Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pojken med guldbyxorna, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Антоанета Приматарова-Милчева, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2011)
Издание:
Макс Лундгрен. Момчето със златните панталони
Редактор: Стоян Кайнаров
Редактор на издателството: Добринка Савова-Габровска
Художник: Борис Бранков
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Костадинка Апостолова
Коректор: Цветелина Нецова
ДИ „Отечество“, София, 1985
ДП „Балкан“, София, 1986
История
- — Добавяне
Трета част
1
Преди да продължа и завърша този разказ за момчето със златните панталони и неговата участ, искам да изложа някои от мислите, които Матс Нилсон сподели с мен онази нощ в Париж.
Дълго след като той завърши разказа си, двамата седяхме умълчани, а над Париж бавно се зазоряваше.
— Правилно постъпих тогава — подхвана по едно време Матс. — Защото исках нещо, в което вярвах. Но Токен, баща ми, също имаше право, като твърдеше: не си въобразявай, че някой ще остави току-така да му вземат парите. Пък ако ще и милиони да има, човекът е по-лош и от звяр. Това е нещо, което никога няма да преодолеем, тъй казваше Токен.
И имаше право — продължи Матс. — А аз се заблуждавах в още нещо. Въобразявах си, че със златните си панталони мога да променя целия свят. Всъщност нямах представа какъв е той. Да промениш света, означава да промениш хората. А това не се постига с пари. Възможно е да подобриш живота на хората, което също не е без значение, но тях самите не би могъл да промениш с пари.
Щастлив съм все пак, че навремето не подозирах всичко това. Щастлив съм заради някогашната си вяра, че светът може да се промени, а хората — да се извисят до образа, който градим за тях в мечтите си.
Ако обаче — продължи Матс и снижи глас, сякаш се боеше някой да не ни подслушва — знаех това, което знам сега, щях да искам от Токен да настоява в писмата си у децата от нашите училища да се изгражда преди всичко представа за истинската същност на човека. Бих желал те да видят хората в истинската им светлина, такива, каквито са: безогледни, себични, нечестни, лицемерни, но понякога и добри или най-малкото доброжелателни, снизходителни, жертвоготовни, ти сам знаеш.
Децата би трябвало да разберат, че някои хора убиват други, унищожават с бомби села и градове, изтрепват цели народи в името на някакви глупави идеи или за да могат някои, които и без това не са зле, да си подсигурят още по-охолен живот. Те би трябвало обаче да знаят, че има и други хора, които градят и се борят да спрат насилието, убийствата, войните. А накрая би трябвало да им се каже и колко лесно добрите могат да станат лоши и лошите — добри. Защото аз съм убеден, че няма по-добри и по-лоши. Всички са в крайна сметка хора. Затова е важно всеки да познава същността на хората, тъй че в каквито и превъплъщения да му се явява човекът, винаги да може да го познае.
Във всеки възрастен човек се спотайва дете. Повдига се на пръсти и попоглежда през очите му. И това, което вижда, го плаши, но си мълчи: нали има закрилата на възрастния. А аз искам да го накараме да говори, поне понякога.
Матс Нилсон замълча. Погледна ме почти свенливо. После се усмихна.
— Тук в Париж също има приют за деца-сирачета — каза той. — Приютът на Свенсонови. Отбивам се понякога там и се любувам на децата. Сред тях има едно дребно, пълничко хлапе, голям алармаджия и бърборко, дребничко, пълно и русокосо момченце. Всеки път, когато изляза от приюта на улицата, прихвам в смях. Винаги така съм си представял Токен като дете.