Чарлс Шефилд
Превъзходство (11)

Глава 10

Работата на Ханс Ребка като специалист по решаване на проблеми на Фемас Съркъл го беше отвеждала поне на сто различни планети. Той беше извършил хиляди планетарни кацания и поради характера на работата това бяха места, където вече бяха възникнали проблеми. Много от тези кацания бяха направени при ужасни обстоятелства.

Първата мисъл след твърдо кацане винаги е една и съща: Жив! Жив съм! След това възникват множество въпроси. В достатъчно добро състояние ли съм да мога да работя? Живи и здрави ли са моите спътници? Цял ли е корабът? Херметизиран ли е? Достатъчно запазен ли е, за да можем да отлетим с него?

И накрая въпросите, които правят състоянието на кораба и екипажа толкова важни. Къде сме? Какво ни чака навън?

По стандартите на Ребка корабът извърши меко кацане, което ще рече, че се приземи със скорост, при която не изгоря при навлизане в атмосферата и ударът не уби никой на борда. Но иначе кацането не беше съвсем комфортно. Корабът се беше движил косо към повърхността със сила, от която здравият корпус трепереше и скърцаше заплашително. Ханс Ребка беше усетил зъбите си да тракат, неочакваната сила на голямата гравитация го притисна към тапицираната седалка.

За момент изгуби съзнание. Когато отново дойде на себе си, зрението му не беше съвсем наред. Виждаше трепкането на ярки светлини, следвано на моменти от пълна тъмнина.

Той разтърси глава и стисна очи. Ако е изгубил зрението си, ще трябва да се справя с другите си сетива. Предстоеше да се зададат основни въпроси и да им се отговаря.

Концентрация. Накарай мозъка ти да работи дори и да не иска.

Слух. Чуваше шумовете около него. Значи и другите на борда са оцелели. Чуваше ругатни, стенания, тракания и свирения от разговора между Калик и Д’жмерлиа. Стенанията трябваше да идват от Луис Ненда. Онова, което едва е оставило хората живи, не бе наранило един ло’фтианец, още по-малко един хименопт. Атвар Х’сиал, най-тежката от пътуващите на кораба, беше може би в най-лошо състояние. Но когато почувства един мек хобот да докосва лицето му и чу гласа на Ненда: „Жив ли е? Повдигни го, Ат, нека да го погледна“, този страх отпадна.

Обоняние. Корабът не беше понесъл приземяването съвсем добре. Ребка усети непознат и неприятен мирис като на тежък въздух от влажна плесен. Целостта на корпуса беше нарушена и те дишаха въздуха на планетата. С това отпадна задължението за изследване на атмосферата, преди да излязат навън. Тя или щеше, или нямаше да ги убие.

Осезание. Някой го натискаше по гърдите и корема толкова силно, че изпита болка. Ребка изсумтя и отвори очи. Трепкането намаля, сведе се до фоново трептене. Главата ужасно го болеше. Луис Ненда беше спрял да го натиска по корема и движеше ръцете и краката му, опипвайки костите му и раздвижвайки ставите.

— Не е необходимо да правите това — Ребка си пое дълбоко въздух и се изправи. — Добре съм, като чисто нов. Корабът…

— Вероятно ще лети в атмосферата без проблем. Но не можем да излетим в Космоса, докато не се поправи това — Ненда посочи напред. Ханс Ребка видя пръски кал точно пред седалката си минали през една пробита секция на корпуса на корабното ядро. — Атвар Х’сиал и Д’жмерлиа го разглеждат отвън, уточняват колко работа трябва да се свърши, преди да бъдем готови за полет в Космоса.

— Ако изобщо не ни бъде разрешено да напуснем — Ребка се опитваше да се изправи, но установи, че краката не го държат. Не помогна и наклоненият на десет градуса спрямо хоризонта под на корабното ядро. Най-после успя да се изправи в претъпканото пространство и се подпря на стената. Тогава видя дълбоката кървяща рана на мускулестата лява ръка на Ненда. Карелианецът спокойно я зашиваше с игла и конец — разбира се, без упойка.

Ребка отбеляза това без коментар. Каквито и недостатъци да имаше Ненда, беше твърд и никога не хленчеше. „Добър е да стои зад гърба ти в бой, но след това се пази“, помисли си той.

— При идване насам корабното ядро не се поддаваше на никакъв контрол — каза Ребка. — Ако се опитаме да отлетим, същият лъч може да ни върне назад… Следващия път по-малко внимателно.

— Да. Имаме късмет — промърмори Ненда през зъби. Той завърши шиенето и прехапа конеца. После изплю откъснатия край, отиде до отворения люк и погледна навън. — Мека кал. Най-доброто място за приземяване, ако човек може да избира. Калик! — извика той навън и прибави тракане и силно свирене. — По дяволите с тази хименопта! Казах й да погледне навън, но не я виждам никъде. Къде ли е отишла пък сега?

Както беше наклонен корабът, долният край на отворения люк беше метър и половина над нивото на земята. Карелианецът седна на наклонения под, мушна се през люка и се приземи на повърхността на планетата. Ребка го последва. Двамата мъже се намериха на равен, сиво-зелен мъх, който поддаде малко под теглото им. При плъзгането си корабното ядро беше изровило в равната повърхност не много дълга права черна бразда.

— Късмет — каза Ненда. — Можехме да се приземим в онова — той посочи към задната страна на кораба. На почти километър гладката равнина отстъпваше място на мозайка от папрати и сагови палми^[1], между които се подаваха остри зъбери на тъмни скали. Техните върхове бяха като драконови зъби. — Или в онова.

Ненда се обърна и посочи на другата страна пред кораба. Сиво-зеленият мъх, върху който стояха, очертаваше брегова линия и равнина между стърчащите скали и тихо синьо-сиво море.

— Ако бяхме продължили километър-два по-нататък сега щяхме да се опитваме да дишаме под вода. Отново късмет. Само дето не вярвам да е късмет.

— Бяхме докарани тук — съгласи се Ребка.

Двамата мъже се отдалечиха от авариралия кораб, оглеждайки повърхността от хоризонт до хоризонт. В главата и на двамата се въртеше един неизречен въпрос. Всяка планета има свои собствени форми на живот и свои потенциални опасности. Но ако този свят наистина е Дженизий, на него имаше една добре известна опасност, за която да се тревожат: зардалу.

Ребка проклинаше решението — неговото решение, наложи си да признае пред себе си той — да проникнат в сингулярностите, като използват повратливото, но неприспособено за целта ядро. Не можеха да докарат добре съоръжения „Иърбъс“, без да рискуват да изгубят цялата група, ако се окаже, че корабът не може да превъзмогне кръговите сингулярности, но можеха да вземат кораба на Далсимър, „Индълджънс“, достатъчно добре съоръжен за самоотбрана. Само с корабното ядро ще трябва да се бият с голи ръце, а те знаеха колко безнадеждно е това срещу зардалу. Вярно е, че не бяха имали намерение да кацат, но Ребка не можеше да оправдае грешката си.

— Не ги виждам — каза Ненда.

Не беше необходимо да уточнява какво не вижда.

— И не искаме да ги видим. Може би ще можем да поправим кораба и да излетим в орбита, преди те да разберат, че сме тук. Това е цяла планета. Ние виждаме може би една милионна част от цялата повърхност.

— Не разчитайте на това. Не ние избрахме мястото на приземяване… някой друг го направи. Може би ще разберем кой — Ненда посочи подредените в полукръг скали зад кораба. — Ето я и Калик… Бърза към нас.

Ребка погледна любопитно тъмното далечно петно. Никога не беше виждал хименоптата да тича с пълна сила. Закръгленото, с форма на варел, тяло с къса козина и осем несръчно движещи се крака изглеждаше твърде топчесто и тромаво да развие висока скорост. Но нервната система на Калик имаше скорост на реакция десет пъти по-голяма от човешката. Жилавите крайници можеха да я пренесат на сто метра за по-малко от две секунди.

Сега правеха точно това — всеки крак се движеше твърде бързо, за да може да се види. За Ребка черното тяло беше само бързо движещо се петно. Калик се озова при тях за по-малко от десет секунди. Козината й беше покрита с кафява кал.

— Проблем ли имаме? — попита Ненда.

— Така мисля — хименоптата дори не се беше задъхала. — На около три километра покрай бреговата линия, закрити от скалите, се виждаха някакви постройки. Приближих ги и влязох за малко в една от тях. Беше твърде тъмно, за да видя какво има вътре, но ми стана ясно, че са дело на интелигентни същества. Нямаше обаче никаква следа от обитатели.

— Възможно ли е да са жилища на зардалу?

— Мисля, че са — Калик се поколеба, а Ребка се чудеше на куража на малката хименопта. Бяха минали хиляди години, откакто нейният вид бяха роби на зардалу, но образите на земните цефалоподи още бяха силни в расовата памет на Калик. При последната й среща със зардалу те й бяха откъснали един крайник за назидание на хората. И въпреки това тя беше влязла в онези постройки самичка, знаейки, че вътре може да има зардалу.

— Поради няколко причини — продължи Калик, — не на последно място от които е моето убеждение, че тази планета наистина е Дженизий. Вижте това.

Преди Ребка или Ненда да може да възрази, тя изтича отново до края на водата и влезе в нея. Дъното беше стръмно и след няколко крачки Калик изчезна под повърхността. Когато отново се появи, тя държеше в двата си предни крайника едно извиващо се тяло и забърза назад към тях.

Ханс Ребка не можа да види ясно плячката й, докато хименоптата не застана отново до него. Тя му я подаде и той отстъпи назад. Ирационален страх и тревога обхванаха ума му. Дишането му секна.

Дългото половин метър същество, което Калик държеше така спокойно, беше хилядолетен кошмар в миниатюра. Умножете неговия размер десет пъти и цефалоподът се превръща в зардалу, седем смъртоносни метра среднощно син мускул и интелигентна жестокост.

— Сигурно предшестваща форма — каза Калик. — Това вече е амфибия, способно да живее и на суша, и във вода. Вижте — тя сложи съществото на земята. То се изправи на плоските си пипала и замига с големите си очи с клепачи. — Оставете еволюцията да го развие — додаде Калик, — и от тази форма като съвсем естествен резултат ще произлезе един земен цефалопод. С излизането на суша значителното увеличаване на големината и интелигентността няма да са изненадващи — съществото в краката му неочаквано се опита да я клъвне с жестоката си извита човка. Тя го блъсна, преди да я достигне. То отхвръкна на десет метра от нея, тупна върху мекия мъх и забърза към сигурността на водата. Скоростта му по суша беше изненадващо голяма.

— Още една причина да се радваме, че не паднахме във водата — отбеляза весело Ненда. — Как би ви харесало дузина от тях да ви закълват по бедрата, докато се опитвате да плувате?

Ненда обаче не беше толкова весел и спокоен, колкото се мъчеше да изглежда. Ребка не беше единственият отстъпил настрана, когато зардалуто в миниатюра, тупна в краката им.

— Трябва да отидем до онези здания — каза Ребка. — И ако…

Преди да може да завърши мисълта си, в корабното ядро се чу шум от тракане. Фасетъчните му очи се въртяха ту към мократа Калик, ту към Ханс Ребка.

— Извинете, капитан Ребка, но и Атвар Х’сиал има лоши новини.

— Корабът не може да се поправи?

— Не, не е това. Двигателят е незасегнат. С няколко часа работа корпусът може добре да се закърпи и корабът ще бъде готов за отлитане в Космоса. Аз съм готов веднага да започна работа. Лошата новина е, че това е единственият оцелял безпилотен летателен апарат и дори той се нуждае от поправка, преди да може да се използва — той вдигна един деформиран, покрит с черна кал малък цилиндър. — Останалите са смачкани при удара. Ако искаме да изпратим някакво съобщение до „Иърбъс“, единствената ни надежда е в този апарат. А той не може да бъде пуснат, докато самият кораб не излети отново в Космоса.

Ребка кимна. Щом видя малкия безпилотен летателен апарат, в съзнанието му отново изникна въпросът за изпращането на съобщение на Дариа. Но какво ще й кажат? Колкото повече мислеше за тяхното положение, толкова по-трудно му беше да реши какво трябва да й каже. Какво наистина знаеше?

— Д’жмерлиа, извикай Атвар Х’сиал да излезе навън. Трябва за няколко минути колективно да обсъдим проблема.

— Вече идва.

Сикропеанката се промуши през люка и скочи леко на мекия мъх. Жълтите рогца-приемници със звуков генератор на голямата бяла глава сканираха бреговата линия и стълпотворението от скали и растителност навътре от нея. Тя се изправи в пълен ръст и разгъна почти двуметровите си цефални антени.

— Сигурна ли си, Ат? — попита Ненда.

Той улови нейното феромонно съобщение преди Д’жмерлиа да го беше превел на другите. Сляпата глава кимна.

— Зардалу — каза Д’жмерлиа.

— Тя може да ги помирише — добави Ненда. — Миризмата идва от много далеч и е слаба, но са тук. Това е положението.

— Част от него — каза Ребка. Той изчака да се върне Атвар Х’сиал при него и Д’жмерлиа да се премести до раковината й за по-лесно общуване. — Дори ако в тази минута можем да изпратим безпилотен летателен апарат, остава да решим за кои от реалните проблеми трябва да съобщим.

— Какви проблеми например? — Ненда беше взел малко мъх и замислено го опитваше.

— Например знаем, че не дойдохме тук по своя воля. Някой друг ни докара. Но кой направи това? Какво трябва да кажем на Дариа и другите? Моите първи мисли за съобщение бяха вероятно също като вашите. Преминахме успешно през сингулярностите. Тази планета е Дженизий. Тук има живи зардалу, макар още да не сме ги видели. Не можем да се върнем, защото някой насили кораба ни да кацне аварийно на Дженизий и трябва да го поправим.

— Кой ни е насилил да кацнем аварийно? Малко бяхме разтърсени, когато паднахме, но ние сме в добра форма, както и корабът. Вие познавате зардалу. Ако те контролират положението, щяха да ни взривят още в небето… Нямаше начин да останем живи, ако те дирижират шоуто.

— Да допуснем, колкото и да е смешно, че те наистина са искали да кацнем, без да пострадаме, защото са имали други планове за нас.

— Например да ни изядат — Ненда изплю късчето мъх, което дъвчеше, и направи гримаса. — Сигурно ще предпочетат нас пред този боклук. Бях забравил за намеренията им при последната ни среща. Те обичат прясно месо.

— Каквото и да желаят да направят с нас, то ще има смисъл само ако ни принудят да се приземим на място, където се намират те самите. Така че, къде са те?

— Може би се плашат от нашите оръжия — предположи Ненда. — Може би искат да ни разгледат от разстояние. Те не биха допуснали, че сме толкова глупави, та да долетим тук с кораб без оръжия.

— Тогава защо не ни приземиха достатъчно тежко, за да са сигурни, че всичките ни оръжия са излезли от строя? — Ребка остави без внимание подмятането на Ненда за липсата на оръжия, но го запомни и щеше да му отвърне при друг удобен случай. — Няма смисъл да ни приземят, меко и след това да ни оставят на мира.

— Извинете — каза тихо Д’жмерлиа. — Атвар Х’сиал би искала да посочи, че източникът за вашето объркване е в едно от вашите имплицитни допускания. Тя е съгласна, че ние сигурно сме приземени тук с някаква цел, макар нейните сетива да не й позволяват да открие присъствието на лъча, който откъсна корабното ядро от неговата траектория и го отведе на сегашното му място. Но според онова, което вие й казахте, лъчът е дошъл от луната — онази куха изкуствена луна, за която говорехте вие, не от самата Дженизий. Какво предполага това? Просто следното — направеното от вас допускане, че зардалу, които са тук, са ни докарали на планетата не се потвърждава.

Д’жмерлиа млъкна. Последва продължителна тишина, нарушавана само от зловещия вой на силния вятър по сивкавия мъх. Наближаваше залез-слънце и с бавното смрачаване времето вече не беше така спокойно, както при пристигането им.

— Това изобщо не ни помага — каза най-после Луис Ненда. — Ако зардалу не са хванали кораба ни и не са ни докарали тук, тогава кой, по дяволите, го е сторил?

— Атвар Х’сиал не знае — преведе Д’жмерлиа. — Тя обаче предполага, че онова, което питате вие, е съвсем друг, макар, по общо признание, много важен въпрос.

 

 

Изчислителните мощности на корабното ядро не бяха засегнати от удара с повърхността на Дженизий. От големината на планетата, орбиталните параметри и видимите характеристики компютърът лесно изчисли и изобрази състоянията на повърхността.

Дженизий се въртеше бавно около ос, почти перпендикулярна на орбиталната повърхност. Имаше продължителност на деня четирийсет и два часа. Атмосферната циркулация беше съответно спокойна, с незначителна промяна през сезоните и не особено силни ветрове. Изкуствената луна, обикаляща само на двеста хиляди километра от повърхността на Дженизий, изглеждаше огромна, но масата й беше толкова малка, че приливите на планетата се дължаха само на нейното слънце. Малката скорост на въртене намаляваше и тяхната сила.

Климатът на средна ширина на Дженизий беше равномерен, без непоносимо ниски или изгарящо високи температури. Повърхностната гравитация беше малка, наполовина на стандартната за хората. Като резултат от това геологическите формации бяха остри и неравни, скалите по-стръмни, отколкото е възможно при по-голяма гравитация. Ала общият ефект от тези деликатни кули и сводове беше по-скоро естетически, отколкото застрашителен, тъй като обилната растителност смекчаваше техните профили. Сумарният компютърен образ представяше един хубав и мирен свят, приятна среда, където местните живи организми трябваше да полагат малко усилия, за да оцеляват. Нямаше нищо застрашително в непретенциозната местна фауна.

— Което само показва колко тъп може да бъде един компютър — каза Луис Ненда. — Ако зардалу са добродушни и са се отказали от нравите си, аз ще… аз ще инвестирам всичко, което имам в ценни книжа на Дитрон.

Докато вървяха покрай брега, той и Атвар Х’сиал бяха изостанали от Ребка и Калик. Тъй като оставаха три часа до настъпването на нощта, Ханс Ребка беше разпоредил, преди да почиват, да разгледат отблизо откритите от Калик постройки. Той много искаше да узнае реакцията на Атвар Х’сиал. При нейните различни сензорни органи тя можеше да възприема неща, недостъпни за другите.

Д’жмерлиа оставиха на корабното ядро. Той беше започнал да поправя корпуса на безпилотния летателен апарат за изпращане на съобщение и беше настоял, че работата ще върви по-бързо, ако никой не му се пречка. Беше казал, че ако те се махнеха за три часа или малко повече, ще може да приготви и кораба за излитане в орбита.

— Инвестирането във всякакви ценни книжа започва да се очертава като привлекателна алтернатива на нашите последни усилия за забогатяване — феромонното изявление се излъчи от Атвар Х’сиал, която се беше навела ниско над земята и беше намалила скоростта си до пълзене, за да се изравни с темпото на Ненда. — Никога не е лесно да си обективен към собствените си успехи и постижения, но на мен ми се струва, че нашите последни действия не се увенчаха с триумф.

— Какво имаш предвид?

— Ние с вас решихме да останем на Серенити и да се сдобием с безпрецедентното и безценно богатство на техниката на Строителите. Когато конструкциите на Строителите ни върнаха в спиралния ръкав — независимо от причината, — нашата нова цел стана планетоидът Глистър, откъдето да отмъкнем техника на Строителите и вие да си върнете вашия кораб „Хев-ит-ол“. Съгласихме се, че за тази цел ще ни трябва кораб и тръгнахме към Миранда. Но вижте къде ги отведе нашата чудесна стратегия! Намираме се дълбоко в центъра на едни от най-малко разбраните и най-опасни региони в спиралния ръкав, на свят, който смятаме за роден на най-свирепите изобщо видове, с кораб, който не може да ни изведе в орбита. Човек се пита дали нашето постижение е толкова голямо, че да можем да инвестираме на Дитрон.

— Доста си черногледа, Ат. Виждала ли си огромна като питон змия как поглъща голям тлъст глиган?

— Щастлива съм да призная, че това събитие не е част от моя жизнен опит.

— Е, в този случай важно е следното: след като започне да го поглъща, тя не може да спре. Зъбите на питона са извити назад, така че змията трябва да отваря устата си по-широко и по-широко и да поглъща, и поглъща, и поглъща, докато не погълне целия глиган. Не може да се откаже по средата, разбираш ли?

— Колко отвратително! Но изглежда, възниква един въпрос. Как ни виждате нас — в ролята на питона или на прасето?

— Нито едното, нито другото. Престани да ме дразниш. Всъщност, докато изминаваха последните четиристотин метра до постройките край бреговата линия, феромоните на Атвар Х’сиал бяха изпълнени с лукаво самодоволство. Трябваше много повече, за да се разколебае непреодолимото самодоволство и убеждението за превъзходството на една сикропеанка.

Сградите бяха пет, всяка построена от фин дребнозърнест материал като циментиран сив пясък. Брегът на синьо-сивото море на това място беше като полуостров под формата на лъжица за супа, дълга сто и двайсет метра, стръмно спускащ се от двете страни. Сградите, високи почти два метра, бяха струпани в широката част на лъжицата. Водата се плискаше на около трийсетина метра нагоре по стените на лъжицата. Макар приливите на Дженизий да бяха малки и ветровете обикновено слаби, лесно беше човек да си представи, че водата понякога достига до сградите и дори прониква вътре.

Калик и Ханс Ребка вървяха по дръжката на лъжицата и бяха обиколили всички сгради, когато Ненда и Атвар Х’сиал ги настигнаха.

— Не се вижда никакъв прозорец — Ребка отиде до един елипсовиден вход, три пъти по-висок от него и най-малко два метра широк.

— Атвар Х’сиал, ти ще видиш много повече от нас вътре, въпреки фенерите, които носим. Влез, моля те, и предай чрез Ненда какво виждаш.

Когато Ненда преведе, сикропеанката кимна и се затътри напред в първата от сградите. Резонаторът под бузата й вибрираше, жълтите рогца отстрани на главата й бяха насочени към тъмната вътрешност. Луис Ненда вървеше непосредствено след нея, следван от Калик. Ребка остана на входа. Той беше техният охранител, разпределяйки вниманието си между дейността вътре и пустинния бряг. С намаляването на естествената светлина вътре ставаше все по-трудно да се види нещо. Ребка погледна на запад и прецени, че след по-малко от час слънцето ще залезе.

— Три стъпки нагоре, после четири надолу. Внимавайте как ходите — преведе Ненда. — Ат се намира на място, където вътрешността се разделя на две големи зали, които разполовяват цялата вътрешност. Едната е почти празна. Тя предполага, че е спалня. Подът обаче е мокър… Който спи там, изглежда, обича всичко да е влажно. Другата е по-интересна. Има мебелировка — дълги маси с различна височина, без столове и също мокър под. Има много чудновати растения с различни форми и големини. Ат смята, че това показва предпочитанията на зардалу към причудлива биологична наука и технология там, където ние използваме машини. Това казва расовата памет и старите легенди… Те могат да накарат биологията да постигне с естествен растеж онова, което ние дори не можем да си представим. Нищо не изглежда опасно, но може да е. Дълъг тунел по средата на залата се извива надолу по-далеч, отколкото Ат може да види… под земята, предполага тя, съдейки от ехото. Невъзможно е да разбере колко далеч може да стига. И по стените на тунела има много оборудване. Почакайте, тя променя звуковата честота. Иска да провери дали може да огледа вътрешността, без много да се приближава.

Последваха няколко секунди тишина, после Ненда изсумтя от изненада.

— Какво има? — Ребка пристъпи предпазливо навътре, подтикван от любопитство.

— Нещо истински непроницаемо, казва Ат. Нейната ехолокация се отразява от повърхността. Почакайте. Тя ще го почувства.

Настъпи по-дълга пауза, още по-трудна за понасяне, после Ребка чу шум от тътрене, няколко метра навътре в тъмното.

— Какво става? — попита той. Докато говореше, Калик и Ненда се показаха, следвани непосредствено от Атвар Х’сиал.

— Вижте това! — каза Ненда, когато излязоха навън в здрача. Той посочи нещо, което сикропеанката държеше в предните си крака. — А вие си мислехте, че е имало загадка, преди да влезем вътре.

Атвар Х’сиал поднесе към Ребка предметът, който държеше. Той го погледна, твърде изненадан и объркан, за да говори. Беше малък черен икосаедър^[2], широк около двайсетина сантиметра, колкото познат, толкова и загадъчен. Беше виждал стотици като този в структурите, разпръснати в открития Космос из целия спирален ръкав. Беше ги виждал и на планети, използвани за всякаква възможна цел, изследвани в научни лаборатории, боготворени и вдъхващи страх, използвани като талисмани и кралски атрибути, приспособления, преспапиета…

Никой не знаеше как да проникне в някой от тези предмети, без вътрешността му да се стопи в неинформационна сива маса. Никой не знаеше тяхното предназначение, макар да имаше стотици предположения. Никой не знаеше колко стари са или как са се озовали на местата, където са намерени.

Повечето учени смятаха, че черните икосаедри са свързани със Строителите, макар да бяха много по-малки от обичайните артефакти. Анализаторите бяха провели много спорове и натрупали статически доказателства в подкрепа на техните твърдения. Няколко изследователи, също толкова непреклонни, отричаха всякаква връзка със Строителите. Те твърдяха с известна аргументация за друга изчезнала раса, стара колкото Строителите и дори по-стара.

Ребка се протегна и взе малкото правилно твърдо тяло от Атвар Х’сиал. И тогава прозвуча настойчиво предупредително изсвирване и Калик извика: „Отзад!“

Ребка се обърна. През последните няколко минути той беше пренебрегнал самоналожената си функция на охранител. Слънцето преваляше хоризонта, последните розови и златни лъчи залязваха. Те хвърляха гигантски удължени сенки върху вдадената в морето дълга ивица земя, където се намираха той и другите. Ала тези сенки се движеха, тъй като обектите, които хвърляха тези сенки, се появяваха от водата и се издигаха на задните си крака в цял ръст. Зад тя, излизащи от дълбините, се показваха най-малко дузина други.

Зардалу! Светлината беше недостатъчна, но черните форми на фона на залязващото слънце не можеха да се сбъркат с нищо друго. Те излизаха от морето все повече и повече, разпенвайки водата със силните си движения. След секунди бяха на брега.

Готови за действие. Плъзгаха се напред на плоските си пипала право към Ханс Ребка и останалите и когато дойдеха, нямаше да има къде да се скрият.

 

 

При корабното ядро Д’жмерлиа наблюдаваше със смесени чувства как другите се отдалечават. Той, разбира се, искаше да бъде със своята господарка Атвар Х’сиал и беше любопитен да знае повече за постройките, които Калик беше видяла на бреговата линия. Но в същото време желаеше да бъде оставен на спокойствие да поправи корабното ядро. Д’жмерлиа можеше да стори това по-бързо и по-добре от всеки друг в групата, а тяхното присъствие щеше само да му пречи.

Д’жмерлиа наблюдаваше как другите се отдалечават. Той потвърди с кимане последната заповед на Ребка: „Ако нещо се случи, не се прави на герой. Дори не си помисляй такова нещо. Изведи кораба в Космоса, където ще бъде в безопасност, и изпрати безпилотния летателен апарат до «Иърбъс». Ние ще се погрижим за себе си.“

 

 

Тяхното отдалечаване потвърди убеждението на Д’жмерлиа, че ремонтът ще стане по-бързо без тях. Той беше казал на Ребка и на Атвар Х’сиал, че ремонтът на корабното ядро и безпилотния летателен апарат ще продължи около три часа, но херметизирането и всичко друго му отне по-малко от два часа. Д’жмерлиа събра инструментите, погледна към слънцето и се зачуди след колко време ще се върнат.

Тогава му дойде наум, че не е необходимо те да ходят пеша. Корабното ядро беше готово да лети по орбита, но то можеше да лети и в атмосферата на къси или дълги разстояния над повърхността на Дженизий. Всъщност, едно малко прескачане до описаните от Калик постройки ще послужи за две цели. Ще спести на другите ходене и ще бъде доказателство — макар той да знаеше, че не беше необходимо такова, — че корабното ядро е напълно годно за ползване.

Корабът лесно се откъсна от повърхността. Той го издигна на три хиляди метра и го задържа там половин минута. Идеално! Напълно херметизирано. Д’жмерлиа се спусна на шейсет метра и безшумно и лениво, с трийсетина километра в час, се отправи на запад. Скоро той видя сградите да се извисяват над равния пясъчен нос. И там, освен ако не грешеше, пред входа на една от тях стояха Калик, капитан Ребка, Луис Ненда и неговата любима господарка Атвар Х’сиал.

Д’жмерлиа беше на петдесетина метра от дългата, вдадена в морето ивица земя, готов да се спусне и да ги изненада с грижливо ремонтираното и работещо корабно ядро, когато започна кошмарът. Той видя дузини зардалу да излизат от тъмната вода. Те бяха на брега — изправени — и напредваха бързо към Атвар Х’сиал и другите. Неговата господарка и останалите нямаше къде да отидат! Пред тях бяха зардалу, от другите страни бяха заобиколени от стръмни брегове и дълбока вода. Д’жмерлиа наблюдаваше с ужас как Атвар Х’сиал се обърна и поведе хванатата в капан група в тъмната вътрешност на едно от зданията.

Бяха само на трийсет или четирийсет крачки пред зардалу. Земните цефалоподи се движеха на мощните си пипала със страхотна скорост по тъмния пясък. За секунди те също се скупчиха в първата от сградите.

Д’жмерлиа свали кораба на десетина метра и зачака, хипнотизиран от ужас. Никой не се появи. Никакъв звук не достигна до напрегнатите му уши. Сградата и пясъчният нос останаха празни и безжизнени. Слънцето беше изминало последните няколко градуса по притъмнящото се небе.

Изведнъж настана тъмнина. Д’жмерлиа искаше да кацне, но инструкциите на Ребка бяха съвсем категорични.

„Изведи кораба в Космоса, където е в безопасност. И изпрати онзи безпилотен летателен апарат на «Иърбъс».“

За ло’фтианеца беше почти немислимо да не се подчини на категорична заповед. Д’жмерлиа унило подаде команда за издигане и изведе корабното ядро в орбита, далеч от повърхността на Дженизий. Той погледна надолу към света, който бързо намаляваше до мъничък диск светлина и се чудеше какво беше станало с четиримата, които беше оставил под себе си. Съпротивляваха ли се? Бяха ли заловени? Или вече бяха мъртви? Чувстваше се ужасно, загдето ги остави.

Д’жмерлиа пусна малкия безпилотен летателен апарат, без да прибави нещо към предварително изготвеното съобщение и се отпусна тежко пред пулта за управление. Сега какво? Ребка не му беше дал други инструкции. Беше му казал само какво да не прави: „Не се прави на герой.“ Но Д’жмерлиа трябваше да се върне и да се опита да спаси Атвар Х’сиал — само че това противоречеше на заповедта на Ребка.

Той седеше гнетен от мъка и нерешителност. И мечтаеше за доброто старо време, когато единственото, което трябваше да върши, беше да изпълнява нарежданията на Атвар Х’сиал. Защо Джулиан Грейвс и другите настояха да бъде свободен, когато единственият резултат от това беше, да се чувства нещастен?

Д’жмерлиа почти не забеляза кога корабното ядро е минало покрай изкуствената луна на Дженизий. Той само смътно долови слънцето на Дженизий, далеч встрани, и светенето наоколо на кръговите сингулярности, които заобикаляха системата. И не видя големия светлинен водовъртеж в пространството, чийто вихър се движеше право пред траекторията на неговия ускоряващ се кораб. Първото, което Д’жмерлиа научи за местещия се водовъртеж, беше едно неприятно усещане на срязване през цялото тяло.

Сингулярност. Нямаше време за мислене, нямаше време за действие. Тялото му беше извито, усукано по невъзможен начин, превърнато в пушек.

Изолирана основна сингулярност. Аморфно, физическо отклонение. Д’жмерлиа усети как се разтяга, разширява, разлага. Сега неговите проблеми бяха свършили. Той щеше да се подчини на командата на Ребка, защото сега решението беше взето от друг… защото завръщането на Дженизий вече беше невъзможно… защото той беше…

… защото той беше… мъртъв. С тази мисъл Д’жмерлиа престана да съществува.

 

 

Зардалу

Човек би помислил, че спиралният ръкав крие достатъчно опасности и ужаси, без хората да трябва да си изобретяват нови. Но човешката природа (и нечовешката) не се задоволява с природните страшилища, така че на всеки свят, на който отиде, човек чува местни истории за ужасии — за вампири в открития Космос; за чудовища, поглъщащи кораби, които засмукват всяко живо същество от съда и оставят през празното пространство да лети празна механическа черупка; за компютърни светове, където всяко органично същество, което се доближи до тях, бива унищожено; за малгените, зли усещащи планети, които толкова мразят мащабното развитие, че когато промените на повърхността станат достатъчно големи, малгенът модифицира своята среда и убива всички неканен гости; за кладенеца на време Крокеморт, в който може да падне кораб и да остане там в състояние на стазис до свършена на Вселената, когато ще изчезнат планети, звезди, галактики, и всичко ще се разпадне; за туистъри, сенчести сили, които живеят в странното некосмическо пространство, заето от кораби и хора, минали по преход Боуз, които извършват техните туистърни дисторсии по толкова неуловими начини, че човек никога не разбира, че минаващото през единия край на прехода „аз“ и излизащото през другия „аз“ са съвсем различни същества.

И накрая, съвсем самостоятелен клас са зардалу.

Аз казвам самостоятелен клас поради една основателна причина: за разлика от всички други, няма никакво съмнение, че зардалу са реалност.

Или по-скоро са били реалност. Справочните текстове ви казват, че последните зардалу са изчезнали преди около единайсет хиляди години, когато шепа, подвластни на тяхната империя раси от хиляда свята, въстанали срещу тях и ги изтребили.

Така се казва в справочниците. Но се носят слухове, че човек може да ги намери из спиралния ръкав, широко разпространени като алчността и устойчиви като греха, и това говори за противното. То казва: не всички зардалу са загинали. Някъде в някое затънтено място на ръкава все още могат да се намерят. И ако човек ги намери, той ще живее достатъчно дълго (но не много), за да съжалява за това.

Е, аз не съм човек, който може да устои на такова изкушение. Аз съм обикалял из целия ръкав в продължение на повече от столетие, ровил съм се във всички малки и затънтени светове. „Защо да не събера малкото налична информация от целия ръкав? — казах си аз. — После да я обобщя и да видя дали няма да получа карта с голямо Х на нея, казващо «Тук има зардалу».“

Направих точно това. Но бързам да ви спестя напрежението и ще ви кажа, че не намерих зардалу. Не казвам, че няма; казвам само, че не можах да попадна на тях. Но в процеса на търсене намерих много различни факти и слухове за това какви са били… или са.

И се изплаших. Забравете техния вид. Предполагаше се, че са огромни същества с пипала, но такива са и просотвианците, а по-благородна, по-добродушна форма на живот е трудно да си представи човек. Забравете тяхното легендарно размножаване. Хората ги надминават в своя стремеж за печелене на пари, намерения и от даденост на работата, макар да отстъпват по бързина на резултатите. И дори забравете факта, че са господствали над много светове. Сикропеанците владеят почти толкова светове, колкото са владели зардалу в своя разцвет и ги наричат федерация, не империя.

Не, човек трябва да види какво са направили зардалу.

А това не е лесно да се види. Ако някога сте търсили изкопаеми на безгръбначни, вие знаете, че те не могат да се намерят. Те се разпадат и изчезват. Единственото, което някога се намира, е обратното на изкопаемо, отпечатък в скалата, където живото същество е седяло в калта. Все едно гледаш негатив на снимка, без да имаш самата снимка.

Предполага се, че зардалу са безгръбначни и в търсене на стореното от тях, човек трябва да разглежда в друг смисъл отпечатъка, който са оставили — какво липсва на световете, където са господствали.

Дори това изисква индиректен подход. Ние не знаем къде е бил родният свят на зардалу, но е нормално да приемем, че са се разпространили навън през приблизително сферичен регион, защото това е начина, по който всеки друг вид се е разпространил. Затова е много правдоподобно да приемем, че краищата на Зардалската общност са били последните завладени места от региона, докато онези отвъд тях са били завладени по-рано. На стотици светове из Зардалската общност намираме доказателство за чудесни цивилизации — изкуства и науки на отдавна изчезнали интелигентни видове. И ако обърнете внимание на века, когато са изчезнали тези култури, вие ще откриете, че колкото планетата лежи по-близо до територията на зардалската общност, толкова по-отдавна е изчезнала нейната цивилизация.

Очевидното заключение не е просто тревожно — когато зардалу завладяват, те изискват покорените раси да изоставят собствената си култура и да приемат зардалската. Прецеденти за това има и в човешката, и в сикропеанската истории.

Повече плашат два други факта: първо, в повечето светове на зардалската общност съществуват относително маловажни интелигентни видове, но те са далеч по-малко истински интелигентни, отколкото човек би очаквал на база на статистиката за останалата част на спиралния ръкав. И второ, доказателството подсказва, че зардалу са били много напреднали в биологичните науки.

И ето какво направили — покорили другите светове. И като направили това, унищожили интелигентността на техните обитатели, върнали я до ниво, при което едно същество е интелигентно само колкото е нужно, за да бъде добър роб. Никаква способност за абстрактна мисъл, така че да не планират въстание или да създават неприятности на поробителите. И, разбира се, никакво изкуство или наука.

Голямото въстание на видовете с по-нисък интелект е спасило повече от техните собствени светове. Ако зардалу са продължили да се разпространяват, тяхната сфера на господство отдавна е щяла да погълне Земята. И сега може би щях да седя гол и безумен в монумента на опустошената стара Земя, без да съм достатъчно умен, за да се прибера на сухо при дъжд, дъвчещ сурова ряпа и очакващ да ми бъде дадена следващата заповед.

В този пункт на моите разсъждения достигнах до главното си заключение за зардалу: ако са изтребени, слава на Небесата за това! Целият спирален ръкав може да спи по-спокойно нощем.

Из „Хот Рокс, Уорм Бийр, Колд Комфорт: Пътуване самичък из галактиката“

Лични неразкрасени спомени на капитан Алонсо Уилбърфорс Слоун (пенсиониран)