Барбара Бозуел
Последната от рода Брейди (2)

Втора глава

— Бихте ли пуснали ръката ми? — попита Колийн с насилена усмивка. Ако не можеше да изглежда студена и безразлична, то би могло поне гласът й да прозвучи като такъв. Надяваше се никой да не забележи, че гласът й леко потреперва.

— Не — ухили се нагло Джек.

Знаеше, че я е уплашил. Нямаше намерение да я пусне, докато тя не излезе от релси и не изтича до Каз, за да поиска прекратяване на всякакви връзки с този гаден Джек Блеклидж.

Имаше и друга тайна причина за отказа му да я пусне, която той не искаше да си признае. Харесваше му да я докосва.

Но Колийн не беше толкова наивна, нито пък се объркваше толкова лесно, колкото той си мислеше. Все пак нейните четири сестри се бяха омъжили за братята Рамзи и не се плашеха и ядосваха лесно. Сестрите й умело командваха мъжете си и Колийн беше понаучила доста от тях. Беше ги виждала как излизат от затруднени ситуации. Смехът беше нещо, което си заслужаваше да опита, така че тя успя да се усмихне по най-блестящия начин и приближи ръката си към неговата.

— Не мислех, че толкова бързо ще се държим за ръце, Джек. Смятам, че за теб това е любов от пръв поглед.

Групата захихика, Джек усети одобрението на зяпачите и се намръщи. Тя много ловко обърна заплахата му в шега. Трябваше да пусне ръката й и да се разсмее, но той се намръщи още повече. Не обичаше да бъде подвеждан, а още по-малко от някаква си блондинка.

Колийн Брейди имаше тепърва да учи основни правила и беше време за първия урок: той беше винаги този, който заповядва. Жените идваха и си отиваха с негово одобрение. Всичко беше по негови заповеди и той нямаше да търпи друго. Дори би благодарил на побеснялата жена, нарекла го студена змия. Смяташе го за комплимент.

Както започне, така и ще свърши. Това беше мотото му и не смяташе да го наруши заради мис Барби Куклата. Черните му очи святкаха към Колийн в бясна ярост…

Фигурата й бе като изваяна. Тъмнолилавата й жарсена рокля най-малко бе съблазнителна, макар че плътната материя очертаваше тялото й. Носеше плитки обувки и тъмни чорапи, които разкриваха добре оформени прасци и нежни глезени. Имаше великолепни крака.

— Нека го наречем страст, скъпа — каза провлачено той. Вдигна ръката й към устата си и междувременно я придърпа към себе си. Усети лекия аромат на парфюма й, докато доближаваше устните си до ръката й.

Сърцето на Колийн заби силно. Сега какво да прави? Изпитваше желание да дръпне ръката си и да го удари. Но групата около тях очакваше нетърпеливо следващия й ход. Една грешна стъпка и можеше да си навлече дори врагове сред новите си колеги.

Дори по-зле — допирът на устните върху ръката й започна да я дразни. Колийн отново усети топлина да облива тялото й и да се изчервява. Тя погледна лявата му ръка — не носеше венчална халка. Предателска мисъл — съвсем неуместна за случая — мина през ума й.

— Добре дошла в „Таймс Газет“ и службата на ада — изкоментира някой саркастично. — Ти си по-умна от всички тук.

— Блек Джек иска асистент точно толкова, колкото иска и жена — промърмори друг.

Това беше одобряващият шум от публиката, беше шега, на която Колийн не се хвана. Джек Блеклидж не искаше жена, нито пък асистент. Изведнъж тя видя новата си работа в съвсем друга светлина.

— Мистър Казоровски изглеждаше толкова нетърпелив да ме наеме — измърмори тя, учудена, че може да контролира езика си. — Но това не беше нетърпение, нали? То беше отчаяние.

Последва смях и ръкопляскане. Тя разбра, че е улучила целта. Нейната „доходна“ служба беше отказвана може би от всички присъстващи. Дали Казоровски въобще беше прочел статията й?

Джек грубо пусна ръката й. Когато тя, без да иска, погледна в очите му, видя гняв вместо предишното самодоволство.

— Ти също беше евтина — каза Джек студено. — Надявам се, не си мислила, че си наета заради уменията ти.

— Аз мога да пиша — настояваше Колийн. Наум тя молеше за помощ. Не искаше да води борба и особено с мъж като него — голям, тъмен и непредвидим. Беше гледала сестрите си как си пробиват път в борбата с мъжете си и беше благодарна, че се е отървала от тази съдба.

Но от сестрите си беше научила, че определен тип мъже — властните и агресивните, които привличат със сексуално излъчване, а Джек Блеклидж несъмнено бе от тях — се нахвърляха като петли на всеки, който дори малко им противоречеше.

Джек Блеклидж го знаеше и респектираше с контрол и сила.

Тя трябваше да доказва, че може да му устои. „Започни така, както смяташ да продължиш“ — беше сентенция на Рамзи и целеше да контролира. Колийн беше поставила на първо място онези, които се предаваха без борба. Липса на респект и невъзможност за самоопределянето — това щеше да се случи с нея, ако позволеше на Джек Блеклидж да я надвие.

— Аз мога да пиша — повтори тя по-властно.

— Можеш да пишеш? — изхили се той. — Какво общо има това с писането. Откраднала си малко журналистически хватки от университетската си среда.

— Не съм учила журналистика — прекъсна го тя с блеснали очи, — специализирах английски език.

— Още по-зле! — изпъшка Джек.

Колийн беше отчаяна. Опита се да бъде добър съперник и да отклонява нападките му, но Джек Блеклидж беше решил да я сломи. Не беше сигурна колко дълго ще може да се състезава с него.

— Остави я на мира, Джек! — Един от спортните журналисти, изглежда, усетил неудобното й положение, я потупа приятелски по рамото.

— Момичето ще се оправи — каза полицейският репортер с усмивка.

Някой друг се съгласи. Изглежда нещата се обръщаха в нейна полза. Беше ли взела неписания изпит за приемане в групата? Когато две от по-младите репортерки я поканиха да обядва с тях, тя разбра, че може би го е взела.

Джек трябва да си бе помислил същото. Той се отдалечи от групата, като я стрелна с мрачен поглед:

— Идваш ли или смяташ да се мотаеш и да пропилееш целия ден? — каза той студено. — Това не е увеселителен парк, нали! Има вестник за издаване.

Колийн вдигна очи — той беше този, който удължи въвеждането.

— Да не ти пука, Колийн! — измърмори Сюзан Фарли, една от репортерките, поканили я за обяд. — По-добре е, че те мрази. Ще се чувстваш по-безопасно и ще задържиш работата по-дълго.

Колийн ценеше окуражителните думи, но сега те не помогнаха. Тя последва Джек до бюрото му, като добре съзнаваше, че новият й шеф не е добре разположен към нея.

— Използвах този ъгъл изцяло за себе си — каза той кисело, — но виждам, че са домъкнали и бюро за теб. — Той посочи старото бюро, втъкнато между неговото — по-ново и по-голямо — и задната стена. — Сядай и започвай работа!

Колийн седна на стария дървен стол зад бюрото. Столът на Джек, тя не можа да не забележи, беше мек и се въртеше, докато този, който й беше посочен, изглеждаше като изкопан от миналия век. Да седиш на него бе цяло мъчение.

Колийн потисна въздишката си. Поне двете бюра бяха опрени едно до друго и щяха да ги разделят с дължината си. Ако столовете им бяха обърнати с гръб един към друг, щеше да е неизбежно докосването. Тя си спомни топлината на ръката му, когато държеше нейната, спомни си чувството, когато докосна с устните си дланите й. Чувствена тръпка премина през тялото й. Да, определено трябваше да избягва да се докосва до него.

— Знаеш ли как да пускаш компютъра? — попита Джек с фалшива загриженост. Той я наблюдаваше. — Има един малък ключ, който натискаш. Да ти помогна ли?

— Не, благодаря, ще се справя. — Няма да приема помощта му, реши Колийн, дори ако се наложи да седя цял ден пред празен екран. Разгледа терминала, преди да открие копчето, и машината заработи. Той не й обърна внимание, докато тя не се изкашля и каза: — Не искам да те безпокоя, но какво точно трябва да правя?

— Защо не ми кажеш, моето момиче, какво те накара да си играеш на журналистка?

Колийн го погледна право в очите. Нещо неопределено, но силно като че ли витаеше около тях.

„Чисто сексуално привличане“ — помисли си Джек разбиращо, тръпнещ, но несигурен пред дадените обстоятелства. От него се очакваше да направи всичко, за да се отърве от нея, а не да я вкара в леглото си. За нещастие той искаше и двете.

Колийн, по-малко опитна, си обясняваше напрежението между тях като враждебност. А от наблюденията над сестрите си в семейните им отношения беше разбрала, че враждебността се посреща с вдигната глава. Тя благодари наум, че връзката й с Джек Блеклидж беше само професионална. Представи си, че трябва да понася лична връзка с такъв загадъчен, агресивен и труден мъж. Това беше невъзможно.

— Не си играя на нищо — каза тя гордо, че гласът й прозвуча едновременно студен и твърд. Беше много по-лесно да общува с него, без да е заобиколена от публика. — Винаги съм искала да пиша и трудно можах да повярвам, че ми е провървяло, когато мистър Казоровски ми каза, че ще имам работата.

— Откъде знаеше, че всички в „Таймс Газет“ са се отказали да се заемат?

— След като се срещнах с теб и видях глупавите ти игрички на най-великия, напълно разбирам защо. — Колийн беше доволна от острия си отговор. Да, по-лесно бе да разговаря с него насаме. Освен това беше вълнуващо по особен начин.

— Кое те накара да търсиш работа в Буфало? — Той се дразнеше, че беше успяла в жалкия си опит да спори с него.

Колийн се чудеше дали той наистина иска да знае, или търси почва за своя сарказъм, но реши да му отговори сериозно:

— Моята съквартирантка и аз.

— Живяла ли си някога с мъж?

— Не. — Искаше й се да не прозвучи, че е толкова изненадана от въпроса. Пак се бе уловила на въдицата му. Сега трябваше да печели изгубените точки.

— Живял ли си някога с жена? — За първи път задаваше подобен въпрос на мъж. Надяваше се да е прозвучало непредвидено и естествено.

— Да. Бях женен почти две години. А освен това съм живял с жени преди женитбата си и след развода.

— О! — Сега какво трябваше да каже? Той беше с доста години по-напред от нея.

— И преди да ме попиташ, ти казвам „не“. Не живея с никого сега. — Джек се засмя предизвикателно. — Така че съм напълно приемлив.

— За кого и за какво? — попита Колийн, но отново се изчерви. Как се беше досетил, че тя любопитстваше да узнае сегашното му положение.

— Тайна. — Той се смееше. — Има ли някой мъж в твоя живот, Колийн? Някое приятелче от колежа, което дори сега, когато си приказваме, робува някъде, за да ти купи онзи венчален пръстен с диамант?

Тя раздразнено поклати глава. Но в този миг чувството й за хумор напомни за себе си и тя се усмихна.

— Мисля, че липсата на венчалната халка е причината ние с Никол да сме тук, в Буфало. Първите няколко месеца след дипломирането се опитахме да живеем в Хаустън, но беше невъзможно. Семейството ми постоянно ни следеше и тормозеше: ако не се опитваха да ни оженят, те току нахълтваха и висяха над главите ни, за да отидем да обядваме, докато ни изнасят лекции колко е опасно две неомъжени момичета да живеят сами. Решихме, че просто трябва да заминем. Намерихме си работа във Вашингтон, където са повечето роднини на Никол. — Тя се усмихна по-широко: — И отново ни сполетя същото, но този път нейното семейство ни влудяваше с грижите и протекциите си.

Той не искаше да я забавлява, но откри, че прави точно това:

— Така че решихте да търсите свобода и независимост в Буфало?

— Търсихме свобода и независимост навсякъде. Обикаляхме за работа из градовете в страната, където няма Брейди или Шакарян. Никол е медицинска сестра и искаше да работи в педиатрия, а аз — във вестник. Решихме да отидем в града, предлагащ ни и двете неща.

— И това беше Буфало.

Колийн кимна.

— Никол получи работа като медицинска сестра в Детската болница. Мисля, че тук ще ни хареса. Знам, че ще е така — поправи се тя, а кафявите й очи блестяха. — Сега вече най-после сме изцяло самостоятелни, харесваме квартирата си и имаме хубава работа.

— Може би приятелката ти има хубава работа, но ти си изиграна. Наета си да вършиш три различни неща със заплата за по-малко от едно.

Тя го погледна учудено:

— Три неща?

— Освен че ще работиш за мен, което ти обещавам да бъде чисто мъчение, ще представяш глупавите нещастни комедии и филмовите критики, докато говорителката на втората ни програма е в майчинство. Лаура Берман, нашата висша филмова критичка, не иска да се занимава с тях. Стефани Доублър, редакторката на страниците за кухнята, е помолила някой да се заеме с колоната за рецепти на читателите за вторничното разширено издание. Познай кой ще се занимава с това?

— Аз? — Очите на Колийн се разшириха.

— Не, Бинго.

— Рецепти? Ще трябва ли да готвя?

— Откъде, по дяволите, да знам — ядоса се Джек. — Никога не съм се занимавал с колоните за рецепти. Дано Бог ме опази и занапред от това!

— Но аз мразя да готвя и го правя ужасно.

— Мисля, че не само трябва да изпълняваш рецептите, но и да опиташ това, което сготвиш. Само не си мисли да прехвърлиш нещо на мен!

— Не съм и помислила за това. — Тя захапа долната си устна. — Мистър Казоровски дори не спомена, че ще се занимавам с рецепти и филмови прегледи.

— Глупави филмови прегледи — поправи я Джек. — Разбира се, че не е споменал! Както каза, той е бил отчаян. Освен това не ти е казал, че съм известен като бедствие за вестника, нали?

— Явно не си щастлив, че никой не иска да работи с теб и въпреки това не правиш нищо, за да бъдеш по-добър — размисли гласно Колийн.

— Мил и добър? — изсмя се Джек. — Работила си в приказния свят на Дисни прекалено дълго, моето момиче. „Мил и добър“ нямат място в истинския свят. Всеки има свое собствено място и прави всичко възможно да го защити. Целта на играта е да си начело на глутницата.

Колийн се намръщи.

— Приличаш на свекъра на сестра ми! Бащата на зет ми… — добави тя, за да уточни.

— Моля? — Явно Джек се нуждаеше от обяснения.

— Имам четири сестри — Шавон, Ерин, Тара и Меган — и те са омъжени за четирима братя — Слейд, Ред, Джед и Рик. Те…

— Ей, трябва ли да запомня всички тези имена? — попита Джек. — Ще ме изпитваш ли след това?

Колийн го погледна хладно.

— Сестрите ми имат един свекър, защото мъжете им имат един баща. Много хора намират това за доста интересно. Та този човек е нещо като акула. Той ще се съгласи с теб, че всеки прави всичко възможно да е на върха. Но аз не съм съгласна — добави тя със светнали очи.

Джек се вгледа в нея. Усети, че беше преминал границата. Тя беше твърде красива и твърде млада за него. Отгоре на всичко той прекалено много се наслаждаваше на компанията й. Беше време да прекрати приятелството…

— Това не са глупости, а доказана истина — каза той твърдо. — Изобщо не се интересувам от семейството ти, така че ако по този начин се правиш на мила и добра, не си губи времето с мен, девойко Колийн!

Бузите й станаха алени. Достатъчно беше, че се шегуваше с нея на всяка дума, но сега използва дори името й, за да я удари. Беше изрекъл Колийн със същия тон, с който би казал и идиот.

— Защо си толкова опак? — попита го тя обидено.

— Опак? Аз не съм опак. С тази дума наричат капризно малко дете, което не иска да спинка. Добър, мил, опак… Ако речникът ти е толкова светски, по-добре веднага да се ориентираш към бебетата.

— Не обичам да бъда причислявана към бебетата или малките момиченца — каза Колийн строго. — Не съм нито едното, нито другото.

— О, ето я и еманципацията! Хайде, кажи ми колко мразиш мъжете и как ние ужасно потискаме талантливите жени. Развий ми теорията си за мястото на жената в света.

Те се погледнаха през бюрата.

— Не мразя мъжете — каза меко Колийн, — но, изглежда, ще направя изключение за теб.

— Така че Колийн харесва мъжете! — Той отново я поднасяше. — И обзалагам се — има доста мъже, които я харесват. Да не би да си малко момиче за развлечение с различен мъж всяка вечер, Колийн? Да не би да подлудяваш мъжете, докато си ги избираш?

— Не и на двата въпроса — отговори Колийн.

— Не? Не ходиш на развлечения, не се закачаш и не оставаш да спиш там. Какво точно правиш с мъжете, Колийн?

Не я интересуваше краят на въпроса му. Разговорът им или по-скоро спорът — бе заприличал на всички онези разговори, които бе провеждала със свалячи. Припомни си резултатите от всички тях.

— Ще ми кажеш ли, Колийн? — настоя Джек. — Чакам със затаен дъх отговора ти.

Устните й се извиха във внезапна усмивка. Добре, тя имаше отговор за него.

— Можех да ти кажа, че такъв личен въпрос не е твоя работа, но чувствам, че това само ще те ядоса. Или още по-зле — може да предизвика друг рунд феминистки обяснения.

— Може би си права — съгласи се той, а черните му очи блестяха.

— Така че ще ти кажа истината. — Пое си дълбоко въздух. „Ето, помисли си тя, твърдението, което кара мъжете да тичат в обратна посока!“ — Интимни отношения с мъже нямам. Може би целувка за лека нощ пред вратата, ако сме излизали няколко пъти и ми е харесал. Но това е всичко. Това е границата на опита ми с мъжете.

— Това, което казваш — Джек изглеждаше напълно объркан, — е, че си девствена?

Колийн кимна, като всячески се опитваше да скрие червенината, обляла цялото й лице. Джек я гледаше настойчиво:

— Но какво мислиш за секса?

Червенината й се засили и тя се размърда в неудобния стол.

— Не съм сигурна, че искам да правя секс, преди да се омъжа, или да почакам след това — призна тихо тя. — Двете ми сестри Шавон и Ерин спаха с мъжете си, преди да се омъжат. Но Тара и Меган — не. Знам, че трябва да бъда много влюбена и изцяло обвързана, за да взема решение като сестрите си.

За момент Джек не можа да проговори. Накрая успя да продума:

— Ти всъщност смяташ да не си лягаш с мъж, докато той не се ожени за теб? — Изправи се и започна да крачи в пространството между прозореца и бюрото му. — Но това е средновековно! Това е лудост! — Спря да си поеме дъх. — Дори не мога да намеря думи, достатъчно силни да опишат такава остаряла, щурава идея.

— Справям се чудесно.

„Реакцията му не беше неочаквана, дори не и оригинална“, помисли си тя с въздишка. Беше свикнала с такива отговори всеки път, когато я изнудваха да си признае причините за „удържането на фронта“, както чаровно го бяха нарекли нейните бъдещи кандидати.

— Защо мъжете толкова се влудяват от това? Не обвинявам никого, който не мисли като мен за секса. Не искам да насилвам никой да взема решение, преди да е готов. Защо хората толкова бързо ме обвиняват и ми се присмиват?

— Защото, защото… — Джек спря. Макар да не искаше да си го признае, тя имаше право.

Очите му като че ли сами я огледаха, не пропускайки чувствената пълнота на устните й, привлекателната извивка на шията, закръглените гърди под леката блуза. Гърди, които никой мъж не беше видял или докоснал.

Тя беше девствена. Мисълта сякаш гръмна в мозъка му. Защо го подлудяваше фактът, че никой мъж не я бе докосвал? Че всеки интимен допир и милувка ще бъдат нови за нея? Той бързо прогони провокиращите мисли и се върна към по-важното в момента — да я нарани и прогони.

— След като си толкова неопитна — измърмори той, — нека те открехна за основния факт на съвременния живот, скъпа. Девствеността не е примамка. Ако някога решиш да се харесаш на някого, не му казвай всичко това.

— Точно затова реших да ти го кажа. Сега, надявам се, ще спреш глупавите си сексуални нападки. Досаждат ми.

Той се приближи до бюрото й и се надвеси над нея, добре съзнавайки, че се опитва да я уплаши.

— Може би току-що направи стратегическа грешка, скъпа. Представи си, че реша да използвам твоето целомъдрие, за да те предизвикам? Представи си, че си поставя за цел да те вкарам в леглото си. Никога не съм се провалял, когато реша да си легна с някоя жена. И ако реша, че го искам, скъпа, то това ще е краят ти.

Тя потрепери. Не беше от страх, а от възбуда, която бързо потисна. Вече знаеше как ще завърши тази сцена и му каза:

— Няма да си направиш усилието. Ще ти отнеме твърде много време и старание и бързо ще разбереш, че не си заслужава.

— Така ли ставаше и преди?

Тя кимна.

— Но преди не съм се влюбвала и никой не се е влюбвал в мен, а когато това се случи…

— Ще свършиш в леглото му, без много да му мислиш — завърши Джек вместо нея.

— Щях да кажа, че той нямаше да ме мисли за някаква остаряла реликва. Ще ме уважава и ще ми позволява да имам собствено мнение — завърши тя.

— Виждам защо си се чувствала добре в страната на фантазиите. Там е домът на спящите принцеси, благородни принцове и дълги бели сватби. — Той поклати глава. — Събуди се, Колийн. Истинският живот не е приказка.

— Понякога истинският живот е по-странен от приказка — каза Колийн. — Моят собствен живот…

— Моля те, спести ми разказа за своя живот, Колийн. — Тъмните му вежди се бяха извили, тонът му беше язвителен.

— Не съм си и помисляла да те наказвам по този начин. А тъй като си толкова голям реалист, няма и да повярваш.

— Ти просто си изпълнена с кураж, нали?

Колийн знаеше, че не я ласкае. Целият този разговор за секса и любовта, за годежи и сватби му лазеше по нервите. Това страшно му напомняше дните, когато се самозаблуждаваше, вярвайки във вечното щастие. Без да ще, в главата му нахлуха картини от годежа му преди девет години: Дона, блестяща във венчалната си рокля…

Веднага след това върху тази сцена се наслои друга, последвала след две години: Дона ледено му казва, че го напуска, докато хвърля дрехите си в куфара. Била се почувствала излъгана, че обещаващият атлет, за когото се бе омъжила, й бе изменил, отказвайки се от бейзболната си кариера. Джек, с ръка в гипс от кръста до рамото, сломен от болката за края на кариерата си, просто гледаше и слушаше.

Завинаги щастлив? Ха! Сега знаеше много повече и идеализмът на Колийн го дразнеше с наивността си.

Джек се върна до бюрото си и седна.

— Защо не отидеш при Каз и не му кажеш колко лошо съм се държал с теб? — попита той.

— Ти не се държиш лошо с мен — увери го Колийн. — Ти си — е, боя се да използвам думата отново, но въпреки това — ти си опак. Със сигурност няма да тръгна да се оплаквам от това ти качество.

— Обиждам те и те тормозя от момента, в който се срещнахме — процеди през зъби Джек. — И ако не си го разбрала, то ти си или най-безчувствената, или най-глупавата жена, която съм срещал.

Той правеше отчаяни усилия да я накара да изгуби контрол, да се нахвърли върху него или да избухне в сълзи. Беше се усъвършенствал в манипулиране реакцията на другите и се наслаждаваше на силата, която това му даваше. За нещастие Колийн Брейди, изглежда, не разбираше ролята си. Не си спомняше кога за последен път бе изразходвал толкова усилия за някой, който толкова много го дразни, и се бе сблъсквал с такава очевидна липса на резултат.

Всъщност това ми допада — откри изненадано Колийн. Поради ред причини тя не можеше да проумее, че не се боеше от него, дори напротив — чувстваше се удобно в присъствието му.

— Знаеш ли, смешно е да попречиш на някого, който толкова отчаяно и явно иска да те изкара от равновесие — каза весело тя. — Може би това ще изкара теб от равновесие, Джек? Не съм приела лично нито едно нещо, което си ми казал. Всичките ти опаки коментари преминаваха покрай мен като…

— Ако кажеш като вода по патешки гръб, няма да отговарям за действията си — натърти Джек.

— Е, добре, просто ще го оставим недоизречено.

В отчаянието си той почти се усмихна.

За щастие се усети навреме и поднови атаката. Нямаше да се поддаде на дяволската, смела и тържествена чаровност. Не и той! За нещастие тя беше твърде хубавичка и твърде привлекателна. За първи път от години почувства, че губи равновесие. Мразеше това чувство. Никоя жена нямаше да го накара да го изживее отново, закле се той за стотен път. Никоя жена нямаше да го хване в мрежите си, да му причини болка, да бъде причина да изгуби дори и десет минути от нощния си сън. Никога вече!

Той се изправи:

— Понякога работя вкъщи, но Каз настоя днес да те посрещна тук. Добре, посрещнах те. Сега си отивам. Ако искаш да оползотвориш времето си, можеш да прочетеш кой кой е и какво става в Буфало, или да прочетеш съдържанието на моите колони, или да се представиш на филмовия критик и редактора на кухненските страници. Не ми пука много какво ще правиш. Изчезвам!

Като грабна износеното си куфарче, той изхвърча от стаята. Това не беше защитен ход, убеждаваше се той. Не бягаше от Колийн Брейди. Джек Блеклидж не бяга от хубави, сексапилни малки девственици дори и когато отказват да му се подчинят. Той си отиваше, защото така искаше, въобще той правеше винаги това, което иска. Повтаряше тези думи като припев по целия път до вкъщи.