва изоставането, защото ще се движите по-бързо.)

„А какво ще стане с мъглявината Рак? — питат някои от моите приятели седящи долу, онези, които разбират за какво говоря. — Това е природен обект. Той не може да се направи да лети наоколо като кораб. Ще се върне ли някога в околностите на Сол?“

„Разбира се, че ще се върне — казвам аз. — Но ще трябва време. Рак ще дойде близо до Сол след два милиарда години.“

И тогава те облещват очи, ако приемем, че имат очи, и казват: „Два милиарда. Тогава наоколо няма да има никой нас.“

И аз им казвам: „Вярно, аз самият не съм сигурен, че ще бъда жив.“

Всъщност, през някои нощи не съм сигурен, че ще съм жив на сутринта.

Но онова, което мисля, е, че вие, долните — както обикновено — поставяте неправилно въпроса. Онова, което аз бих желал да зная за изгубените светове, са изгубените изследователи. Какво е станало с Агал Х’сейрин, осакатената сикропеанка, която летя през разрушения кръг на сингулярността Нийдл? Ние имаме едно съобщение от нея — знаем, че тя е оцеляла при прехода — но никога не се върна. Или къде е отишъл М’тумбе след последното планетно падане на Ландивер? Той също изпрати съобщение за „ярък сплетен нашийник“, който се канеше да изследва. Никой повече не го видя. И какво правите с последния сигнал от Чинадол Пасфарда, търкаляща черния заден край на Коул Сак с непрекъснато ускорение, на път, както тя казва, към безкрайността?

Това са вашите интересни случаи: хората, не тъпите изгубени светове. Искам да знам какво се е случило с тях, с моите колеги изследователи.

Ще летя, докато не разбера някой ден. Някой ден ще зная.

Из „Хот Рокс, Уорм Бийр, Колд Комфорт: Пътуване самичък из галактиката“

Лични неразкрасени спомени на капитан Алонсо Уилбърфорс Слоун (пенсиониран)

 

Бележка на коментатора: Малко след като извърши този преход, последния в неговата публикувана работа, капитан Слоун предприе пътуване до Салинас Гълф, по пътя на легендарния Линдо Мтумбе. Не се завърна. В неговото последно съобщение разказа за загадъчна змиевидна конструкция, ярка като от ядрен взрив на звезден фон, бавно приближаваща неговия кораб. Оттогава нищо не се е чуло за него.

Може би е ирония на съдбата, че сега самият капитан Слоун е най-известният търсен изследовател от всички изгубени изследователи.