Ерик Лустбадер
Владетелят (2)

Лято, в наши дни
Вашингтон / Хонконг / Пекин / Токио / Москва / Тцуруги

— Дай я на екрана!

Огромната цветна снимка — два на три метра, бавно изплува на бялото платно. Беше зърнеста от прекомерното увеличение, но лицето на мъжа излъчваше силата на тигър, уловен в момент на скок. Косата му беше черна и къдрава, челото — високо и интелигентно. Такива бяха и кафявите очи, скрити зад полуспуснатите клепачи. Безупречната линия на брадичката намекваше за агресивност, високите скули подчертаваха още повече дълбоко разположените очи.

— Някакви допълнителни сведения за него? — този глас беше друг, по-топъл и по-спокоен от предишния.

— Мисля, че раните му не са фатални — каза Хенри Ундерман. — Още не сме сигурни за размера на поражението, но с положителност можем да твърдим, че най-тежки ще бъдат психическите последици от смъртта на „дантай“.

— Дантай! — вдигна вежди Роджър Донован.

— Да — отвърна Джерард Столингс със снизходителната усмивка, която обикновено съпътстваше разговорите му с Донован. Беше едър мъж, висок метър и осемдесет и пет, с маниери на англичанин и подкупващо мек тексаски акцент. Загоряло лице с дълбоки бръчки, огромни мускули, яснозелени очи под високото чело. Звездата му беше изгряла във Виетнам, по време на голямата акция през 1971 година, организирана и изпълнена от Агенцията. Хенри Ундерман го откри и вербува начело на партизанските сили в малка, но стратегически важна африканска страна. Срещата им стана само няколко дни преди Столингс да предприеме решителното настъпление срещу столицата, възползвайки се, без да му мигне окото, от щедрата военна помощ на руснаците. Ундерман веднага оцени забележителните му качества на военен стратег и започна да крои планове за най-подходящото им използване. Избра един от прехванатите кодове на руснаците, който, макар и разшифрован, беше напълно непонятен за специалистите. Столингс му хвърли едно око и вече нищо не беше в състояние да го спре. Решението беше взето.

Той беше последовател на Сун Тцу. „Войната мобилизира решителността и издръжливостта у боеца“, изтърси пред Ундерман той в онзи убийствено горещ африкански ден. Отрязаните глави на правителствените войници, избити от неговите хора по време на рейда, се трупаха около тях на висока купчина. Обожаваше стратегията, най-голямото му удоволствие беше да мести хората като пионки по картата на света. Хората като Джейк…

— „Дантай“ е особена група хора, по-близки дори от семейство — продължи Столингс. — Разчитат изцяло един на друг, съвършената хармония помежду им засилва неимоверно най-важните качества, необходими за боя — смелост, издръжливост и ясно мислене в трудна ситуация…

Единствен от присъстващите с опит в бойните действия, Столингс ясно показваше презрението си към онези, на които подобен опит липсваше. Само Донован имаше представа какво означава да действаш на бойното поле и той често си мислеше, че ако някой ден му се наложи да върши мръсната работа, Донован със сигурност няма да се поколебае да изкаля елегантните си обувки.

— Групата на Джейк Мейрък е „дантай“ и с това се обясняват успехите й — добави Ундерман.

— До инцидента при реката Сумчун — отбеляза Донован и хвърли поглед на компютърните разпечатки пред себе си. — По мнение на специалистите след този инцидент Джейк вече не е същият…

— Лош инцидент — въздъхна Столингс. — Какви бяха загубите на Джейк, Хенри?… Трима, нали?

— Четирима — поправи го Ундерман. Беше по-нисък от Столингс, но в замяна на това доста по-набит.

Столингс често се шегуваше, че прилича на борец сумо. Чертите на лицето му бяха груби, повърхността на масивния му нос беше покрита със синкави венички като на стар ирландски пияница. Тъмната коса редееше с обезпокоителна бързина, ушите му смешно стърчаха под нея. По бузите му имаше следи от прекарана в детството дребна шарка, но всички тези безспорно неприятни черти отстъпваха пред мекия поглед на кафявите очи и Ундерман изведнъж ставаше симпатичен. — Петият беше осакатен за цял живот… Това стана преди повече от три години. Веднага след инцидента Джейк започна да формира новия си „дантай“… Хората му трябваше да бъдат наистина специални. Бях убеден, че никога вече няма да допусне фаталната грешка от инцидента при река Сумчун…

— Но я допусна. Изгуби всичките си хора, едва отърва кожата… А мисията се превърна в пълен хаос.

— Видял е възможност да пипне Ничиреншу и е рискувал — поясни Ундерман. — Можеш ли да го обвиняваш, особено след всичко онова, което се случи край Сумчун?

— Аз не мога, това е Божа работа — поклати глава Донован. — Но Стареца очевидно го обвинява… — Той беше най-младият от присъстващите, среден на ръст, със светла кожа, гъста руса коса и внимателни сини очи. Притежател на дипломи от Станфорд и корпорацията „Ранд“, той беше странната личност тук и добре знаеше това. Но беше достатъчно умен, за да не прави опити за скъсяване на дистанцията. — Знаеш много добре какво е отношението му към дисциплината, Хенри… — гласът му изведнъж възприе назидателния тон на Антъни Беридиън: — „Дисциплината е гръбнакът на Агенцията. Без нея ще бъдем лишени от пълномощия, а без нашите пълномощия светът ще се превърне в лудница.“ — Донован поклати глава: — Аз зная пред какво е бил изправен Джейк, но Стареца не може или не иска да знае това… Просто се опитвам да ви подготвя.

— По дяволите! — изръмжа Столингс.

Напрежението надвисна над главите им, но и тримата край масата се правеха, че не го забелязват.

Завинтените в пода столове бяха четири, но в момента един от тях стоеше празен.

— Къде е Антъни? — попита най-сетне Ундерман.

— На заседанието в Държавния департамент, на което присъства и президентът. Според мен всички са доста ядосани от суматохата, която създаде Джейк. Японското правителство обвинява Якудза за насилието, но поведението им е изключително хладно. Президентът е бесен, тъй като вече девет месеца е ангажиран с деликатни преговори за намаляване на огромния ни търговски дефицит с тази страна. Сега обаче един Бог знае какво ще се случи. Излишно е да ви напомням, че когато президентът е бесен, Стареца ще ни върти на шиш…

Металната врата на подземната им бърлога рязко се отвори и тримата замръзнаха по местата си. На прага се появи дребната фигура на Антъни Беридиън — съветник на президента и негов доверен консултант по всички деликатни въпроси на политиката, включително и националната сигурност.

Вратата автоматично се захлопна зад гърба му, светлината от тавана падна върху лицето му. Беше човек с неестествено голяма глава, с широко чело и внимателно сресана вълниста коса. Огромните му очи имаха цвят на кобалт и често бяха твърди като него. Иначе върху лицето му би трябвало да доминира масивният, извит като клюн нос. Дълбоки бръчки, наподобяващи нарезите по ръкохватката на револвер, се спускаха по хлътналите му бузи. При Беридиън те обаче не носеха следите на времето, а сякаш бяха повод за допълнителна гордост. Походката му беше уверена, с широка крачка, може би за да компенсира липсата на височина. Седна на мястото си, огледа мълчаливо присъстващите и спря поглед върху Ундерман.

— Твоят човек Мейрък е взел специално подготвената група от базовия лагер в околностите на Хонконг и е изчезнал в мрака. С този акт е поставил под заплаха изпълнението на предстоящата акция, на тази група. Освен това е привлякъл вниманието на комунистически Китай и има опасност задачата никога да не бъде изпълнена.

— Ничиреншу — въздъхна Ундерман и стовари юмрук върху масата. — Надушил е следите на Ничиреншу. Първата информация за него за цели шестнадесет месеца… Действал е в съответствие с нея… Не е разполагал с време да съгласува операцията по обичайните канали…

— Операция, която ни забърква в убийството на полицейски инспектор, по дяволите! — извика Беридиън, без да прави опит да сдържа гнева си. — Това не можем да си позволим! Я ми кажи, той съгласува ли действията си с теб? Ти си проклетият му началник, Ундерман! Ти ръководиш неговите действия, както и действията на всичките ни шибани агенти! Това, ако не ме лъже паметта, е записано в служебната ти характеристика! Или вече нещата са стигнали дотам, че Джейк Мейрък ръководи теб? От провала при река Сумчун имам чувството, че нещата стоят точно така!

Очите на Ундерман безпомощно примигнаха и се насочиха към Донован, но Беридиън моментално го забеляза:

— Този път той няма да ти помогне, Хенри! Не ми е по вкуса начинът, по който личните ти предпочитания се намесват в работата на тази организация! Май ще се наложи да…

— Ако имаме намерение да обсъждаме сериозни въпроси, по-добре да започваме веднага! — намеси се с твърд глас Донован.

Главата на Беридиън изненадано отскочи назад.

— Агенцията винаги има предимство — отсече Ундерман, ядосан, че трябва да повтаря една толкова банална истина. — Откакто създадохте тази организация, винаги е било така!

Беридиън пое въздух, гласът му видимо се смекчи:

— Никой не те обвинява в нелоялност, Хенри. Та нали ти си моят юмрук срещу хаоса на света! Но и ти си човек като всички нас… Всички имаме своите слабости, объркваме се, губим присъствие на духа… И това е напълно разбираемо в този гигантски лабиринт, който сме избрали за свой дом. Само изтъкнах някои необходими неща…

Приключил с въпроса, той завъртя главата си по онзи особен начин, който му беше спечелил прозвището „Бухала“, очите му се спряха върху Донован:

— Имаш ли представа какво точно за Ничиреншу е открил Мейрък? И как го е постигнал?

— Никаква — поклати красивата си глава Донован. — През последните седем месеца лично следя полярния шифър на руснаците… — очите му се плъзнаха по разпечатката на масата: — Сигурен съм, че по редовните международни канали не е пристигнало нищо. Каквото и да е надушил Мейрък, то е било плод на личната му инициатива… — сви рамене и добави: — Знаете, че веднага бихме ви запознали с подробностите… От три години насам Ничиреншу е обект на особено внимание от наша страна…

Беридиън наклони огромната си глава. Розовата светлина на абажура над нея не достигаше до очите, сега повече от всякога приличаше на някаква странна птица.

— Ясно е, че Мейрък е успял да напипа важна информация за Ничиреншу. Сторил го е извън обичайните канали на Агенцията, без… без наше знание, одобрение и подкрепа… — Главата му се завъртя по посока на Ундерман.

— По всичко личи, че е имал отлична възможност да ликвидира Ничиреншу — отбеляза Донован. — А това е една от главните задачи на нашата агенция от пет години насам… Веднага след като стана ясно, че той е един от най-опасните наемни убийци…

— След малко ще се заемем с подробния анализ на провала на Мейрък — рече Беридиън. — Но на този етап не е толкова важно дали оперативният агент е постигнал успех или провал… Без дисциплина не можем да постигнем нищо, абсолютно нищо… Агенцията беше създадена преди петнадесет години с пълната подкрепа на тогавашния президент на Съединените щати. Задачата й е да се бори срещу нарастващия хаос в международните отношения, умишлено предизвикан от враждебни на нашата страна правителства. Зная, че не ви казвам нищо ново. Но може би не знаете, че всеки нов президент получава тримесечен срок за оценка дейността на Агенцията, след което трябва да реши дали тя трябва да продължи. Със задоволство ви съобщавам, че досега нито един от тях не е и помислил да я закрива… Но това си има своята цена. Ние сме най-добрите, но и контролът над нашите операции е особено строг. Дисциплината ни е желязна, тук провалите на ЦРУ са изключени. Не се е налагало да правим чистки и никога няма да се наложи!…

Тази проклета среща в Държавния департамент беше дяволски трудна за президента. За разлика от ЦРУ, което служи на цялата страна, ние сме негово заварено дете. Лично негово… От което следва, че нашите провали рефлектират директно върху него. Той носи персонална отговорност за всяка наша грешка и мога да ви уверя, че в момента едва ли сме в списъка на любимите му организации… А онези от Държавния департамент, естествено, отново са в паника… Особено след не особено приятния диалог с директора на полицията в Токио Ясухиро Танаба. По всичко личи, че неговият човек Хигира е станал случайна жертва на нападението на Мейрък, същото се отнася и за някакъв бизнесмен на име Кисан…

— Никак не бях щастлив от факта, че създавам трудности на президента. Той много се надяваше на реципрочните търговски договори с Япония…

— Във всеки случай Мейрък е нарушил дисциплината, а ние съществуваме единствено благодарение на нея. Това ни позволява да оцелеем при смяната на администрацията във Вашингтон, Хенри… В момента, в който Джейк Мейрък е стъпил на японска земя, той се е откъснал от нас. Сега действа на своя глава и нищо не може да промени този факт.

Ундерман сведе поглед към сплетените си пръсти върху масата и замълча. Защо се чувствам като наказан ученик, запита се той. За миг изпита пристъп на гняв от жестоката и явно несправедлива оценка на Беридиън. Къде останаха многобройните заслуги на Джейк по отношение на Агенцията? Ундерман знаеше, че сега е моментът да вземе отношение, да защити Джейк, напомняйки безпристрастно именно за заслугите му към организацията. Но продължаваше да мълчи. Защо? Дали защото инстинктивно чувстваше, че Донован е прав? Че по някакъв неизвестен на никого начин инцидентът при река Сумчун е променил Джейк завинаги? Че е дълбоко травмиран и това се отразява на ефикасността му като оперативен агент?

Но фактите си бяха факти — Джейк наистина беше нарушил дисциплината. Ундерман нямаше никаква представа за намеренията му до съобщението за провала на нападението, пристигнало в щаба на Агенцията. Проклет да е тоя тип, ядосано въздъхна Ундерман. Ако беше споделил намеренията си с мен, положително щях да му осигуря някаква допълнителна подкрепа! А сега съм с вързани ръце, нищо не мога да направя…

Какво в действителност се беше случило там, край река Сумчун? Дали загубата на четирима и тежката контузия на пети от хората му не беше станала причина за промяната у Джейк? Ундерман си спомни доклада му по случая. Всъщност това не беше никакъв доклад, тъй като му беше трудно дори да го накара да си отвори устата. В крайна сметка май получих само фрагменти от инцидента, тежко въздъхна Ундерман.

— Да обърнем внимание на Ничиреншу — промълви Беридиън и Ундерман разбра, че времето за защита на Джейк е отминало. — Хенри, имаме ли информация за това, което му се е случило след експлозията?

— Не — отвърна Ундерман и се запита какво ли ще стане с Джейк, в случай че бъде отстранен от Агенцията. За себе си беше сигурен, че в подобна ситуация ще заприлича на лодка без кормило, дали същото важи и за Джейк? — Веднага след получаването на кодираното съобщение наредих спешното изпращане на екип от Хонконг — най-близката ни база до Япония. Един от групата на Мейрък успял да го измъкне навън, преди да умре. После, поради невъзможност да направят друго, всички се върнали в Колуун.

— Пет души — поклати глава Беридиън. — Списъкът става прекалено дълъг. Господи, този Ничиреншу е истинска кланица на два крака!

— Въпреки това задачата по неговото премахване трябва да бъде възложена на Джейк — промърмори Столингс. — Само той е в състояние да се справи с него.

— Какво искаш да кажеш? — попита Беридиън.

— „Хуо иян“… Цялата маневра е била като едно могъщо „уей ки“… Съвсем в стила на Джейк.

— Какво е „уей ки“?

— Китайска игра на военна стратегия — отвърна Столингс, доволен, че е на познат терен. — Японците я наричат „Го“…

— Игра ли? — намръщи сет Беридиън. — Я стига! Съвсем не ми е до игри!

— За разлика от нашите игри, „уей ки“ набляга силно на философията — не му обърна внимание Столингс. — Стратегията на играча отговаря доста точно на възгледите му за живота…

— А какви са житейските възгледи на Джейк Мейрък според тази игра, Столингс? — пожела да узнае Беридиън.

— Нападението е било извършено в стил „хуо иян“, в превод — „подвижно око“. В играта това „око“ се създава, когато плочките на играча обкръжават даден сектор от дъската. Осигуряват защитата му и се насочват към други сектори. Противникът не може да сложи нито една от своите плочки в това „око“. Обкръжена отвсякъде, тя бързо ще бъде елиминирана…

Но! — показалецът на Столингс многозначително се вдигна: — „Окото“ може да се използва и за офанзивни действия. В този случай то се нарича „хуа иян“. Именно такава е била стратегията на Джейк.

— Която обаче се провали — вметна Беридиън.

— Очевидно са го надиграли — кимна Столингс и сви рамене: — Жалко…

Грубото лице на Ундерман беше намръщено.

— Имаме по-належащ проблем — промърмори той, изчака да получи вниманието на присъстващите и тихо рече: — Изчезнала е Мариана, жената на Джейк Мейрък…

Настъпи кратка, но напрегната тишина. После стаята се изпълни от разтревожения баритон на Беридиън:

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? Как така е изчезнала?

— Най-добре да ни разкажеш всичко отначало, Хенри — спокойно добави Донован.

— В нощта на нападението Мариана Мейрък е била в дома си в Хонконг — започна Ундерман. — В 5,57 часа местно време е бил засечен телефонен разговор в апартамента на Мейрък. Това е станало благодарение системата за автоматично наблюдение на Донован, която функционира в квартирите на всички активни агенти…

Международен или местен? — пожела да узнае Беридиън.

— Международен. Както знаете, САН проследява, без да записва. Ето защо ние можем да проследим откъде се осъществява даден разговор, но не знаем кой се обажда и какво е съдържанието му.

— Продължавай — промърмори Беридиън.

— Позвъняването е било от Япония, по-точно от Токио.

— Мейрък? — Беридиън очевидно имаше предвид Джейк като автор на телефонното обаждане.

— Това е най-близко до ума, разбира се — кимна Ундерман. — Но в случая не е така. Според плановете на операцията в 5,57 часа Джейк и членовете на неговия „дантай“ са били във въздуха, а от там връзка е била невъзможна. Всичко, което знаем, е, че петнадесет минути след този разговор Мариана Мейрък е заминала.

— Къде? — попита Донован.

— Успяхме да я проследим до Токио.

— Тя или Джейк имат ли познати там? — попита Беридиън.

— Джейк има известни контакти, но всички са на делова основа — отвърна Ундерман. — Доколкото сме осведомени, Мариана не познава никого. Нито в Токио, нито въобще в Япония.

— Колко сериозно е всичко това? — изграчи Беридиън.

— Достатъчно сериозно.

В стаята без прозорци стана тихо. Искрящите тъмни зеници на Беридиън сякаш искаха да пробият лицето на Ундерман.

— Разполагаш ли с повече подробности за този телефонен разговор, Хенри?

— Специалистите работят по въпроса. Както Роджърс знае, в системата са включени още една-две „дървеници“. Чрез тях можем да се концентрираме върху района, откъдето е проведен разговорът, а с малко повече късмет — дори да открием номера.

В помещението се плъзна особен аромат — сякаш някъде отвън бяха разпалили огън…

— Изчезването на госпожа Мейрък може и да не означава нищо особено — обади се Донован. — Доколкото съм осведомен, напоследък между тях е имало… хм… известни търкания…

— Изчезването си е изчезване — възрази Столингс. — При всички обстоятелства подобно събитие си остава сериозно!

— А при създалите се обстоятелства — още по-сериозно! — мрачно промърмори Беридиън.

— Какво означава това? — вдигна вежди Ундерман.

— Означава, че не вярвам в съвпаденията. Може би има връзка между проваления рейд на Мейрък и изчезването на жена му…

— Не я виждам — промърмори Ундерман и едва не прехапа езика си. Но вече беше късно.

Масивната глава на Беридиън рязко се завъртя.

— Така ли? Ами защо тогава онова… как беше… а, „подвижното око“ на Мейрък, не сполучи? Би трябвало да има положителен резултат, нали? Може би трябва да помислим дали Мейрък е онзи агент, когото познавахме… Може би инцидентът при Сумчун се е отразил на ефективността му. Или пък Ничиреншу е разполагал с предварителна информация за рейда… Ако е така, източникът на подобна информация може да бъде само един. Никой в Агенцията не е бил в течение, така че остават само Мейрък и хората от неговия „дантай“. Неговите „хвърлящи огън тигри“…

— Нима допускате, че Мариана Мейрък е информирала Ничиреншу? — смаяно го погледна Ундерман.

Очите на Антъни Беридиън сякаш го приковаха за стената. Това беше преднамерен поглед. Беридиън не обичаше важните подробности да бъдат притежание на някой друг.

— Нищо не допускам, Хенри — тежко отвърна той. — Просто следвам логиката на мисълта си. В момента сме подложени на силен натиск единствено заради опасното своеволие на Мейрък. А ако не вземем мерки за прекратяването му, този натиск може да ни унищожи.

— Възможно е да сме в това състояние благодарение на слепия шанс. В такъв случай ще приемем и ще действаме според обстоятелствата. Но опасността да сме изправени пред върха на огромен айсберг си остава. Може би това е началото на сложен международен заговор. Затова сме длъжни да вземем необходимите мерки и да стигнем до основата на айсберга, каквото и да ни струва това… В заключение ще кажа само едно, господа… Господ да му е на помощ на онзи, дето е решил да застане на пътя ми!

 

 

— В това време всички богове пикаят! — промърмори на кантонски диалект Дейвид Ох. Дъждът плющеше по улиците на Хонконг и настроението му беше мрачно. Удари с длан перваза на прозореца и отправи безгласна молитва към Буда. Дано Джейк не направи някоя глупост, като например да не се събуди… След внимателен анализ резултатите от изследванията категорично сочеха, че Джейк се е отървал от експлозията в комарджийския вертеп само с повърхностни наранявания и контузии. Спасил го беше Манди Чой, скочил да го прикрие с тялото си.

Но сега трябваше да се мисли за вторични последици. Енцефалограмата не откри изменения в мозъчната дейност, но въпреки това Джейк продължаваше да е в безсъзнание. Въпрос на време, казаха докторите и поклатиха глави. Дъждът беше сив като настроението на Дейвид Ох, по стъклата се точеха кални вадички.

Изкачи се на четвъртия етаж и остана известно време в коридора, облегнал гръб на вратата. Сякаш се страхуваше да влезе. Стори му се, че чува напрегнато дишане, но не беше сигурен дали е на Джейк или неговото. Не искаше да мърда, не искаше да го доближава. Сякаш така щеше да предотврати това, което очакваше да види.

Запита се какво ще донесе на хонконгската централа своеволието на Джейк. Нищо хубаво, разбира се. Преди пристигането на Джейк централата не беше нищо повече от няколко зле обучени момчета за поръчки, които обикаляха колонията като мравки, но идването му промени всичко. Нима онези шибани типове във Вашингтон съзнават това? Или просто чертаят бъдещето ни отдалеч без никакви персонални рискове? Но рано или късно ще плачат за хора като Джейк, Манди Чой и останалите, Дейвид беше дълбоко убеден в това.

Изправи се до леглото и сведе очи. Не видя нищо особено. Ако това е краят, нужно ли е да правим толкова усилия, запита се той. Но отговорът отдавна му беше известен. Рискът отстъпваше пред решителността, пред стремежа да се реализира замисленото. Дейвид Ох добре знаеше, че всеотдайността има много корени, но именно тя беше един от елементите, които ги обвързваха в служба на Агенцията.

— Джейк… — прошепнатата дума се изплъзна от устата му неволно, той изобщо не си даде сметка какво върши. Думичката увисна във въздуха, смеси се със сенките по ъглите. В същия момент тези сенки се раздвижиха и Дейвид стреснато се надигна. Дъждът барабанеше в ушите му, очите му се плъзнаха по сянката и почти веднага я познаха.

— Чудесният Сун! — остро рече той. — Какво правиш тук?

— Джейк Мейрък ми е приятел — отвърна онзи и бавно пристъпи към светлината. — Загрижен съм за него както за всеки приятел…

— О, ясно! — презрително изсумтя Дейвид Ох. — Загрижен си не толкова за него, колкото за месечната си заплата!

Между двамата съществуваше естествена антипатия. Дейвид Ох беше от Шанхай, а Сун — от Кантон, и това обясняваше всичко.

Сърповидното лице на Чудесния Сун беше безизразно като градинска порта.

— Охраната, която осигуряваме на теб и останалите членове на Агенцията, изисква известна компенсация — каза той. — Би трябвало да разбирате това…

— Разбираме го прекрасно, но нека не бъркаме работата с приятелството. Парите ще си получите както винаги…

— Не съм дошъл за пари. Ако исках това, щях да дойда в офиса ви. Вече ти казах, че дойдох да навестя Джейк Мейрък и да науча нещо за състоянието му.

Дейвид Ох нямаше какво повече да каже и му обърна гръб. Защо трябва да е тук този кантонец? Идеята за сближаване с него и използване на връзките му принадлежеше на Джейк и тя наистина се оказа добра. Но родът на Дейвид враждуваше с рода на Чудесния Сун и по тази причина Дейвид го мразеше…

— Е, научи ли достатъчно? — изръмжа той.

— Наистина прекарах известно време тук, ако това имаш предвид… Лек ден. — Чудесният Сун се извърна и безшумно излезе.

По дяволите! Как можах да изпусна някакъв звук в присъствието на този плужек, ядосано въздъхна Дейвид и лицето му поруменя от срам. Да допусна точно него до най-интимните си чувства! Някой ден ще намери начин да използва тази слабост срещу мен. О, боговете са проклели късмета ми!

Сведе очи към спящия Джейк. Лицето му беше увито в бинтове, под които прозираха моравите петна на кръвоизливите. О, Джейк! Кажи ми нещо, моля те!

Дейвид Ох тежко се отпусна на стола до леглото и остави книжната чаша, която стискаше в ръка. Чаят вътре беше изстинал и горчив като отрова.

— Нека боговете се изпикаят на всички доктори! — изруга сподавено той. — Какво знаят те, да ги вземат мътните? Нищо не казват, само ни карат да чакаме… За това ли им плащаме?

Всичко е въпрос на късмет, въздъхна той. Включително и състоянието на Джейк. Но това не го успокои. Майка му беше католичка и Дейвид имаше известна представа за западните религии. Може би затова приличаше на човек, застанал на тясна ивица суша между океана и огромно езеро. На пръв поглед всички религии си приличат, но когато се заровиш в тях, те стават безкрайно различни. Будистите намират утеха в самия живот, в промяната на годишните сезони, в приемането на всичко, което предлага животът. Или отнема… Докато католиците се обявяват срещу естествения ход на живота и вярват, че човек трябва да се извиси над елементарните инстинкти, да наложи свой ред в околната анархия.

Дейвид знаеше, че ще му бъде изключително тежко, ако Джейк не се събуди. Колко пъти взаимно си бяха спасявали живота през тези десет години, в които Джейк командваше хонконгската централа? Би било глупаво дори да се опитва да ги преброи. Излагаха се заедно на смъртния риск и това ги беше направило по-близки от братя. Защото братята имат само обща кръв, докато Джейк и Дейвид имаха и обща душа…

Сега изпитваше гняв от желанието на Джейк да пипне Ничиреншу и да го поднесе на шефовете като някакъв екзотичен трофей. Пренебрегвайки рискове и опасност, залагайки на карта собствения си живот… Какво всъщност означава един мръсник като Ничиреншу в сравнение с Джейк?

Дейвид Ох тежко въздъхна. Болничните стаи винаги му се струваха странно запълнени с емоционална влага, която пречи на мисленето. Сякаш по стените им не бяха окачени евтини репродукции на кралските яхти, навлизащи с издути платна в залива Виктория, сякаш там не висеше портретът на сегашната кралица… А бяха покрити със сълзи и сподавени стенания… Тук беше царството на мъката и отчаянието…

— Дейвид.

Дейвид Ох подскочи. Сенките бяха изговорили името му! Сведе поглед към бинтованото лице на Джейк Мейрък и видя, че клепачите му потрепват, а ярките като топаз зеници се впиват в него.

— О, Господи! Джейк! — отпусна се до леглото той. — Дълго беше в безсъзнание… Ще извикам лекарите, те ще поискат да…

— Чакай. Не съм толкова зле…

Думите на Мейрък бяха тихи и накъсани, сякаш устата му беше забравила как се говори. Езикът му изскочи и облиза пресъхналите устни. Дейвид Ох отсипа вода в една чаша и внимателно я доближи до устните му.

— Ничиреншу? — името сякаш излетя направо от дълбините на душата му.

— Страхувам се, че успя да се измъкне.

Джейк Мейрък стисна клепачи.

— Колко време?…

— Четири дни.

— Трябваше да го пипна… — в гласа на Джейк имаше горчивина и нищо друго. — Бях готов да се обзаложа, че тоя път измъкване няма… — жълтеникавите очи отново се спряха върху лицето на Дейвид. Дори мъките от преживяното премеждие не бяха успели да премахнат пламъка в зениците им. — Искам го, Дейвид!

— Ще го пипнем — кимна Дейвид Ох.

— Глупости! — избухна Джейк, тялото му потръпна, очевидно пронизано от болка. Той затвори очи и изчака да събере малко сила. — Нямам предвид това, просто мислех за себе си…

Дейвид Ох нямаше никакво желание да потвърждава очевидното.

— Той изчезна, Джейк — промърмори. — Нямаме абсолютно никаква представа къде…

Клепачите на Джейк потрепнаха, Дейвид остана с усещането, че приятелят му се бори да остане в съзнание.

— Какво е състоянието на останалите? Как е Манди?

Дейвид Ох събра длани, за да спре потенето им.

— Само ти прескочи трапа…

— О, Господи! — простена Джейк и отново затвори очи. Дейвид Ох не искаше да види сълзите му, но просто нямаше избор. Остра болка прониза гърдите на Джейк и той изкрещя. Дейвид инстинктивно го взе в прегръдката си, сякаш контактът с друг човек щеше да направи болката му поносима…

Мили Боже, какво сторих аз, отчаяно се запита Джейк. Пристъпът отмина толкова бързо, колкото се беше появил, в душата му останаха горчивина и черно отчаяние. Животът губеше смисъла си.

Философът Декарт беше дарил човека от Запада с ключовата фраза на неговото битие:

Мисля, следователно съществувам.

Но в Изтока, както всичко останало, и тази фраза звучеше различно:

Ние мислим, следователно аз съществувам…

Едва ли хората от Запада могат да разберат напълно смисъла на тази фраза. Но Джейк го разбираше. Беше създал своята бойна група, беше я подготвял повече от година. Живееха заедно, обединени и силни. Това беше смисълът на „дантай“. Току-що преживя и общата им смърт, пронизан от острата болка в гърдите си. Бяха една плът и една кръв, свързани по-здраво и от най-доброто семейство. Тази връзка не можеше да бъде прекъсната дори от факта, че са изпратени в непозната и враждебна среда. Тя им даваше почти легендарната сила, тя им позволяваше да се справят със задачи, които бяха непосилни за други подразделения на Агенцията. Да се измъкват невредими и след най-опасната акция…

Веднъж, притиснат от Роджър Донован да обясни изключителните успехи на „дантай“, Джейк беше казал: „Забравяш, че най-популярните японски драми «Чушингура» имат не един, а цели четиридесет и седем герои…“ Но хората от Запада задават директни въпроси и очакват директни отговори. Стигне ли се до разяснения и символи, те стават напълно безпомощни.

— Всички бяха толкова млади…

Като на война, помисли си Дейвид Ох. Така каза на момчетата преди началото на акцията. Време е за някои подробности.

— Според щаба е имало предателство — промърмори той. — Иначе това не би могло да се случи. Този „дантай“ беше на изключителна висота.

Очите на Мейрък бяха зачервени и това още повече подчертаваше синините по лицето му.

— Предателство? Но кой го е извършил? Нито един от членовете на „дантай“ не би проронил и думичка!

— Винаги има вероятност да си бил подведен от информаторите си…

— Не — поклати глава Джейк. — Моят източник е абсолютно сигурен.

— Тогава, страхувам се, ще трябва да търсим другаде… — проточи Дейвид, притеснен от това, което предстоеше да каже. Видя капчиците пот по челото на приятеля си, усети как пулсът му се ускорява. Това му напомни, че разполага с твърде ограничено време. — Добре е, че нямаш амнезия…

Джейк се мъчеше да си представи лицето на Ничиреншу. Имаше ли някаква изненада в него? Дали не ги очакваше? Не, с него имаше и други хора, умряха и двамата… Единият от тях — Кисан, според сведенията е бил единственият му приятел… От всичко това едва ли можеше да се стигне до заключението за предварителна информация.

— Ти не беше там, Дейвид — въздъхна на глас той. — А аз бях и затова съм сигурен, че предателство не е имало.

Направи опит да се надигне, но Дейвид Ох сложи длан на гърдите му и го бутна обратно. Много му се искаше да каже няколко успокоителни слова, но си даваше сметка, че това би било глупаво, особено предвид това, което се готвеше да му съобщи. Дъждът продължаваше да барабани по прозоречния перваз.

— Мариана планираше ли някакво пътуване по време на твоето отсъствие? — попита равнодушно той, съзнавайки че Джейк моментално ще улови необичайната интонация в гласа му.

— Не — поклати глава Джейк. — Можеш да я пуснеш в стаята, ако вече си свършил с новините… Зная, че изгаря от нетърпение да ме види.

— Мариана не е тук, Джейк — поклати глава Дейвид и очите му внимателно се спряха върху бинтованото лице. — Била е забелязана на Кай Так малко след началото на рейда. Взела е самолет на авиокомпания „ДЖАЛ“ за Токио…

В стаята се възцари тежко мълчание. Дейвид тръсна глава и побърза да продължи:

— Както знаеш, ние нямаме свои хора в Япония и това е цялата информация, с която разполагаме… Проверих в апартамента ти за бележка, обяснение… Но нямаше нищо.

— Какво е станало с нея? — прошепна с побеляло лице Джейк, очите му се заковаха в Дейвид: — Кажи какво знаеш, за Бога!

— В щаба са единодушни, че Ничиреншу е бил информиран за нападението ти в комарджийския вертеп, малко преди началото на операцията. Загубите ни възлизат на десет човека и не могат да бъдат обяснени лесно…

— Дейвид! — разтърси се от тръпки Джейк. — Какво е това, в името на Бога?!

— Някой е позвънил на Мариана в нощта на твоето нападение. Установихме, че разговорът е бил проведен от Токио. Едва тази сутрин специалистите стесниха кръга около абоната. Обадил се е от квартал Тошима-ку…

Комарджийницата беше в същия квартал, светкавично съобрази Джейк.

— Четиридесет минути след разговора Мариана е била на летище Кай Так — продължи Дейвид Ох. — А след още двадесет минути вече е летяла за Токио…

— Но къде е отишла?

Дейвид сви рамене:

— Знаеш, че нямаме такива възможности за проследяване.

— Невъзможно! — прошепна Джейк. — Мариана не познава никого в Япония. Абсолютно никого! Какво ще търси там?

— В щаба са на мнение, че ти можеш да хвърлиш светлина върху този въпрос.

— Не мога, по дяволите!

Дейвид се приведе напред, ядосан от избухването на Джейк.

— Имаш ли някаква представа каква бъркотия предизвика със своето нападение? — просъска той. — Знаеш ли, че то постави под заплаха лично президента и плановете му за известна реципрочност в търговията с…

— Майната му на президента! — отсече Джейк. — Ничиреншу е по-важен от всички като…

— Твоят рейд постави под заплаха самото съществуване на Агенцията! — повиши тон Дейвид Ох, после направи опит да се овладее. — Какво трябва да мислим след изчезването на Мариана? Нима е съвпадение, че от всички възможни посоки на света тя избира именно тази, която си избрал ти за своята секретна мисия? Отговори ми на тези въпроси, ако можеш… — вдигна глава и срещна погледа на Джейк: — Беридиън подозира, че тук имаме работа с нещо като айсберг…

— И ти ли мислиш така?

— Не зная…

— Господи, Дейвид! Сторих всичко на своя глава! Сам, разбираш ли? Като капка мастило на бял лист! Толкоз по въпроса! А Беридиън се бори с книжни тигри!

— Може би, но ти знаеш що за човек е той. След като и ти нямаш представа защо е отлетяла Мариана, ние пък съвсем няма как да знаем това… Което означава, че той няма да се успокои, преди да разбере всичко…

— Аз също!

Дъждът продължаваше барабани по стъклото. Дейвид се отдалечи от високото легло и погледна към мокрия бетон зад прозореца.

— Буда, навън е истински потоп!

Пред входа спря червен нисан, от който изскочи млада жена и изтича към козирката. Дейвид изпита истинско удоволствие от дългите бедра и блясъка на косата й. Хареса начина, по който момичето тичаше — сигурен, гъвкав, силен…

Обърна гръб на прозореца и попита:

— Джейк, много лоши ли бяха отношенията ти е Мариана?

— Не искам да говоря за това.

— Извинявам се за нахалството, но отговорът на този въпрос може да се окаже от жизненоважно значение.

— Не бяха много лоши — затвори очи Джейк. — Но не бяха и много добри…

— Страхувам се, че Беридиън няма да остане доволен от този отговор.

— Не сме се любили от шест месеца! — изръмжа Джейк и закова очи върху лицето на Дейвид. — Това достатъчно интимно ли ти звучи?

— Какво стана?

— Не знам, просто се отчуждихме… А може би се променихме, казва ли ти някой?… Всичко е боклук!

— Когато се женеше, не беше боклук…

— Тогава бяхме други — прошепна, без да го гледа Джейк.

— А сега ти си друг!

— Какво означава това? — фокусира очите си върху лицето му Джейк.

— Ти не си човекът, когото познавах, Джейк — отвърна Дейвид Ох и се отдалечи от прозореца. — След касапницата при Сумчун живееш като робот, вършиш нещата механично… Не можеш да мислиш за нищо друго, освен за Ничиреншу.

— Не виждам нищо лошо в това. Този човек е машина за убийства; този човек прегръща смъртта като скъпа любовница. Този човек трябва да бъде спрян!

— И ще бъде. Не може би няма да го спреш сам…

Очите на Джейк пламтяха с такава омраза, че Дейвид Ох неволно погледна встрани.

— Мога и ще го сторя! Не си въобразявай, че нещо може да ми попречи!

— Разбирам. Дори и Мариана…

— Какво?

— Джейк, ти явно мислиш единствено за Ничиреншу. Нямаш време за нея, за мен или за когото и да било… Ничиреншу ни е прогонил от живота ти. Някога прекарвахме заедно свободното си време и ни беше приятно. Но сега ти искаш да говорим единствено за Ничиреншу и поредния ти план за елиминирането му. Вече не помня кога за последен път съм виждал усмивката ти…

— Не мога да се смея, докато този тип е на свобода!

— Точно тук грешиш, приятелю! — насочи показалец в гърдите му Дейвид Ох. — Казваш, че Ничиреншу прегръща смъртта като своя любовница. Но ти правиш абсолютно същото. Тези три години след Сумчун ти не живееш, ти просто умираш!

На вратата се почука и двамата се обърнаха. Дейвид с изненада откри, че пазачът пропуска жената, която беше забелязал да тича под дъжда на паркинга. В процепа видя единствено очите й, част от деликатното носле и чувствените устни, но това беше достатъчно да оцени необикновената й красота.

— Тук ли лежи Джейк Мейрък?

Той мълчаливо кимна и се обърна към Джейк. Усещаше вълнуващото й излъчване дори през тънката преграда на вратата.

— Помисли за това, което ти казах, приятелю… Може да се окаже много важно.

После кимна, плъзна се покрай жената и излезе в коридора.

Тя влезе, затвори вратата зад себе си и се облегна на стената до нея. Сякаш се страхуваше да пристъпи навътре.

Джейк правеше върховни усилия да остане буден. Беше крайно изтощен, мислите пробягваха в замъгленото му съзнание като някакъв разпокъсан сън.

Усетил чуждото присъствие, той надигна глава и попита:

— Кой е?

Пред очите му се стелеше гъстата мъгла на съня. Изпитваше болка навсякъде по тялото си и искаше да се отърве от нея. Единствен начин за това май беше сънят… Но чуждото присъствие му пречеше да се отпусне.

— Кой е? — отново попита той, този път далеч по-тихо.

— Не ме ли познаваш? — жената най-сетне напусна мястото си до стената и пристъпи към леглото. — О, Джейк! — ръката й се плъзна напред и нежно докосна бузата му между бинтовете.

Пръстите му се вкопчиха в нейните и започнаха да опипват гладката кожа. Очите му правеха отчаяни опити да се фокусират.

— Коя си?…

— Блис — прошепна жената. — Някога играехме…

— Играехме на змии на улица „Ладър“! — очите му се разшириха от смайване, пулсът му рязко се ускори. Направи опит да се надигне, но не успя. — Блис? Как е възможно?

— Това беше през зимата — продължи тя. — През лятото крадяхме сушен скат от магазините в Западния квартал…

— А през цялата година ядяхме свински котлети с ориз от картонени чинийки на пристанището… — Замайваща слабост обземаше тялото му, но той отказваше да затвори очи. — Беше толкова отдавна… Но аз си спомням всичко… — Изпиваше я с очи, сравняваше външността й със спомените си. Често се беше питал как ли ще изглежда Блис, когато порасне… Сега вече знаеше, от устните му се изтръгна тиха въздишка.

— Беше толкова мъничка… Съвсем дете… — Държеше ръката й и я галеше като слепец. — Как се появи тук, Блис?… След толкова много години… Това не е възможно!

— Сега трябва да почиваш — меко промълви тя. — Ще имаме време да си поприказваме, като се събудиш.

 

 

Подобно на всички големи световни столици, и Вашингтон е концентрирал в себе си огромна власт. Власт, която привлича като магнит хора от най-различни краища на огромната страна. Същевременно преобладаващата част от населението на столицата няма никаква представа за притегателната сила на властта. Това са обикновените смъртни — онези, които работят от девет до пет, после се връщат у дома за телешкото с картофи пред телевизора, слагат в леглата ревливите си деца и се просват върху съпругите си в комична имитация на интимност…

Властта означава различни неща на различни места. В Ню Йорк — финансовото сърце на Америка, властта означава да се появиш на Бродуей с удължена по поръчка лимузина „Волво“; в Холивуд — американската столица на забавленията, тя означава да изиграеш партия тенис със Силвестър Сталоун. Но във Вашингтон — там, където се крие истинската власт, при това само за онези, които са в състояние да я видят, тя се изразява чрез бройката на ексцентричните чудатости. За директора на Агенцията чудатостите бяха безкрайни в своето многообразие.

За Антъни Беридиън най-приятната от тях беше просторната къща от XIX век в Грейт Фолс, Вирджиния. Сгушена в най-ниската част на малка долина и заобиколена от полегати гористи хълмове, тя се намираше само на един час път от главната квартира на Агенцията, разположена в северозападната част на Вашингтон. Някога е била използвана за секретна квартира на Военното разузнаване, а след това и на ЦРУ. Говореше се, че по време на Втората световна война дотам отскачали за кратка почивка Айзенхауер и Дълес, а понякога дори и „Лудия Бил“ Донован… Разбира се, това бяха само непотвърдени слухове и нищо повече. А фактът, че Антъни Беридиън им вярваше напълно, само доказваше обичта му към този дом.

Наскоро боядисана в същия сивкавобял цвят, който е носила при своето строителство, къщата изобилстваше от извити фронтони и кръгли бойници. Едната й страна беше изцяло заета от просторна тераса с чамов паркет и огромни остъклени прозорци. Вътре доминираше плетена мебел, боядисана в бяло и покрита с удобни кремави възглавници, изрисувани с тъмнозелени листа.

Повечето от просторните стаи на къщата бяха запълнени с антични предмети, които Беридиън търпеливо събираше от всички краища на света. Един професионален дизайнер положително би се намръщил от съжителството на строгото бюро и столовете от времето на Федерацията с орнаментирания стенен часовник в стил „Луи XIV“, окачен над мраморната камина. Но на Беридиън изобщо не му пукаше от подобни неща, важното беше, че в тази къща усещаше величието на времето с цялата му тежест…

Преминавайки от едно помещение в друго, човек беше в състояние да проследи развитието на западната култура от Ренесанса до наши дни. Тук, далеч от ултрамодерното обзавеждане на Агенцията, Беридиън беше в състояние да се докосне до крилете на най-великите артистични, творения, създадени от човешки ръце; едновременно с това съумяваше да разплете голяма част от служебните си проблеми, които само на час път от тук изглеждаха абсолютно неразрешими…

На тази ексцентричност Беридиън се наслаждаваше най-безсрамно. Въпреки че къщата беше купена със средства на Агенцията и се поддържаше от нея изцяло, включително безупречно подрязаните розови храсти и лехите с прекрасни карамфили, той продължаваше да мисли за нея като за своя.

Стигна дори дотам, че й даде име. Запален читател на новелите на Едгар Райе Бъроуз, той я кръсти Грейсток. Заради него тук идваха президентът, министърът на отбраната и повечето членове на Обединения щаб. Властта струеше от хладните зали като млада и гореща кръв. Властта на Антъни Беридиън. Единствен той имаше правото да нарича Грейсток свой дом…

През този слънчев следобед двамата с Ундерман се задоволиха с лек обяд — студена сьомга, полята с лимонена майонеза, зелена салата от италиански зеленчуци, която Беридиън обожаваше и неслучайно беше специалитетът на готвача в Грейсток.

Заради жегата (Беридиън не позволи монтирането на климатична инсталация) двамата се бяха настанили на верандата. В клоните на дърветата пееха птички, във въздуха жужаха едри пчели, запътили се делово към близките розови храсти. Беридиън се наведе и допълни чашите им с минерална вода „Перие“. По време на работа той не си позволяваше никакъв алкохол, дори и леко вино.

— Радвам се, че дойде, Хенри — обади се след известно време той.

Беше отместил чинията си и отпиваше малки глътки „Перие“. Ундерман приключи доста преди него.

Момче от прислугата безшумно отнесе чиниите. Не казаха нищо до новата му поява. На масата кацнаха малки метални купички с леден компот от круши.

— След избухването ми миналата седмица…

— Това принадлежи на миналото, Антъни — промърмори примирително Ундерман, сякаш имаше право на избор. — Всичко е погребано и забравено.

— Много добре — подсмихна се над десерта си Беридиън. Не стана ясно дали одобрява думите на госта си, или просто харесва компота. Ядеше механично, но на лицето му се изписа неподправена наслада. След известно време лъжицата одраска празното дъно на купичката и той с въздишка я остави настрана. Протегна ръка към гарафата от йенско стъкло и си сипа пълна чаша с кафе. Ундерман не беше докоснал десерта си.

— Приятелството има своето място в естествения ред на нещата — промълви Беридиън. Очите му бяха насочени в издутото коремче на пчелата-майка, която съсредоточено обработваше с крачета един разцъфнал розов цвят. — Но от време на време този факт ми убягва, както вероятно убягва и на теб… Толкова, колкото да ни напомни, че не живеем според естествения ред на нещата…

Ние с теб се занимаваме с доста особен бизнес, Хенри… Да наложим своите разбирания за ред в хаоса на света около себе си. Това е тежка отговорност, тя ангажира всичките ни душевни сили… Само по този начин поддържаме хода на нещата и паяжината ни блести… — раменете му леко се присвиха, — въпреки неблагоприятните климатични условия, негостоприемния терен и враждебните насекоми, които го обитават…

 

 

— Разбираш какво имам предвид, нали, Хенри?

— Да, сър. Разбирам.

— Ние сме различни от обикновените хора по света — продължи Беридиън. — Това е станало по наше собствено желание и може би ни осакатява, но в същото време ни спасява от скуката. Лично аз съм убеден, че ако ме принудят да водя живота на обикновените хора, положително ще си пръсна черепа.

— Не, не… Най-много обичаме да танцуваме в мрака, мечтаем да открием това, което ни очаква зад ъгъла… Ние сме изследователи, Хенри. Ясновидци. Ние надничаме в бъдещето и отгатваме предстоящата стратегия…

— Като пъхаме ръце в разпорения корем на жертвеното агне — вметна Ундерман. — Така са правили древните римляни.

Беридиън се засмя и очите му се избистриха.

— Много добре, Хенри. Наистина е така, примерът ти е много подходящ… — размърда се в стола си и добави: — Но аз наистина създадох Агенцията от божественото прозрение. Чисто и могъщо прозрение. Тенденции, Хенри… Ние сме рожба на тенденциите… Така, както течението пробива дупка и в най-твърдия камък…

Извади папка с червени корици и я разтвори. Пръстът му се заби в най-горната страница.

— Съзнаваш ли какво направихме с Израел? Всяка година им отпускаме 1,7 милиарда долара пряка военна помощ, въпреки че петдесет процента от бюджета им е с военна насоченост. В допълнение им даваме осемстотин и петдесет милиона долара икономическа помощ…

— И двамата знаем, че Израел е единственият ни стабилен съюзник в Близкия изток — объркано промърмори Ундерман. — Няма кой друг да поддържа формата им… Не вярвам да си променил мнението си на сто и осемдесет градуса и да си станал противник на нашата помощ за Израел…

— Нищо подобно! — ядно отвърна Беридиън сякаш изложен от най-способния си ученик по време на инспекция. — Не ме безпокои фактът, че им отпускаме помощи, а по-скоро последиците от тези помощи върху самите тях — пръстът му отново почука по папката: — Въпреки нашата щедра помощ Израел е затънал в дълбока икономическа криза! Годишната им инфлация надхвърля двеста процента! Помисли върху това, човече! Скоро ще трябва да бъдат взети драстични мерки за стабилизирането на тази страна!

Очите му се плъзнаха по-нататък по листа:

— А я чуй това: през последните две десетилетия Япония е страната с най-стабилен икономически прираст в света. Какво ти говори това?

Ундерман прецени, че при сегашното настроение на Беридиън е по-добре да демонстрира невежество, вместо да даде погрешен отговор.

— Накъде биеш, Антъни?

— Ето накъде — въздъхна Беридиън. — С милиарди долари за военни разходи Израел е на ръба на икономическия колапс. Докато японската икономика процъфтява — приведе се напред и опря лакти на полираната повърхност на масата: — Защо? Единствено заради добрия мениджмънт? Възможно ли е това? Израелците, съвсем не са глупави и всички прекрасно знаем това. На практика спокойно можем да се учим от тях в определени области. Тогава защо?

— Деструктивната политика — отговори си сам той. — Подводното течение, формирало и нашата Агенция. Моето божествено прозрение, но направено преди стотици години, през мрачното Средновековие. За бъдещето на света… И това бъдеще е днес, Хенри!

Беридиън захлопна червената папка и сложи длан върху нея.

— Всичко е тук, в тази папка. Заключението е категорично — съществува обратна зависимост между военните разходи и здравия икономически растеж. В сравнение с Израел, военните разходи на Япония са почти нула!

— Един от най-известните цитати на Ленин гласи: „Империализмът е последната фаза на капитализма“ — усмихна се Беридиън. — А каква по-точна дефиниция на империализма от търговията с оръжие?

— Въпреки това комунистите непрекъснато разширяват своята оръжейна промишленост. Разполагам с резюме от решенията на икономическата среща на високо равнище в Новосибирск, проведена миналата година. По единодушно мнение на участниците в нея именно военните разходи са пречката за икономическия растеж на Съветския съюз…

— През миналата година Северна Корея е доставила на Ирак оръжие за 880 милиона долара, макар да поддържа тесни връзки с Иран — главния враг на Ирак… За тази година цифрата ще бъде с петдесет процента по-висока. За периода 1965–1985 година тридесет и една страни от Третия свят са увеличили военните си разходи с повече от сто процента. Между тях, както всеки може да очаква, са Египет, Иран, Сирия й Ирак… Но може би само ние с теб няма да се изненадаме, когато открием в списъка страни като Хондурас, Нигерия, Замбия, Зимбабве и Кувейт… Днес търговията с оръжие е най-динамичното перо в световната търговия като цяло…

— Главно благодарение на нас — прочисти гърлото си Ундерман.

— Точно така — блеснаха очите на Беридиън.

— Ние с теб прекрасно знаем това. Независимо дали мотивите на един държавен глава са идеологически, религиозни или чисто политически, той винаги се чувства по-спокоен, като знае, че армията му е по-добре въоръжена от тази на врага… Ние с теб знаем и друго — военните разходи са деструктивен фактор не само по отношение на икономическия растеж, но и по отношение на политическата стабилност.

Ундерман слушаше с половин ухо. Част от съзнанието му беше заето с анализ на онова, което Беридиън беше казал за приятелството, за начина, по който членовете на Агенцията се отличават от обикновените хора, за убеждението им, че избират този живот именно заради разликата и бягството от скуката…

Ако обаче искаше да бъде честен пред себе си, Ундерман трябваше да признае, че постъпи в Агенцията не заради желанието да избяга от схемата „излизане в девет — прибиране в пет“. Постъпи в нея, за да докаже на себе си (а и на жена си), че може да бъде член на висш клуб, равен с куп забележителни хора…

Ундерман беше завършил държавен университет, оценките му бяха средни. Интервюирани от хората на Агенцията за качествата му, професорите му го бяха окачествили като невъодушевен студент. Доста от тях трябваше да бъдат подсетени за кого точно става въпрос, неколцина решително отказаха да си го спомнят…

На проверяващите лица от Агенцията това им хареса, може би защото под незабележимостта бяха успели да видят блясъка на таланта. Най-много ги впечатли фактът, че никой не помнеше Ундерман, че това беше човек, който имаше великолепното качество да се слива с тълпата.

Съпругата му Марджъри беше сред малцината, които го забелязаха. Беше избрана за Кралица домакиня на бала на колежите „Седем сестри“ — едно хубаво и доста умно момиче, завършило второ по успех, непосредствено след отличничката на класа.

С Ундерман се срещнаха в една дискотека, която младежите от университета посещаваха често. Той изглеждаше толкова не на място там, че тя веднага беше привлечена от него. Ундерман така и не разбра с какво беше успял да задържи вниманието на момиче като нея, но тогава беше все още твърде млад, за да има понятие от женските възприятия за света.

Не разбра това и през годината, която последва. Марджъри се движеше в компанията на снобеещи млади интелектуалци, които се обличаха по последна мода и пришпорваха „Ягуар“-и и спортни „Триумф“-и из алеите на университетското градче. Разговаряха предимно за клубове, езда и поло, други теми за тях почти не съществуваха.

Тя видя у Ундерман нещо по-различно от прекалено очебийната му свенливост. Реши да му отдели малко време за разговор и изведнъж откри, че той е умен, любопитен и гъвкав — три качества, които беше сигурна, че няма да открие в друг мъж…

След втората им среща вече беше сигурна, че не иска да се вижда с никой друг. След четвъртата се влюби, а самият Ундерман беше толкова смаян от вниманието на това красиво и изтънчено момиче, че вече отдавна беше готов за брак… Още когато я видя да пристъпва към него в онази дискотека, той изпадна в транс. А фактът, че беше възбудил любопитството й, му се струваше толкова невероятен, колкото голямата печалба от Ирландската лотария.

Нещата бързо станаха сериозни. Обзет от несигурност по отношение на чувствата и, той започна да сънува кошмари. В тях Марджъри вече беше негова съпруга, а самият той изглеждаше съвсем различно. Обличаше се с костюми от „Харис“, играеше голф като потомствен аристократ и говореше с подчертан бостънски акцент.

Истински кошмарната част винаги идваше в края на съня. Ундерман стоеше пред огледалото и гледаше загорялото си лице — изключително красиво и одухотворено. После докосваше бузите си с пръсти и те започваха да се топят. Под тях се показваше истинското му лице и той изпадаше в паника. Беше сигурен, че Марджъри ще се събуди, ще го види на какво прилича и ще осъзнае каква огромна грешка е допуснала…

Къщата им беше във Вирджиния, не особено далеч от Грейсток. През първите години на брака им изглеждаше съвсем безжизнена. Постепенно сподели с Марджъри някои неща за работата си (никога повече от необходимото), а тя започна да повтаря, че в тази къща е пълно със сенки… В продължение на дълги години той отказваше да изпълни единственото й наистина искрено желание: да има деца. Това се дължеше както на особения характер на работата му, така и на факта, че едва седемгодишен беше изгубил баща си… Инстинктивно чувстваше, че неродените му деца не бива да имат подобна съдба…

Отстъпи едва когато Марджъри го заплаши с раздяла. Едва тогава успя да разбере колко важно за нея е да има дете. Направи го с таен ужас в душата, но после всичко дойде на мястото си. Днес, макар и по-късно от семейните им приятели, те също имаха проблеми със сина и дъщеря си, навлезли в тайнството на пубертета.

Нямаше ден, в който Ундерман да не тръпнеше от тревога за децата си. Същото изпитваше и по отношение на Марджъри. А тя се беше оказала напълно права, когато му каза, че след като иска да води подобен живот, ще трябва да свикне и със страха.

— Политическата нестабилност е нашият хляб и нашето масло, Хенри — продължаваше монолога си Беридиън. — Така предвидих нещата преди двадесет и пет години, а Кенеди беше напълно съгласен с мен… Неговото име стои под заповедта за нашето създаване и аз дяволски се гордея с този факт. Напоследък се наблюдава развихрянето на един мрачен ревизионизъм по отношение на него и президентския му мандат и това дълбоко ме отвращава. Той беше президент с характер и именно това му позволи да съзре необходимостта от агенция като нашата, напълно независима от ЦРУ…

Мога да те уверя, че правителството на Съединените щати доста често прибягваше до услугите на Агенцията, Хенри… Използваха ни като камшик, а на нас ни харесваше да покажем на света колко идиотско е понякога неговото поведение… Това помага на хората да се отпуснат, да се почувстват по-добре… — ръката му се размаха във въздуха: — А после дойде големият скандал. Предполагам, че дори ти не знаеш кой го организира… Аз, Хенри. Част от журналистите бяха започнали да ни надушват и ние с президента решихме да пуснем димна завеса… — раменете му леко се присвиха. — В крайна сметка ЦРУ наистина се нуждаеше от това разчистване… Поне се отърваха от баласта си…

Прочисти гърлото си и вдигна глава:

— Като говорим за баласт, се сетих за нещо, Хенри… Възнамерявам да изпратя Столингс в Япония. Ще се опита да открие следите на Мариана Мейрък…

— Нещо не ми е ясно — погледна го с недоумение Ундерман. — Столингс е специалист в две области: стратегията и убийствата…

— Да, това наистина е така — промърмори Беридиън и замислено преплете пръсти. — Но мога да те уверя, че решението ми не е внезапно… — бръкна въз вътрешния джоб на сакото си и извади сгънато листче хартия. Ундерман го пое и внимателно започна да го разгъва. Имаше чувството, че в стомаха му се е появила огромна топка лед.

— Последният рапорт на специалистите за онзи телефонен разговор — поясни Беридиън. В гласа му се появи особената нотка на спокойствие, до която прибягват съдиите, произнасящи смъртна присъда въпреки неодобрението на обществото.

— Позвънили си й от къщата за залагане? — вдигна глава Ундерман.

— Точно така. Там, където Ничиреншу е чакал появата на Джейк — Беридиън си прибра листчето. — Съжалявам, Хенри. Но ти вероятно помниш какво казах преди малко за приятелството. За хора като нас то е лукс, в повечето случаи опасен лукс… Страхувам се, че сегашният случай е именно такъв.

— Трябва да проверим каква е връзката между Ничиреншу и Мариана Мейрък. Незабавно и докрай. А после да я унищожим — помълча малко, след което вдигна глава: — Не си ли на същото мнение, Хенри?

Ундерман изтръпна. В главата му изплуваха спомени. При честите си пътувания до Хонконг неизменно отсядаше у Джейк, където Мариана го третираше като любимия си вуйчо. Разказваше му историята на Кралската колония, развеждаше го из различните квартали, обясняваше му многобройните традиции, диалекти и религиозни обичаи. От нея знаеше за властта на губернатора, за триадите, за Кралския жокейски клуб, благодарение на нея видя с очите си лудия свят на китайските комарджии, китайската кухня и архитектура. А когато легна болен с висока температура, тя остана цяла нощ край леглото му и не се умори да му слага студени компреси… Благодарение на грижите й още на другия ден беше здрав.

— Хенри?

Мариана Мейрък и Ничиреншу? Това е истинска лудост. Какъв смисъл имаше в подобен съюз? Но системата за проверка не можеше да лъже, нито пък специалистите биха допуснали толкова груба грешка… Трябва да приеме фактите. Ничиреншу се беше обадил на Мариана в нощта на нападението. Беше глупаво да се мисли, че разговорът е провел друг посетител на вертепа. Никой там не е имал дори представа за нейното съществуване…

— Чакам, Хенри…

Предателството беше част от ежедневието на Ундерман, част от света на сенките, в който доброволно се беше потопил. Но причините за предателството винаги го объркваха. Беше далеч от образа на хладния и пресметлив шпионин от романите, който очаква предателство от най-добрия си приятел, от любовницата си, а дори и от съпругата си. Подобен род предателство го депресираше, изненадата изсмукваше енергията му като ухапване от вампир. Сега също усети неволното свиване на коремните си мускули — примитивното предупреждение за близка опасност, съществуващо у всяко мъжко животно… Стана му тъжно.

— Не искам да направя този необратим ход без твоето съгласие — обади се Беридиън. — Имаш право на избор…

— Палецът нагоре или надолу — промърмори Ундерман. — Като древните римляни…

Беридиън си спомни за предишния пример на Ундерман и леко кимна с глава.

— Да, като древните римляни.

Ундерман отмести стола си и стана. Навън беше започнало да се заоблачава. Ярките цветове се бяха стопили, имаше чувството, че цветята крият листенцата си от него.

— Така да бъде — тежко отрони той. Зелените хълмове му се сториха безкрайно далеч. — Палци долу!

 

 

Ши Зи-лин отвори вратичката на черната лимузина в момента, в който тя се закова пред портите на Ксианшан. Флагрантните хълмове, както още ги наричаха, бяха затворени за посещения през 1972 година. Намираха се на двадесетина километра от Пекин и Зи-лин обичаше да идва тук. Спокойствието му помагаше да прогони болката, която ставаше все по-силна и по-силна. Зад гърба му и малко вляво оставаше централният площад пред Летния дворец, известен с името Янмингуан. Там, разбира се, винаги гъмжеше от туристи.

Лично за Зи-лин това място беше тъжно. След вандалското нахлуване на французите и англичаните през 1860 година всичко тук беше опожарено и разрушено. През 1879 били отпуснати малко пари за възстановителни работи, но всичко спряло дотук.

Малкото останали части от мраморни скулптури и ръчно гланцирани плочки отдавна бяха изчезнали. Изсечени били дърветата, отглеждани с любов и внимание през вековете. Те се превърнали в подпалки, а след тях били демонтирани и железните рамки на рамки на конструкцията.

От дървените китайски постройки отдавна нямаше нито следа. Сред равните като тепсия оризови ниви се виждаха остатъци от тухлени стени, издигнати от европейците, и това беше всичко. Нито следа от великолепните градини, простирали се на стотици декари наоколо.

Зи-лин нарочно беше обърнал гръб на всичко това, очите му се насочиха към Флагрантните хълмове, чиито червеникаво сиви склонове плавно се спускаха към Юкуншан — Кехлибарения фонтан. Преди стотици години земята се беше раздвижила и на върха на хълма се появили огромните скали от варовик. Под влиянието на природните стихии той се превърнал в мрамор, използван за пръв път от Кин за строителство на дворците, храмовете и красивия парк. Някога тук е имало множество будистки и таоистки храмове, в мраморния хълм били изсечени великолепни каменни пагоди.

Днес Зи-лин беше превърнал района във военна зона, за да го спаси от любопитните туристи, залели Китай след отварянето към Запада. Започна бавно да се изкачва по хълма, офицери и войници от пехотната част усърдно му отдаваха чест. Ненавиждаше металната шина, която беше принуден да носи на десния си крак, но без нея болката беше толкова силна, че просто парализираше мускулите му.

Всекидневните упражнения във вилата му в околностите на Пекин включваха разнообразни акватонични и изометрични системи, включително натоварване с тежести. През ден го посещаваше един от най-известните специалисти по акупресура, веднъж седмично се оставяше в ръцете на личния си иглотерапевт.

Зи-лин добре знаеше, че всички тези процедури няма да излекуват хроничното заболяване, от което страдаше, но на неговата възраст това нямаше особено значение. Вече наближаваше осемдесет и шест и желанието му беше скромно — временно облекчаване на болките. Желание, което екипът край него изпълняваше сравнително успешно.

Извърна глава да улови полъха на летния ветрец. Оризовите полета наоколо го успокояваха и прогонваха болката. Очите му светнаха от задоволство при вида на университетския комплекс Кингхуа, осветен от щедрите слънчеви лъчи оттатък полята.

Това беше още една причина за честите му посещения тук. Беше сред природата, а едновременно с това и близко до младежите и девойките, които са бъдещето на Китай. Много трудно му беше да убеди своите колеги министри, че най-ценният капитал на страната е младежта. Всички те се страхуваха от младежта и изпитваха недоверие към нея, правеха всичко възможно да я манипулират така, както преди петдесет години бяха манипулирали тях. Най-голям ужас изпитваха от пагубното влияние на западната култура.

В тази страна съществува нещо много по-страшно от съпротивата срещу промяната, тъжно помисли Зи-лин. Това беше един почти ксенофобски страх от промяната, а не просто съпротива. С течение на времето съпротивата може да бъде сломена така, както водите на планинския поток изглаждат ръбовете на остра скала.

Но страхът е друго нещо. Той е лишен от разум отклик, напълно имунизиран срещу нормалните процеси на ерозията. Страхът се промъква в самата тъкан на нещата и ги превръща в непробиваема броня.

Но дори това не разколебаваше Зи-лин. След като потокът не е в състояние да подкопае или изглади препятствията по пътя си, той просто трябва да промени този път и да остави препятствието да се разсъхне под горещото слънце. Скоро, лишено от закрилата на пенестите струи, то ще отстъпи пред природните сили, ще се пропука и изчезне…

Такава беше съдбата, която Зи-лин готвеше за своите врагове. А те бяха силни и многобройни. Ако се обединят, мощта им положително ще бъде по-голяма от неговата… Имаха качеството да се обновяват като годишните сезони, ставаха все по-силни и по-решителни, опитите им да го свалят все по-опасни…

Два пъти за последните пет години бяха правени опити за отстраняването му. При първия от тях идеята беше да го превърнат в плашило от сорта на Бандата на четиримата. Провалът беше пълен. Но само година по-късно, групичка министри образуващи опасен „кун“, поиска да бъде пенсиониран без много шум, на базата на напредналата му възраст и тежкото заболяване…

Малко след провала и на тази идея двама от най-опасните членове на този „кун“ загинаха при тежки инциденти. Поне така ги окачестви официалната правителствена комисия, назначена за разследване на нещастните случаи, станали в рамките на месец. Останалите министри очевидно бяха на друго мнение, тъй като оттогава насам секнаха всякакви опити да се пречи на отварянето на Китай към Запада и поставянето началото на пазарна икономика в страната — две от основните задачи на Зи-лин.

Спокойствието беше пълно допреди шест седмици. После дойде информацията от съответния източник на Зи-лин. Стремително напредващ в кариерата млад бюрократ (според официалната китайска терминология това означаваше човек, прехвърлил петдесетте) беше направил опит да влезе в контакт с един от членовете на бившия „кун“. Името на този бюрократ беше Ву Айпинг, наскоро назначен за директор на Научноизследователския институт за национална отбрана. Зи-лин добре знаеше за тесните му връзки с генералния секретар на ККП и министъра на отбраната. Огромни парични средства се насочваха към института, тъй като всички ръководни функционери бяха единодушни в становището, че нов Китай трябва да разполага с модерна и съвременна армия. Това превръщаше Ву Айпинг в наистина могъща фигура, макар че и останалите членове на групичката не бяха лишени от влияние. Особено опасни бяха радикалните възгледи на този човек, твърдо решен да се противопоставя с всички средства на отклонението на Китай от каноните на марксистко-ленинската идеология.

От двете му страни се нижеха гробници. Сякаш край тясната пътечка беше погребана цялата история на Китай — безброй семейства и отделни личности, издържали на всички изпитания: природни бедствия, промяна на управляващите династии, инвазията на манджурци и японци… Може би затова беше оцелял и Китай. Въпреки последиците от безумното управление на Манчу, довело до раздяла с огромни територии, въпреки глупостите на самообявилите се за богове Чан и Мао.

Зи-лин мрачно поклати глава. Имаше чувството, че въпреки огромните му усилия, любимата страна върви назад, към провал… И това е така още от годините след края на Втората световна война.

Няма ли край, безгласно се запита той.

Стори му се, че духовете на многобройните мъртъвци край пътечката започват да мърморят в знак на съгласие с него. Стига вече, шепнеха в ухото му те. На това трябва да се сложи край, иначе Китай няма да оцелее през двадесет и първи век…

Когато стигна на мястото, където се пресичаха двете пътечки, в очите на Зи-лин имаше сълзи. Пое надясно и не след дълго пред погледа му се разкри Вофози — Храмът на спящия Буда.

Някога известен в цял Китай с редките си дървесни видове, този храм беше сред най-старите в района на Пекин. Според преданието той е бил построен от Тан и първата статуя на Буда е била от сандалово дърво. Но през 1321 година Юан отделя 300 тона медни плочи за издигането на нов, още по-блестящ храм. В строителството, продължило десет години, били ангажирани седем хиляди души. Днес подобно строителство е невъзможно, тъй като разходите ще бъдат направо фантастични.

Верен на традициите, Зи-лин беше създал специална школа по горско стопанство в продълговатата и отдавна запустяла сграда, свързана с храма. Но самия храм запази за себе си, без да променя в него каквото и да било.

Влезе вътре и се потопи в невероятното спокойствие. Врата липсваше, помещението се беше превърнало в дом за птички и малки горски животни. Откъм дебелите греди на покрива ечаха птичи песни, по пода играеха слънчеви зайчета.

Зи-лин бе имал възможност да се наслаждава на спокойствието на стотици подобни храмове, но само тук усещаше яркото присъствие на Буда.

Какво значи комунизмът пред лицето на този могъщ и универсален закон, запита се той.

Отпусна се на един от туристическите столове край каменна масичка с разтворена върху нея дъска за игра на „уей ки“. Изпъшка от усилието и огледа разположението на фигурите. Умът му обаче беше далеч.

Стъпката на Ву Айпинг за сближаване с хора от някогашния „кун“ съвпадна със седмицата, през която се задейства последната фаза на сложния хонконгски заговор, организиран от Зи-лин. Това беше твърде обезпокоително. Зи-лин беше прекалено стар, за да вярва в съвпадения, особено пък от такъв мащаб… Заговорът беше в ход вече доста години и би било глупаво да вярва, че през цялото това време не е изтекла някаква информация. Въпреки безупречните мерки за сигурност, въпреки доверието му в участниците…

Отново погледна към дъската за „уей ки“. Тя съдържаше деветнадесет хоризонтални и толкова вертикални линии. Ролята на пулове изпълняваха заоблени камъчета, облепени с приятна на пипане пореста материя. Той много обичаше да ги мачка между палеца и показалеца си, докато обмисляше поредния ход. Черни и бели на цвят, те наистина наподобяваха древни войници. Можеха да бъдат поставяни върху местата, на които линиите се пресичат, наричани „лу“ и точно 361 на брой. Пространствата, очертани от тях, предлагаха различни възможности за атака и отстъпление, за създаване на укрепени пунктове, базови лагери и тил. Зи-лин беше твърдо убеден, че тази игра е истински микрокосмос на реалния свят…

На прага се изправи неясно очертана фигура, слънчевите петна по пода промениха своята конфигурация и Зи-лин вдигна глава. Дори без възможността да вижда добре, той ясно си представи топчестото тяло, смешно пристегнато в измачкан костюм.

— Влизай, Жанг Хуа — промърмори. — Закъсняваш, за малко да започна без теб…

Мъжът забърза към свободния стол от другата страна на масата. Седна, извади голяма ленена кърпичка и избърса широкото си монголско лице. После изду ха носа си и тикна телените си очила нагоре.

— Крайно време е да си записвам точния час на срещите — промърмори той. — Иначе все закъснявам.

— Някой ден и това може да стане… — усмихна се добродушно Зи-лин, после вдигна глава: — Виж какво, Жанг Хуа… Ние с теб сме не само началник и подчинен, но и приятели… Като министри сме вършили много съвместна работа, както официална, така и тайна… Колко време вече? Май повече от дванадесет години… За това време имах възможност да се убедя, че закъсненията са единственият ти недостатък. Значи не трябва да променяш нищо. Всеки човек трябва да има по някой недостатък, особено ако е незначителен като твоя… Не мислиш ли така?

— Бих искал да нямам недостатъци, Ши Зи-лин.

— Но това е глупаво, драги ми Жанг Хуа. Лично аз никога не мога да се доверя на човек, който няма слабости. Неволно започвам да се питам какво се крие зад подобно съвършенство. Не, не, трябва да разбереш, че дребните недостатъци ни предпазват от големите…

Протегна ръка и премести едно черно камъче. Постави го на „тян юан“ — най-важната от деветте пресечки на линиите в центъра на дъската. Този ход предизвика съответните последици, разкри част от скритата стратегия на играчите, премахна стари конфигурации, създаде възможност за нови…

Всеки пул можеше да притежава четири „ки“ — в буквален превод „глътки въздух“. Обкръжаването на противниковия пул от всички страни означаваше лишаването му от „ки“ — точно това, което направи в момента Зи-лин. Бялото камъче изглеждаше мъртво.

— Трябва да се погрижиш за своите загуби, Жанг Хуа.

— Тази сутрин в кабинета ви се получи едно съобщение — промърмори помощникът му и започна да — обмисля следващия си ход. Лесно разбра, че горните крайни квадрати на дъската са минно поле, макар да проблясваха подканящо с празнотата си. Капаните бяха основната специалност на Зи-лин. — В петък в девет часа трябва да се явите при премиера…

— Лошо — въздъхна Зи-лин. — Пише ли по какъв повод или пък кой ще присъства?

— Не.

— Още по-лошо! — вдигна очи Зи-лин. — Приятелю мой, трябва да приемем, че това повикване дължим на Ву Айпинг и на никой друг…

— Страхувам се, че е така.

Зи-лин отново сведе очи към дъската.

— Още не си направил ход…

Жанг Хуа отказа да отмести поглед от лицето на стария министър.

— Страх ме е, Ши Зи-лин — промълви той. — Този човек ме кара да тръпна от ужас!

— Разбирам те — въздъхна Зи-лин. — Добре е, че изпитваш страх от Ву Айпинг. Това означава, че напълно разбираш каква заплаха е той за нас, а и за всичко, което сме градили в продължение на години… — на лицето му се появи успокоителна усмивка. — Ужасът е човешко чувство, приятелю. Не бива да се плашиш от него, трябва просто да го уважаваш. Когато успееш да вникнеш в едно толкова примитивно чувство, ти ще бъдеш в състояние и да го използваш… Да, Жанг Хуа, да използваш дори ужаса!

— Но той ме парализира! — изрази протеста си Жанг Хуа.

— Все пак ние с теб знаем какво означава истински страх — поклати глава Зи-лин. — Достатъчно е да си припомним какво преживяхме с руската армия край Владивосток и още няколко далекоизточни пристанища. Тази армия и прибавените към нея войски в Сибир висят като чук над главите ни още от края на Втората световна война.

Очите на Зи-лин ярко блестяха, потапяйки Жанг Хуа в пълноводната река на властта, струяща от стареца като горещ въздух от фурна.

— Но сега ни предстоят още по-страшни събития. През последните три години руснаците попълват своите петдесетина дивизии, разположени по северната ни граница. Седем от тях са бронетанкови. В Източен Сибир, където ние сме сравнително беззащитни, те са дислоцирали около сто бомбардировача ТУ-22 и сто и петдесет мобилни ракетни установки СС-20 с ядрени бойни глави. Между другото тези бомбардировачи, известни на Запад като „Бекфайър“, имат обхват от осем хиляди километра и носят ядрено оръжие на борда си. Бомби или ракети въздух-земя…

— Но и това не е всичко. Съединените щати, безкрайно мъдри както винаги, построиха най-големите в Югоизточна Азия военни бази — в Дананг и Камран Бей. После се изтеглиха от Виетнам и ги оставиха в ръцете на руснаците. От там никак не им е трудно да държат целия регион под контрол…

— Известно време излитаха само разузнавателни самолети, но напоследък фотографирахме няколко бомбардировача със среден обсег ТУ-16. Военноморските патрули от Камран Бей скочиха от 11 500 корабочасове през 1981 година на 27 000 миналата година.

— Всичко това означава, че в момента руснаците могат да ни нанесат удар не само от север, но и от юг. Ние сме обкръжени, приятелю…

— Ако разглеждаме нещата в световен мащаб, трябва да признаем, че руснаците притежават достатъчно ударна мощ в Малакския пролив и са готови да реагират на всяка ескалация в бойните действия около Близкия изток. През този пролив минават всички петролни танкери, пътуващи към Южнокитайско море. Под въздушното прикритие на самолети, базирани на шест модерни летища в Афганистан, те са в състояние да изпратят бойни кораби в северната част на Индийския океан. В допълнение могат да разчитат на подкрепата на виетнамските сухопътни сили, които наброяват около един милион души…

Зи-лин разпери ръце над дъската за „уей ки“:

— Тази примка около Китай трябва да бъде първата ни грижа, Жанг Хуа. В сравнение с брилянтно организираната от генерал Анатолий Карпов операция, машинациите на хора като Ву Айпинг изглеждат съвсем незначителни…

— Бих желал да имам вашата увереност, министре.

Не, приятелю, помисли си Зи-лин. Едва ли би пожелал това огромно напрежение. Но всеки иска да бъде на мястото, което не може да заеме. Такава е човешката природа.

На практика Зи-лин се съмняваше дали наистина притежава увереността, за която му завиждаше Жанг Хуа. Наистина беше отбивал всички атаки срещу себе си, постепенно остана единствен от старите ръководители на страната. Знаеше как да се справя с опонентите си, в ръкава му имаше немалко ефикасни номера. Но този Ву Айпинг беше някак по-различен от досегашните му врагове. Може би защото е представител на друго поколение… Мисълта, че хора като Ву Айпинг могат да решават бъдещето на Китай, го накара да потръпне от ужас. Колко различни са те от обикновените китайски младежи — от тези, които учеха в школата, в близкия университет!…

Имаше достатъчно основания да се страхува от Ву Айпинг и това беше безспорен факт. Може би той единствен от многомилионното население на Пекин беше в състояние да разгадае хонконгските му конспирации. Ако му се открие подобен шанс, разбира се…

Жанг Хуа взе едно бяло камъче от поставката край дъската и внимателно го постави между двете перпендикулярни линии в долната лява част на полето. Беше успял да осъществи „жанг“ — връзка със съседното камъче, вече лишено от два източника на „въздух“.

— Защо се тревожиш от Ву Айпинг, приятелю? — попита Зи-лин. — Би трябвало да си напълно спокоен, след като можеш да видиш такъв умен ход…

— Защото това е „уей ки“. Случи ли се така, че някое мое камъче бъде лишено от „въздух“, аз просто го махам от дъската. Но на мен самия ми няма нищо, продължавам да живея както преди…

Грешиш, приятелю, безгласно отвърна Зи-лин. И точно в това се крие разликата между теб и мен. Ти не си в състояние да видиш какво се крие отвъд дъската, не разбираш колко лесно се прилага подобна стратегия в живота. Ето защо ти си много добър играч, но не можеш да бъдеш Джиан…

Посегна към черното камъче в долната част на дъската и го насочи към пресечката 5–19. Не вдигна очи, не улови нищо с изострения си слух, но въпреки това усети как напрежението на Жанг Хуа нараства.

Поставяйки камъка си на това място, Зи-лин щеше да осъществи „лек удар“ — тоест, щеше да попречи на връзката между цели шест камъчета на противника. Но след необходимото в случая обмисляне, той реши да направи друг ход.

Жанг Хуа побърза да се възползва, от това и веднага постави един от своите камъни на пресечката 5–19. После изпусна въздуха от гърдите си с нескрито облекчение.

— За съжаление ние трябва да се тревожим не само за генерал Карпов, Жанг Хуа — продължи мисълта си Зи-лин. — Зад него и над него стои друг човек, далеч по-опасен за нас. Казва се Юри Лантин. Именно той изповядва идеята, че първата крачка към световно господство на Русия трябва да бъде унищожаването на Китай. Ако не успеем да неутрализираме Юри Лантин, ние сме обречени. Но операцията по неговото отстраняване трябва да бъде изключително деликатна, ударът — нанесен в квадрат, в който защитата е невъзможна.

— Трябва да открием този квадрат и да го примамим там, докато вниманието му е насочено другаде.

Зи-лин взе камъчето си и го постави на освободената пресечка 7–19, създавайки „хуо иян“ — „подвижно око“. Така превзе всичките шест камъчета на Жанг Хуа — нещо, което не би могъл да стори, ако не беше го подмамил да заеме пресечката 5–19.

Виждам ясно паралелите, помисли си Зи-лин. Всеки ден, всеки час и всяка минута носят промяна. Повечето хора се плашат от промяната, но за мен именно тя лежи в сърцевината на всяка стратегия. Като художник, полагащ боя върху платното, аз стигам до заключението, че често дори самото движение е достатъчно за началото на вихрена атака. Научих се да използвам всичко. Понякога и неподвижността може да бъде атака. Току-що го доказах…

Да, „уей ки“ и животът са неделими. За онези, които могат да осъзнаят това. За онези, които могат да се възползват от него. За онези, които са достатъчно дръзки да откраднат Светлината. Или, както е писал Лаотцъ, Джиан е особено добър в пестеливостта: за него няма безполезни хора и вещи, всичко влиза в работа…

 

 

Джейк преследваше някакви сенки по тясна, извита уличка. Наоколо ехтяха екзотични птичи песни, който изведнъж се превърнаха в стенание. Майка му правеше знак да се наведе към нея. Той се подчини и дочу предсмъртното гъргорене в гърлото й.

На мръсната й шия беше окачена малка кожена торбичка. Талисманът, който не можеше да я спаси. Върху торбичката играеха сенки, вдигната срещу светлината, тя беше почти прозрачна. Почти… Лилаво небе, бягащи облаци. На лицевата страна се очертаваше животинско копито, хладно на пипане.

Отдавна, много отдавна… Преследване на сенки по тясната, извита уличка. Паважът е покрит с боклуци и книжни змии. Внимавай, движат се! Надигат глави от поривите на вятъра… Крясъци на маймуни по дърветата, оголват жълтите си зъби… Слонова кост…

Тракането на зъбите става по-звучно, някак разводнено. Фигурата на момичето се очертава блестяща, перленосива. Върви след нея, преследва сянката й до самия край на сушата. Морето диша като живо, малки вълни се плискат около дървените подпори на кея. Мирише на сол и фосфор. Рибарски мрежи, изкормени вътрешности съхнат на слънцето. Гларуси се въртят над тях и призивно грачат.

Изгуби я на борда на ферибота. Тълпи от хора, невероятна смесица от сенки. Слънчевите лъчи са черни. Усещане за движение, блъскане. Чува смях и го следва към далечния борд. Още една сянка…

Съпротивлението намалява, люшкането на тълпата става по-слабо, той открива, че се движи напред по инерция.

Вижда я на кила… Дългата коса се вее на вятъра, меките устни са полуотворени, очите блестят. Гърдите нежно се повдигат, кракът й се очертава в красива извивка. Тънък глезен над острото връхче на обувката. Невинността на позата й тежи от еротика, толкова интензивна, че той усеща някакво стягане вътре в себе си. Не само в слабините, а по цялото тяло. Тръпне от желание, пенисът му е твърд като камък и леко потрепва като останалата част от тялото му.

Бронзовите й ръце са голи. Стои спокойно и отпуснато, но перилата притискат задните й части, гърдите й са изпъкнали.

Очите й са пълни с обещания.

Съзнанието му е запълнено от Мариана. Приближава се, отваря уста, нейното име е на устните му.

Лекото пулсиране в трапчинката на шията й свидетелства за нейния копнеж. Той я притегля към себе си, завладян от желание. Има чувството, че цял живот я наблюдава от разстояние, но никога не е могъл да я притежава. Топлината й го възпламенява. Устните й се разтварят под неговите, меки и покорни. Езикът й е горещ и търсещ, плъзга се около неговия. Възбуден е толкова силно, че изпитва болка.

От гърлото му се откъсва дрезгаво стенание, най-сетне е в състояние да произнесе името й…

Блис…

Седна в леглото, отворил уста като риба на сухо. Първото нещо, което видя, беше тя.

— Блис!

— Тук съм, Джейк. Всичко е наред.

Той объркано примигна. Тя се надигна, взе една кърпа и попи потта, която бликаше от тялото му. Стори го така, сякаш го вършеше всеки ден.

— Сега е по-лесно — прошепна, сякаш отгатнала мислите му. — Бинтовете вече не са толкова много…

Гледаше я през полуспуснати клепачи, медно жълтеникавите му очи блестяха. Беше евразийка, която лесно би могла да мине и за чиста китайка, ако човек не се вгледа внимателно в чертите на лицето й. Кой беше австриец? Дядо й, или може би баба й… Не можеше да си спомни. Но стоманеносивите точици в черните й очи, решителната линия на брадичката и формата на ушите й недвусмислено доказваха наличието на бяла кръв в жилите й.

Косата й беше дълга и гъста, отметната на една страна. Големите й очи бяха доста раздалечени над високите скули. Устните й бяха плътни и чувствени, той още потръпваше от докосването им по време на съня… Остро чувство на вина прониза сърцето му.

— Мога ли да получа чаша вода?

Тя се извърна към гарафата, а той използва времето, за да докосне с длан пламналите си бузи. При вида на голата й шия почувства, че отново се изчервява.

Беше облечена в проста копринена блузка без ръкави и яка, цветът й беше наситенозелен. Плътта под ключиците имаше цвят на крем. Талията й беше пристегната с широк тъмносин колан от фина кожа, зелената ленена пола под него изглеждаше току-що изгладена.

Отпивайки от чашата, която му подаде, той се опитваше да свърже тази вълнуваща жена с момиченцето, което споделяше игрите му преди много години. Отново усети острото пробождане на чувството за вина, стомахът му се сви.

Защо се върна, безгласно попита той. Защо точно сега? Защо изобщо го стори?

— Какъв ден е днес?

— Четвъртък — отвърна тя, наведе глава и добави: — Вече изглеждаш решително по-добре!

— По-добре от какво?

Тя се засмя, ситните й бели зъби проблеснаха. Всичко, свързано с нея, го караше да мечтае за неотдавнашния сън.

— От вчерашното ти състояние.

— Трябва да се махна оттук.

— Гладен ли си?

— Ще те изям, ако си малко по-близо — отвърна той, после осъзна сексуалния намек в думите си и отново почервеня. Ех, този сън! — Исках да кажа, че наистина умирам от глад…

— Това означава, че имаш всички шансове наистина да се махнеш оттук.

Джейк не можа да разбере дали е усетила двойственото значение на думите му. Нима наистина беше двойствено, запита се той. Не, по-скоро приличаше на фройдистки намек…

— Имах предвид да се махна веднага, още сега…

— Мисля, че преди това трябва да хапнеш нещо — отвърна Блис и натисна звънеца за сестрата.

Джейк въздъхна. Вече беше обзет от нетърпение, белите стени наоколо го задушаваха. Помисли за своя „дантай“, усети огромната черна дупка в душата си. На какво се дължеше тя? На тежката загуба или на отчуждаването между него и Мариана? Дали наистина беше престанал да я обича, или Дейвид Ох беше прав? Нима ще се окаже, че вече не е способен да обича никого?

Какво му се беше случило там, на изпепеления бряг на река Сумчун? Може би никога няма да разбере. А може би не иска да разбере. Сякаш беше зашил ужасната си рана с хирургически скалпел, сякаш беше успял да натика всички съпровождащи я емоции в най-потайното кътче на съзнанието си.

Мариана. Не бяха се докосвали от деня, в който се върна от експедицията до Сумчун. Не бяха се докосвали в емоционалния смисъл на думата. Иначе се бяха целували и любили, дори разменяха по някоя мила дума. Но това не означаваше нищо. В устата му имаше вкус на пепел и той така и не успя да го прогони. Е, наистина си се променил… Това ли имаше предвид Дейвид? Нямаше ли предвид същото и Мариана, шепнеща нощем едни и същи въпроси: Какво има, Джейк? Какво ти се случи там, на север? Не мислиш ли, че мога да ти помогна, каквото и да е то?

Той не й отговаряше. Нито веднъж не го стори. Нима тя можеше да знае, че вече се е погрижил за всичко? Беше затворил раната с помощта на скалпела… Беше я затворил завинаги…

И беше се отдръпнал от Мариана… Това ли се случи между тях? Реката Сумчун ли е причината? Или Ничиреншу?

Сега нея я нямаше и той потърси отговор на тези въпроси в себе си. Не откри нито един. Усети само как в корема му помръдва отровната змия. Къде е Мариана? Знаеше, че иска да разбере това и нищо повече. Какво й се е случило? И това искаше да разбере. Какво я очакваше в Токио, в Тошима-ку? В къщата за „О-хенро“? Кой я очакваше там? Ничиреншу?

Джейк разбра, че най-ужасният му кошмар се е превърнал в действителност.

 

 

Мракът около нея беше непрогледен. Затворена в невидимите окови на непознатото помещение, тя имаше чувството, че е сляпа. Тъмнината притискаше слепоочията й с почти физическа сила, пречеше й да диша. Това беше в момента на най-голямата паника, в момента, в който разбра, че се е случило непоправимото…

По-късно, когато започна да се успокоява с нисък шепот на познати думички и изречения, тя най-сетне успя да долови тихото жужене на климатичната инсталация. Това я накара да въздъхне с облекчение, вече не изпитваше острото чувство, че са я погребали жива.

Сетивата й постепенно възвърнаха нормалната си чувствителност и тя реши да направи серията от упражнения Дзен, на които я беше научил Джейк през първите седмици на брака им. Стана от дървения стол и зае позиция лотос на голия под. После започна да прогонва от дробовете си всички остатъци от въглероден двуокис, бавно и постепенно задълбочаваше вдишванията и издишванията.

Опитай се да подражаваш на бебетата, прозвуча в главата й силният и самоуверен глас на Джейк. Бебетата дишат дълбоко и равно. Ние забравяме как трябва да дишаме, когато станем възрастни хора и започваме да го правим плитко, само с повърхността на дробовете си. Трябва да научим отново онова, което сме умеели като пеленачета. Поеми въздух максимално дълбоко, после издишай с отворена уста. Трябва да чуеш звука от издишването. Продължавай да издишваш, дори когато чувстваш, че в дробовете ти няма повече въздух. Няма да умреш, упорствай!

Странно, но Мариана имаше чувството, че наистина ще умре, особено когато опита за пръв път. Тогава прекъсна упражнението, устата й конвулсивно се гърчеше от кислороден глад. Но сега вече имаше опит, дълбокото дишане бързо започна да я успокоява.

Паниката изчезна, вече можеше да разсъждава. Спомни си ужасния трясък, разтърсил стените на тъмния й затвор. Без съмнение това беше експлозия. Беше сигурна, че усети разтърсването на пода. Какво ли се е случило?

Очакваше го да дойде и да й обясни. Но той не дойде. Остана дълго време сама, сред пълната тишина и непрогледния мрак. После се появи паниката, чувството, че е погребана жива.

Той е враг на съпруга ми, помисли си тя. Защо му повярвах? Знаеше отговора на този въпрос, той беше прекалено очевиден. Беше й доказал правотата на думите си с помощта на смайващ и ужасен пример.

В този кратък и наелектризиран миг светът й се преобърна. Вече не знаеше кой са враговете й. Къде е Джейк? Какво му се е случило?

Само преди месец би се запитала дали това наистина я интересува. Отчуждението им изглеждаше необратимо. Той се беше оградил с висока крепостна стена, тя нямаше инструменти, с които би могла да проникне през нея. Това я озлоби, за все по-дълги периоди от време беше сигурна, че мрази Джейк.

Но опасността й отвори очите. Едва сега разбра колко много все още го обича. Беше сигурна, че дълбоко в душата си той не се е променил, каквото и да се беше случило там, на север… Беше убедена, че двамата са свързани завинаги. Брачните си задължения беше приела с ясно съзнание за отговорността. На млади години изпитваше страх от тежестта на тази отговорност, но когато тръгна към олтара, вече беше сигурна, че не се плаши от нея, а дори я приветства.

И все още беше сигурна в това. Това, на което стана свидетел в тази ужасна нощ, още веднъж доказа, че тя мрази стената, която беше издигнал около себе си Джейк, а не самия него.

— Къде си, Джейк? — прошепна в мрака тя, обзета от ужасното чувство, че ги разделят милиони километри. Бръкна под полата си и извади торбичката от мека кожа, пристегната от ластика на бикините й. Разхлаби връзките с треперещи пръсти и изсипа съдържанието й в шепата си.

Късчето нефрит беше затоплено от тялото й.

— Джейк — прошепна тя, стискайки предмета в ръката си. Почувства се някак по-близо до него, вероятно поради значението, което той отдаваше на този предмет. Защо ми казаха да го донеса, запита се тя. Какво е значението му? Защо враговете му ламтят за него?

Отговор на тези въпроси нямаше. Те само повдигаха още много въпроси, съзнанието й беше запълнено с тях.

Кога ще дойде за мен, запита се Мариана. Кога ще отговори на въпросите ми, както обеща?

Къде е Ничиреншу?

 

 

Генерал Даниела Александровна Воркута прибираше последните документи в тънкото си куфарче, когато на вратата се почука. Кабинетът й се намираше на петия етаж на огромната занемарена сграда на площад „Дзержински“ №2, която по ирония на съдбата беше изградена в стил нов ренесанс и в която се помещаваше придобилият зловеща слава по света Комитет за държавна сигурност.

Стаята трудно би могла да се нарече кабинет, поне според нейните представи. Имаше правоъгълна форма с размери три на пет метра, прозорецът гледаше към площада, сред който се издигаше бронзовата статуя на Феликс Дзержински. Този съветски герой е бил по произход поляк, първи ръководител на съветската тайна полиция, създадена през 1917 година, веднага след победата на болшевиките. Днес статуята му напомняше на масите за истинския смисъл на живота, предупреждаваше ги за революционната бдителност, чийто страж беше КГБ. Бдителност, отдавна изхабена от употреба, поне в границите на СССР. Никой не обръщаше внимание на статуята, дори войниците минаваха покрай нея, без да й отдават чест.

Кабинетът на генерал Воркута почти не се отличаваше от кабинетите на останалите висши ръководители на най-могъщата държавна институция в страната. Беше малък и тъмен, обзаведен с потискащо тежки дървени мебели, произведени зле в някое румънско или чехословашко предприятие. Таванът беше нисък и се нуждаеше от боя. Беше изпъстрен с пукнатини и тъмни петна — безмълвни свидетели на безкрайните заседания и разпити сред облаци тютюнев дим. През последните девет месеца генерал Воркута беше написала няколко докладни с искане за подмяна на мебелировката. Получаваше обещания и нищо повече. Но тя не се отчайваше и в началото на всеки месец попълваше съответния формуляр.

Даниела Воркута натисна фаса на цигарата си от черен тютюн в грозния метален пепелник, който лежеше върху изподрасканата повърхност на махагоновото писалище. Денят беше мрачен и студен, с чести превалявания, които беше предсказал сутринта говорителят по радиото. Сякаш за да подсили мрачната обстановка, тя беше включила само металния лампион с тежък абажур, който хвърляше кръг жълтеникава светлина единствено върху бюрото. Самата тя оставаше в сянка.

— Влезте — обади се тя и вратата безшумно се отвори.

В стаята влезе униформен куриер с малко кожено куфарче в ръка.

— Другарю генерал, току-що го донесоха за вас — лаконично съобщи той. Очите му бяха заковани в стената над главата й.

Генерал Воркута се разписа на формуляра, изчака излизането на куриера и едва тогава извади връзката с ключове, която беше прикрепена за колана й. В куфарчето имаше четири листа дебела хартия, изписани с нещо, което наподобяваше йероглифи. Но това беше шифър, който тя лично беше измислила преди години, още като офицер в Службата по активни мероприятия, където, освен с шифри, се занимаваше и с дезинформация. Тогава това беше едно обикновено упражнение, но сега — нещо съвсем различно и далеч по-важно…

Сърцето й ускори ритъма си. Това беше последният доклад от „Медея“ и тя бързо се концентрира. Отдавна чакаше този доклад, душата й потръпна от нетърпение час по-скоро да го разшифрова.

Откъм вратата, се разнесе шум, помръднаха сенки.

— Добро утро, другарю генерал — обади се басов мъжки глас.

Даниела се усмихна и топло отвърна на неофициалния поздрав, въпреки ледените топчета, които се появиха в стомаха й.

Анатолий Десидович Карпов пристъпи в кабинета, мечешката му фигура почти прикриваше човека зад него. После и той влезе вътре, извисил се с една глава над Карпов.

Даниела побърза да сложи длан върху листовете с шифрованото послание. Генерал Карпов — началник на Първо главно управление на КГБ, мълчаливо прекоси голите дъски на пода и се отпусна в единствения стол, закован срещу бюрото на Даниела. Беше със среден ръст, но от цялата му фигура се излъчваше внушителност. Имаше широки гърди и рамене на борец, твърдите мускули играеха като живи под дрехите му и едва ли някой би допуснал, че съвсем наскоро този мъж беше отпразнувал шестдесет и втория си рожден ден.

Гъстата и права коса на Карпов беше блестящо черна, но Даниела добре знаеше, че това се дължи на шишенцето с боя, което влизаше в употреба веднъж на две седмици. Върху силното му, прорязано от дълбоки бръчки лице, доминираха гъсти черни вежди. Погледът на ясните кафяви очи зад очилата с телени рамки беше проницателен и леко заплашителен. Но усмивката му беше топла и сърдечна, Даниела винаги беше готова да й откликне.

Беше облечен в добре скроен тъмносин костюм, на ревера му проблясваше лентичката за медали, с която той открито се гордееше. Даниела с удоволствие установи, че на вратовръзката му беше прикрепена иглата от черен оникс, която му подари за рождения ден, отпразнуван предишната седмица.

Очите й се преместиха върху втория посетител и Карпов побърза да го представи:

— Мисля, че се познаваш с другаря Юри Василиевич Лантин.

— Само съм чувала за него — предпазливо отвърна Даниела.

Лантин беше член на Политбюро на КПСС, един от хората с огромна власт в бюрократичната йерархия на съветското общество.

Даниела познаваше добре началника си. Едва ли случайно е тук, още повече че от модерната сграда на Първо управление дотук трябваше да пътува доста време по околовръстния път. Кабинетът му се намираше на последния етаж на небостъргача от стомана и стъкло, издигнат във формата на полумесец, от прозорците му, се разкриваше великолепна гледка към горите на Подмосковието. Фактът, че беше предпочел да доведе Лантин в мизерния й кабинет на площад „Дзержински“ бе твърде многозначителен и тя моментално застана нащрек. Пред нея стоеше Властта. Огромната и неограничена власт. Беше съвсем ясно на чия страна беше тя и Даниела се стегна в очакване на неизвестното.

Карпов извади пура и спокойно щракна запалка от масивно злато. Това не беше демонстрация на капиталистически лукс. Даниела беше добре запозната с навиците на Карпов и вече знаеше, че предстои нещо особено.

Карпов и Юрий Андропов са били заедно в щаба на войските, нахлули в Унгария през 1956 година. Доколкото Даниела беше информирана, и двамата са показали изключителна твърдост в сложната ситуация. А след края на операцията си разменили подаръци. Когато Карпов щракаше златната запалка, това означаваше, че помни своята дружба с Андропов и продължава да тачи паметта му.

Сега генералът издуха облак ароматен дим, сведе поглед към горящия край на кубинската пура и на устните му се появи лека усмивка.

— Доведох другаря Лантин при теб, тъй като той проявява специален интерес към някои дейности на отдела ти… — Даниела веднага разбра за кои дейности става въпрос. Карпов без съмнение имаше предвид дейността на КВР — страховитото военно контраразузнаване, чиито инициали се изговаряха рядко, дори сред тези стени…

— Интересувам се от Ничиреншу — обади се за пръв път Лантин и Даниела се вслуша в интонацията на гласа му. Отдавна знаеше, че може да научи много неща от гласа на събеседника си.

Лантин остана прав до стената, главата му скриваше стандартния портрет на Ленин, окачен или от предшествениците на Даниела, или от някой престараващ се кретен от Домакинския отдел. Беше поставил дългите си крака един пред друг, ръцете му бяха нехайно сключени зад гърба. Кройката на сивия му костюм автоматически превръщаше облеклото на Карпов в някаква отживелица с антикварна стойност. В тези дрехи и с тези маниери той спокойно би могъл да мине за заможен англичанин, отбил се до брега на Темза, за да наблюдава поредната гребна регата…

Даниела концентрира вниманието си върху лицето му — издължено и леко навъсено. Вероятно беше около петдесетгодишен — една почти бебешка възраст за поста, който заемаше. Косата му беше дълга и гъста, мазно проблясваща на жълтеникавата светлина. На едната му буза имаше бенка и тя го правеше някак странно привлекателен. Естествено, за това допринасяше решителната брадичка, дълбоко разположените очи и безупречно подстриганите тънки мустачки. На тази привлекателност контрастираха единствено устните — тънки и жестоки в своята неподвижност.

— Ничиреншу се ръководи пряко от генерал Воркута — обади се Карпов с очевидното желание да играе водеща роля в разговора. — А идеята да привлечем на наша страна един известен терорист-единак беше моя… Бях убеден, че с негова помощ можем да осъществим известни… хм… операции по трайно отстраняване, без да си навличаме порицанието на международната общественост… — Даниела му хвърли един остър поглед, но Карпов невъзмутимо продължи: — Ничиреншу е далеч по-ефикасен от българите, едновременно с това много по-сигурен от нашите агенти араби…

Даниела побутна към него грозния железен пепелник.

— В краткосрочен аспект резултатите му са наистина впечатляващи — делово допълни тя. — Става въпрос за операции в няколко страни: Гана, Чад, Ангола, Ливан, Сирия, Египет, Никарагуа и Гватемала… На всички тези места той действаше безупречно, с негова помощ бяха отстранени редица революционни водачи, чиято дейност влизаше в разрез с нашите планове и можеше да предизвика нежелани вълнения, а дори и въстания…

— Идеологическа възпламеняемост — прекъсна я Лантин. — Мисля, че това беше терминът, до който прибягва генерал Карпов в своите месечни доклади до Политбюро… Аз и моите колеги го харесваме — издължената му глава леко се наклони: — Както харесваме и дейността на вашия агент-единак…

Сега трябва да се концентрирам до крайност, стегна се Даниела. В тази сграда комплименти се правят рядко, особено пък очи в очи. Ако Политбюро действително иска да я поздрави за умелото ръководство на Ничиреншу, част от тези поздрави несъмнено щеше да отмъкне Карпов, просто защото беше над нея. А фактът, че е позволил на Лантин директна среща, никак не беше окуражаващ…

— Благодаря, другарю — усмихна се леко пресилено тя. — Правя каквото мога. Не крия, че ми е приятно да науча за положителната оценка на усилията си, особено когато тази оценка идва от толкова високо място…

Карпов беше вперил поглед в прегорелия връх на пурата си.

— Вие знаете, че понякога сме склонни да мислим за тази сграда като за място, където се решават съдбините на Русия, другарю генерал — промърмори той. — Ние сме самата Русия… Нали така се говори по коридорите? — главата му едва забележимо кимна: — Признавам, че в това може би има частица истина… — тъмните му очи се заковаха в нейните. — Но всичко си има граници, другарко! — изтръска пепелта от пурата си.

Не беше нужно да подчертава, че Юри Лантин е представител на друга, по-могъща власт извън стените на КГБ. Истинската сила на Матушка Русия… Даниела бързо улови скритата заплаха в тези думи.

— През миналата седмица вашият агент едва не е загинал — обади се Лантин. — Нападнали са го на негов терен и това ме безпокои… — показалецът му леко поглади тънките мустачки: — Особено след като научих, че нападението е било извършено от екип на Агенцията, командван от Джейк Мейрък.

— Мейрък… Мейрък… — Карпов произнесе думите напевно, сякаш учеше непознат език. Очите му бяха вдигнати към тавана, от устата му излетя синкаво кълбо дим.

— Ничиреншу е ликвидирал петима от нападателите — каза Даниела.

— Но не и Мейрък — гласът на Лантин стана по-твърд и Даниела наостри уши.

— Ранен, но жив… — добави Карпов с леко осъдителен тон.

— Отчитайки предишни акции на Ничиреншу и опита му да се справя в тежка ситуация, аз намирам за твърде обезпокоителен факта, че е допуснал да бъде нападнат пряко. При това на свой терен…

Даниела усети как очите на Лантин прогарят лицето й и бавно се извърна към него. В погледа му имаше нещо особено. Нещо странно, което нямаше нищо общо с този кабинет и тази сграда… Отчете го, после го съхрани в паметта си за бъдещо изследване. В момента нямаше никакво желание за допълнително разклащане на лодката.

— Би трябвало да разполага с по-добри информатори — продължи Лантин. Този човек изобщо не примигва, установи с леко учудване Даниела. Сигурно носи контактни лещи и може би с това се обяснява особената настойчивост на погледа му. — Успехите му са безспорни, но повечето от тях принадлежат на миналото. Според мен е време да подложите на тест своя Ничиреншу, другарко Воркута…

Даниела понечи да протестира, но навреме си спомни за предупреждението на Карпов.

— Какъв тест имате предвид? — попита тя.

— Нещо крайно, нещо напълно дефинитивно — отвърна Лантин и Даниела изпита неволно възхищение от приспивния му тон. — Пред нас се разкрива една възможност, която е колкото бърза и удобна, толкова и елегантна…

— Каква е тя? — попита Даниела, успешно възприела приспивния му тон.

Лантин се отдалечи от стената и стаята сякаш се изпълни с излъчването му. Нямаше начин да не се вслушат в думите му.

— Ето какво ще направите, другарко — меко промълви той. — Ще изпратите свои агенти, които трябва да бъдат край него, да го наблюдават неотстъпно… Ако считате за необходимо, спокойно можете да използвате аудио и видеотехника. Искам да бъда сигурен, че все още притежава своя инстинкт за унищожение. Когато бъда убеден в това, вие ще му предадете своята пряка заповед: да ликвидира Джейк Мейрък.

Пурата на генерал Карпов угасна. Той въздъхна и бавно я пусна в железния пепелник на бюрото.

 

 

Тцун-Трите клетви гледаше към пристанището на Абърдийн. Облегнат на перилата на високата си джонка, той наблюдаваше къдравите вълни и потъмнялото небе, надвиснало ниско над Южнокитайско море. Но лошото време изобщо не го притесняваше.

В лявата си ръка държеше лист фина оризова хартия, внимателно сгънат на четири. Въпреки очевидните грижи, които са били полагани за него, външната му страна беше изцапана с кафеникави петна — сигурно доказателство за дългия път на този лист между подател и получател.

Върху гладката повърхност бяха изрисувани пет вертикални линии, които приличаха на „хака“, но на практика бяха нещо съвсем друго. Точно като мен, помисли си Тцун-Трите клетви. Огромният му юмрук несъзнателно се сви, хартията се превърна в малка топка. Сърцето му блъскаше в гърдите, кръвта пееше във вените му.

Драконово сърце. Така го наричаха тогава. Този прякор имаше особено значение, никой извън тесния кръг на посветените не можеше да го разбере.

Значи се започва, въздъхна той. А може би вече е твърде късно.

Драконово сърце. Така гласеше кодираното заглавие на калиграфията и именно то беше причината за възбудата на Тцун-Трите клетви. Спешно изпрати първородния си син да извика Чудесния Сун. Протоколът изискваше да прати именно него, тъй като Чудесния не беше случаен човек.

Гирляндите разноцветни светлини на пристанището не му направиха никакво впечатление, мисълта му беше заета с клетвата, дадена преди много години.

Драконово сърце. Написаната върху оризова хартия призовка за последния акт на действието се появи на борда, донесена от втория син. Тя беше поставена в алуминиева тръбичка с печат от червен восък. Всъщност този последен акт е започнал още при запечатването, въздъхна в себе си Тцун.

Сви рамене и отново въздъхна. Този факт е без значение. Ще стори това, което трябва да бъде сторено. Въпреки битката на разгневените дракони сред буреносните облаци. Въпреки предчувствието, че победата ще бъде пирова…

Семейството, помисли си Тцун-Трите клетви. Без семейство животът не струва пукната пара.

В този момент усети леко поклащане на джонката и някакъв шум. Вече бяха на борда. Тишина, нарушавана единствено от тихия плясък на вълните. Сведе очи към това, което стискаше между пръстите си, внезапно обладани от огромна сила. Думите върху хартията пареха.

„В името на духа на Белия тигър аз ще изпълня това, което се иска от мен. Прекланям се пред дълга.“ Конвулсивно накъса тънката хартия — прекалено деликатен приносител на слова, които може би щяха да променят света. Белите снежинки полетяха над притъмнелите води на Южнокитайско море и скоро изчезнаха. Но думите останаха запечатани в съзнанието му. Пое три пъти въздух и бавно обърна гръб на гледката. Скоро трябва да тръгва, иначе ще закъснее за срещата. Никой не знаеше с кого ще се види в лабиринта от тесни канали нагоре по течението на реката. Дори първородният му син.

Сун По-хан, далеч по-известен като Чудесния Сун — прякор, получен в триадите, стоеше изправен край борда, силуетът му неясно се очертаваше на лунната светлина. Беше топчест мъж с дебел задник и къс врат. Краката му бяха толкова криви, че биха изглеждали смешно у всеки друг. Но не и у Чудесния Сун. Той беше 489 — главатар на триадата 14К.

Обърна се и тръгна по скърцащите дъски на палубата.

— Ветроходната гонка „Дракон“ ще се проведе в неделя — промърмори той и се изплю зад борда. — Брат ми вика да заложа на лодката на Т. И. Чун… — изправи се пред Тцун, лицето му беше напълно безизразно: — Аз обаче реших да проверя нещата от извора и тогава да заложа спечелените с пот пари… В крайна сметка лодката на Чунг вече победи миналата година, нали?

Лицето на Тцун-Трите клетви остана безизразно.

— Капитанът на „Небесния син дракон“ спечели с измама — отвърна той. — Тази година съм взел всички мерки това да не се повтаря.

— Звучи дяволски сериозно — промърмори Чудесния Сун и седна върху дебело, навито на спирала въже. — Както сте я подкарали вие двамата, може и да останете с празни ръце… Особено когато става въпрос за разпределение на благата.

— Преувеличаваш — отвърна Тцун и драсна клечка кибрит над чашката на лулата си от слонова кост. Дръпна няколко пъти, после добави: — Тук враждата е начин на живот и често се оказва най-добрият стимул за поредното състезание. — Тези думи бяха произнесени внимателно, тъй като тежаха от скрита емоция. Враждите и дрязгите в бизнеса бяха нещо обикновено за живота в Хонконг. Но проблемът с Т. И. Чун беше доста по-различен. Нещата бяха твърде лични и наистина ужасни, ако човек се позамисли над тях.

Чудесния Сун изсумтя:

— Ти вземаш танкерния флот на Донели и Тун, Т. И. Чун получава металургичния завод „Фан Ман“; ти вземаш веригата магазини „Танг Шан“, Т. И. Чун — „Южнокитайска електроника“… Питам се колко ли пари е похарчил, за да блокира твоите придобивки? И колко пари си похарчил ти, за да блокираш неговите?

— В пръскането на средства трябва да има граница, дори когато става въпрос за големи тайпани като теб и Т. И. Чун. Защото има опасност в даден момент да се окажете с малко налични пари. А това би било фатално, особено на фона на заплахите, които ни отправят проклетите комунисти оттатък границата. Да не говорим за акулите, които кръжат наоколо и само чакат подходящия миг да ви налапат…

— Имаш предвид акули като „Сойър & синове“, „Файв стар пасифик“ и „Матиас Кинг“, нали? — попита Тцун и извади лулата от устата си. Беше доволен, че разговорът се измества от трудната тема за Т. И. Чун.

— Дано боговете ги прецакат — изруга мрачно Чудесния Сун. — С първите двама ще трябва да се примириш и това е толкова сигурно, колкото, че бездомно псе ще се изсере насред пътя! Но „Матиас Кинг“ е друго нещо…

Тцун-Трите клетви не отговори.

— Напоследък чувам разни слухове…

Каква ли цена ще поиска за своята информация проклетият кантонец, въздъхна в себе си Тцун. Наведе се, измъкна някъде изотдолу бутилка „Джони Уокър“ и попита:

— Искаш ли едно питие?

— Проклетото време превръща устата на човек в пустиня! — изръмжа Чудесния Сун, хвана бутилката и отпи направо от нея, съвсем като моряк. После я подаде на домакина си и изчака повторението на изпълнението си. Приключили с формалностите, двамата преминаха върху същината на въпроса.

— Един мой братовчед е чист по отношение на триадите — започна Чудесния Сун. — Капитан на търговски кораб… Преди известно време ми се оплака от един свой проблем — кражби от вече натоварената стока. Не били особено големи, но корабособствениците заплашили, че ще ги удържат от заплатата му. Братовчед ми направил всичко възможно да открие крадците, но без успех… След което дойде при мен. Обещах да му помогна, макар това да няма нищо общо с бизнеса ми… — от устата на Чудесния Сун се изтръгна дрезгав смях.

— Клюки — промърмори Тцун-Трите клетви и почука по перилата с чашката на лулата си. — Често плащаме висока цена за нещо, което на ярка светлина не струва и пукната пара… — опря устни в тръбичката и силно духна. — Човек трябва много да внимава, когато се сблъска с клюките…

Чудесния Сун кимна в знак на съгласие:

— Без задълбочена проверка клюките са толкова полезни, колкото бременни плъхове на кораба. Аз самият не бих дал дори петак за разни непроверени слухове… Свикнал съм първо да проверявам източниците, а след това да обръщам внимание на самите слухове. И никога не позволявам на приятелите си да подхождат в обратен ред. Това е желязно правило.

— Мисля, че е време за по още една глътка — промърмори Тцун-Трите клетви.

Справиха се със задачата и Чудесния Сун поклати глава:

— Научих, че компанията „Матиас Кинг“ се изнася от Хонконг. Най-вероятно още тази есен…

— Така ли? — стреснато го погледна Тцун, забравил за сдържаността. — Но това е лудост!

— Може би. Но само за теб и мен, защото сме вътре в нещата. Ако тайпаните на „Матиас Кинг“ са преценили, че обещанията на комунистите за петдесетгодишно удължаване на либералната търговия са празни приказки, нищо не може да ги спре…

— Но това ще доведе до сериозни трусове! Акциите и другите им активи ще станат много горещи! Представи си само какво ще стане с Ханг Сенг^[1]. Пазарът ще потъне като камък и отново ще се окажем в положението от есента на 1983 година!

Чудесния Сун мрачно кимна с глава:

— Индексът падна с двеста пункта за десет дни, веднага след като комунистите обявиха плановете си за нашето бъдеще — промърмори той. — Разбира се, след това бяхме свидетели на известно стабилизиране, но сега се питам дали тайпаните на големите компании не разполагат с нова, недостъпна за нас информация? Възможно ли е това? Ако в продължение на своите шестдесет и седем години наистина съм научил нещо, то е само едно — на този свят всичко е възможно! Какво ще стане, ако шибаните комунисти не спазят обещанията си? Какво ще стане, ако нахлуят тук преди 2047 година? Какво ще стане с нас?!

Тцун-Трите клетви се замисли. Най-големият му син скоро щеше да замине да учи в Америка, следователно щеше получи и зелена карта. Това беше първата предпазна мярка на Тцун-Трите клетви срещу заплахата от проклетите комунисти. Попита как се казва братовчедът на Сун, научи и името на кораба му. Между джонките се плъзгаха лодките на амбулантните търговци „вала-вала“, виковете им заглушаваха всички останали шумове.

— Ако информацията ти е вярна, трябва да помислим за продажба на акциите, които притежаваме — каза в заключение той.

— Но внимателно и най-вече бавно — предупреди го Чудесния Сун. — Иначе ще предизвикаме паника на пазара — запали цигара и хвърли кибритената клечка през борда. — Ще трябва да предвидим и евентуалния сблъсък между „Сойър & синове“ и „Файв стар пасифик“… — имаше предвид двете най-мощни чуждестранни компании, които стояха зад „Матиас Кинг“. — Не по-зле от мен знаеш, че при създалите се обстоятелства „Файв стар“ положително ще направи опит за поглъщането на „Сойър“. Преди пет години вече направиха подобен опит, използвайки фиктивни компании за изкупуване на акциите им. Старецът едва успя да се справи с тях… — „Аз ли не знам това“, въздъхна в себе си Тцун-Трите клетви. — Само боговете знаят дали и сега ще успее… Според мен вече е доста уязвим…

Тцун-Трите клетви се прозя, прикривайки внезапно обзелото го вътрешно напрежение.

— Така ли? — попита. — От къде на къде?

— Общинските терени — мъдро поклати глава Чудесния Сун. — „Файв стар“ направиха огромни инвестиции в Новите територии и всеки момент ще подпишат споразумението Пу Ло. Борбата за тези терени беше тежка и се води в продължение на седем месеца. Да не дава Господ, но ако подходят правилно, те като нищо ще глътнат терените на „Сойър“!

Тцун-Трите клетви кръстоса ръце на гърдите си и облегна глава на дървената кабина. Имаше вид на човек, който се готви за сън, но главата му напрегнато работеше. Тази нощ ще стават важни неща, въздъхна в себе си той.

— Всичко това е много интересно — подхвърли Чудесния Сун. — Но моята задача несъмнено ще бъде друга…

— Така е — кимна Тцун и насочи очи към водата. Черното туловище на огромен танкер бавно пълзеше по сребристата лунна пътека, очертана върху спокойните води на залива. Вероятно потегляше за Япония. — Най-накрая получих сигнал от нашия източник…

— Но ние още не сме готови — възрази Чудесния Сун.

— Поредната среща на високо равнище е била отложена с една седмица — подхвърли Тцун, сякаш искаше да промени темата на разговора.

— Лошо — въздъхна главатарят на триадата, изправи се и сложи ръце зад тила си. — Трябва да се организират нови неща, да се променят вече утвърдени планове…

— Наистина е лошо. Страхувам се обаче, че е неизбежно…

— Не и за мен. И без това сме принудени да се разправяме с типове като онзи шибан шанхаец Чиу-чоу и останалите мръсни хиени. Нима трябва да стъпвам в огъня? Тази идея ми се стори чиста лудост още в самото начало!

— Лудост ли е да търсим сигурност за своето бъдеще? — блеснаха очите на Тцун-Трите клетви. — Нима мислиш, че ще се забъркам в налудничави планове?

— Разбира се, че не. Но…

— Доверие, Сун По-хан! — изръмжа Тцун, използвайки рожденото име на 489. — Трябва да имаме доверие на своя източник, ако изобщо мечтаем за някакво бъдеще! Само то може да ни обедини и да ни направи отново силни! Ти знаеш какво означава властта и едва ли доброволно ще й обърнеш гръб, нали?

Чудесния Сун се извърна и изстреля тлъста храчка зад борда.

— На кого да си заложа парите в неделя? — попита вместо отговор той.

— Регатата ще бъде спечелена от моята яхта.

Чудесния Сун изсумтя и тръгна да си върви. Май ще е най-добре да заложа и на яхтата на Т. И. Чун, помисли си той. Така ще се застраховам срещу всякакви изненади.

Тцун-Трите клетви изчака да чуе захлопването на автомобилните врати и форсирането на мотора. Първородният му син откара кантонеца в града. Стана и тежко пристъпи към борда на джонката. Старата рана започна да го наболява, а това означаваше сигурна промяна на времето.

Мислите му продължаваха да се въртят около Чудесния Сун. Да ги държиш единни, особено във времена като днешните, е адски трупно, въздъхна той. Все едно да държиш в подчинение вятъра. Нещата стават изключително опасни, картонената кула може да се срути всеки момент. Драконово сърце. Ще бъде издухано при първия по-силен полъх на вятъра.

И това неминуемо ще се случи. Не по-късно от празника на Осемте пияни безсмъртници…

Слезе по въжената стълба с известно затруднение и тежко се отпусна в малката „вала-вала“, която шестият син придържаше в близост до борда на джонката. Потъна в сянката, невидим за никого. И най-вече за Чудесния Сун.

Времето, помисли Тцун-Трите клетви. Трябва да побързам да не закъснея за поредицата от срещи, които ми предстоят…

 

 

— Къде е той?

— Кой?

Дейвид Ох наблюдаваше сръчните ръце на доброволката, които изпъваха безупречно ръбовете на болничното легло. Очевидно някой я беше учил как се върши това.

— Не е изписан, не е преместен! — извърна се към Блис и присви очи: — Дяволски добре знаете кого имам предвид! Джейк Мейрък!

— Той не е тук — сладко му се усмихна тя.

— Виждам. И дрехите му ги няма в гардероба. Къде е?

Твоето „фу“ липсва. Беше дошла да му съобщи именно това.

Липсва ли, попита Джейк. Не разбирам…

Няма го в апартамента ти. Мариана го е взела.

Но защо?

Блис нямаше отговор на този въпрос и затова беше тук. „Фу“ е важно в живота на всеки човек, с изключение на Джейк.

Тя го познаваше добре, Джейк често й го даваше да си играе с него, докато бяха деца. Тогава беше скъпо за него, но по други причини…

Трябва да си го върнеш, посъветва го тя.

Значи затова се върна, така ли, втренчи, се в нея той.

Намира се в Япония, в Тошима-ку…

Територията на Якудза.

И на Ничиреншу.

Няма ли да ми кажеш коя си, попита той.

Ти знаеш коя съм.

Искам да знам в какво си се превърнала.

Тя се беше засмяла на това, може би в акт на самозащита.

Аз съм Блис и съм тук.

Но той поклати глава:

Познавам Блис само като малко момиченце.

Ако паметта ти е добра, ще ме познаваш и сега, Джейк.

Блис…

Засега е достатъчно да знаеш, че съм на твоя страна, иначе не бих узнала за „фу“…

Но ако Ничиреншу знае за него, ако вече го притежава…

Точно затова трябва да заминеш веднага за Япония.

А Дейвид Ох?

Аз ще се погрижа за него и всичко останало тук.

Той закова тежък поглед в очите й и тя разбра, че преценява дали може да й се довери.

Какво имаш да губиш, попита.

— Казах ви каквото зная — обърна се тя към Дейвид Ох.

— Нищо не ми казахте.

— Значи знаете до каква степен съм в нещата. Израснала съм с Джейк. Приятели сме от детинство.

— И се връщате едва сега. Просто ей така…

— Ще ви призная нещо тъжно, господин Ох — погледна го искрено тя. — Смъртта и страданията имат способността да преодоляват бариерите на времето. Те ни напомнят и за краткостта на собствения ни живот. А той има граници. Граници имат и плодовете на приятелството. Жалко, че единствено трагедията ни позволява да осъзнаем това…

— Ще ме извините за подозрителността — въздъхна той и запали цигара. — Но съм си такъв по рождение.

— Не ви се сърдя — усмихна се Блис.

— И не знаете къде отиде Джейк, така ли? — сякаш беше превключил на друга скорост, сякаш беше пуснал нова лента за запис.

— Дойдох малко преди вас — отвърна тя и разпери ръце: — Заварих само това…

Дейвид притисна доброволната санитарка, но момичето не знаеше абсолютно нищо. Той се извини и излезе обратно в коридора. Насочи се към стаята на сестрите и изсмука от тях цялата информация, с която разполагаха. Оказа се, че нито една не знае нищо. Дори нямаха представа, че Джейк е напуснал стаята си, да не говорим за болницата. Една от тях веднага вдигна телефона да съобщи за инцидента на дежурния лекар.

Нищо. Джейк сякаш се беше изпарил от лицето на земята. Дейвид Ох се обърна и видя как Блис напуска празната стая. Момичето само му се усмихна и сви рамене.

 

 

Той включи мощния приемник, в ушите му прозвучаха сигнали от целия глобус. Намали силата на звука и намести слушалките. После започна сложната процедура по сверяването на кодовите данни. Час, ден, седмица, месец, година. Търпеливо изчака, докато в слушалката прозвучаха правилните цифри на отговора.

Контакт!

— Ничиреншу, намери ли сигурно място за Мариана Мейрък? — прозвуча гласът на Резидента.

— Да.

— Къде е тя?

— Все още в Токио.

— Искам да я махнеш оттам. Градът е прекалено голям и може да изтече информация. Все някой ще я види, като я местиш от едно място на друго.

— Зная къде да я отведа.

— Добре, погрижи се… — електростатичен пукот: — … Добре ли е?

— Повторете, пропуснах първата част.

— Тя добре ли е?

— Предполагам, че да.

— Не си ли говорил с нея?

— Не бях с нея.

— Причини?

Ничиреншу се поколеба и гласът отсреща веднага го усети:

— Не бива да влагаш нищо лично в тази операция.

— Невъзможно. Тя е негова жена.

— Какво от това? Дисциплината си е дисциплина. Или я има, или я няма. Роднинските връзки нямат значение… — в кратката пауза Ничиреншу усети как по гърба му се плъзват капки студена пот. — Кажи ми какво изпитваш по отношение на нея. Ще разбера, ако ме излъжеш…

— Кей Кисан е мъртъв. Причина за това е нейният съпруг. Не мога да дишам един въздух с нея!

— Още една причина да го сториш — в гласа на резидента липсваше наставническата нотка. Именно затова Ничиреншу никога не го лъжеше. — Остани при нея, докато омразата те напусне. Когато играеш „уей ки“, не трябва да изпитваш нищо. Нали така са те учили? Същото е и сега… Мисли за играта.

 

 

„Заешката дупка“ се намираше на две пресечки от Ясукуни-дори. Беше съвсем мъничка и отговаряше точно на името си, което на японски беше „усагигоя“. В замяна на това гледаше към река Сумида и моста Рьогоку.

Това беше убежището на Камисака и единственият човек на света, който знаеше за него, беше Ничиреншу.

Камисака, която по личното мнение на Ничиреншу беше една великолепна сплав между свенливост и агресивност, оказваше съпротива месеци наред, преди да капитулира. Все още проявяваше нерешителност, когато хвана ръката му и го поведе нагоре по стълбите. Не изпусна ключа, искаше първа да прекрачи прага. После се обърна, поклони се като истински домакин и го покани да влезе.

Разбира се, тя не би могла да си позволи наема дори на такова малко жилище. Не можеше и да помисли, че ще се обърне за помощ към баща си, защото нуждата от убежище възникна именно заради деспотичното му отношение, а и той положително би я разпитвал в продължение на часове, за да разбере за какво й трябва такава голяма сума.

Макар и само на деветнадесет години, Камисака беше умна жена. Обърна се към по-големия си брат, един изключително известен адвокат. В замяна на неговото покровителство без въпроси, тя прие да работи безплатно в кантората му три дни от седмицата след училище. До завършването й оставаше само една година. Ако този ангажимент й тежеше, тя с нищо не го показа.

Най-голямото удоволствие в живота й беше да запарва зелен чай на Ничиреншу, след като първо й се наложи да свикне с друго човешко същество в своето убежище, разбира се… Отрано беше овладяла изкуството „ча-но-ю“ — церемонията по поднасяне на чай, това дължеше както на майка си, така и на собственото си усърдие.

По време на тази церемония постигаше пълна душевна хармония, присъствието на Ничиреншу й беше особено приятно. Той беше тайнството на живота й, двадесетина години по-възрастен от нея и очевидно заможен. Тя имаше око за дрехи и за начина, по който мъжете харчат парите си, но още по-важно беше, че в поведението на този мъж се долавяше нещо от благородството на хората от стари и известни фамилии. В негово присъствие често се чувстваше като дама от антуража на императора през XIII век. Сякаш тя, дъщерята на обикновен търговец, беше успяла да преодолее културната бариера между себе си и един истински самурай.

Но когато потъваше в тайнството на чаената церемония, преставаха да съществуват финансовите въпроси, изчезваха проблемите на кастовите различия. Оставаше единствено изтънчената любезност и фините маниери.

От друга страна, Камисака беше луда по тялото му. Натискът на мускулите му върху нежната й плът беше като балсам за обтегнатите й нерви. Само тогава изчезваше болката в долната част на корема й, предизвикана от тиранията на бащата, само тогава можеше да се наслаждава на живота, потънала в обятията на любимия мъж като луната сред пухести облаци.

Макар че наскоро я бяха сгодили, Камисака не беше спала с друг мъж, освен с Ничиреншу. Бъдещият съпруг беше чужд човек, още една проява на тираничната воля на баща й.

— „Кейбатцу“ ще направи по-силни и двете семейства — така отговори на основателните й протести бащата. — Бракът ти с Шизуки-сан ще бъде полезен за всички.

Лишена от други средства за протест, Камисака опита истеричен пристъп, но той беше пресечен още в зародиш от майка й. „Нито една възпитана и културна дама с истинско потекло не си позволява подобен акт срещу волята на баща си и бъдещия си съпруг“, скара й се тя.

Днес обаче Камисака вече не мислеше за близкия брак. Само преди седмица Шизуки-сан беше намерил смъртта си върху релсите на метрото, ужасното събитие потопи семейството й в дълбока скръб. Камисака отправи безмълвна молитва на благодарност към духовете на своите деди, решили да променят кармата й.

Над Токио се спускаше нощта. Светлината на неоновите реклами се бореше с мрака, небето над тях грееше като седефената черупка на мида.

Когато Ничиреншу беше при нея, тя включваше само нощната лампа до леглото. Слабата крушка хвърляше жълтеникава светлина, допълнително омекотена от оризовата хартия на абажура. Светлина, напълно достатъчна да ги стопли. Но когато беше сама като в този миг, тя палеше всички възможни лампи в апартаментчето, дори през деня. И пак й беше студено…

През последната седмица Камисака започна да се плаши от чувствата си. Мислеше за Ничиреншу непрекъснато, дори в клас, по време на упражнения. Имаше чувството, че е проникнал дълбоко в душата й и винаги ще остане там. Без него й беше пусто, животът ставаше труден за понасяне.

Но това бяха нейни лични проблеми и тя си даваше ясна сметка, че не бива да ги споделя с никого, а най-малко пък с него. Може би затова прие думите му с тръпка на ужас.

— Камисака-сан — меко промълви той. — Налага се да замина, вероятно за дълго…

Сърцето на Камисака замря, езикът й инстинктивно залепна за небцето. И друг път беше чувала подобни думи, но той винаги се връщаше бързо от тайнствените си пътувания. Отсъствието му допринасяше допълнително за романтичните фантазии на душата й. Представяше си го като защитник на правдата и закрилник на слабите — нещо, което дълбоко в себе си знаеше, че е пълен абсурд. Но мечтите възпламеняваха чувствата й, при всяко негово завръщане тя го обичаше все по-силно и по-силно…

Потопила се в необикновените му очи, Камисака усети, че този път е различно. Беше в състояние да проникне отвъд дебелите пластове на тренираната му предпазливост, чувстваше, че това „за дълго“ вероятно означава „завинаги“.

Усети пулса в гърлото си, очите й се разтвориха широко като на уплашено животно. Емоциите се трупаха в душата й с такава сила, че започна да й се вие свят.

Копнееше да затвори очи, да се свлече в краката му и да не го пуска никога. Не го стори, тъй като добре помнеше съветите на майка си. Подобно поведение наистина е недопустимо за една възпитана жена.

Вместо това сведе глава и прошушна:

— Желая ти щастие…

— Камисака-сан — развълнувано преглътна Ничиреншу. До слуха му достигна протяжният вой на корабна сирена, в душата му се настаниха тъга и копнеж по спокойствието на провинцията, където беше отраснал. — Камисака-сан… Ще разговаряш ли с мен?…

Тя тръсна глава, дългата черна коса се спусна над раменете.

— Но аз трябва да…

Дългият й показалец докосна полуразтворените устни и той млъкна. Тялото й се притисна в неговото, опари го през тънката преграда на коприненото кимоно, събуди желанието му…

Мазолестите длани на Ничиреншу легнаха върху раменете й. Починаха си за миг там, после бавно тръгнаха надолу, смъквайки кимоното по пътя си.

Устните му докоснаха нейните, после се плъзнаха по трапчинката на шията и продължиха надолу, към оголените гърди. Бяха малки, но твърди, с чувствени зърна, които видимо набъбнаха под умелите му ласки.

От устата на Камисака излетя тихо стенание. Клепачите й потрепнаха и се затвориха, светлината на лампата се плъзна по красиво извитата й шия. Устата на Ничиреншу продължи пътя си надолу, очите й се разтвориха. Обичаше да го гледа, докато се любят, удоволствието й многократно нарастваше при вида на играещите му мускули. Гледката на голото му тяло й действаше толкова еротично, че тя се възбуждаше дори когато той отиваше под душа или се бръснеше и обличаше…

Неговото тяло беше превъплъщение на мечтите й — това, за което беше мечтала в първите класове на гимназията, наблюдавайки упражненията на момчетата, облечени в къси гащета и фланелки без ръкави. Тяло с издължени мускули като на сенсей по кенджуцу или на маратонец, а не набитата грамада на борец или културист… Камисака беше виждала подобни намазани с масло планини от мускули в списанията, които носеха нейните съученички. Наперени като петли, но някак кухи и лишени от мъжко излъчване.

Обичаше да забива нокти в мускулите на Ничиреншу, да усеща с прецизността на доктор докъде могат да поддават, коя е точката, в която се натъква на стоманената им съпротива.

Най-много обаче й харесваше да го хапе по време на акт. Двойното удоволствие да го усеща дълбоко в себе си и едновременно с това да чувства твърдата му плът между зъбите си винаги водеше до могъщ оргазъм, който превръщаше крайниците й в мека глина и караше сърцето й да блъска лудо в гърдите й.

Никога не му позволяваше да я люби с език, преди да е поела дебелия му, тръпнещ от възбуда член в устата си. Обожаваше звуците, които излитаха в мига, в който го измъкваше навън и горещият й влажен дъх обвиваше потръпващата главичка. Страшно много обичаше стягането в слабините му, миг преди да изригне. В такива случаи увиваше пръсти около основата на члена му, езичето й полудяваше върху главата на потъмнялата от приток на кръв мъжественост. Той буквално изпадаше в транс. Придърпваше я върху себе си, от косата му летяха ситни капчици пот, главата му се движеше нагоре-надолу с нарастваща скорост, ръцете му плътно притискаха върху лицето пламналата й женственост.

Усещаше как езикът му прониква дълбоко в нея, как търси въгленчетата на влудяващото опиянение. Имаше чувството, че се потапя в горещите води на „фуро“ — традиционната японска сауна, съзнанието й отлиташе някъде надалеч. Оттегляше пръстите си от основата на члена му и го поемаше целия, чак в гърлото. Тялото му се разтърсваше от електрически ток, тръпките му влизаха в унисон с нейните, после и двамата потъваха в могъщата приливна вълна на абсолютно синхронизирания оргазъм.

Камисака не беше пасивна любовница и ненавиждаше жените, които са такива. Познаваше ги веднага, само след няколко нищо неозначаващи фрази, които разменяше с тях. Не можеше да приеме, че жената трябва да лежи по гръб и да очаква нещо, особено когато това нещо е удоволствието. Благодарение на безупречното си възпитание положително би изглеждала мека и отстъпчива, особено в очите на някой чужденец, но на практика обладаваше темперамент, който би събрал очите на болшинството мъже.

Именно този темперамент беше привлякъл Ничиреншу. Преди да познава Камисака, той дори не допускаше, че може да прекара нощта с момиче на нейните години, да не говорим за една сериозна и пълноценна връзка.

Но Камисака му напомни за един от най-важните житейски закони: всичко на този свят се променя; всичко на този свят е възможно…

Тази вечер ласките й бяха особено нежни, гърлените звуци — натежали от страст и невероятно сладки. Пламнал под докосванията на пръсти, устни и небце, Ничиреншу изведнъж усети как го обзема чувство, което никога не беше изпитвал в живота си. Вместо да се дистанцира от опасните талази на екстаза, той изпита желание да се слее с тях, да се наслади докрай на всичко, което за пръв път в живота си изпитваше толкова пълноценно.

Змийското й езиче се стрелна напред и пробяга по огромната глава на члена му, той усети кадифеното докосване, което по магически начин го докарваше на върха на възбудата и го задържаше там.

Устата му се изпълни с деликатната плът на пламналата й женственост, в ноздрите го удари ароматът на тялото й — свеж, чист, възбуждащ. Беше му толкова приятно, че дори не искаше да изпусне въздуха дробовете си.

Кадифените й бедра се издигаха от двете страна главата му като великолепни колони, придържащи будистки храм, нежните мускулчета от вътрешната им страна потрепваха от възбуда. Той проникна още по-навътре, тя стори същото… Изстенаха едновременно, обзе ги истинска лудост…

С усилването на това ново чувство Ничиреншу откри и нещо друго… Обладаваше Камисака по съвсем различен начин, без дори да прониква в нея. Как е възможно това? Той не беше от хората, които си задават въпроси, без да имат предварителен отговор. Граден продължително време върху опит и инстинкти, животът му рядко предлагаше подобни главоблъсканици.

Разтворил душата си докрай, той изведнъж изпита страх. Сякаш се беше натъкнал на птичка с пречупено крило, лежаща безпомощно сред горския пущинак. Вдигаше я срещу светлината и я оглеждаше с безкрайно любопитство…

Позна я в мига, в който разбра и източника на необичайното чувство в душата си. После потъна във вихъра на сексуалното облекчение, в пълното сливане с Камисака. Всички мисли отлетяха от главата му…

След известно време Камисака заспа. Беше легнала на една страна, извита към него, лицето й беше уморено, но едновременно с това ведро и спокойно.

Той дълго остана неподвижен, с широко отворени очи. Гледаше лицето й, наслаждаваше се на извивките на тялото й, припомняше си онези от тях, до които не стигаха бледите лъчи на нощната лампа. Усещаше лекото й дишане и имаше чувството, че лежи на брега на океана, отдаден напълно на могъщото дихание на вълните. Блясъкът на дългата й коса напомняше онази изменчива светлина, която играе над далечния хоризонт. Там, където се сливат небето и водата…

Много му се искаше да я докосне, но не го стори. Страхуваше се, че ще я събуди, страхуваше се от себе си. Не беше сигурен, че ще остане твърд докрай. Задоволи се с топлия й дъх, галещ кожата на ръката му.

Даваше си сметка, че това чувство не може да трае вечно. Времето не спира своя ход, на него са подвластни всички… Изправи се бавно и внимателно, без да я събуди. Облече се в пълна тишина… Отвъд прозореца отново се разнесе протяжната сирена на минаваща баржа. Стори му се, че проплаква дете.

След миг вече го нямаше.

 

 

Възползвайки се от пълната си анонимност, Джейк се качи на автобуса, който потегляше от летище Нарита. С лекота премина през граничния контрол, тъй като паспортът му беше на името на Пол Ричардсън — търговец в нюйоркска застрахователна компания, пристигнал да прекара отпуската си в Япония.

Претъпканият автобус се устреми изненадващо безшумно към центъра на Токио, по стъклата пръскаха ситни капчици дъжд.

Беше му странно да се завръща тук толкова скоро след експлозията, споменът за смелостта на „дантай“ все още беше твърде жив в съзнанието му. През последните дни на няколко пъти беше усетил липсата им, при това толкова остро, че губеше ориентация.

В Токио се качи на метрото и пое към квартала Тошима-ку. Там нае стая в малък хотел, останал встрани от туристическия поток. Макар да беше обзаведен в европейски стил, той имаше само по една тоалетна на етаж и никакви душове. Това беше добре дошло за Джейк, който предварително беше решил, че най-доброто място за него е „сенто“.

Както повечето евтини хотели, и този се намираше непосредствено до обществената баня. Той бутна стъклената врата с надпис „мъже“ и заедно с билета си купи малка хавлиена кърпа. После влезе в първата покрита с плочки обща стая, където жена в бяла престилка му подаде плетена кошничка за дрехите. Нея щеше да постави на една от многобройните лавици. Тук никой: не се страхуваше от кражби.

В следващото помещение бяха разположени душовете, а в дъното имаше две малки вани с топла и студена вода. Изплакването преди басейна беше абсолютно задължително.

Съблече се гол и зашляпа към крановете. Започна да търка тялото си, ясно чувстваше местата на едва заздравелите рани. След нападението срещу къщата за „О-хенро“ не можеше да се отърве от чувството, че живее чужд живот. Но какво стана с неговия? Жена му изчезна и по всяка вероятност беше потърсила закрилата на врага, неговото „фу“ изчезна…

Същевременно в живота му се появи момиче… не, всъщност жена, която не беше виждал от детството си. Напълно внезапно и необяснимо.

Ами „дантай“? Нямаше го! Нямаше го по негова вина. Те го бяха последвали сляпо, а той ги заведе при смъртта. Страх и ужас нагарчаха в устата му като мокър барут. Манди Чой беше спасил живота му… Но кой го беше измъкнал от развалините? Кое от момчетата беше изгубил живота си, за да го спаси? Никога нямаше да разбере това и тази малка подробност направо го влудяваше.

Прекара сапуна по слепоочието си и неволно се намръщи. Най-болезненото място. Опипа го с върха на пръстите, сякаш искаше да установи дълбочината на раната. Затвори очи и направи опит да си припомни къде се намира и защо е тук.

Мариана.

Открий Мариана! Открий „фу“!

Премина в съседното помещение. Беше по-голямо от другите, басейнът се пълнеше с гореща вода от широка тръба в стената. В далечния край лъщеше кранът за студената вода. Там се къпеха хората със слаби сърца, мястото на „гайжините“ също беше там…

Джейк си избра едно място близо до средата на басейна и бавно навлезе в горещата вода. От устата му се откъсна тихо стенание, мускулите му бързо се отпуснаха.

Вдясно от него, върху висока разделителна стена седеше един от служителите и наблюдаваше със строгостта на съдебен заседател както мъжкия, така и женския басейн.

Капчици пот избиха през гъстата му коса и се плъзнаха по влажните скули. Смътно усещаше присъствието на други хора около себе си, парата скриваше почти всичко. Температурата на водата не позволяваше рязка смяна на позицията, всичко трябваше да става с бавните и отмерени движения на човек, който съзнава, че е пиян. От жегата започна да му се вие свят.

Откъснал се от действителността, той бавно потъна в спомени…

На седем години, през една необичайно гореща пролет, Джейк и няколко от приятелчетата му се възползваха от ваканцията по случай Та-Чиу — фестивала на духовете, и отидоха с ферибот до малкия рибарски остров Чонг Чау. Докато възрастните издигаха двадесетметровите навеси за очакваната публика, децата проведоха едно разгорещено състезание по хвърляне на плоски камъчета в спокойните води на залива.

На обед хапнаха и поеха нагоре към навесите по прашна извита пътечка. Мъжете бяха приключили с грубата работа и вече майсторяха триметрови картонени фигури, изобразяващи тримата богове-покровители на фестивала. В средата беше белобрадият мъдрец, вляво — жестокият бог-демон, а вдясно — богът-воин в блестящи доспехи. Картонените фигури бяха направени с такова майсторство, че буквално оживяваха пред смаяните погледи на децата.

Под навесите цареше полумрак, мъжете запалиха огън. Появи се дълга процесия от жени с огладени пръти в ръце. Върху тях бяха окачени прясно изпечени питки. Прътите се повдигнаха, тълпата зашумя. Питките се извисиха нагоре, по-близо до духовете на убитите през миналия век обитатели на острова, станали жертва на свирепи пирати.

Около прътите гъмжеше от деца, кулминацията на празника наближаваше. Духовете получиха възможност да се нахранят, сега идваше ред на живите.

Един от старейшините вдигна ръка и децата започнаха да се катерят по гладките пръти. Който успееше да стигне до върха, получаваше за награда питката, закачена там. Според преданието изяждането на такава питка означаваше здраве и щастие през цялата година.

Джейк и Блис се катереха на съседни пръти. Навсякъде около тях се носеха искри от големия огън, децата имаха чувството, че са в центъра на ада. През огладените стебла на бамбуковите пръти се виждаше част от синьото море, сякаш да им напомни за широкия свят.

Блис беше жилава, но Джейк беше доста силен за годините си, освен това беше голям инат. Стигна пръв до върха на своя бамбуков прът, сграбчи питката и я придърпа към себе си. Стисна я със зъби и пъргаво се плъзна надолу. На земята беше обкръжен от хора, всички го поздравяваха. Блис обаче нямаше същия късмет. Просто защото силите й стигнаха да се изкачи на метър от върха и това беше всичко.

Джейк се измъкна от кръга възторжени хора около себе си и разкъса питката на две. Блис с нежелание прие предложената й половинка.

— Това означава, че късметът ти през следващата година ще е наполовина по-малък — каза тя.

— Късметът трябва да се споделя — Джейк притисна мекия хляб в дланта й и сви рамене. — Кой знае, може би така ще се увеличи стократно…

Блис доволно отхапа от питката и двамата усърдно задъвкаха. После, разбира се, изпуснаха и последния ферибот за дома. Джейк прояви съобразителността на възрастен човек и се обади по телефона на майка си. Предаде й пълен списък на децата, останали на островчето, и така осигури спокойствието на родителите им. Майка му запази самообладание, но той долови скрилата тревога в гласа й.

Необичайно топлото време предполагаше, че няма да имат нужда от покрив. Фестивалът приключи, под бамбуковите навеси останаха единствено картонените богове, вперили невиждащи очи в краката си. Децата се заеха да организират преспиването си — кой където намери.

Джейк и Блис заспаха едновременно, но няколко часа по-късно той беше събуден от нещо. Наоколо е властваше нощта. Огънят беше угаснал, само в средата му проблясваха алени въгленчета.

Джейк се огледа, сякаш чакаше повторение на звука, който го беше събудил. Дали пък не беше сънувал? Не можеше да каже… Наоколо нямаше никой и той вдигна очи нагоре. Едри като диаманти звезди хвърляха студена светлина към заспалата земя, стори му се, че това са очите на безброй дракони. После се разнесе някакъв звук. Джейк извърна глава към навесите, внимателно отмести ръката на Блис от кръста си и се изправи. Пое предпазливо по посока на близкия навес, влезе вътре, заобиколи картонените статуи, и надникна в тъмния ъгъл. Може би е куче, помисли си той. Но нямаше нищо. Изпита чувството, че е единственият буден на целия остров Чонг Чау. После долови някакво леко движение и вдигна глава. Дали не помръдна една от статуите? Не, това е невъзможно. Те са от картон, Джейк беше видял с очите си, като ги правят. Но въпреки това… Нали богът-воин беше гледал право пред себе си по време на фестивала? А сега очите му бяха сведени надолу, точно към Джейк!

— Гледаш ме така, сякаш ме познаваш…

Джейк подскочи. Богът беше проговорил!

— Нямаш ли език, млади глупако?

— Аз… — заекна Джейк. — Ти не си жив! Видях как те правят от картон!

— Видял си образа ми. Но сега аз му вдъхнах живот…

— Ти си направен от картон и лепило! — държеше на своето Джейк.

— Господи, какво прагматично дете! Нима на този свят вече няма място за чудеса? — богът-воин размърда дясната си ръка: — Ето, виждаш ли?

Джейк се повдигна на пръсти, сграбчи ръката и рязко я дръпна. Тя се откъсна и падна в краката му.

— Бог, а? — промърмори той. — Има само един истински Бог!

Сенките се раздвижиха и „бронята“ на статуята се разтвори. От кухата вътрешност на божеството изскочи един мъж.

— Един Бог? — попита той с объркано изражение на лицето. — Кой те научи на това, млади глупако? Това със сигурност не е китайска идея…

— Родителите ми.

Мъжът се сви и седна върху картонените крака на божеството. Имаше тясно лице и високо чело, остатъците от косата му бяха дълги и извити. Джейк беше виждал подобни прически в книжка с картинки и знаеше, че така са се сресвали древните хора.

— Аз съм Джейк — представи се той. — Джейк Мейрък.

— Евреин — кимна мъжът. — Твоите родители са евреи.

Джейк кимна с глава.

— А ти имаш ли име?

— Фо Саан.

Джейк се втренчи в лицето му.

— „Фо Саан“ означава вулкан!

— Така ли? — изви вежди мъжът. — А какво означава твоето име?

— Не зная.

— Е, значи е време да научиш…

Главата му увисна от жегата в басейна и собствените му мисли. Имаше чувството, че е обвит от странна паяжина. Местеше се от една блестяща брънка на друга, общата картина изобщо не го интересуваше. Съзнаваше, че ако не разгадае какво означава тя и не успее да я използва за себе си, ще бъде напълно загубен…

Затвори очи и отново потъна в миналото.

Фо Саан беше художник, но коренно се различаваше от хората с подобни способности, които Джейк беше срещал. Познаваше океана например… Показа на Джейк какво лежи под вълните и как допринася за вечната променливост на цветовете, описа му сливането на водата с брега, постепенното нарастване на скалите, причинено от ерозията на почвата.

Джейк скоро разбра, че именно в това познание се крие силата на Фо Саан. Той знаеше как да се справя с природните стихии, да ги призовава на помощ, когато се наложи.

— Интересуват ли те такива неща? — попита през онази първа нощ Фо Саан.

Джейк си помисли колко е трудно понякога за момчета като него в Хонконг. Блис му беше приятелка, разбира се. Но тя беше евразийка, кой друг би си играл с нея?

Колко пъти беше тичал по тесните улички, заобикаляйки кварталите, в които го бяха пердашили китайчетата?

Какво всъщност е това, което му предлага Фо Саан?

— Ако вземеш някакво оръжие, трябва да знаеш как да го използваш — каза му по някое време Фо Саан. Беше измъкнал дълга сабя с толкова тънко острие, че Джейк трудно го виждаше. Това беше първият му урок, измина доста време, преди да му позволи да се докосне до дръжката на оръжието.

Джейк трябваше да овладее дишането, равновесието и позицията на тялото си, едва след това можеше да мисли за оръжие в ръцете си. Научи се да мисли за тялото си като за една отделна армия. Да разбира силата и слабостта му, да опознае границите на неговите възможности.

Тренираше с Фо Саан всеки ден след училище, тялото му се наливаше със сила, мускулите му набъбваха. Родителите му ясно виждаха промяната у него. Майка му изпитваше ужас от неизбежните улични битки на момчето, забеляза как то се променя и мъдро остана настрана. Нямаше нищо чудно в поведението й, просто защото тя рязко се отличаваше от останалите родители и отдавна беше забелязала уникалните качества на невръстния си син, които сега се развиваха и утвърждаваха пред очите й.

— Ако имаш приятели, трябва да се обединиш с тях — казваше Фо Саан. — Ако се озовеш на вражеска територия, не бива да се мотаеш. Ако си затворен, трябва да обездвижиш тялото си и да концентрираш духа си в търсене на изход. Ако се озовеш в смъртна опасност, трябва да се бориш докрай. Но при всички тези ситуации трябва да помниш, че има пътища, по които не трябва да поемаш врагове, които не трябва да нападаш, градове и земи, в които не бива да ти стъпва кракът.

Години по-късно Джейк разбра, че Фо Саан му е цитирал откъси от книгата на Сун Тцу „Изкуството на войната“. А сега се питаше дали не поема по един от забранените пътища. Ако е така, той беше сигурен докъде ще стигне — до зоната на смъртта, където единствената му възможност ще бъде да се бие докрай…

Усети раздвижване на горещата вода и погледна наляво. Млад японец с лице на язовец. Татуировки покриваха гърдите, ръцете и гърба му като някаква фантастична риза.

— Не би трябвало да съм тук — промълви Язовеца. — Особено след онази бъркотия в къщата за „О-хенро“. Информацията беше твърде скъпа… — огледа се, макар наоколо да нямаше никой, и тихо продължи: — Трябваше да ми кажеш защо искаш да откриеш местонахождението на Ничиреншу… Нямах представа, че се готвиш да го вдигнеш във въздуха.

— Не аз, а той прибегна до експлозиви.

— Буда! — разкриви се лицето на Язовеца. — И аз бих сторил същото, ако зная, че си по петите ми!

— Пак ми трябва помощта ти — рече Джейк.

— Няма начин — поклати глава Язовеца.

— Важно е, иначе не бих дошъл да те търся след последната покупка… Зная какво ще те задоволи.

— Мисля, че грешиш. Нямаш никакви сведения, какво те прави толкова сигурен?

Джейк усети нервността на японеца и реши да отстъпи, поне временно.

— Работата е там, че нещата станаха лични — промълви той.

— Това не ме учудва — отвърна Язовеца. — Какво друго очакваш, след като уби най-добрия приятел на Ничиреншу? Едва ли скоро ще ти се поклони…

Джейк нямаше отговор. Поклати глава и тихо рече:

— Десет хиляди американски.

— Не става.

— Виж какво, ако става въпрос за пари…

— Не става въпрос за пари, а за собствената ми кожа — нетърпеливо го прекъсна Язовеца. — Нима не разбираш, че нищо не мога да направя? Имаш късмет, че изобщо се срещнах с теб. Сторих го, защото се чувствах длъжен…

— Аз самият не мога да го направя.

— Наистина е трудно. Но трябваше да мислиш за това, преди да му позволиш да ти се изплъзне…

Джейк се замисли. След като японският информатор беше успял да засече Ничиреншу веднъж, вероятно ще може да го стори и втори път.

— Какво ще кажеш, ако ти дам гаранции, че няма да бъдеш замесен? Получаваш десет бона американски долари още днес и изчезваш.

Язовеца бавно извърна глава.

— И тъй, и тъй вече си тук — усили натиска Джейк. — Сторил си най-главното, а аз няма да поискам от теб нищо повече…

— Така ли? И какво по-точно искаш?

— Името на човека, от когото си взел информацията. Същата, която продаде на мен…

— За Ничиреншу?

— За него.

— Сигурно ме вземаш за смахнат!

— Не. Просто си мисля колко по-богат ще бъдеш след десет минути — Джейк сви рамене: — Какво толкова имаш да губиш? Аз не мога да отида при твоя източник. Не мога да те забъркам по никакъв начин…

— Петнадесет хиляди.

Ето, пипнах го.

— Десет. Това е границата на възможностите ми.

— Добре — Язовеца си даваше ясна сметка, че едва ли някога в живота си ще спечели по-лесно толкова пари. — Моят източник на споменатата информация е човек от клана Комото.

— Кой по-точно?

— Е, вече прекаляваш! На това име не мога да сложа никаква цена!

Джейк кимна с глава. Той не по-зле от събеседника си знаеше докъде може да стигне.

Напусна банята след около два часа. Чувстваше се освежен и малко по-сигурен. Тази територия трябва да оспори — инстинктивно го усещаше. И ако това означаваше за пръв път в живота си да пренебрегне съветите на Фо Саан, значи така е било писано. Трябва да приеме цената, каквато и да е тя. При това веднага, докато все още има възможност за избор. Съдбата му е в негови ръце, точно както и решимостта. Той я гради сам.

Продължаваше да вали, мрачният следобед неусетно преминаваше в още по-мрачна вечер. Отраженията на неоновите реклами блестяха по настилката, влагата обаче ги лишаваше от цветове. Джейк си спомни момента, в който тръгна да пресича една друга улица, начело на своя „дантай“. Сърцето му се сви от мъка.

Мина покрай „Бигу Маку“ — местния вариант на закусвалните „Макдоналдс“, и със завист изгледа групичката безгрижни американски младежи, които се смееха и закачаха пред жълто-червената фасада и пет пари не даваха за лошото време.

Хапна „суши“, полято с бутилка японска бира „Кирин“, а после си поръча горещия, лъхащ на риба чай, който поднасят в закусвалните с морска храна.

Когато приключи, навън вече беше тъмно, можеше да се залавя за работа. Не му беше трудно да открие заведението. Местата за игра на комар в Япония са многобройни, стига човек да знае къде да ги търси. На входа му поискаха скъп куверт, може би защото не го познаваха, а може би защото беше „гайжин“ — чужденец.

Вътре го посрещна гъст тютюнев дим, пропит с миризмата на мъжка пот и, поне от страна на губещите — на страх…

Играчите бяха коленичили около ниска дървена маса, излъскана до блясък от лактите им. В тази поза приличаха на някакви странни богомолци. Повечето бяха бизнесмени на средна възраст, облечени в тъмни костюми и бели ризи. Атмосферата беше тежка и задушна, но никой не забелязваше това.

Хората, които въртяха играта, бяха голи до кръста, мускулите им потръпваха като живи под разноцветните татуировки „иризуми“. Джейк се пребори с лошото си предчувствие, намери свободно място край масата и започна да играе. Залагаше предпазливо и след час установи, че е спечелил малка сума пари.

После, според категоричното становище на играчите край себе си, той се оказа заразен от комарджийския вирус. Решен да увеличи скромната си печалба, започна да залага големи суми, благоразумието го напусна. В рамките на следващите три часа изгуби всичките си пари, но все още не беше готов да се оттегли.

Надигна се с леко олюляване, отстрани се от масата и прошепна нещо в ухото на една от келнерките. Тя остави подноса с горещо саке и му посочи вратата зад дебела завеса в дъното на помещението.

Саракинът^[2] се намираше на три пресечки от игралната зала, луминесцентната светлина от прозорците на офиса хвърляше отблясъци по мокрия асфалт. Беше огромен мъж. Тлъстините се диплеха на няколко пласта под гушата му, очите се губеха сред подпухналото широко лице. Малките пухкави пръстчета потупваха нервно по огромното шкембе.

— Какво обичате? — попита на английски той.

— Имам нужда от заем — отвърна на японски Джейк.

От устата на саракина, чието име беше Фуджикима, се откъсна тежка въздишка, малките кафяви очички подозрително проблеснаха:

— Какви гаранции предлагате?

— Имам много пари в банката — излъга Джейк и на лицето му се появи извинителна усмивка: — Но сам разбирате, че в този час на нощта не мога да се ползвам от тях. В същото време съм сигурен, че късметът ми ще се обърне… Просто го усещам!

— Аха, комарджия — усмихна се Фуджикима. — Имам слабост към комарджиите — усмивката изведнъж се стопи: — Носите ли си чековата книжка?

— За съжаление, не.

— Хм… Тук ли живеете? Имате ли постоянен адрес? Работа?

— Идвам тук четири-пет пъти в годината — отвърна Джейк. — Затова и си открих сметка…

— В коя банка?

Джейк назова едно име.

— Рискована работа — поклати глава лихварят. — Нямате нищо, което да прилича на залог. Мисля, че няма да е разумно, ако…

— Имам паспорт — сети се Джейк и бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Остави го на износената масичка пред дебелия, после взе един молив и надраска няколко думи върху лист хартия: — Това е адресът ми. Обещавам, че утре сутринта точно в десет ще бъда тук с парите.

Огромният японец сведе очи към паспорта и адреса.

— Вижте какво — умолително го погледна Джейк. — Не мога да мръдна никъде без този паспорт! Нали казахте, че имате слабост към комарджиите?

— Лихвата ще бъде висока — предупреди го Фуджикима.

— Разбирам.

Огромната подпухнала лапа покри паспорта и го смъкна от масичката.

— Утре, точно в десет сутринта! — малките очички се впиха в лицето на Джейк: — Колко пари искате?

Десет минути по-късно Джейк отново беше край игралната маса. Околните отбелязаха, че известно време се сдържаше и правеше разумни залози. После отново се увлече и започна да залага на числата на печелившия играч. За броени минути изгуби всичко, което беше взел на заем от саракина. Ветераните край него забелязаха как пребледня и започнаха да си шушукат. Крупиетата издадоха кратки повелителни звуци и им напомниха къде се намират. Клюките бяха прекратени.

Играта започна отново, повечето от присъстващите бързо забравиха за Джейк.

Но Фуджикима не го забрави. В единадесет и четвърт на следващата сутрин Джейк все още го нямаше и дебелият лихвар набра един номер, който помнеше наизуст. Когато отсреща вдигнаха, той поиска да го свържат с Микио Комото. Човекът с това име беше работодател на Фуджикима, в същото време и собственик на игралния дом, в който Джейк изгуби парите си.

Микио Комото беше шеф на Якудза, известен със своята безкомпромисност и авторитет. Същото важеше и за дебелия саракин. Двама души бяха моментално изпратени в хотела на Джейк.

А самият Джейк беше безцеремонно изтръгнат от тежкия сън и се озова с притиснат до слепоочието автоматичен пистолет, снабден с дълъг заглушител.

— Ставай! — гърлено излая едната от горилите. — Веднага!

Пътят, по който не биваше да поема… Но вече беше стъпил на него и връщане назад нямаше.

 

 

Агенцията поддържаше няколко доста големи имота в щата Вирджиния. Част от тях бяха полигони, на които се провеждаха бойни учения, а други се използваха за тъй наречената възстановителна ориентация — места, на които агентите се възстановяваха от преживени несполуки по време на операции. Те варираха в широкия диапазон на медицината — от психически шок до схващане на гърба…

„Кинотеатърът“, където държаха непокорните неприятели, много приличаше на бутафорно ранчо. Шестдесетте акра на имението бяха оформени и в каубойски стил. Имаше конюшни, два полигона за английска обездка с дървени препятствия плюс мрежа от извити пътечки из околните хълмове, пригодени за конни походи от американски тип.

При наличието на всички тези конски декори човек лесно би пропуснал да забележи ниската, лишена от прозорци бетонна сграда, вкопана като бункер в основата на хълма, дал името си на цялото имение.

Но докато извеждаше кафявия си жребец от конюшнята, Джерард Столингс гледаше именно тази грозна постройка. „Кинотеатърът“ винаги му напомняше за тъмната страна на професията. Той се стряскаше от вида му, но едновременно с това изпитваше сигурност. Защото бетонната сграда беше истински символ на могъщата Агенция, доказателство, че доброто побеждава злото. И Столингс се чувстваше добре.

Допреди няколко, месеца си почиваше единствено с помощта на ездата. Беше се пристрастил към нея в Тексас, още като дете. Яздеше по-добре, отколкото караше кола, а по всеобщо мнение той беше от хората, които се справят великолепно с автомобили от всякакъв тип, независимо дали са направени на ръка или от роботи…

По някое време Ундерман започна да го учи да работи с компютър. В началото Столингс се опита да се измъкне просто защото не обичаше нищо, което не се вършеше навън, под открито небе. Но Ундерман беше упорит. Най-силният му аргумент беше, че Столингс ще учетвори капацитета си за решаване на проблемите, в случай че съумее да прехвърли част от техническите подробности на компютъра. Прибегна до една-две лични демонстрации и Столингс беше заинтригуван. Сега вече ползваше умната машина като интелектуална играчка и нерядко успяваше да открие свой оригинален подход към на пръв поглед нерешими проблеми.

Въпреки това беше твърдо решен да не се лишава от своите коне и по тази причина всеки път, когато Роджър Донован имаше нужда от контакт с агента, той трябваше да отива с колата си до „Кинотеатъра“, да се подписва срещу получаването на някой кротък жребец и да тръгне на продължителна разходка със Столингс.

Върху конския гръб Донован не се чувстваше комфортно. Като дете не беше си играл с коне, а като възрастен просто се страхуваше от едрите животни, които лесно биха могли да го метнат някъде сред дълбоката трева.

Въпреки това предпочиташе да работи по този начин, вместо да вика Столингс с помощта на пейджъра си. Отлично знаеше, че това допълнително би вложило и без това недоброто мнение на Столингс за него, че би се превърнал в последен страхливец в очите му. Защото агент Столингс беше твърдо убеден, че истинският мъж трябва да язди, при това отлично…

Откри го изтегнат под един вековен дъб, покрил лице с широкополата каубойска шапка. Изглежда спеше, без да го е грижа за незавързания кон, който доволно хрупаше сочната трева край дървото.

Донован реши да се възползва от момента и да слезе от гърба на жребеца. За него това винаги означаваше едно позорно плъзгане към земята — така, както — го правят най-неопитните ездачи. Хвана юздата на коня си и тръгна към жребеца на Столингс. Хвана и неговата, после реши да завърже и двете животни за някой от ниско надвисналите клони.

— Не го прави — обади се, без да помръдва Столингс. — Той не обича, да го връзват — повдигна шапката си и впи очи в лицето на Донован: — Защо не се разхождаш сам?

Донован пусна юздите на жребеца му. Не знаеше какво да прави и потупа задницата на своя. Конят се стресна, изпръхтя и рязко извъртя глава. Донован се люшна и отстъпи крачка назад.

— Конят ти винаги трябва да знае къде се намираш — обади се Столингс и бавно стана на крака. — Зрението им е различно от нашето. Ако не запомниш това, някой ден ще получиш здрав ритник в задника. Него вече едва ли ще забравиш, особено ако се наложи да останеш в болницата за месец-два с пукнат таз…

Донован неволно се отдръпна от жребеца. При мисълта, че отново ще трябва да го язди, душата му се сви от страх.

— Заминаваш — обяви той, доволен да промени темата.

— Къде?

— В Токио.

— Япония, значи? — изплю се в тревата Столингс. — Е, вече шест години не съм бил там. Значи е крайно време да поупражня познанията си по езика… — излезе на слънце, бръкна в джоба си и пъхна бучка захар в устата на жребеца. Конят вдигна глава и изцвили, после меките му ноздри пробягаха по дланта на Столингс. — Какъв е проблемът?

— Мариана, жената на Джейк Мейрък.

Столингс се закова на място. Жребецът продължаваше да го побутва с муцуна, вероятно за още захар. Но той не му обърна внимание.

— Я по-подробно — изръмжа. — Говорим за човек на Агенцията.

— Знам, че не е приятно — въздъхна Донован. — Решението взе Стареца. В онази нощ са й позвънили от къщата за „О-хенро“…

— Ничиреншу?

Донован сви рамене.

— Самият Мейрък е признал пред Дейвид Ох, че жена му няма никакви познати в Токио. Можеш да се досетиш какво означава подобен телефонен разговор.

— Още нищо не е доказано.

Донован успя да улови колебанието на Столингс.

— Ситуацията е прекалено опасна, за да рискуваме. Помниш айсберга, за който говореше Стареца, нали? Той е стигнал до заключението, че всичко е истинско. Компютрите твърдят същото. Мариана Мейрък трябва да бъде ликвидирана.

— Ако сме изложени на опасност от нападение, трябва да тръгвам — изръмжа Столингс и се метна върху гърба на жребеца. Животното затанцува под тежестта му, ноздрите му възбудено се разшириха. Дори Донован, който нищо не разбираше от коне, призна пред себе си, че това е един наистина великолепен екземпляр.

— При пътните агенти ще намериш инструкциите, заедно с всичко останало: паспорт, виза, валута, спомагателни документи.

— Кой съм тоя път? — полюбопитства Столингс.

— Разкарай тая каубойска шапка — посъветва го Донован. — Няма да ти отива…

 

 

Генерал Воркута не харесваше факта, че Москва е един чисто сухоземен град. Беше родена в кипящото от оживление черноморско пристанище Одеса. Баща й беше капитан на флотилия от шестнадесет рибарски кораба, към които бяха прикрепени още четири, използвани от КГБ за това, което там наричаха „външна сигурност“. На практика те имаха единствената задача да шпионират черноморските съседи на Русия — Румъния, България и Турция.

Комитетът за държавна сигурност влезе в контакт с Никита Макарович Воркута веднага след като подчинените му кораби бяха увеличени от осем на шестнадесет. В началото той лично се занимаваше с обучението на агентите на КГБ, които трябваше да действат като истински рибари. После просто се съветваха с него. Строго погледнато, той не беше част от Държавна сигурност, но го третираха като такъв. Тоест — вярваха му. Но това беше лично негово мнение, тъй като отношенията им почиваха на по-друга основа. КГБ просто държеше дъщеря му.

След всичко това едва ли беше изненадващо, че тя обича да идва на тази дача. Беше близо до вода, макар и не точно в Одеса. Леката постройка с тъмносин покрив се намираше в Ялта, на полуостров Крим, който се виеше като змия във водите на Черно море. Фактът, че оттук разстоянието до Букурещ, Истанбул и Ростов беше приблизително еднакво, я караше да се чувства в центъра на света. Това вероятно се дължеше на детството й. В сравнение с Москва това място беше тихо и изолирано, тя изпитваше истинско удоволствие от слънцето и соления въздух.

Но тази сутрин беше различно. Когато слезе от черната лимузина ЗИЛ, която я доведе от военното летище на Одеса, генерал Воркута прокле променливия кримски климат. Валеше силен дъжд, небето беше сиво и прихлупено, къщите и дърветата чезнеха във влажния сумрак. Всичко в дачата лепнеше от влага, въздухът беше неприятно тежък.

Воркута нареди да се отворят прозорците и да се включи отоплението. Надяваше се така да прогони нает от пронизващата влага. После излезе на широката веранда, която гледаше към морето.

Вятърът и дъждът плющяха върху оловната вода, която почти напълно се сливаше с небето. Насочи поглед на юг, там, където на около триста морски мили започваха турските териториални води. Самотен гларус пореше въздуха високо над морето, сякаш неуязвим за природните стихии. От извития му клюн се откъсна остър крясък, тялото му започна да пикира към оловните вълни. Пенестият гребен на висока вълна понечи да го близне, птицата нададе още един крясък набра височина. Генерал Воркута я проследи с поглед, докато изчезне, сигурна, че забеляза потръпването й при контакта с хладната вода.

— Другарю генерал.

— Да — обърна се Даниела Воркута. В центъра на просторната дневна стоеше генерал Карпов. Носеше кафяво-червената си униформа — задължително облекло, когато беше извън сградата на: площад „Дзержински“ №2. Изглеждаше силен и уверен в себе си, от цялата му фигура се излъчваше магнетично привличане. В този момент й заприлича на Юри Лантин, изпълнил кабинета й преди няколко дни по съвсем същия начин…

— Приятно ми е да те видя тук, Данушка — усмихна се той. Протегна ръце и тя покорно се приближи. Устните му се впиха в нейните, телата им се сляха.

През 1971 година Даниела работеше в Отдел С — едно от най-големите подразделения на Първа главна дирекция. Там отговаряше за вербуването, подготовката и разпределението на агентите, които трябваше да бъдат внедрени в различни страни на света. Преките й задължения бяха свързани с „Прилепите“ — легендарния интелектуален център на КГБ, осигуряващ достоверни легенди за всички агенти на Комитета.

През същата година избяга Олег Лялин — висш функционер на Отдел В, където се планираха саботажни акции и убийства. Малко преди това подразделението беше погълнато от Отдел С.

Лялин се появи в Лондон с информация за най-мръсните операции на КГБ и това беше тежък удар за организацията. Около два месеца по-късно Даниела откри няколко любопитни подробности в досието на беглеца и започна да го преглежда с удвоено внимание.

Може би успя да открие почти незабележимите несъответствия единствено защото беше преминала пълна подготовка сред „Прилепите“ и умът й умееше да се концентрира върху сложната мрежа от лъжи и интриги. След три седмици напрегната работа заключението й беше готово. Грабна набъбналата си папка и я занесе на генерал Карпов, който по онова време беше началник на Отдел С.

Реакцията му беше бърза и решителна.

Разкритията на Даниела недвусмислено доказваха, че през последните две години Лялин е бил британски агент.

Отдел С бе залят от високата вълна на съветска ксенофобия. Високопоставени офицери от бившия Отдел В бяха подложени на интензивни разпити под същите лампи в кабинетите си, където довчера сами бяха разпитвали чуждите агенти. Онези от тях, които не бяха екзекутирани веднага, бяха понижени в обикновени инструктори и изпратени в Школата за външно разузнаване.

Другарят Карпов искаше да бъде сигурен, че от бившия Отдел В не е останало нищо и усилията му бяха възнаградени. За заслуги пред партията и държавата той получи още една звезда на пагона и длъжността началник на Първа главна дирекция.

Карпов обра всичките лаври по разкритието на Лялин и това беше естествено. Но той не забрави кой му предостави необходимата информация. Веднага след като встъпи в новата си длъжност, той изтегли полковник Воркута и я назначи в новосъздадения Отдел 8, който трябваше да поеме функциите на стария Отдел В.

Все пак мотивировката на Карпов не се дължеше единствено на благодарността, нито пък на безспорните качества на Воркута. Започна да копнее по нея в момента, в който му я бяха представили, още преди години. Тогава тя беше едва деветнадесетгодишна и работеше като чиновничка в Отдела за активни мероприятия. Младостта обаче не й попречи да създаде няколко наистина великолепни кода, които в общи линии се използваха и до днес.

Беше го заслепила с гъстата си руса коса, хладните сиви очи и меките, подканящи устни. До този момент Карпов не беше изневерявал на жена си, с която живееше близо тридесет години. Но тези години се стопиха и изчезнаха в момента, в който зърна Даниел Воркута. Човек на кариерата, генерал Карпов никога не би отстъпил единствено пред натиска на страстта. Негов върховен господар беше амбицията, затова можеше да си позволи тази жена само ако я превърне в част от кариерата си.

Периодично се интересуваше от работата на Даниела, получи подробен доклад за първата й европейска обиколка, целяща набирането на нови агенти. Бързо установи, че момичето притежава достатъчно талант и благоразумие да се издига и само, но все пак се обаждаше тук и там, за да осигури безпрепятствения й ход нагоре по служебната стълбица. След шест месец уреди да я върнат у дома. Не му беше приятно да е толкова далеч. Липсваше му не само жената, но и уникалните й способности да отделя семето от плявата да поддържа отдела си в отлична форма. Тя беше истински боец и той й се възхищаваше. В известен смисъл я изграждаше по свой образ и подобие, но нито тя нито той си даваха сметка за това, което беше най-странното…

Разкритията на Даниела по аферата Лялин му позволиха да действа открито за нейното повишение. Назначи я за заместник на човека, който оглави новия Отдел 8, и това, по негово дълбоко убеждение, беше най-добрият възможен ход. Просто защото не вярваше на този човек и подозираше, че няма да се справи със задачите.

В рамките на година и половина полковник Воркута вече беше готова да оглави Отдел 8, точно според желанието на Карпов. Беше доказала своите качества не само пред него, но и пред всички, които вземаха решения в сложната бюрократична мрежа на КГБ. Да не говорим за факта, че на този пост тя щеше да бъде изключително полезна лично за Карпов. Той умишлено я държеше настрана от вниманието на кадровиците в Политбюро, които лесно можеха да провалят кариерата на всеки.

Просто една сутрин вдигна телефона и й предложи началническия пост на Отдел 8. Не пропусна да й подхвърли, че това е само началото. Но ако…

Генералът внимателно беше подбрал момента. Сега вече можеше да я има и удоволствието щеше да бъде двойно. Просто защото ще съчетае полезното с приятното… Беше твърдо решен да се възползва максимално и от двете.

Но Даниела отказа.

Това само го амбицира. Колкото по-категорична беше тя, толкова по-разпален ставаше Карпов. Очите му лакомо поглъщаха пухкавите устни и хладните сиви очи, струваше му се, че пред него стои великолепна расова кобила, която трябва да бъде укротена. С известно учудване откри, че никога в живота си не беше изпитвал толкова силно желание за каквото и да било. Когато тя напускаше кабинета му, той просто не беше в състояние да работи, мислеше за нея и нищо друго не го интересуваше. За човек с неговия ранг това можеше да бъде фатално.

Трябва да я имам, повтаряше си той. Трябва!

Разбира се, би могъл да използва авторитета си и просто да й заповяда исканата близост. Но усещаше, че подобен акт твърде скоро би го отвратил както от себе си, така и от покорството на жената. Даваше си сметка, че Даниела означава много повече и не бива да я подлага на никакъв натиск. Мечтаеше сама да кажа „да“ на неговия копнеж за близост.

В онзи решаващ ден той анулира всичките си срещи, изиска досието й от архивата и се прибра у дома. Жена му беше заминала при сестра си в Рига и нямаше да я има две седмици. Жилището беше изцяло на негово разположение.

Направи си питие, взе чашата и се насочи към малкия, но удобен домашен кабинет. Настани се в дълбоко кожено кресло и отвори папката. След три часа и още две питиета стигна до най-вероятното решение на проблема.

Даниела беше родена и израсла в Одеса. А дачата й на морето беше сравнително близо. Завръщане у дома, ето какво й трябва, помисли си той.

Самата Даниела беше напълно готова да легне с генерал Карпов, но чакаше подходящия момент. Намираше го за изключително привлекателен мъж, изпитваше страхопочитание както от външния му вид, така и от огромната власт, с която разполагаше. Но от баща си знаеше, че човек не трябва да се разделя лесно със стоката, която е търсена от другите. По тази причина набеляза Карпов за основен купувач, но чакаше достатъчно висока цена. Би трябвало да е сляпа и глуха, за да не забележи страстта в очите му.

Това й харесваше, при това повече, отколкото беше склонна да признае. Тя също имаше изразени амбиции за кариера, добре знаеше как дисциплината на дух и съзнание се стопява в пламъците на страстта. Когато мастиленосините очи на Карпов се плъзгаха по тялото й, тя потръпваше от напрежение и очакване. Мисълта, че този мъж с огромна власт в Русия и извън нейните граници изгаря от страст по нея, я караше да изпитва нещо като световъртеж.

— Одеса — скъпернически отрони той в един петъчен следобед. — Отдавна не съм усещал аромата на морето…

Даниела вътрешно се усмихна на увертюрата, после каза:

— От моята дача се разкрива прекрасна гледка към морето, но за съжаление рядко имам възможност да й се наслаждавам…

— Какво ще кажеш за предстоящите почивни дни? — подхвърли небрежно Карпов, сякаш тази мисъл му беше хрумнала току-що.

— За съжаление съм претрупана с работа — въздъхна Даниела.

— Можеш да поработиш и там — отвърна той.

Даниела се засмя:

— Означава ли това, че ме каниш на почивка в моята дача?

Несигурен относно личните й предпочитания, Карпов остана сериозен.

— Толкова ревизионистично ли ти се струва? — попита той и с това предизвика нов изблик на смях.

 

 

В неделя сутринта Карпов й предложи Отдел 8. Но Даниела искаше КВР и генералски чин. Открито му каза, че няма да приеме нищо друго.

Оказа се обаче, че изобщо не е необходимо да се стига до компромиси. По време на дългата си кариера в органите на сигурността Карпов беше получавал стотици женски предложения, десетки бяха хитрушите, които бяха готови да вдигнат крака само срещу съответни услуги от негова страна. Но с Даниела беше коренно различно. Винаги се беше считал за добър в леглото. Жена му никога не беше имала претенции в това отношение. Също и момичетата в младостта му.

Но Даниела му показа колко много още има да учи, преди да стигне до изкуството на любовта. Не изпитваше срам от този факт, а по-скоро нещо като страхопочитание. Сякаш го беше завела за ръчичка до позната врата, но зад нея се беше оказала една напълно различна вселена. Удоволствието, което изпитваше с нея, беше наистина безгранично. А на даден етап тя му показа как да направи същото и за нейното удоволствие.

Впоследствие той й даде всичко, което беше поискала. Направи го с радост, с дълбоката увереност, че е извадил невероятен късмет. Тя беше брилянтна на новия си пост, още по-брилянтна в леглото. Карпов беше на седмото небе.

После беше одобрен планът му за операция „Лунен камък“ и това автоматически постави в негово подчинение някои подразделения на ГРУ. Тук приносът на Юри Лантин се оказа решаващ, защото в Политбюро се чуваше неговата дума. Двамата започнаха да работят в тясно сътрудничество, тъй като Лантин имаше силно влияние в ГРУ и лично разчисти пътя на Карпов към ключовите елементи на операция „Лунен камък“.

— Другарю генерал — прошепна отново Карпов, дъхът му се смеси с въздуха, който излизаше от устата на усмихнатата Даниела. Беше му забавно да има свои тайни от Лантин, това беше главната причина да го заведе в кабинета на Даниела. Такъв беше характерът му — просто имаше нужда от притворство, от двойни игри… Затова я наричаше „другарю генерал“, докато вътре в душата му тя беше „Данушка“ и нищо друго… Той и тя знаеха всичко, докато могъщият Юри Лантин тънеше в неведение! По този начин Карпов имаше чувството, че може да се противопоставя на огромната му власт…

Завъртя я около себе си и надникна в сивите й очи. Пясъчнорусата коса беше стегната на кок, разкривайки съвършената форма на бледите й скули, решително вирнатата брадичка. Не носеше обици, макар ушите й да бяха продупчени.

— Вече познаваш и втората част от „Лунен камък“ — съобщи й той. — За малко не получих удар при първата ти среща с него, другарю генерал.

Даниела не изглеждаше в много добро настроение.

— „Лунен камък“ е едно, а Ничиреншу — съвсем друго — изтъкна тя. — Какво общо има Юри Лантин с КВР?

Карпов се засмя и разклати главата й.

— Юри Лантин има нещо общо с всички подразделения, на службата — отвърна той.

— Но ти си началник на Първа главна дирекция — изгледа го тя.

— Скъпа Данушка, сигурно разбираш, че има хора и над Първа главна… Забрави ли какво ти казах? Службата е един затворен свят, но само до определени граници. Най-важното нещо за човек като теб е да знае тези граници…

Тя се освободи от ръцете му и отправи поглед към морските вълни. Изпита чувството, че зад рамото й наднича чужд и непознат човек, тялото й неволно, потръпна.

Карпов се притисна в гърба й.

— Какво има? — попита той. — Какви са тези черни мисли толкова далеч от Москва?

— От Москва може би, но не и от ЦК — отвърна тя.

— Такава ли била работата? — извъртя я към себе си той. — Лантин ли те безпокои? Но той винаги е бил там, Данушка! Не е ли по-добре да знаеш предварително за присъствието му?

— Не желая да се мотае между моите оперативни работници.

— Но Ничиреншу принадлежи на цяла Русия, мила моя. Неговите умения и слава са твърде големи, за да го пазиш в тайна. Нима не виждаш, че вече се е превърнал в знаменитост в службата, пък и извън нея? Защо според теб Лантин е прочел доклада ми за операция „Лунен камък“, вместо да го прехвърли на подчинените си? Защото е запомнил името ми именно от Ничиреншу, за чиято дейност изпращам ежемесечни рапорти.

— Оперативните работници не трябва да се превръщат в знаменитости — държеше на своето Даниела. — Или поне не моите…

— Ще трябва да се примириш — въздъхна Карпов. — Така, както ще трябва да се примириш със съществуването на Юри Лантин… — ръцете му се повдигнаха, дланите му обхванаха гърдите й. Започна леко да ги мачка, не след дълго зърната им възбудено щръкнаха. Тя обичаше да й масажират гърдите. Отметна глава, гъстата й коса се разпиля върху рамото му. Езикът на Карпов докосна шията й и бавно тръгна към трапчинката на рамото.

— Не искам да говорим повече за него — дрезгаво промърмори той.

— За кого? — замаяно прошепна Даниела.

Той разкопча блузката и измъкна гърдите й. Пръстите му ритмично започнаха да мачкат зърната, не след дълго от устата й се разнесоха възбудени стенания.

Той се отпусна на колене, а Даниела вдигна полата си. Дланите му погалиха гладката повърхност на копринените чорапи, устните му потърсиха голите местенца над тях. Палецът му започна да гали растителността между краката й, това стана повод за ново, още по-възбудено стенание. Бедрата й инстинктивно се издадоха напред, той хвана ластика на бикините й и рязко ги смъкна към коленете.

Главата му се повдигна, устните му докоснаха пламналата й женственост. Даниела изохка. Отначало усещаше само горещия му дъх, после сетивата й се възпламениха от докосването на езика му, който внимателно проникваше в нея, разтваряйки я като чашката на нежно цвете. В момента, в който стигна до горещото дъно на тази чашка, тя вече беше толкова възбудена, че цялата овлажня.

Пръстите й стиснаха гъстата му коса, неволно притискайки главата му към себе си. Удоволствието изпълни вените и мускулите на цялото й тяло, плътта й пламна. Бедрата й се разтресоха, мускулите в долната част на корема й спазматично потръпнаха от приближаващия се оргазъм. Дишането й стана накъсано, ноздрите й се разшириха, удоволствието рязко нарасна…

— О, да… — промърмори унесено тя. — Да, да!…

Имаше чувството, че вътрешностите й са обхванати от пожар. Не можеше да се сдържа повече и пръстите й бавно се насочиха към епицентъра на огромната наслада. Ето, докосва го…

Езикът на Карпов прогони пръстите й оттам, от устата й се изтръгна дрезгав вик. Миг по-късно нежната роза на възбудата й потъна в устата му, тя изпита чувството, че е засмукана от могъщ тайфун. Влажното докосване беше прекомерно за огромната й възбуда. Нов вик и тялото й се разтърси от контракции, бедрата й се притиснаха в лицето му с огромна сила…

Смъкна се към пода, ръката й потъна под колана на панталона му. Беше възбуден до крайност, твърд като стомана. Пръстите й се увиха около него, цялото му тяло се разтърси. Тя докосна тестисите, после плъзна длан по дължината на члена му. Той предупредително потръпна, когато докосна главичката, някъде отстрани до слуха й долетя възбуденото му стенание.

Разбра, че трябва да действа бързо и измъкна главичката навън. Устните й нежно я обвиха, точно навреме. Тялото му се изви като дъга, горещата сперма напълни устата и гърлото й, езикът й стана още по-плъзгав и по-усърден в своята работа…

После тя несъзнателно го прегърна.

— Недей! — изръмжа Карпов и рязко отвори: очи. — Знаеш, че не понасям капаните!

Как е възможно да възприема нежната ми прегръдка като капан, безмълвно се запита Даниела, отдръпна ръце и се загледа в лицето на задрямалия Карпов. Стана й тъжно. За любовта, за неповторимата нежност, която не беше изпитвала от времето на майчините целувки.

Карпов започна да хърка и тя се надигна. Очите й се отправиха към безбрежната шир на Черно море, но красивата гледка й се стори покрита с пепел.

Може би започвам да се уморявам от него, въздъхна Даниела. А може би всичко се дължеше на тежестта на „Медея“, на острието на бръснача, върху който играеше опасната си игра.

Обърна се и влезе в кабинета си. Отпусна се до ниската каменна масичка, която беше внесла нелегално преди няколко години от Пекин, точно в началото на „Медея“… Повърхността на масичката беше разчертана за играта „уей ки“. Ръката й се протегна към кутията с пуловете, един черен камък легна на първото от важните кръстовища. Смени мислено позициите и започна да търси подходящ ход за белите. Но бойната игра беше доста сложна, човек трудно можеше да очертава стратегията на двете страни едновременно. Играейки за двама, тя така и не беше успяла да довърши нито една игра… Разположението на фигурите пред очите й беше започнато още преди три години.

По тялото й пробяга хладна тръпка. Лантин. Видя го ясно в съзнанието си, облегнат небрежно на стената в кабинета й. Неволно се запита какво се крие зад будните му очи. Ако действително е в течение на всичко, което става в службата, той несъмнено ще открие и съществуването на „Медея“. Даниела обаче знаеше, че това не бива да се случи…

Напълни шепата си с камъчета и замислено ги разклати. Отметна глава назад и затвори очи. Сексът имаше интересен ефект върху нея и обикновено я караше да се концентрира до крайност. Какво да се прави с Лантин? Той трябва да бъде неутрализиран, на всяка цена! Абсолютната му власт превръщаше това в сериозен проблем. Но Даниела знаеше, че всички проблеми се решават, човек просто трябва да открие ключа към тях.

Ще трябва да постъпи така, както някога я беше съветвал баща й. Силата на врага обикновено се опознава по-бързо и по-лесно от слабостта му, казваше той. Ако времето ти е малко, няма да успееш да откриеш слабостите му, затова е по-добре да опознаеш силата му, а след това да потърсиш начин да я използваш срещу него. Сивата мътилка над морето започна да се разкъсва, тук-там се появиха късчета синьо небе. Облаците бягаха като подгонени към хоризонта.

Очите на Даниела рязко се разтвориха, погледът й се спря върху разчертаната дъска. Дали открих верния отговор, запита се тя. Вдигна ръка и направи последния ход на белите. Вече беше ясно, че печелят черните. Играта най-сетне беше свършила.

Но заедно с това започваше нова.

 

 

Минутите бавно се точеха. Джейк използваше времето, за да направи дишането си по-дълбоко и по-бавно. Вглъби се в себе си, всичките му сетива се концентрираха в една точка, разположена ниско долу в корема. Така го беше учил Фо Саан. В подобно състояние човек вижда повече неща около себе си, може да реагира по-точно и по-бързо… Това беше състоянието, което Джейк се стремеше да поддържа по време на всички опасни ситуации.

Сега се намираше в една от тях. Двамата якудза го натикаха в колата си и го поведоха на северозапад, дълбоко в лабиринта на Тошима-ку. Прекосиха гъмжилото на Икебукуро, вдясно от което се издигаше грамадата на университета Рикио. След около километър и половина минаха под Ямате-дори и се насочиха към Канаме-чо.

Къщите станаха по-просторни и видимо по-скъпи. Появиха се зелени морави, високи бамбукови огради, каменни порти. Малко преди да стигнат до университетското игрище за бейзбол, свиха наляво и скоро се озоваха пред железен портал, от двете страни на който се издигаше четириметрова ограда. Над заострените шишове в горната й част надничаха японски кедри и стройни кленове. Всички бяха стари, но отдалеч личеше, че за тях се полагат специални грижи.

Успя за миг да зърне къщата, после всичко се скри зад гъста зеленина. Слязоха от колата и тръгнаха по пътека, застлана с обли камъчета. Минаха край три остри скали, подбрани в подходящи размери и положени в дъното на зелена морава.

Набутаха го в къщата забързано, сякаш закъсняваше за важна среща. Коридорът беше тесен, облепен в сиви и бели тапети. Преминаха покрай няколко фузуми от оризова хартия, но всички бяха затворени.

Пред прага на една стая в дъното го принудиха да се събуе. Прекрачи прага и установи, че се намира в помещение с шест татамита. Стените бяха боядисани в традиционния цвят на изпечена глина, таванът беше покрит с тънки кедрови дъсчици. На стената вдясно имаше „токонома“ — ритуална ниша. Средата й беше запълнена с леко издигната платформа, върху която беше поставена изящна керамична ваза с една-единствена свежа лилия. Зад нея беше окачен традиционният плакат от зебло, на който с калиграфски шрифт пишеше:

Където плющят генералските знамена, там е неговата армия; където сочи генералът, натам напредва тя. А когато генералът наказва за престъпления, армията се подчинява. Така се печелят сраженията.

Джейк неволно се запита дали ще се срещне с генерала.

Вляво се отвори врата от оризова хартия, в стаята влезе единият от онези, които го бяха прибрали от хотела. Задържа вратата отворена и зад него се появи още един мъж. Крачеше енергично, от фигурата му лъхаше авторитет. Застана пред Джейк с леко разкрачени крака, присъстващите изведнъж изпитаха чувството, че се намират в съдебна зала.

Джейк се зае да го изучава. Широки рамене, тесен кръст, издути гърди и бичи врат, над който властвайте кръгла, остригана почти до голо глава. Ушите бяха малки и прилепнали, очите — ярки и блестящи под изненадващо гъстите вежди. Устата беше широка и почти напълно лишена от устни.

Беше облечен в тъмен костюм с европейска кройка, вратовръзка на червени райета и бледорозова риза. Единственото украшение на изисканото облекло беше малка златна игла на ревера. Едва след като мъжът вдигна ръка, Джейк видя и тежкия златен пръстен във форма на дракон върху безименния пръст.

— Името ми е Микио Комото — започна без увертюри мъжът. — Саракинът, от когото сте взел пари на заем, работи за мен. Намирате ме в твърде неподходящ момент, господин Ричардсън. Поначало не разполагам с време за хора като вас — размаха паспорта на Джейк във въздуха и продължи: — Какво да правя с вас? Молите за услуга, а после проявявате невъзпитанието да не се издължите. Вие, комарджиите, всички си приличате. Очите ви винаги са по-големи от стомасите! — тук той прибегна до думичката „хара“, която означаваше както стомах, така и една особена душевна уравновесеност, която е на голяма почит у японците.

Сърцето на Джейк ускори ритъма си. Предположението му се оказа точно и именно това беше човекът, заради когото беше прелетял океана.

— Оябун — промълви той и се поклони дълбоко, според традициите на Якудза. — Ще ми позволите ли да се извиня пред вас и вашия саракин по подобаващ начин?

Микио Комото не отговори нищо и Джейк пристъпи крачка напред. Боецът до вратата се наежи, но оябунът го спря с повелителен жест. Черните му очи бяха забити, в лицето на Джейк, изражението му беше такова, сякаш фиксира гущер върху напечена скала.

Джейк бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади портфейла. Бавно преброи банкнотите, които покриваха не само заема от предишната нощ, но и огромната лихва. После прибави към тях още сто хиляди йени и положи купчината в краката на Комото.

— Съжалявам за неудобството, което ви причиних, оябун — склони глава той. — Надявам се, че ще бъда извинен, а допълнителната сума, която прибавих към дълга си, ще бъде достатъчна компенсация за отнетото време.

Комото направи знак на своя човек да прибере парите, после процеди:

— Тоши-сан, изпрати този „итеки“!

Пусна паспорта на мястото, върху което допреди миг стояха парите, и се обърна да си върви.

— Аз зная кой сте, оябун — обади се Джейк. — И ви моля да поговорим по един важен въпрос.

Комото леко се извърна.

— Нима мислите, че ще ме впечатлите с познанията си по родния ми език? — презрително се усмихна той. — Или пък с това, че познавате част от нашите ритуали? Вие сте „итеки“. Варварин. А аз не разговарям с варвари. Просто вземам парите на онези от тях, които са слаби като вас!

— Оябун, дойдох тук заради Ничиреншу.

— Не познавам никакъв Ничиреншу.

— Кей Кисан беше оябун на Якудза. Вие също. Клановете ви се намират в остро съперничество заради Тошима-ку. Няма ли да е по-добре, ако ме изслушате?

Очите на Микио Комото опасно проблеснаха, Джейк почти физически усети как кипва. Когато проговори отново, гласът му беше толкова леден, че можеше да замрази цялата стая:

— Якудза оправят проблемите помежду си, никога не позволяват на друг да прави това. Може би мислите, че сте много умен заради начина, по който се добрахте до мен, но ще ви кажа, че грешите. Проявихте глупост. В някои особено тежки случаи аз решавам, че парите на варварите са малка награда. И тогава ги убивам! — последното изречение беше изстреляно като куршум, върху лицето му се изписа гняв и презрение: — Тоши-сан, вземи този варварин и го изхвърли оттук заедно с паспорта му! В тази стая има миризма, която не мога да понасям!

 

 

Странно пискливият му глас изглеждаше точно толкова висок, колкото да го чува, беше дистанциран и спокоен. Местиха я на няколко пъти, винаги с превръзка на очите. В крайна сметка чувството й за дезориентация стана по-силно от самата тъмнина.

— Къде съм? — запита Мариана. За разлика от Джейк тя не говореше японски и използваше един от кантонските диалекти.

— Нахраниха ли те днес? Сита ли си?

— Да — отвърна тя. — Но нямам апетит.

Отговори й мълчание.

— Чувствам се като плъх в капан — добави.

— Не разбирам…

— Липсва ми светлината…

— Съжалявам.

Пред очите й блесна ярко слънце, тя неволно вдигна длани. Чу го как се отдалечава от вратата, през премрежените си клепачи виждаше единствено част от свивката на ръката си. В главата й се блъскаха безброй въпроси, но тя не искаше да ги задава, без да възстанови напълно способността си да вижда. Беше страшно да се чувства толкова беззащитна.

— Трябва да пазим дълбока тайна — промърмори, Ничиреншу. — Това е причината за разместването и стаите без прозорци. Опасността беше голяма.

— А сега?

— Нищо не се е променило.

Отново настъпи тишина. Какво ли прави той?

— Къде съм? — отново попита тя.

— Това няма значение за теб — долетя равнодушният отговор. — Някъде в Токио.

Усети го по-близо до себе си.

— Започвам да съжалявам, че направих това, което поиска от мен.

— Не разбирам — отвърна той на тромавия си английски. — Жива си, „фу“ е на сигурно място.

— Държиш ме затворена дни наред, в пълен мрак. Сама съм, не ми предлагаш никакви обяснения — в гласа й нямаше враждебност: — Как очакваш да се чувствам?

— Честно казано, не съм мислил за това — отвърна той с искрено объркан тон. — Направих всичко необходимо да ти осигуря закрила срещу враговете.

— Ами ако лъжеш?

— В онази нощ не те излъгах, нали? Видя всичко с очите си. Това е истината.

— Вече не съм сигурна какво е истина и какво лъжа — раздразнено отвърна тя.

— Ще плачеш ли?

Главата й отскочи, гневът почти изчезна.

— Нима мислиш, че ще ти доставя и това удоволствие?

— Струва ми се, че жените правят точно това, когато са в стрес.

Беше облечен в пепелявосив ленен костюм с отлична кройка. Консервативната яка на снежнобялата риза се впиваше във врата му. Гъстата черна коса беше сресана назад и разкриваше широкото чело, чертите на лицето му бяха забележително правилни. Имаше изключителни очи, такива Мариана беше срещала единствено у Джейк. Уплаши се от това, което лениво плуваше в тях, макар че за нищо на света нямаше да го признае. Изглеждаше отлично, фигурата му издаваше сила и гъвкавост. Въпреки страха в душата си, а може би именно заради него, тя усети как нервите й се обтягат.

— Ти си пълен идиот!

После забеляза ръцете му. Ръбовете на дланите му бяха плътно покрити с мазоли, повърхността им беше жълтеникава като слонова кост и положително точно толкова твърда. Те влизаха в рязък контраст с деликатните издължени пръсти, на които можеше да завижда всяка жена.

Ничиреншу я гледаше спокойно.

— Трябва да тръгваме — обади се след известно време.

— Къде? — вдигна очи тя.

— Извън Токио — отвърна той и с това се изчерпаха всичките му обяснения.

 

 

Джейк нямаше друг избор, освен да чака. Измина няколко пресечки пеша, после влезе в голям магазин. Купи малко тефтерче и флумастер, после се насочи към близката кръчмичка. Отмести мънистената завеса и се настани на една маса в ъгъла. В съседство двама старци пиеха бира и ожесточено играеха на „го“. Други посетители нямаше, вероятно защото беше времето на следобедното затишие.

Джейк поръча бира „Кирин“ и „шиояки“. Поиска втора бира, когато преполови препържената в сол риба. Старците продължаваха да играят, но ентусиазмът им видимо намаляваше.

Джейк извади бележника и започна да чертае по памет плана на къщата, в която се беше срещнал с Микио Комото. Преди да се отбие в магазина, беше направил пълен кръг около имението и вече имаше груба представа за големината и формата му. За вътрешното разположение на стаите получи допълнителна представа и благодарение на онзи Тоши, който го изведе през главния вход. Нахвърля стаите на хартията и се зае да определя техните функции. След това премина в областта на догадките, опитвайки се да си представи помещенията, които не беше видял.

Задачата беше трудна, но не и невъзможна. Традиционните японски жилища се строят по приблизително еднакъв начин. Най-голямо внимание се обръща на ефективното използване на пространството, тъй като дори и богатите бизнесмени трябва да се съобразяват с маломерните парцели, които могат да закупят. Освен това всяка стая представлява сбор от площта на точен брой татамита и определянето на размерите й не представлява кой знае каква трудност. В тези домове липсват неочакваните извивки и ниши, които човек може да види при капризните европейци. Японците са особено чувствителни по отношение на хармонията и държат на изчистените линии в домовете си. Отчитайки тези обстоятелства, човек може да стигне до конфигурацията на стаите без особени трудности.

Допълнително улеснение за Джейк представляваше фактът, че покоите на Комото бяха в отделно крило на сградата. Там достъпът на жени е забранен, изключение вероятно се прави единствено за чистачката. Именно това крило представляваше интерес за Джейк.

Приключил с чертежа, той замислено го загледа. Неволно си зададе въпроса дали има смисъл всичко това… Ами ако Комото наистина не знае местонахождението на Ничиреншу? Не, едва ли. Той положително притежава някаква информация за врага си…

Няма смисъл да се мисли по този въпрос сега, реши Джейк. Всичко ще се изясни, като му дойде времето. Стана, плати сметката си и хвърли бегъл поглед върху дъската за „го“ на старците. Моментално съзря победните ходове и с въздишка си пожела да се оправя толкова лесно и в реалния живот.

Навън все още беше светло. Продължи разходката си, оглеждайки витрините. Скоро откри магазините, които му трябваха, и направи някои покупки. Приключил с това, той установи, че се намира на крачка от входа на някакво кино. Влезе и търпеливо изгледа модерната версия на филм за опитен в татуировките сенсей, който очевидно намираше за по-лесно дупченето на женската кожа, ако клиентката му е ангажирана със сексуален акт.

Това му напомни за разликата между фантазията и действителността. „Красивите думи са лъжливи, казваше някога Фо Саан. Трябва винаги да си предпазлив по отношение на сладкодумците. Те обикновено са най-големите лъжци.“

„От друга страна, изкуството е истина… На него не му трябва нищо… Бял лист хартия, къс платно… Изкуството се определя единствено от емоциите, които предизвиква у зрителя. То не внушава нищо, то не ласкае никого. То е като океана и небето, като реките и планините. Силата му е в неговата незабележимост…“

Джейк очакваше, че на даден етап Фо Саан ще започне да го учи да борави с четчица и туш, но това не стана. На въпроса, няма ли да се запознае с изкуството като част от специалната си подготовка, старецът отвърна: „То вече е част от нея.“

Доста по-късно Джейк проумя какво е имал предвид. Неусетното попиване на нещата, сливането с тях, известно като „Шам Хай“. „Това е единственият начин да усвоиш нещо наистина добре, сподели един ден Фо Саан. Човек учи с очите и носа си, с ушите и сетивата си. Това е пътят… Спускай се надолу.“

Джейк се подчини. Мъглата беше толкова гъста, че изгуби всякаква ориентация. Босите му крака усещаха промяната на земята, по която стъпваше. Отначало беше суха и напукана, после се появиха тревичка, камъни и накрая пясък. Пясъкът също се променяше — от едър и груб стана ситен и влажен.

С изненада установи, че се намира във водата. Не можеше да разбере как не е подушил морето. После вдигна глава и видя блестящо, сякаш фосфоресциращо сияние. Нямаше небе, нямаше слънце и облаци. Завъртя се и установи, че сушата също е изчезнала. Беше сам сред мъглата.

Повика Фо Саан. Отначало тихо, после с пълен глас, поставил ръце пред устата си. Мъглата погълна звука, за миг изпита чувството, че сънува един от онези кошмари, при които напряга глас, но от устата му не излиза нито звук…

Нагазил до колене във водата, той не усещаше каквото и да било. Лишен от зрение, слух и обоняние, той неволно се концентрира върху докосването. Скоро обаче разбра, че не е в състояние да установи дори на каква дълбочина е нагазил… Осъзна се едва когато водата прехвърли ластика на гащетата му. Как се беше придвижил до тази дълбочина? Нямаше никаква представа. Беше убеден, че не е направил повече от една-две стъпки. Вероятно вълните са ме засмукали, реши той. Но защо не почувствах нищо?

В душата му помръдна паниката. Лишен от подкрепата на сетивата си, той се почувства безпомощен като пеленаче. Направи опит да се успокои с трезви разсъждения, но без обичайните сензори умът му се оказа напълно блокиран. Не можеше да мисли, не знаеше какво да прави.

Паниката го заля, изкрещя с пълно гърло името на Фо Саан.

Изплаши се от ехото на собствения си глас, а още повече от тишината, която последва. Запляска с ръце и крака, опитвайки се да стигне брега. Но мъртвото вълнение отказваше да го пусне. Имаше чувството, че е попаднал на подвижни пясъци.

Океанът се плискаше около гърдите му, не след дълго стигна и шията. Когато солената вода докосна устните му, той се напрегна и нададе неистов вик.

— Не можеш да извлечеш поука от това, което виждат очите ти — прошепна един глас в ухото му. — Защото не му вярваш…

— Фо Саан! — изкрещя Джейк. — Къде си?

— Не можеш да извлечеш поука от това, което чуваш, защото не вярваш на ушите си — продължи гласът.

— Фо Саан, давя се!

— Не можеш да извлечеш поука от това, което предлагат докосването и обонянието, защото не вярваш и на тези сетива.

— Фо Саан!

— Ба-махю. Трябва да усетиш пулса!

Какъв пулс, замаяно се запита Джейк, издухвайки солената вода от носа си. Очите му засмъдяха, тялото му се скри под вълните. Умирам, помисли си той.

— Ба-махю.

Потъна като камък, сякаш някакво незнайно морско чудовище го оплете в пипалата си. Стисна уста и отчаяно зарита с крака. Подводното течение го завъртя, стана тъмно. Ушите му забучаха, дробовете му пламнаха от липсата на кислород. Беше попаднал в чужд и враждебен на живота свят.

На неговия живот…

В този момент усети, че балансира между живота и смъртта. Сякаш висеше между две огромни пространства. Бяха неясни и лишени от физическа форма, присъствието им беше чисто психическо. Светлината и мракът. Успя да установи откъде идва бучащата тишина. Ненавиждаше мрака и му обърна гръб.

Ба-махю.

Не можеше да усети пулса с никое от познатите сетива, те бяха изчезнали. Престана да мисли й започна да чувства. Едва тогава улови леките пулсации. — Приличаше на сребърна река в тъмна нощ. На въжен мост над бездънна пропаст. Тръгна по него, без да мисли, и той го отведе до спасителния бряг.

Напълни гърдите си с въздух, съвзе се и веднага усети присъствието на Фо Саан. Сухо и топло одеяло легна върху раменете му, той с благодарност го уви около премръзналото си тяло.

— Ти намери пулса.

Джейк искаше да отговори, но зъбите му тракаха прекалено силно.

— Сега вече знаеш къде да търсиш истината — добави Фо Саан.

… След като изчака да настъпи нощта, Джейк безшумно се насочи към имението на Микио Комото.

Ако се наложи да проникнеш в чужд дом, не бива да разчиташ на нито едно от сетивата си. Ще прибегнеш до ба-махю и нищо друго…

Пулсът, който Фо Саан го накара да усети с цената на толкова усилия, беше „ки“. Ако човек трябва да опише това състояние, той несъмнено би подчертал, че то е нещо средно между „и“ — волята, и „ки“ — душевната сила.

Фо Саан си беше поставил трудната задача да научи Джейк на „хаоран джи ки“ — душевната сила с неограничена мощ…

Джейк напипа пулса и едва тогава влезе в имението на Микио Комото.

Природата беше на негова страна. Луната беше бледа сянка зад ниските облаци, от които прокапваше дъжд. Старите дървета гостоприемно разперваха клони, подканяйки го да приеме подслона на непрогледния мрак под тях.

Приклекнал сред храсталаците, Джейк уви парче черен плат около носа и устата си, зацапа с кал челото и мястото под очите, накрая събу обувките и чорапите си.

Напрегна слух, но улови само тихия шепот на вятъра сред листата на върбите и японските кедри наоколо. Напусна временното си убежище, прибягвайки до тактиката „сеун-фунг“, на която го беше научил Фо Саан. В буквален превод това означаваше „промъкване с вятъра“. С помощта на „сеун-фунг“ човек не прави тромави опити да пази пълна тишина, които обикновено завършват с неуспех, а просто издава звуци, сходни с тези на вятъра.

По този начин се добра до западната част на къщата. Тук го бяха довели през деня. Крилото на Микио Комото. Подмина задния вход след няколко секунди на колебание. Над него светеше малка, но ярка крушка, проникването беше прекалено опасно.

Продължи напред, покрай ниски, безупречно подрязани храсти. Зад тях видя това, което пропусна в отминалия следобед — малка и изящна вътрешна градина, простираща се по цялата дължина на крилото. В дъното шумолеше строен японски кедър.

Джейк прекоси градината, стъпвайки само на плочките и избягвайки настилката от ситни камъчета. Пътечката свърши при плосък камък, който служеше за стъпало към верандата от кедрово дърво, наречена „енгава“. Джейк се плъзна натам. Стената срещу него се заемаше от широка фузума. До нея имаше малък прозорец, помещението отвъд него беше тъмно. Но съседните прозорци бяха осветени.

Джейк извади малко бурканче течен силикон и сръчно намаза горната и долната част на дървената рамка, използвайки клечица за почистване на уши. После вкара острието на ножчето си между рамката и вратата и бързо откри куката на резето.

Плъзна фузумата настрана, внимателно и леко, само няколко сантиметра. Луната надникна иззад облаците и той се закова на място. Раздвижи се едва когато небесното светило отново се скри.

Промъкна се в стаята и внимателно затвори след себе си. Седна на пода, вдигна крака и старателно избърса босите си стъпала с памучна кърпичка. После нахлузи чисто нов чифт „таби“ — късите чорапи, които японците носят само у дома. Така беше сигурен, че няма да остави никакви отпечатъци.

Включи миниатюрното фенерче във форма на писалка. Спомни си как продавачът в магазина за електроника го предупреди да не изхвърля в боклука изтощената батерия и неволно се усмихна. Хората, родили и утвърдили електронната миниатюризация, ставаха все по-загрижени за опазването на околната среда. — Насочи тънкия, но ярък лъч към стените и бързо го изгаси. Тук нямаше нищо за него, пък и не беше очаквал да има… Ще трябва да проникне в хола.

Безшумно прекоси татамите на пода, спря до вратата и дълбоко пое дъх. Съсредоточи се, успокои пулса си и дръпна екрана от оризова хартия настрана.

Озова се срещу дребен японец, чието лице беше сбръчкано като сушена ябълка. Очите му се разшириха от изненада, устните ги последваха в безгласна имитация. Понечи да каже нещо, но Джейк го сграбчи за предната част на дрехата и бързо го дръпна в тъмната стая.

Предпочете да използва палеца си, далеч по-ефективен от сгъваемия многоцелеви нож, който лежеше в джоба му. Светкавично напипа сънната артерия на сбръчкания човечец и я притисна. Очите на японеца се опулиха.

— Име? — просъска Джейк и леко отслаби натиска на палеца си.

— Ка… Кашикаши…

— Архивите.

— Аз не… Ох!…

Палецът потъна дълбоко в гърлото му и натискът продължи точно толкова, колкото трябва.

— Архивите! — повтори Джейк. Кашикаши енергично закима с несъразмерната си глава, лицето му беше разкривено от болка.

— Заведи ме!

Излязоха в коридора, тъмен и безлюден. Времето за делови разговори в този дом отдавна беше отминало, такива разговори можеха да се водят само при извънредни обстоятелства. Джейк не беше сигурен дали Комото изобщо си е у дома.

Оказа се, че само две помещения ги делят от архивите. Джейк притисна към пода дребното тяло на Кашикаши и сръчно го овърза с найлоновото въже, което измъкна от джоба си. Памучното парцалче, с което беше избърсал краката си, запълни устата на японеца. После се залови да открие каквото може за Ничиреншу.

Нямаше кой знае какво, информация от подобен вид винаги е опасна и се разменя предимно устно.

Изчете кратките сведения с нарастващо разочарование. Те засягаха интимните контакти на Ничиреншу, пътуванията му извън Япония, причините за появата му на територията на Кисан. От последните стана ясно, че той не живее в този район на града и рядко преспива тук. Значи скривалището му е другаде.

После се натъкна на кратка, изписана на ръка бележка. Всички предишни бяха на машина. Изпита известни затруднения с разчитането на небрежно надрасканите йероглифи на „канджи“. Ничиреншу е бил забелязан на два пъти да пристига от Японските Алпи, издигащи се северно от Токио. Първия път очевидно е ставало въпрос за случайност. Един от хората на Комото забелязал Ничиреншу да зарежда колата си на близката бензиностанция. Наблюдавал го през двойната лента на магистралата.

Опитният Комото не пропуснал този факт и наредил да се установи наблюдение върху пътя. Единадесет дни по-късно Ничиреншу отново бил засечен там. Този път наблюдателите установили, че колата му се появила от пътя, който слиза от Татеяма. И това вероятно беше всичко, до което беше успял да се, добере Комото. През следващите три седмици Ничиреншу бил извън Япония, а след завръщането си не е напускал Токио и околностите му. В крайна сметка Комото прекратил наблюдението, вероятно защото всеки човек му е бил скъп…

Джейк обаче беше абсолютно убеден, че това е следата, която му трябва. Върна папката на мястото й, прекрачи вързания на пода Кашикаши и напусна къщата по пътя, по който беше влязъл.

Нахлузи чорапите и обувките си точно навреме, тъй като започна да вали.

 

 

Навсякъде гъмжеше от войници. Премиерът беше вманиачен на тема униформи, но това беше само една от маниите му. Зи-лин добре помнеше, че именно премиерът беше дал заповед за свалянето на Бандата на четиримата.

Премиерът наблюдаваше лично как вършат работата си войниците. През цялата си кариера към върха се стремеше да покаже, че не е забравил инцидента.

Властта е непостоянна и изменчива. Премиерът също си имаше преторианска стража като римските императори. Без съмнение иска да се предпази от това, което беше станало с предшествениците му, помисли си Зи-лин. А в Китай всичко, което беше станало веднъж, можеше да се повтори отново…

И това съвсем не беше толкова трудно. Ако Ву Айпинг надделее в междуособните борби, на площад „Тянанмън“ положително ще се пролее нова идеологическа кръв. Моята, помисли си Зи-лин.

Тай Хе Диан — Дворецът на върховната хармония, обитаван от премиера, беше толкова огромен, че дори в разгара на лятото оставаше хладен. Таваните бяха толкова високи, че се губеха от погледа. Във въздуха се усещаше вековна влага, покрила дървените мебели като прясно лимоново масло. Миризмата й беше особена, тук Зи-лин винаги се връщаше към миналото. Своето минало. Но сега просто нямаше време за това.

Приближавайки се към дъното на помещението, той видя, че Ву Айпинг вече е тук. Министърът се беше настанил на покрит с инкрустации стол от абаносово дърво, заоблен от вековна употреба. От цялата му фигура се излъчваше някаква неясна, но осезаема заплаха. Нисичък и закръглен, премиерът беше седнал зад дървено бюро, което приличаше на банка от някоя европейска съдебна зала. Той обичаше да използва подиуми, да бъде над останалите, дори и във физически смисъл. Ако се замисли човек това си е чисто антикомунистическо поведение, въздъхна развеселено Зи-лин. Наричаме се помежду си „другари“, макар на практика да сме точно обратното. Йерархията на властта е вездесъща и в крайна сметка всички ставаме нейни жертви. Всички без изключение, особено ако отслабим вниманието си, дори за един кратък миг…

Бедният Карл Маркс! Какво ли е принуден да търпи духът му пред лицето на свободата, която си позволяват верните му последователи!

Зи-лин се настани на едно от свободните абаносови кресла. По негово дълбоко убеждение комунизмът и католическата църква все повече се сближаваха. Ако не по дух, то със сигурност в интерпретацията на своите канони. Исторически погледнато, тяхната идеология непрекъснато се корумпира в името на чистотата, при това именно от тези, които я проповядват от най-високия амвон. И това води до смърт и разрушения, тъй като и двете идеологически системи са бастиони на неограничената, често напълно еднолична власт.

В това отношение и аз не съм безгрешен, помисли си Зи-лин. Изведнъж го обля вълна на дълбоко отчаяние, остра като физическа болка. Дори да не съм си мръднал пръста, вината ми е същата. Защото останах безмълвен при вида на кръвта, пролята по улиците на родния град. Мълчах, когато се надигаха гласове за справедливост и промяна, обяснявах кръвопролитията като необходими и неизбежни за идеологическото оздравяване на съвременен Китай. Смърт в името на свещената чистота! Това е нашият дългогодишен кръстоносен поход. Колко бедни и дълбоко заблудени хора сме всички ние!

В мигове като този беше на прага да се откаже от своя „рен“ — плана, който дълбоко в душата си приемаше като богата жътва. Отчаянието е могъщо чувство, то лесно може да унищожи всичко онова, което е било изграждано в продължение на десетилетия. При това още тук и сега, Зи-лин добре знаеше това.

Особено ако не успее да се отърси от него. Естествено това чувство не беше ново. Жанг Хуа най-добре знаеше за честите му пристъпи на дълбока меланхолия, познаваше го и беше убеден, че всичко идва от липсата на семейство. Зи-лин живееше съвсем сам, без никакви роднини.

После, както в повечето подобни кризи, Зи-лин си спомни, че именно мълчанието го беше отвело толкова далеч. Само той беше жив от старите лидери, само неговите ръце все още стискаха плъзгавите юзди на властта…

Бездействието също е действие. На това го бяха научили преди много години, още когато усвояваше правилата на „уей ки“. Мълчанието е глас, който се чува някъде и се интерпретира от някого. Без него този „рен“ никога не би съществувал, никога не би дал своите плодове… Той отлично съзнаваше както личната изгода от него, така и ползата за цялата страна. Не можеше да позволи да бъде спрян от когото и да било. Дори от Ву Айпинг.

— Другари министри — обади се премиерът. — Поздравявам ви с добре дошли от името на революцията и народите на Китай. Днес сме тук за разрешаването на труден и жизненоважен проблем… — прочисти гърлото си, размести листовете хартия на бюрото и добави: — Другарят Ву поиска да обсъдим политиката ни в Хонконг, провеждана от теб, другарю Ши. Предлагам лично да изложи мотивите си, а не аз да ги преразказвам вместо него…

Ву Айпинг бавно се надигна от стола. Беше необичайно висок за китаец, някъде към метър и осемдесет. Гръдният му кош беше издължен и издут — нещо, което в тази част на света се приема по-скоро като физически недъг, отколкото като признак на сила. Големите му очи светеха като фарове в нощта. Беше поне с тридесетина години по-млад от останалите двама, но това не се отразяваше на магнетичното му излъчване. То имаше по-скоро обратен ефект, тъй като в Китай не бяха много хората с толкова подчертана интелигентност, особено пък на тази възраст.

— Аз и активът на нашата академия сме дълбоко разтревожени от публичното огласяване на компромисната ни политика по отношение на презрените британци и плановете ни за присъединяване на Хонконг към родината — започна Ву Айпинг. — На вас ви е добре известно, че ние бяхме против всякакви отстъпки в полза на „чуждестранните дяволи“. Историята ни учи докъде води така нареченият компромис, поддържан от другаря Зи-лин. Преди векове подобен компромис е направила династията Манчу и врагът е завладял свещените територии на Средната империя.

— Аз и колегите ми сме убедени, че колкото повече бавим присъединяването на Хонконг, толкова по-малък ще бъде авторитетът ни пред света, а заедно с него и шансовете да си възвърнем отнетата територия. Лошо е, когато цивилизовани хора губят своя авторитет, но два пъти по-лошо е, когато това става за сметка на презрените чужденци.

— Другарю министър-председател, тъй като вие поверихте политиката ни по отношение на Хонконг ръцете на другаря Зи-лин, ние бяхме принудени да отправяме определи сигнали към Запада. Последен пример за реакцията на тези сигнали е предстоящото изтегляне на известната компания „Матиас Кинг“.

— Дълбоко съм убеден, че не бива да проявяваме колебание. Ако искаме да имаме Хонконг такъв, какъвто е, ние трябва да действаме бързо и решително. Войските ни трябва да окупират града по такъв начин, че да пречат на бизнеса. Впоследствие ще мислим за установяването на административен контрол над него.

Ву Айпинг извади два запечатани плика и ги постави на бюрото на премиера.

— Това мнение се поддържа от Генералния секретар на партията и министъра на отбраната — обяви той. — В писмена форма, официално подписано.

Премиерът бавно прочете декларациите, после вдигна глава:

— Другарю Ши?

Зи-лин с мъка се надигна. Не искаше да го виждат с бастун, по тази причина се наложи да прибегне до облегалките на абаносовото кресло.

— Другарю министър-председател, при цялото ми уважение към колегата министър трябва да изтъкна, че той няма понятие за политиката в Хонконг. Не знае нищо за милионите китайци, родени и възпитани в условията на капиталистическата система; не си дава сметка за трудностите, с които ще се сблъскаме, ако направим опит да наложим насилствено нова социално-икономическа структура на тези милиони… Ние ще бъдем изправени пред…

— Означава ли това, че трябва да се откажем от идеята да присъединим Хонконг към Китай? — пъргаво се извърна към него Ву Айпинг. — Всички ние водим определен начин на живот, другарю Ши. Доброволно и напълно съзнателно, което изключва компромисите по отношение на Хонконг. Той е част от Китай, откраднат от варварите. Същото важи и за хората, които го населяват. За съжаление варварите още са там…

— При цялото ми уважение трябва да напомня, че Хонконг е наша територия — изтъкна Зи-лин.

— Глупости! — избухна Ву Айпинг. — Хонконг е гнездо на капиталистическия порок и корупция!

— Гнездо, от което всяка година смучем стотици милиони долари — изгледа го презрително Зи-лин. — В твърда валута, жизнено необходими за развитието на тежката ни промишленост. Бих добавил, че без тях едва ли щяхме да започнем проекта „Кам Санг“…

— Тук става въпрос за нашата идеология, другарю Ши! — просъска Ву Айпинг. — За чистота на нашите цели! А всички тези приказки за пари и твърда валута намирисват на отстъпление от тези цели и са истинска ерес! Вие упорито ми се противопоставяте, когато става въпрос за политиката ни по отношение на Хонконг, същото сторихте и при внасянето на проекта „Кам Санг“… Аз и много хора като мен сме на мнение, че вашата позиция е изключително вредна за страната — очите му гневно проблеснаха. — Ето защо отправих официално искане до министър-председателя да бъдете отстранен от вземането на решения, свързани с нашата хонконгска политика! Хуанг Ксяо е достатъчно квалифициран, за да ви замести!

Хуанг Ксяо е един от членовете на твоя „кун“, въздъхна в себе си Зи-лин.

— Другари министри — намеси се премиерът. — Напоследък правителството се раздира от противоречия по повдигнатия въпрос. И затова трябва да намерим благоприятното му решение.

— Другарят Ву е прав, когато казва, че компромисната политика е вредна за държавата. Аз също правя аналогии с управлението на династията Манчу в началото на века, когато вътрешните противоречия доведоха до разпокъсване на страната. И до настаняването на чужденците на част от нашата територия.

— Това не бива да се повтори и аз взех съответното решение. Въпреки безспорните заслуги на другаря Ши пред партията и държавата, в официалната петиция на другаря Ву също има рационални зърна. Беше решено другарят Ши да получи тридесет дни за изясняване на проблемите на политиката ни по отношение на Хонконг. След изтичането на този срок ще се съберем тук и ще анализираме постигнатите резултати. Ако те се окажат незадоволителни, другарят Ши ще отстъпи мястото си на Хуанг Ксяо. Това е моя лична заповед.

Насочил се към изхода на Тай Хе Диан, Зи-лин успя да зърне доволната усмивка върху лицето на Ву Айпинг и разбра, че примката се стяга около шията му. Все едно, че противникът беше сложил граната под бюрото му.

Изведнъж усети тежестта на годините, неволно се запита дали най-сетне няма да падне на колене пред своите стари врагове — времето и докосването до върховната власт… Твърде дълго беше живял и с двете, а Ву Айпинг тепърва се запознаваше с тях…

Може би е ударил последният ми час, помисли си той. Ако е така, очакваната реколта ще се окаже само предсмъртно бълнуване…

 

 

— Японските Алпи пресичат остров Хоншу почти през средата. За разлика от едноименните планини в Европа, чиято форма и растителност са били определени от ледниковия период и все още се подчиняват на законите му, азиатските Алпи са останали встрани от този процес. Разбира се, и техните остри скалисти върхове са били оформени от ураганни дъждове и топенето на снеговете, и техните склонове са дали живот на прекрасни дървесни видове, сред които преобладават широколистните дъбови и букови гори. Но за разлика от Европа, скована прекалено дълго от ледниковия период, тук се бяха развили и още много други представители на флората.

Най-северната планинска верига на Японските Алпи се нарича Хида. Южната й част опира във водите на Японско море и е сред най-непристъпните планини на Азия. Веригата има точно двадесет високи върха, шест от които надхвърлят 3600 метра.

Един от тях е Свещеният Татеяма. Той се издига между подобни на себе си непристъпни върхове — Широумаяма на север и петте остри игли на масива Ходака на юг, който твърде много наподобява европейския Матерхорн.

В подножието на един от върховете, окръжаващи Татеяма, е вкопан будистки храм, построен някъде през VIII век. Директно срещу храма се издига Тцуруги — една ужасяваща и едновременно с това величествена скална маса, увенчана с осем остри като шишове гранитни върха. Оттам идва и името й — Сабята. Фразата „да изкачиш Сабята“, която японските алпинисти обичат да употребяват, напълно се покрива с друга фраза, получила световна известност — „да преминеш Рубикон“… Защото и на Тцуруги, както при митичната река Рубикон, тръгнеш ли веднъж напред, връщане назад няма…

Днес до част от Сабята може да се стигне с кола, автобус, а дори и с кабинков лифт. Но местността продължава да е глуха и затънтена, а за много хора — и откровено заплашителна. Туристите, доколкото ги има, предпочитат да се изкачват на непристъпните скали денем. Малцина си позволяват да пренощуват тук, а желаещи да си построят вили съвсем липсват.

Това беше една от причините, поради които Ничиреншу си избра за база именно Тцуруги. На пръв поглед изглеждаше, че тук намира временно убежище от проблемите си, но на практика това беше единственият му истински дом.

Малката каменна хижа се намираше на северния склон на Сабята. Избра това място, защото беше встрани от туристическите маршрути, мрачно и заплашително. Тук можеха да се видят последните остатъци от ледници в цялата планина. През зимата ставаше ужасно студено, падаше дълбок сняг, виелиците бяха ежедневие. През януари и февруари преспите стигаха до два метра височина. Но в замяна на това при ясно време такава гледка не можеше да се открие никъде по света. Когато слънцето огряваше острите шишове на Сабята и ледът започваше да блести с всички цветове на дъгата, Ничиреншу затаяваше дъх от възхита.

Идваше тук периодично, особено когато трябваше да лекува душевни и физически рани. А нерядко и просто за да си почине, да се зареди с психическа енергия.

Лятото беше истинска приказка. Жегата и влагата оставаха далеч долу, в почернелите от промишлен смог долини. Слънцето напичаше с голяма сила, но това беше пронизващо чиста топлина, сякаш човек пристъпваше в гореща сауна.

А под дебелата букова сянка беше прохладно дори и в най-горещите дни на август.

Ничиреншу запари чай и излезе да го пие на каменната веранда — неразделна част от всеки японски дом. На такава веранда беше играл като дете. Издигната само на едно стъпало от градината, тя имаше много и най-разнообразни функции. През лятото вратата от оризова хартия винаги беше отворена и вътрешните помещения поемаха свежия бриз, който, особено на по-малка надморска височина, носеше значителна прохлада. През зимата същата врата просто се демонтираше и верандата се превръщаше в допълнителна стая. Но тя имаше и друго, чисто социално приложение. Там японецът контактува с ближните си, там може да покани на чаша чай дори случайния минувач или пощальона. Защото влизането в самата къща неизменно се придружава от сложни ритуали, официално представяне и съответно посрещане. То нарушава святата неприкосновеност на дома и в много случаи е неподходящо. Верандата се явява онази междинна територия, върху която могат да се осъществяват по-малко официални и далеч по-непринудени контакти.

Отправил поглед към величествените масиви на север, Ничиреншу лениво прехвърляше в главата си всичко това. От време на време бъркаше с пръчици за хранене в малък буркан. Вътре имаше домашно приготвено „умебоши“ — сладко от червени сливи, ферментирало в листа от „шизо“, които имаха вкус на мента. Поставяше сливите върху пласт от добре сварен ориз и закуската, известна тук като „Изгряващо слънце“, беше готова. Ядеше бързо, пръчиците правеха резки и точни движения.

Върху покрития с дъски под на верандата се мерна още една сянка.

— Гладна ли си? — попита, без да се обръща той. — Тук съм ти приготвил нещо за хапване…

— Уморена съм — отвърна Мариана Мейрък. Беше облечена в кимоното, което Ничиреншу откри във вътрешността на хижата. Стана й съвсем точно, изработката му беше стара, но много добра. Оцветяването беше в убити тонове на сиво, ръждивочервено и морскосиньо. На краката й имаше снежнобели домашни чорапи „таби“, пъхнати в дървени чехли. Ничиреншу се обърна при звука от стъпките й.

— Не си тромава — отбеляза той. — Не ходиш като бяла жена.

— Това комплимент ли е?

— Обикновено наблюдение.

Тя седна до него и внимателно подгъна полите на кимоното под коленете си. Между тях останаха купичките с ориз и бурканчето „умебоши“, малко по-настрана бяха чашите за чай.

— Пий — меко промълви Ничиреншу. — Сигурно си жадна.

— Искам Джейк.

Красотата на лицето й се нарушаваше от черните кръгове под очите, контрастни като отворени рани. Тревогата и липсата на сън си личаха отдалеч.

— Виждаш ли онзи висок връх на север? — посочи Ничиреншу. — Казва се Широумаяма, Белият кон… През зимата е закръглен, но през май започва топенето на снеговете и селяните твърдят, че придобива формата на конска глава. Тогава е най-доброто време за сеитба на ориз… На практика е бил кръстен именно „Оризова сеитба“, но някой слабо грамотен писар в миналото го регистрирал с йероглифа „широ“, прибавяйки още една точица отгоре и името си останало погрешно…

— Лесно би могло да се промени — сви рамене Мариана и отпи глътка чай.

— Нищо в живота не става лесно — поклати глава Ничиреншу и остави чашата си настрана. — Особено когато става въпрос за поправяне на чужди грешки…

Мариана го погледна. Имаше чувството, че говори за съвсем други неща. В думите му имаше някаква меланхолия и тя неволно потръпна. Сякаш беше чула далечния глас на бухал в хладна, обляна от лунните лъчи есенна нощ…

— Кога ще мога да видя Джейк? — попита тя и притисна лакти до тялото си.

— Опасността е навсякъде около нас — Промърмори с отсъстващ глас Ничиреншу.

Мариана вече започваше да свиква със странното му поведение. Разбра, че трябва да интерпретира думите му, тъй като никога не получаваше ясен отговор на поставените въпроси.

— Това го чух още като ме откри в Хонконг — отбеляза тя.

— Казах ти истината — отвърна той и се зае да пълни чашите с топъл чай. — Врагове се създават навсякъде и по най-различни начини. Това важи както за „уей ки“, така и за реалния живот. Следвайки моите указания, ти прояви здрав разум…

— Просто нямах какво да губя — сви рамене Мариана. — Но Джейк положително е дълбоко разтревожен.

— Може би това не е чак толкова лошо.

Мариана рязко завъртя глава, в очите й блеснаха целият гняв, учудване и страх, които беше насъбрала през последните дни. Ничиреншу очевидно усети това, тъй като тялото му леко се размърда.

— Ако емоциите ти отстъпят място на разума, лесно ще откриеш мъдростта в думите ми — промълви той и замълча, сякаш в очакване на съответните й мисловни процеси. — След като мъжът ти не знае къде се намираш, това няма да знаят и враговете му…

Мариана замълча, безсилна да обори логиката му. Ничиреншу облегна глава на дървения стълб зад себе си. Шест такива стълба носеха покрива на верандата. Слънчеви зайчета пробягаха по гладката кожа на лицето му. Хубав е, призна пред себе си Мариана.

Лицето му е гордо, а чертите му са някак по-чисти от чертите на обикновените хора.

— Искам да ти задам един въпрос — обади се тя. — Бил ли си заедно с Джейк при реката Сумчун?

— Какво значение има това? — сви рамене той и отпи глътка чай.

— То може да обясни много неща.

— Разбирам — отвърна Ничиреншу и остави чашата си. — Ако потвърдя, нещата ще легнат по местата си и ти ще имаш отговор на всичките си въпроси. Лесно, нали?

— Нищо в живота не е лесно — опита се да го подиграе със собствените му думи тя, но някак не се получи. Ядосваше се на прозорливостта му, но нещо я възпираше да прибегне до по-остър тон. Откри, че иска да го разбере. Сякаш чрез него щеше да разбере по-лесно и Джейк.

— Имаш добра памет — промърмори той. — И това допринася за трезвите ти преценки.

— Защо не ми казваш нищо? — отчаяно попита Мариана.

— Възрастните невинаги казват на децата всичко, което те искат да знаят…

— Аз съм дете, така ли? — пламна тя. — Значи ме третираш като дете!

— Ако продължаваш да правиш прибързани заключения, изобщо няма да разговарям с теб — отвърна той. Ветрецът разклати ритуалните лентички, увесени в края на верандата, до слуха им достигна леко звънтене. — Думите са си думи — промълви след дълго мълчание. — Човек или им вярва, или не…

— Какво искаш да кажеш?

— Че едва ли ще повярваш на отговорите, които би получила…

— Защо не опиташ все пак?

— Нямам желание да ме наричат лъжец — поклати глава той.

Джейк, изтръпна вътрешно тя. В какво си се забъркал?!

Лентичките отново се раздвижиха, звънчетата под тях издадоха тихи мелодични звуци. Приличаха на далечен камбанен звън, предразполагаха към размисъл.

Тишината на горещия ден се усети още по-ясно. Лятото пееше своята приспивна песен.

 

 

Климатичната инсталация на нисана се оказа недостатъчна. Сакото на Джейк отдавна беше на задната седалка, а върху ризата му имаше тъмни петна от пот. Някъде около пладне, отдалечил се на стотици километри северно от Токио, той спря пред едно крайпътно заведение. Хапна сандвич с месо от змиорка — традиционната лятна храна за голяма част от японците, после реши да се поразтъпче. На няколко метра от бетонната лента на шосето се издигаха дървените къщички на малко селце. Вратите зееха отворени, по верандите бяха насядали старци с ветрила в ръце. Повечето от тях играеха „го“, но някои просто дремеха в жегата. Джей потърси сянката на широк дървен навес край шосето и се облекчи в храстите, съвсем в тон с местните традиции. Миг преди да се качи в нисана, до ушите му долетя приглушеният звън на ритуални лентички.

Спирането не беше допринесло с нищо за охлаждането на металното купе, макар да беше паркира на сянка. Запали мотора и побърза да потегли.

На хоризонта пред него се издигаше внушителната грамада на Японските Алпи, нивите наоколо проблясваха във всички нюанси на зеленото. Слънцето внезапно се скри зад малко облаче, изведнъж полъхна хлад.

Джейк прекрасно знаеше какъв риск поема. Ако информацията на Комото е стара или неточна, той няма да открие Мариана. Ничиреншу спокойно би могъл да бъде навсякъде другаде, а скривалище за Мариана може да се окаже всяко градче или село в тази страна. Но колкото повече разсъждаваше, толкова по-логично му се струваше оттеглянето именно в планината. Защото убежището на врага му там, каквото и да е то, ще има предимството да е усамотено и следователно много по-сигурно от големия град. Особено сега, след нападението в къщата за „О-хенро“… Ничиреншу положително е взел необходимите мерки за собствената си сигурност.

Надяваше се да е прав, но едновременно с това съзнаваше, че е принуден да взема прибързани решения. При нормални обстоятелства положително би отделил повече време за размисъл. Особено тук, на територията на врага. Опасността беше наистина голяма.

Навлезе в планината. Пътят се стесни, на няколко пъти се наложи да отбива почти в канавката, за да се размине или да задмине някой от туристическите автобуси, срещащи се все по-често.

Ще вали, помисли си той и намали климатичната инсталация, която отчаяно виеше на максимални обороти. Вече се намираше на няколко хиляди метра надморска височина, жегата намаля, а въздухът стана далеч по-свеж и прохладен. Свали прозорчето и с удоволствие изложи лицето си на първите дъждовни капки, които заплашваха да се превърнат в порой. Хладният ветрец моментално го ободри.

Капките ритмично зачукаха по ламарината. „Поцу-поцу“, помисли си Джейк. Японците са известни като чувствителни хора, а езикът им описва по-скоро начина, по който се усещат нещата, отколкото конкретните им характеристики. „Поцу-поцу“ беше точно такъв израз, в буквален превод означаваше „няколко капчици тук-там“… Джейк си даде сметка, че ще се наложи да спре, ако времето рязко се влоши. Този път не е подходящ за пътуване в мокро време, завоите са прекалено остри и твърде близо до ръба на пропастта…

Изсумтя и вдигна очи към черните облаци над главата си. Те бързо изпълваха цялото небе, проблеснаха светкавици.

— По дяволите! — изруга той.

Дъждът връхлетя с огромна сила, Джейк изпита чувството, че се удря във водна стена. Всичко наоколо се размаза в сиво-зелени цветове, видимостта рязко намаля. Протегна ръка и включи чистачките.

Май е време да се спира, въздъхна в себе си той.

На няколко километра по-нагоре имаше знак за населено място и той пое към него. Скоро се озова на единствената уличка на малко селце, вече задръстена от коли и автобуси, които като него бяха потърсили подслон от бурята.

Намери си място между някаква тойота и спортен мерцедес, изключи двигателя и вдигна прозореца почти догоре. Остави малък процеп за въздух, иначе рискуваше да стане вир-вода.

Лято, въздъхна той и хвърли поглед към небето. Като дете страшно обичах подобно време. Но сега е различно… Май това не е най-подходящият сезон за възрастни…

Вратата на мерцедеса пред него се отвори. Млада русокоса жена в бяла блузка без ръкави и зеленикава ленена пола щракна елегантен синьо-зелен чадър над главата си. След нея се появи около шестгодишно момиченце, което беше копие на майка си. Двете се насочиха към отсрещната чайна с изпотени от влагата стъкла.

По потъмнялото небе пробяга зигзагообразна светкавица, миг по-късно тресна и оглушителната гръмотевица. През две коли от мерцедеса паркира взето под наем субару, от него излязоха четирима мъже. Бяха едри и очевидно имаха нужда от малко раздвижване. Започнаха да приклякат и да разкършват мускули като професионални спортисти. Единственият черен чадър преминаваше от ръка на ръка. Приличаха на алпинисти или на…

Джейк изведнъж се стегна, дланта му бавно избърса парата, започнала да замъглява вътрешната страна на челното стъкло.

Запали мотора и чистачките се включиха. Да, вече беше сигурен. Сърцето му рязко ускори ритъма си.

Позна един от мъжете, които вече се връщаха в тъмносиньото субару. След миг изръмжа мотор и колата започна да се отделя от тротоара. Дъждът видимо намаля.

КГБ. Първа главна дирекция. Което означаваше КВР.

 

 

Бурята набираше сила часове наред, могъщият й грохот постепенно запълваше планинските клисури, скоро само върховете останаха да стърчат над черните облаци.

Ничиреншу влезе вътре и започна да играе „уей ки“ на три дъски едновременно. Мариана се опита да анализира част от предстоящите ходове, но позициите бяха сложни и тя скоро се отказа. Освен това тази игра й напомняше за Джейк.

Излезе отново на верандата, макар че въздухът беше станал доста хладен, а в сенчестите ъгли — дори студен.

Аленото слънце беше кацнало като нарисувано на острия шиш Тцуруги. Тя се облегна на дървения стълб и отправи поглед надолу, към сивите талази на бурята. Измина доста време, преди да усети, че тези талази бавно пълзят нагоре и скоро ще бъдат тук. Щеше да вали…

 

 

Нисанът поднесе на един особено остър завой и застрашително се насочи към ръба на каменната балюстрада, отвъд която зееше бездънна пропаст. Зелените поляни на долината проблясваха, окъпани от дъжда, до тях имаше поне две хиляди метра.

Джейк предпазливо натисна спирачката, завъртя леко волана и направи опит да върне колата на пътя. Тялото му се вцепени от напрежение. Даваше си ясна сметка, че всяка промяна на тежестта може да се окаже фатална и затова действаше с изключително внимание.

Успя да върне колата на пътя, включи на ниска предавка и продължи изкачването. В такова време е възможно да има паднали камъни или кал, отчете механично той. Или пък опасно размекване на банкета.

Вследствие на забавянето от подхлъзването беше изостанал, синьото субару не се виждаше никъде пред него. Имаше чувството, че бурята се изкачва едновременно с него и скоро ще покрие острите зъбери на Тцуруги. Бързо започна да се смрачава, дъждът продължаваше да се лее все така обилно. Грохотът му беше толкова силен, че заглушаваше съскането на чистачките.

Добре че няма къде да се отбият, помисли си той. Пътят беше толкова тесен, че не позволяваше дори място за аварийно спиране. Гумите започнаха да вият в поредния остър завой, стомахът му се преобърна от натиска на центробежните сили. В подобно време няма да го видят, дори да подозират, че някой ги следи. Задницата отново поднесе, от устата му се откъсна проклятие. Върна колата на пътя и включи парното, за да издуха влагата от стъклата.

 

 

— Дъждът се качва нагоре.

Изправена на прага, Мариана наблюдаваше Ничиреншу, който се беше привел над средната дъска. В ръката си стискаше един черен пул, очите му внимателно оглеждаха разположението на фигурите. Положи го на едно кръстовище, вдигна бялото камъче в съседство и едва тогава я погледна.

— На тази височина бурите са доста силни — рече. — Но ти не се безпокой, тук сме в пълна безопасност.

Мариана се усмихна. Проявата на загриженост от негова страна беше доста иронична на фона на това, което я беше принудил да преживее. Една буря едва ли ще я убие…

— Като дете много обичах светкавиците — промълви унесено тя. — Баща ми знаеше това и ме извеждаше в полето по време на буря. Плачех, когато не успявах да видя така желаната светкавица… А брат ми казваше, че съм смело дете.

— Притежавала си по-силна привързаност към природата от него — каза Ничиреншу. Тонът му беше напълно неутрален, тя така и не разбра това комплимент ли беше, или порицание.

— Ничиреншу — прошепна името му тя. Очите му я гледаха така, сякаш беше кошута, внезапно изскочила на горска пътека пред краката му. Тишината се проточи. Тя не добави нищо, той не я подтикна да го стори. Колебанието й беше дълго, но накрая все пак го преодоля: — Може би е време да тръгваме…

Той поклати глава и сърцето й замря.

— Не мога да понасям повече тази насилствена изолация! Не искам дори да си представя какво преживява в момента Джейк! — очите й го пронизваха. — Нима не разбираш, че искам да бъда с него?

Главата му бавно се завъртя към сенките в ъгъла на стаята, но тя успя да улови блясъка на очите му. После падна завесата, тежка като олово. Какво ли си мисли, запита се тя.

— Ако си тръгнеш сега, със сигурност ще загинеш…

Здрачът се беше сгъстил дотолкова, че тя не успя да види помръдването на устните му. Обърканото й съзнание все пак успя да улови насоката на мислите му.

— Не разбирам защо толкова държиш на живота ми — промълви Мариана. — Аз съм жена на смъртния ти враг…

— Изпълнявам заповед — отвърна той и се отпусна на колене върху рогозката. Извърна глава и огледа дребната й фигурка до вратата, облечена в кимоно и бели чорапи. С изненада установи, че ненавистта му беше изчезнала. Сред широкия свят тя може да бъде съпруга на омразния Джейк Мейрък, но тук, в подножието на Тцуруги, е нещо съвсем различно. Не знаеше точно какво, не искаше дори да си го представи…

— Заповед — повтори унесено тя. — Може би наистина ще се окаже, че не си човек, а обикновена марионетка. Дърпат ти конците и ти подскачаш… — очите й не изпускаха лицето му. — Преди години ми дадоха една жаба, имахме час по биология… Тя беше мъртва, но аз знаех, че ако я боцна с нещо остро, мускулите й ще реагират… Ето това си ти… Мъртва жаба.

— Думи — промърмори той и извърна очи към разчертания квадрат пред себе си. — Думите не означават нищо. Важни са единствено действията — ръката му се протегна към поредния пул.

— И Джейк обича тази игра, но не мога да разбера защо. Животът трябва да се живее, а не да се запълва с някакви игри. Човек не може да мести живи хора като тези черни и бели камъчета. Животът просто е нещо различно…

— Напротив, животът е огледало на тази игра — вдигна глава Ничиреншу. — Нима някой не планира предварително твоята смърт и кражбата на „фу“?

— Но не се получи…

— Причината се крие единствено в умно избрания контра ход на противника…

Мариана започна да губи търпение.

— Какво представлява това „фу“, на което толкова много държи Джейк? — попита тя.

— Било е измислено от един древен китайски император — отвърна Ничиреншу. — Правели са го от кехлибар или слонова кост, всеки сам е избирал формата му. Понякога са се правели по няколко.

Изпълнявало е ролята на императорски печат, върховен израз на волята му. Поверявал го е в ръцете на най-доверените си слуги и по този начин властта му е нараствала хилядократно…

— Такова ли е и това на Джейк?

— Всички „фу“ са създадени за властта, притежателят им може да я прилага на практика. Предполагам, че и в този случай е така…

— Предполагаш? Значи не знаеш със сигурност…

— Откъде мога да знам? — обърна й гръб той. — Аз съм само една мъртва жаба…

 

 

Столингс започна да търси Джейк в Токио. Логично беше да се насочи към Тошима-ку. Там се намираше къщата за „О-хенро“, за територията му спореха клановете на Кисан и Комото, там Ничиреншу се чувстваше най-сигурен.

Все пак остана доста изненадан, че наистина откри Джейк. Според последната информация той трябваше да бъде в една от болниците на Колуун. Фактът, че е в Япония, имаше своето логическо обяснение, но то съвсем не пасваше със сведенията за здравословното му състояние.

Макар нещата да се подреждаха отлично за Столингс, възникна и един проблем. Столингс съвсем не беше склонен да подценява способностите на Джейк и знаеше, че рано или късно ще бъде забелязан от него. Надяваше се това да стане по-късно, разчитайки на огромното напрежение у другия… При мисълта, че може да наблюдава отстрани един човек, тръгнал да търси изчезналата си жена в територията на смъртния си враг, неволно изпускаше въздишка на облекчение.

Беше му доста странно да е противник на Джейк Мейрък. Странно и тревожно. А дори плашещо… Но страхът е здравословно чувство. Той щеше да го предпази от грешки при сблъсъка с Джейк и това беше достатъчно.

Преживя тежък момент, когато Джейк спря в града. Навалицата беше толкова голяма, че Столингс се принуди да паркира на място, от което виждаше само част от задницата на нисана.

Сега следваше нисана по тесния планински път и на лицето му играеше доволна усмивка. Макар да караше с изключени светлини, вземаше завоите с лекота и без усилие държеше колата върху плъзгавата настилка. Много по-сигурно би било да запали фаровете, но той знаеше, че не може да си позволи подобен лукс. Нисанът на Джейк летеше с висока скорост, но Столингс знаеше, че ако намали и започне да кара предпазливо, той положително ще види светлините му в огледалото.

Затова се концентрира върху пътя, който ставаше все по-коварен и поставяше на изпитание всичките му умения. Усмивката му стана още по-широка. Мислеше единствено за непосредствените трудности. И за убийството.

 

 

Навън вятърът започна да стихва. В паузата между грохота на гръмотевиците се установи тежка, изпълнена с напрежение тишина. Атмосферното налягане видимо се понижи.

— Исках да те попитам…

— Шт! — тя стреснато замълча от острия съсък и загледа как тялото му се стяга като на хищен звяр. След секунда беше изправен до нея, очите му гледаха някъде далеч. Едва сега разбра, че е наострил слух до крайност.

— Понякога скалите пренасят нагоре и най-малкия шум — тихо прошепна той. — Чувам сумтенето на животни на километър под себе си, както и птичи гласове…

Тя беше убедена, че сега чува нещо друго.

— Какво има?

— Кола — промърмори той и пристъпи към верандата. — Чувам мотора на кола, при това от място, където не би трябвало да има никакви коли…

 

 

Джейк дръпна ръчната спирачка и изскочи навън. Пороят моментално го накваси. Изкатери се по склона и пред очите му се разкри пространството зад острия завой. Синьото субару беше там, вътре нямаше никой.

Тръгнали са нагоре, съобрази Джейк. Друг път няма.

На тази височина все още се срещаха синкави снежни преспи, бързо потъмняващи от дъжда. Вятърът беше силен и запращаше ситни камъчета в лицето му. Температурата рязко се понижи и мократа риза залепна за гърдите му като късче лед.

Често беше принуден да се хваща за клони и дънери, тъй като почвата под краката му беше станала мека и податлива от пороя. Дрехите му бяха неподходящи за този род упражнения и това допълнително го забавяше.

Отчаянието в душата му се засили. Ако Мариана е с Ничиреншу, хората на КГБ несъмнено ще я открият. Изобщо не го беше грижа защо руснаците са решили да премахнат Ничиреншу, можеше да мисли единствено за жена си.

Продължи да драска нагоре, падаше и ставаше, дрехите му бързо се превръщаха в дрипи. Изпод краката му се ронеха камъни и съчки и шумно се търкаляха по стръмния склон. Но грохотът на бурята поглъщаше всичко.

Стигна до някаква по-равна площадка и рязко спря. Тялото му опасно се люшна към пропастта на крачка встрани.

Почти отвесното изкачване и тревогата за Мариана бързо изсмукаха силите му. Все още не беше се възстановил напълно. Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, после отново пое нагоре. Тук стръмнината не беше толкова голяма, под краката си усети твърда скала и придвижването му значително се улесни.

Тъмнината стана пълна, можеше да се ориентира единствено по кратките проблясъци на светкавиците, които се появяваха пред очите му и после изчезваха като огнения дъх на митичен дракон.

Главата му пулсираше, рамото му изтръпваше от кратки, но изключително болезнени пробождания — сякаш някой го докосваше с оголен електрически кабел. Направи усилие и продължи да диша дълбоко, макар че дробовете му протестираха и очевидно предпочитаха плиткото, задъхано дишане на недостатъчно тренирания човек… Това го разтревожи сериозно, тъй като беше сигнал, че едва ли ще може да разчита на тялото си при опасната обстановка, в която щеше да попадне съвсем скоро. Даваше си ясна сметка, че не го ли постави под контрол, с него е свършено. А и с Мариана също.

Не мисли за това, заповяда си той. Но болката в гърдите му се усилваше от липсата на кислород, той бавно започна да губи вяра в себе си. Вече съм прекалено стар, рече си. Преди десет години, а дори и само преди пет, нямаше и да помисли за болница при контузиите, които получи вследствие на експлозията. Но сега…

Стига, заповяда си отново той. Просто продължавай напред! Не гледай нагоре! Концентрирай се върху следващата стъпка, и нищо повече! Ето, точно така! Продължавай да вървиш, старче! Старче, старче!

Повтаряйки тази дума като заклинание, Джейк прогони от съзнанието си гнева и гордостта, извика на помощ последните резерви на тялото си и продължи да пълзи по голата скала.

Най-сетне стигна гребена, дъждът и суграшицата го блъснаха с нова сила. Оттатък се простираше нещо като широка поляна. Приведен ниско към земята, дой се огледа за прикритие. И откри руснаците. Тъмни, едва забележими сенки, които бавно пълзяха оттатък откритото пространство, обрасло с висока трева. След това вече ги нямаше. Очевидно отвъд поляната започваше стръмно спускане.

Скован от студ, Джейк запълзя подире им. Придвижваше се напред с помощта на лактите, тялото му изобщо не се надигаше от тревата, която не беше достатъчно гъста, за да го скрие изцяло. — Беше на тридесетина метра от тях, когато до слуха му долетяха изстрели. Извърна глава надясно, изчака поредната светкавица и успя да зърне очертанията на някаква малка сграда. Пред нея пробяга неясна фигура. Кой беше това? Пороят му пречеше да вижда и той се надигна.

В следващата секунда над него, сякаш само на метър, тресна оглушителен изстрел.

 

 

Ничиреншу я бутна навътре. Тя разбра какво искаше да й каже — да стои в хижата, независимо от развоя на събитията. Мариана проследи с очи как слиза от верандата и тръгва през поляната, спускаща се по посока на близката гора.

Останала сама, тя се върна на терасата и се опита да открие фигурата му в сгъстяващия се мрак. После влезе в стаята и сложи резето на вратата. Изправи се до дъските за „уей ки“ и неволно потръпна. Изведнъж й се прииска да знае правилата на тази игра, които, според това, което беше чувала от Джейк, напълно се покриват с правилата на живота. Започна да кръжи около дъските, правейки отчаяни опити да се концентрира.

Дъждът от куршуми, който се стовари върху задната врата, я завари напълно неподготвена. Тя подскочи, от устата й се откъсна остър писък. Умът й се парализира от ужас, отстъпвайки пред инстинкта на подгонения звяр.

Хвърли се към предната врата и махна резето. Спъна се в дървените чехли, изрита ги от краката си и хукна навън. Пороят я погълна, инстинктът я насочи в посоката, в която беше изчезнал Ничиреншу.

Оперативните агенти на КГБ я засякоха и спокойно тръгнаха подире й. Пистолетите леко се поклащаха в ръцете им. Шумът от бурята поглъщаше всичко наоколо, но и в тихо време руснаците едва ли биха усетили приближаването му. Страхът и рязко увеличеното ниво на адреналина в кръвта разтягаха устните му в зловеща усмивка. Вече беше съвсем близо до мястото.

Най-едрият се извърна в момента, в който Джейк връхлиташе отгоре му с „ирими наге“ — класическата хватка за начало на ръкопашен бой. Телата им се сблъскаха, руснакът очевидно реши да се възползва от височината и теглото си, които бяха доста над тези Джейк. Но твърде скоро разбра, че това е едно илюзорно предимство.

Вместо да се отдръпне в защита, Джейк продължи движението си напред. Това беше едно от основните предимства на „ирими наге“ — улавяне инерцията на противника и използване на част от собствената му енергия.

Джейк се стрелна към лявата ключица на руснака и я стисна в парализираща хватка, тялото му се огъна под тежестта на близо стоте килограма на противника. Рязко повдигане на десния лакът и руснакът се люшна назад, изгубил равновесие. Тялото на Джейк остана изправено, но коленете му светкавично се свиха. Краката на руснака се подчиниха на законите на инерцията и продължиха напред, докато торсът му вече се насочваше към земята. Джейк не го остави да падне, а още във въздуха му нанесе жесток удар в бъбреците. Онзи изохка и се строполи по гръб, понечи да се надигне, но втори силен удар, този път в слънчевия сплит, го прикова на земята.

Джейк простена от болка, но движението на лявата му ръка продължи. Улучи китката на втория руснак, който насочваше пистолета си в главата му, после сграбчи протегнатата ръка между дланите си и го дръпна с рязко въртеливо движение. Онзи беше достатъчно опитен и бързо стигна до решението да се възползва от свободната си ръка. Но Джейк беше малко по-бърз от него и лявата му ръка блокира тежкия удар на сантиметър от слепоочието. Кракът му зае позиция зад тялото на руснака, рязко го дръпна напред. Другият започна да се завърта и това беше достатъчно. Джейк отскочи встрани и нанесе силен удар по оголения за стотна от секундата врат на противника. Той изохка и се строполи с лице в тревата, а Джейк вече тичаше към фигурата на поредния си противник, мяркаща се в края на поляната.

 

 

Ничиреншу усети, че има някой зад гърба му. Сетивата му бяха насочени към фигурите на стотина метра от него с такава пълна концентрация, че му бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае новото присъствие.

Намираше се близо до ръба на скалата, по-голямата част от времето си беше използвал да преодолее гъстите храсталаци пред нея. Не успя да открие руснаците и вече мислеше да търси закрилата на вековните кедри наблизо. Но тогава се разнесоха изстрелите и той промени посоката на движението си. Искаше веднага да се върне в хижата, но се натъкна на неочакваното препятствие. Сега си даваше сметка, че и най-малкото движение от негова страна ще бъде достатъчно, за да го засекат. Реши да пълзи.

Но плановете му бяха променени от Мариана. Обзета от ужас, тя тичаше право насреща му и той неволно се надигна. Усети я твърде късно, тъй като беше дълбоко концентриран в мисълта си за незабелязано оттегляне. Но сега разбра, че тя не е на себе си и едва ли си дава сметка къде се намира. Още няколко крачки и ще падне в бездънната пропаст оттатък ръба на скалата!

А после видя и тях. Две огромни мечешки фигури, вървящи подире й леко приведени напред. В ръцете на единия имаше дълга пушка с оптически мерник, другият стискаше пистолет.

Времето изтичаше. Ничиреншу измъкна от дрехата си два къси, леко извити ножа, известни с името „шурикен“. Замахна веднъж, втори път… Руснаците паднаха като шперплатови мишени в стрелбище.

Обърна се и хукна след Мариана. Беше далеч пред него, краката й пъргаво заобикаляха ниските храсталаци. Епизодичните светкавици очертаваха приведената й фигура. Ничиреншу беше по-бърз от нея, освен това познаваше терена. Разстоянието между двамата бързо се скъсяваше. На няколко метра зад гърба й той вече беше сигурен, че ще успее да я спре.

В същия момент тресна изстрел. Много по-късно си даде сметка, че той съвпадна с мига, в който Мариана рязко отскочи встрани и потъна в храсталаците на буковата гора. Буда, възкликна в себе си той. Изстрелът дойде от отсрещната страна на пропастта!

Суграшицата порозовя. Между замръзналите дъждовни капки върху кимоното на Мариана се плъзнаха червени вадички. Ничиреншу видя точно къде е улучена и отчаяно стисна клепачи. Шията й леко потрепваше, очите й се отвориха и се заковаха върху лицето му.

— Мариана-сан…

За пръв път произнасяше името й.

Тя отвори устни да каже нещо, но в същия момент земята под тях се превърна в лепкава кал и започна да се движи…

Ничиреншу инстинктивно сграбчи стеблото на близката бреза, но Мариана беше безпомощна. Тялото й се люшна и падна в разтворилата се от земното свличане яма, на някакви си метър — метър и половина от него. Той протегна свободната си ръка, пръстите им се докоснаха. В следващия миг усети, че тя пъха нещо в дланта му. Не можеше да отмести поглед от очите й.

Бездънни и чисти, пламтящи от силата на духа. Потънал в тях, той разбра, че не иска да предаде тази жена в ръцете на смъртта…

— Не! — отчаяно изкрещя Джейк. Тялото му се стрелна напред, ръцете му измъкнаха пушката от Столингс. Понечи да стовари приклада й в оголеното му гърло, единственото му желание беше да смаже ларинкса на този гад. Но тялото му отказа да се подчини. Имаше чувството, че в продължение на седмица са го шибали с кожен камшик, рефлексите му блокираха.

Столингс го отхвърли от себе си и му нанесе силен удар в корема. Джейк падна на колене, в очите му плисна кал, ръцете му инстинктивно посегнаха към краката на противника.

Столингс нямаше време да се разправя с него. Преметна през рамо пушката с оптически мерник и започна да се спуска по хлъзгавата трева. Каква бъркотия, Господи, въздъхна в себе си той. Откъде се взеха проклетите руснаци тук?!

Отговорът на този въпрос не беше толкова важен, още повече, че беше изпълнил задачата си. Сега едва ли е времето за решаване на главоблъсканици. Знаеше, че след секунда Джейк отново ще е на крака и никак не му се искаше да влиза в ново единоборство с него.

Пое дълбоко дъх и се плъзна по почти отвесния склон към дъното на дерето. След миг фигурата му се стопи във воя на бурята.

Джейк се изкашля и изплю кръвта от устата си. Дишаше тежко, главата му беше замаяна, ушите му бучаха. Безпомощен като ранен звяр, той безсилно се облегна на близкото дърво. Възстанови се за няколко секунди и запълзя към ръба на скалата. В ушите му отекна тежък тътен, очите му видяха как оттатък пропастта земята се раздвижи и се понесе надолу.

Бурята беше изгубила голяма част от своята сила, мракът бързо се вдигаше. Това му позволи да зърне женската фигура сред кафявата пръст, примесена с коренища и камъни. Лежеше на лека издатина на скалата, само на два-три метра от горния ръб на пропастта. Беше напълно неподвижна, с широко разперени ръце. Ръкавите на изпокъсаното кимоно се вееха на вятъра, дъждът шибаше право в лицето й.

Сърцето на Джейк сякаш спря, вътрешностите му се разтопиха.

Мариана!

Ох, защо информацията на Комото не излезе фалшива, проплака в себе си той. Очите му не я изпускаха нито за миг. Господи, лежи там, отвъд бездънната пропаст, а той не може да й помогне! Умира заради неговите грехове, заради неговата небрежност и егоизъм! Спомените за дните след завръщането му от реката Сумчун се стовариха върху съзнанието му със смазваща сила. Дни, които биха могли да прекарат заедно, но не го сториха. Дни, които биха могли да запълнят с любов!

Престана да я обича в момента, в който намрази себе си.

Този процес започна при реката Сумчун, сега предстоеше неговият финал… Мариана умираше, а той не можеше да направи нищо за нея. Разделяше ги бездънна пропаст… Може би същата онази, която ги беше разделяла през последните три години, но този път придобила реални измерения… Той не можеше да е близо до нея, но някой друг очевидно беше заел мястото му. Кой?

Една ръка се протягаше към неподвижното й тяло. Нима ще я блъсне в пропастта? Забеляза как скалната маса под нея леко помръдва… Ех, ако можеше да извърне очи и да го види! После в ушите му блъсна тежък тътен…

— Мариана!

Викът му отекна ясно сред затихващия вой на бурята и потъна в пропастта. Тялото на Мариана го последва. Проблесна в здрача, завъртя се като безпомощна мушица под тласъците на ураганния вятър, после изчезна…

Джейк бавно отмести очи от ужасяващата празнота, облятото му в сълзи лице се извърна към отсрещния бряг, пръстите му несъзнателно драскаха в калта. Край тънка бреза на самия ръб на насрещната скала се надигна неясна фигура. Изтегли се на безопасно място и бавно се обърна. Очите им се срещнаха над страховитата цепнатина в земната гръд.

Джейк и Ничиреншу.