Айра Левин
Степфордските съпруги (3)

3

Паркингът на пазара беше почти пълен, но тя намери хубаво място, близо до входа, и това, наред с галещата топлина на слънчевите лъчи и влажния, сладък аромат на въздуха, който пое, като слезе от колата, понамали досадата й от предстоящото пазаруване.

Мис Остриън се зададе откъм входа на магазина — накуцваше и се подпираше на бастуна си. Носеше малък хартиен плик в ръка. На приличното й на „дама купа“ бяло лице се появи приятелска усмивка (да вярва ли на очите си?). Нима се усмихваше на нея?

— Добро утро, мисис Хендри — поздрави я мис Остриън.

Виж ти! Значи черният цвят не бил чак толкова непоносим.

— Добро утро — отвърна мисис Хендри.

— Ето че и март се изниза. Като по пантофки, нали?

— Да, макар че в началото ни накара да обуем туристически обувки.

Мис Остриън спря и я загледа.

— Не сте идвали в библиотеката от месеци. Надявам се, че не сме ви загубили заради телевизията.

— Не, аз не съм привърженица на телевизията — усмихна се тя. — Имах много работа.

— Нова книга?

— Да.

— Много хубаво. Информирайте ме кога ще излезе, за да поръчаме бройки.

— Ще ви информирам. И скоро ще намина. Почти съм привършила книгата.

— Желая ви приятен ден — рече мис Остриън с усмивка и закуцука, подпирайки се на бастуна.

— Благодаря. Приятен ден и на вас.

Ето че осигури една продажба. Дали не беше свръхчувствителна? Може би мис Остриън се държеше хладно и с белите, преди да поживеят тук няколко месеца, за да ги опознае?

Вратите на супермаркета се отвориха пред нея и тя взе една празна количка. По пътеките се нижеше обичайният за събота сутрин парад. Влезе бързо и започна да взема това, от което се нуждае, като се завираше с количката в различните щандове.

— Извинете. Извинете, моля.

Все още я дразнеше начинът, по който пазаруваха тук — едва-едва, плъзгаха се, танцуваха бавно наоколо, като че ли държаха никога да не се изпотят. Дали не се дължеше на това, че всички тук са бели? Дори количките си пълнеха така! Тя можеше да обиколи целия супермаркет, докато те изминат една пътека.

Към нея се приближи Джоана Еберхарт. Изглеждаше чудесно в бледосиньото си палто, силно пристегнато с колан. Имаше хубава фигура и изглеждаше по-красива, отколкото я помнеше Рутан — тъмната й коса блестеше, опъната назад в елегантна прическа. Вървеше бавно и оглеждаше рафтовете.

— Здравей, Джоана — подвикна Рутан.

Джоана спря и я погледна с кафяви, оградени с гъсти ресници очи.

— Рутан! — възкликна тя и се усмихна. — Здравей! Как си?

Устните й бяха свежи и нежно извити като лък, кожата — розова и съвършена.

— Добре съм — отвърна й Рутан с усмивка. — А теб няма защо да те питам. Изглеждаш прекрасно!

— Благодаря. Напоследък се грижа повече за себе си.

— Личи си — отбеляза Рутан.

— Извинявай, че не ти се обадих.

— Няма нищо. — Рутан намести количката си пред тази на Джоана, за да могат да минават хората.

— Исках да ти се обадя — продължи Джоана, — но имам толкова работа вкъщи. Знаеш какво е.

— Няма нищо — повтори Рутан, — и аз бях заета. Почти завърших книгата. Остават ми още една голяма и няколко малки илюстрации.

— Поздравявам те — каза Джоана.

— Благодаря. А ти с какво се занимаваш? Правила ли си интересни снимки?

— А, не — отвърна Джоана. — Вече не се занимавам с фотография.

— Така ли?

— Да. Не съм особено талантлива и губех много време. Реших, че мога да го използувам по-добре.

Рутан я загледа.

— Ще ти се обадя тези дни, като посвърша работата — продължи Джоана с усмивка.

— Но с какво друго се занимаваш освен с домакинство? — запита Рутан.

— Всъщност с нищо друго. Домакинската работа ми е достатъчна. Преди смятах, че трябва да имам и други интереси, но сега съм по-спокойна и по-щастлива. Семейството ми също е по-щастливо. Това е важното, нали?

— Да, може би е така — каза Рутан.

Погледна количките, които държаха. Нейната — пълен хаос, на Джоана — спретнато подредена.

— Все пак можем да отидем да обядваме заедно — каза тя, загледана в Джоана. — Още повече, че свършвам книгата.

— Може. Радвам се, че те видях.

— Аз също.

Джоана отмина усмихната, спря, взе кутия от рафта, огледа я и я нагласи в количката си. Сетне се отдалечи по пътеката на супермаркета. Рутан постоя и я погледа, обърна се и тръгна в обратна посока.

Не можеше да седне да работи. Крачеше назад-напред из малката стая, гледаше през прозореца как Чики и Сара си играят с момичетата на семейство Кохейн, разлистваше купчината завършени илюстрации, които й се струваха далеч не толкова забавни и добре направени, както смяташе преди.

Когато накрая успя да поработи върху илюстрацията на Пени на кърмата на кораба, беше станало пет часът. Слезе в кабинета.

Ройъл седеше и четеше „Мъже на групи“, краката му, обути в сини чорапи, бяха на възглавничката.

— Свърши ли? — запита той.

Беше закрепил рамките на очилата си с лейкопласт.

— По дяволите, не. Току-що започнах.

— Как така?

— Не знам. Нещо ме смущава. Слушай, ще ми направиш ли една услуга? Тъкмо ми потръгна и искам да продължа да работя.

— За вечерята ли става дума?

Тя кимна.

— Заведи ги в пицарията или в „Макдоналдс“.

— Добре — рече той и взе лулата си от масата.

— Искам да свърша. Иначе няма да се чувствувам добре в събота и неделя, когато ще сме сами. — Той остави книгата отворена на коленете си и взе прибора за чистене на лула от масата.

Понечи да тръгне, но спря и го погледна.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

Той чистеше лулата с въртеливи движения.

— Разбира се, — отвърна той. — Работи спокойно. — Погледна я и се усмихна. — Нямам нищо против.