Елизабет Лоуел
Треска (9)

Девета глава

Лайза въздъхна и грижливо разпра ситните бодове, над които бе прекарала последния един час, шиейки финия ленен плат. Тя беше мислила за Рей повече, отколкото за правилното притягане на конеца. В резултат шевът беше прекалено стегнат и бе набръчкал еластичната материя. Тя търпеливо приглади парчетата с пръсти и още веднъж тропоса ризата по дължина, като по този начин съедини двете части, за да може да направи окончателния шев със ситни бодове. Беше се упражнявала много пъти на отделни парчета плат, за да постигне идеалните шевове на старата риза на Рей, каквито бяха, преди да я разпори. Спретнатите тегели я бяха очаровали — никъде по ризата не можеше да се види набръчкан шев. Тя искаше и новата риза да бъде същата и да няма нищо неизпипано нито от лицевата, нито от опаковата страна.

Трябваше да я изработи идеално, колкото и усилия да й струваха шевовете. Времето, което това щеше да й отнеме, за нея не беше проблем. На ливадата на Макол времето не съществуваше, а просто между планинските върхове тържествуваше слънчевото ясно лято. Ако не бяха тревите, които растяха и които тя предано регистрираше на всеки седем дни с фотоапарата си, нямаше да забележи хода на времето. Лятото за нея беше поредица от дълги, сладки интермедии между появяванията на Рей в сиянието на ливадата, възседнал силния си черен кон.

Мисълта за растящата трева напомни на Лайза, че трябва да прегледа импровизирания си календар. Тя погледна към перваза на единствения прозорец на хижата. Там бяха наредени шест камъчета. Днес трябваше да сложи седмото. Беше дошло време пак да прави снимки. Освен това, слънцето беше започнало да преминава през прозоречната рамка, което означаваше, че преваля пладне. Ако не се захване със задълженията си, на ливадата можеше да се появи Рей и да я завари, като му шие ризата. А тя не искаше това да стане. Искаше новата риза да бъде пълна изненада.

Мисълта колко много ще се зарадва Рей на ризата я накара да се усмихне. Щеше да му олекне и да изпита щастие, че може вече да я покани на танците, организирани от шефа Мак. През последните седмици имаше няколко случая, когато той се опитваше да й каже нещо, но се отказваше, сякаш не можеше да намери думи. Подозираше, че се опитва да я покани на танците или пък да й обясни, че няма да му е удобно да отиде със старите си износени дрехи. Последният път, когато заговори за това и пак не му достигна смелост, тя се опита да му каже, че за нея няма никакво значение дали дрехите му са скъпи или износени и че й стига да бъде с него, но той не я остави да довърши мисълта си. Беше прекъснал думите й с жадна целувка и скоро тя забрави за всичко, пламнала от треската, която обхвана тялото й.

Споменът за любенето с Рей накара ръцете й да затреперят. Тънката игла се изплъзна от пръстите й. Тя я взе, пое си дълбоко въздух и реши, че ще е по-добре да остави вече ризата. Можеше да се убоде и да изцапа с кръв финия светъл плат.

Стресна я далечно изпръхтяване на кон. Тя се изправи притеснено и видя с разочарование, че по пътя откъм долината идваха двама ездачи вместо един. И макар единият от конете да беше тъмен на цвят, тя веднага разбра, че ездачът не е Рей. Когато той идваше на ливадата, винаги беше сам. А когато пък дойдеше, независимо за колко време, никой друг не се появяваше.

Тази мисъл накара Лайза да застине — започваше да се пита защо Рей беше толкова самотен. Ласитър обикновено идваше с Джим. Понякога Блейн, заедно с Шорти или някой друг от помощниците, се появяваха с филми и продукти, или пък просто гледаха с надежда към огъня. Всеки път каубоите стояха само колкото да я навестят и да хапнат, след което докосваха шапките си за довиждане и си тръгваха, като че ли усещаха, че някъде около ливадата Рей нетърпеливо ги чака да си отидат.

А Лайза нетърпеливо се надяваше той да дойде.

— Хей, Лайза! В хижата ли си?

— Ей сега излизам, Ласитър — извика тя и набързо прибра ризата в гардероба.

— Искаш ли да стъкна огъня?

— Ще ти бъда благодарна. Още не съм обядвала. А вие с Джим?

— Ние винаги можем да хапнем от твоя хляб — отвърна й Джим.

Лайза бързо излезе на верандата и веднага спря колебливо, защото и двамата я гледаха някак особено.

— Да не се е… случило нещо? — попита ги тя.

Ласитър свали шапката си с жест, който наподобяваше поклон.

— Съжалявам. Не искахме да се получи, че те гледаме невъзпитано. Ти винаги си ходила с вдигнати плитки, а сега косата ти е разпусната и блести. Божичко, каква коса! Сигурно, когато Бог е създал Ева, тя е изглеждала точно като теб.

Лайза се изчерви, изненадана от неприкритото възхищение на Ласитър.

— О, благодаря ти. — Тя несъзнателно вдигна ръце, хвана косата си и я усука като дебело въже, което зави във вид на спирала и го закрепи на темето си с две полирани дървени пръчки.

— Недей да скриваш заради нас цялото това великолепие — каза Ласитър.

— Нямам друг избор, щом ще трябва да готвя на огъня.

— Имаш право — съгласи се той и сложи шапката на главата си. Не откъсваше поглед от блестящите златно бели кичури, които се скриха в гладката спирала на импровизираната й прическа.

— Тъй да бъде. Амин — обади се Джим. — Дългата коса и огъня са две несъвместими неща. Шефът Мак не би ни простил, ако ти се случи нещо лошо.

Лайза застина в момента, в който закрепваше косата си.

— Шефът Мак ли?

Ласитър погледна с укор към Джим, а след това се обърна към Лайза.

— Шефът Мак винаги се интересува от здравето на хората, които работят за него. Той специално ни поръча да се грижим за теб, тъй като си сама на това безлюдно място, а си така малка и безпомощна.

— О! — Лайза премигна. — Няма нужда, но много мило от негова страна.

— Извинявай — възрази й Джим, — но съвсем определено има нужда. Всички ние, помощниците, които работим за шефа Мак, вземаме присърце заръките му, особено пък Рей. Той сигурно напоследък идва да те наглежда почти всеки ден.

Лайза се изчерви и сведе очи надолу, като видя многозначителните погледи, които си размениха двамата каубои.

— Момчетата и аз си мислим, че той май започва да си пада по теб — продължи Джим, като не обръщаше внимание на строгите погледи на Ласитър. — Истинско чудо би било, ако е така, като го знам какъв саможивец е и тем подобни. Е, бас държа…

— Нали каза, че си гладен — прекъсна го Ласитър.

— … можем да се надяваме да те видим на танците, нали — заключи Джим с широка усмивка.

Лайза усещаше, че я закачат, но не можеше да отгатне накъде бият. Разбираше единствено задоволството на Джим да види „саможивец“ като Рей да покани жена на танци.

— Не се надявай Рей да ме покани — разочарова го Лайза, като се насили да се усмихне. Тя слезе от верандата и дойде между двамата мъже. — Както каза, той е саможивец. Освен това не всеки има пари за дрехи за вечеринки.

— Какво искаш да кажеш? Шефът Мак има достатъчно пари да… О, Ласитър! Защо ме настъпваш по крака?

— Съмнявам се — измънка Ласитър. — Заслужаваш да те настъпя и по двата крака заради голямата ти уста.

— Какви ги мелиш, по дяволите… — Изведнъж разпаленото лице на Джим се озари от това, че проумя думите му. — О! Добре де, ти приказвай. Ама има ли смисъл от една закачка, ако не я попресолиш?

— Единствената закачка, която трябва да ти е в акъла, е Големият Мак да не те закачи с юмрука си. Чат ли си? — Ласитър хвърли бърз поглед към Лайза, която се бе навела над огъня и го разръчкваше. Той се сниши към Джим и му заговори тихо: — Слушай, човече. Ти по-добре стой далеч от ливадата, докато шефът Мак си играе играта. Ако му развалиш удоволствието, ще трябва да си търсиш някакво друго пасбище, за да си развяваш коня. А какво ще каже Бетси, ако трябва бебето, което чакате, да го ражда по пътя?

— Добре де, приказвай ти — притеснено отговори Джим. — Ако човек прекалено дъвче една и съща шега, въобще не е смешно.

— Това е проблем на шефа. Твоят е да си държиш устата затворена, освен когато я тъпчеш с ядене.

Мърморейки под носа си, Джим се упъти след Ласитър към огъня.

 

 

По цялото бюро на Рей бяха разхвърляни документи. На всеки от тях имаше малък жълт квадратен стикер, прикачен към много по-големия бял лист на документа. Жълтите листчета съдържаха детайлни инструкции какво трябва да бъде направено. Той се взираше в една от малките прилепени хартийки. Ядосан, че не може да разчете собствената си забързана бележка, изруга. Грабна ново листче от малките жълти стикери и започна да пише.

Химикалката му се беше свършила. С отвращение той я запрати в металното кошче за отпадъци с такава сила, сякаш щеше да го продъни.

— Първата ми работа тази есен е да си наема счетоводител — мърмореше той. — Трябваше да го направя още преди години.

Но не беше го направил. Той бе решил да се справя с всички дейности от бизнеса на ранчото самостоятелно. Така никой не можеше да каже, че Едуард Райън Макол III не е спечелил богатството си сам. За жалост, възстановяването на ранчото, което беше почти развалина, когато го получи, му отне много време. Никога досега не беше се притеснявал, че стопанисването на ранчото не му оставя време за личен живот. Жените, които почукваха на вратата му, не го откъсваха от работата му за по-дълго, отколкото беше нужно за задоволяването на един естествен физически порив. Поддържането на връзки със семейството му също не го привличаше особено в действителност, безкрайните лекции на баща му за необходимостта от продължаването на династията Макол бяха истинска пречка за чести семейни визити от страна на Рей.

Той изгледа свирепо книжата. Питаше се дали просто да не вдигне слушалката и да си наеме счетоводител, както би поръчал например половин тон овес. Защо да се мъчи с интервюта, проверка на препоръки и всички останали формалности, които отнемат време, само и само за да избегне ангажирането на първия попаднал счетоводител? Просто избира едно име, грабва телефона и след няколко минути излиза от офиса с решен проблем. Девил сигурно вече наднича над оградата, изпълнен с нетърпение да се появи неговият ездач.

Но Рей нямаше да се появи. Ако не въведе в компютъра поне част от данните от книжата, натрупани пред него, сметките на ранчото щяха да се объркат така, че той никога нямаше да ги оправи — дори и през есента, когато щяха да се занижат дни, през които нямаше да му остава да прави нищо друго, освен да работи в ранчото.

Намръщен, Рей прогони мисълта за края на лятото. Той никога не си представяше, че нещата имат край, когато биваше на ливадата с Лайза. Там времето не съществуваше. Сякаш Лайза винаги е била там, винаги щеше да бъде там, изчезваше миналото, изчезваше бъдещето, имаше само лято — изначално тържество на природата, което не знае що е време. Също като Лайза. Тя притежаваше някаква освободена от времето, първична нагласа, която беше както привлекателна, така и непреодолима. Навярно това беше нейният дар да се радва на живота. Навярно това се дължеше просто на умението й да живее за мига, да отдаде цялото си внимание на всяка минута заедно с него. Нямаше вчера, нямаше утре, имаше само безкрайно, искрящо настояще.

Но лятото щеше да свърши. Рей го съзнаваше, макар че когато беше с Лайза, не му се вярваше. А когато не беше на ливадата, всичко изглеждаше различно. Отдалечеше ли се оттам, изпитваше угризения на съвестта, задето не е казал на Лайза, че не е просто бедно облеченият помощник без минало и бъдеще, а собственикът на имението Макол. Но щом кракът му стъпеше на ливадата, всякакви мисли кой е и какъв е, които му идваха в подножието на хълма, просто избледняваха пред ослепителната светлина, наречена Лайза. Независимо дали е положил глава в скута й и говори за животните, хората и смяната на сезоните, или е проникнал дълбоко в нея и чувства как страстните й викове пронизват върховния му унес, при Лайза той намираше онова спокойствие, което надхвърля обикновените граници на времето и пространството.

Ето защо думите му засядаха в гърлото и отказва ха да му се подчиняват, щом понечваше да й каже цялото си име. Всеки пореден път, когато бяха заедно, близостта между тях ставаше все по-ценна, до този момент тя беше придобила такава изключителна стойност, че не можеше да се изрази с думи. Ако й кажеше кой е, той щеше да загуби нещо, което е неоценимо. Тя ще започне да гледа на него като на Едуард Райън Макол III, вместо на един каубой на име Рей. В мига, в който научи кой е той, времето отново ще придобие своите обичайни измерения. Това щеше да се случи доста скоро, в края на лятото, когато тя ще си отиде и ливадата пак ще остане пуста.

И той щеше да бъде опустошен.

Ето защо няма да й кажа. И така, и така губя. Всеки изминал ден, през който не й казвам, е откраднат от времето. Лятото ще свърши скоро, но ще бъде пълноценно до последната възможна секунда.

Телефонът звънна и прекъсна мислите на Рей. Когато посегна към слушалката, той погледна часовника и си даде сметка, че бе прекарал половин час, втренчен в книжата на бюрото си, но изпълнен с размисли за ливадата и за жената, която не знае що е време. Жаждата да бъде с Лайза го прониза с изненадващо силна болка като нож, забит в тялото му.

По дяволите сметките на ранчото. Имам нужда да бъда с нея. Толкова малко време ми остава.

Телефонът звънна за четвърти път.

— Ало — отговори Рей.

— Божичко, как излая! Трогателно би било да науча, че дори и хапеш.

— Здравей, сестричке — усмихна се той. Синди бе единствената от неговото семейство, чиито позвънявания бяха винаги добре дошли. — Докъде стигнахте с най-новия ти приятел?

— Смешно, братко. Смешно се развиха нещата.

— Толкова бързо, а?

— Дори по-бързо, отколкото очаквах. Още преди да поръчаме вечерята, той насочи разговора към семейството ми. Между другото, тогава аз се представях с моминското фамилно име на мама. Така че за него бях Пепеляшка, Райън, и понеже бях пийнала…

— Пепеляшка? — прекъсна я Рей, като се разсмя.

— Ами да! Едно толкова необикновено име звучи по-убедително, нали?

— Имаш право.

— Това ми бе необходимо, за да го забода на таблото при другите насекоми от моята колекция — каза тя потиснато. — Те стават все по-красиви, но между тях вече няма честни.

Рей изсумтя. Той знаеше, че „те“ бяха ловците на богатство в обществото. По принцип презираше всички подобни хора, но към мъжете от тази порода изпитваше особена ненавист.

— Ела да живееш при мен, Пепеляшке. Ще ги проучвам вместо теб. Мога да надушвам сметкаджиите от десет километра разстояние.

— Де да можеше и татко.

— Все с това ли се занимава?

— С лопати ги рине.

— Не ми разказвай. Нека аз сам да позная каква ми търси — предложи Рей. — Висока, брюнетка, бюст 105, талия 64, ханш 100, особената й дарба се състои в намирането на дрехи, които й отиват.

— Кога се запознахте? — запита Синди.

— Въобще не съм се запознавал.

Настъпи мълчание, след което последва горчив смях.

— Да, разбира се, излиза, че е доста предсказуем, нали?

— Нищо чудно. Майка ни беше висока, чернокоса и красива. Той още я търси.

— В такъв случай би трябвало да добави и коефициент за интелигентност към данните от картотеката си — пое сарказма му Синди. — Доброто телосложение не предполага непременно висок интелект.

Рей се засмя беззвучно. Сестра му беше копие на покойната им майка — висока, брюнетка, закръглена и много интелигентна.

— От което следва? — продължи Синди.

— Следва какво?

— Уместен въпрос. Когато си готов с отговора, знаеш телефона ми.

Смеейки се, Рей се оттласна на стола си с колелца и вдигна небрежно краката си с каубойски ботуши върху книжата. Хрумна му, че двете момичета биха се разбирали. Но тази мисъл го накара да се усмихне, защото Синди никога нямаше да има възможността да се запознае с Лайза.

— … момичето, с което живеех в една стая в колежа. Помниш я, нали? Сюзан Паркър.

— А? — разсеяно попита той.

— Райън, мили братко, чудовище на детските ми години, това беше просто едно позвъняване за събуждане. Събуди се. Стягаш се за сбор, вечеринка или нещо такова само след една седмица. Танци. Нали така?

— Точно така — засмя се той.

— Ще дойда в ранчото ти след една седмица — продължи Сидни, като говореше бавно, ясно, сякаш брат й не беше способен да разбира английски, когато се говори нормално. — Ще доведа със себе си едно момиче, което се казва Сюзан Паркър. Заедно следвахме в колежа. Живеехме в една стая. След дипломирането си спечели неприлично много пари, като се усмихваше на фотографите, облечена в най-отвратителните дрехи, създадени някога от дизайнери-женомразци. Ама ти слушаш ли ме?

Вътрешната сигнална система на Рей премина в състояние на пълна бойна готовност.

— Красива и богата, така ли?

— Да.

— Да, ама не. Ти си добре дошла по всяко време, Пепеляшке, но зарежи торбата си с хитрости как да ме сватосаш.

— Искаш да кажеш, че приятелките ми не са добре дошли в твоето ранчо?

Рей отвори уста да я среже, но се спря, усетил поражението си.

— Синди, ти си ми любимата сестричка и освен това…

— Съм единствената ти сестра — вметна иронично тя.

— Няма ли да си заключиш устата?

— Добре, щом ме молиш толкова любезно, ще се радвам да…

— Синтия Едуина Райън Макол, ако не…

— Млъкнеш… — продължи Синди от негово име, точно на място.

Рей въздъхна.

— Синди. Моля те. Без сватосване. А?

Настъпи кратка пауза, последвана от въпроса й:

— Ти май говориш сериозно?

— Да.

— Да не би най-после да си намерил някоя?

Рей сви устните си от огорчение и не й отговори.

— Райън?

— Заповядай на танците. Вземи със себе си госпожица не знам коя си, ако това ти доставя удоволствие. Дори ще бъда учтив към нея. Обещавам.

— Какво представлява тя?

— Дявол да го вземе, Синди, тя е твоя приятелка, а не моя. Откъде да знам?

— Не. Не, Сюзан. Оная, която си намерил.

Рей затвори очи и си представи как изглеждаше Лайза, заспала на ливадата, с огряна от слънцето коса като златен водопад.

— Името й е Жена с главна буква… и тя не съществува — промълви Рей замислено. — Всъщност съществува. Но живее извън времето.

Настана дълго мълчание, след което Синди първа заговори:

— Не разбирам. Не знам дали да се радвам за теб. Защото гласът ти звучи някак… тъжно.

— Можеш да се радваш. Сега разбрах какво е да бъдеш обичан заради теб самия. Тя мисли, че съм просто каубой със закърпени джинси и оръфани маншети, и пет пари не дава за това. Отнася се към мен, като че ли съм изсипал диаманти в ръцете й, а аз нищичко не съм й подарявал.

— Освен себе си.

Рей затвори очи.

— Което не е бивало достатъчно за другите жени.

— Или мъже — добави Синди със заглъхнал глас, защото си спомни собственото си болезнено откритие, че именно парите й, а не самата тя, бяха привлекли мъжа, когото бе обичала. — Радвам се за теб, Райън. Дори и да не трае дълго, радвам се за теб. Нямам търпение да се запозная с нея.

— Съжалявам, сестричке. Това просто не влиза в пасианса.

— Няма ли да бъде на танците? О! Естествено, че не. Тя не знае кой си. Дяволска работа!

Той се усмихна въпреки болката, която го дълбаеше.

— Тя не би могла да дойде, дори ако аз можех да я поканя. Защото няма пари да си купи едно свястно джобно ножче, камо ли нещо толкова безполезно като рокля за танци. Дали е с джинси на кръпки или цялата в коприна, за мен е без значение, но аз по-скоро бих си отрязал ръцете, отколкото да я накарам да се почувства не на мястото си.

— Ами купи й рокля. Кажи й, че си спечелил на покер.

— Тогава тя ще ми предложи с тези пари да си взема нова риза — и ще го мисли от сърце.

— Боже Господи! Да не кандидатства за светица?

Рей си помисли за физическото удоволствие, което Лайза изпитваше от неговото тяло и за усещането си от влажната й уста и парещия й език, с който го опознаваше.

— Светица ли? Нищо подобно. Тя е просто твърде практична, за да харчи пари за дреха за една вечер, когато приятелят й е толкова беден, че не може да си купи нова всекидневна риза.

— Искам да се запозная с нея.

— Съжалявам. Лятото ще свърши съвсем скоро, както знаеш. Обичам те, сестричке, но не до там, че да жертвам от времето си с нея дори един час, просто за да задоволя любопитството ти.

Синди измърмори нещо, което Рей предпочете да не чуе. После въздъхна.

— А как изглежда?

— Ласитър ми каза преди няколко часа, че Ева трябва да е изглеждала като нея при сътворението на света.

Това, което Рей пропусна да добави, беше, че едва не разкраси физиономията на Ласитър задето си е позволил да загледа Лайза.

— Ласитър ли е казал това? И той е една божа кравичка… Тогава тя наистина трябва да е покорителка на мъжките сърца.

— Той го каза повече от уважение, отколкото от свалячество.

— Ха-ха! Как ли пък не! Ако вярваш в това, май ще се наложи да ти преизчисляват коефициента за интелигентност, брат ми. За Ласитър свалячеството е начин на живот.

— Не съм казал, че е било само от уважение. Тя просто излъчва невинност, която парира обичайните маниери на Ласитър.

Синди се разсмя.

— Това го вярвам. Само една истински невинна душа не би могла да прецени какво представляваш. Къде е живяла досега — да не би в Тимбукту?

— Да, там, но и на други места.

— Като например?

— Тя пътува по целия свят.

— Богата туристка? Тогава как така не можа да отгатне социалното ти положение?

— Синди, аз не съм…

— Не е честно — прекъсна го тя. Не искаш да ми кажеш как изглежда, не искаш да ми кажеш името й и не искаш да ми кажеш къде живее.

— Но нали ти казах. Живее някъде извън времето.

— Тогава къде се срещаш с нея?

— Там.

— „Някъде извън времето.“ — Синди замълча, а после попита замечтано: — Как е там — извън време то?

— Не съществуват думи…

За няколко мига Синди зажумя и просто държеше слушалката, като се бореше с вихрушката от чувства, предизвикани от сладко-горчивото признание в гласа на брат й.

— Боже мой, Райън. Ти би трябвало да си щастлив, а гласът ти звучи толкова… унило.

— Зимата се задава, малка сестричке. Още преди края на седмицата се очаква да падне убийствена слана в планинските райони. Лятото ще бъде много по-кратко тази година.

— И ще ти липсва ходенето на твоята ливада, така ли? — попита Синди, защото знаеше какво спокойствие намира Райън във високата ливада, която нарочно беше оставил да възвърне дивото си състояние.

— Да. Ще ми липсва ходенето на моята ливада. — Сивите очи на Рей изведнъж се загледаха към върха, който се извисяваше над ливадата Макол. — Това ме подсети нещо. Трябва да занеса горе една пачка с фотокасетки, преди да се мръкне.

— Разбирам от намеци, особено ако са поднесени деликатно като с каменарски чук. Довиждане до следващата събота.

— Ще те чакам с нетърпение — приключи Рей. Но докато говореше, той гледаше към планината. Остави слушалката, грабна чантата с фотокасетите от шкафа и с широки крачки се запъти към обора. Имаше чувството, че времето лети безпощадно бързо и отнема все повече от неочаквано споходилото го лятно щастие. Това чувство се разрасна и се превърна в страх.

Нещо се е случило. Или е обидена, или е открила кой съм. Нещо не е наред. Не е наред.

Чувството за някаква надвиснала опасност все по вече обземаше Рей, докато се изкачваше по стръмния път. Изпълнен с нетърпение, той пришпорваше Девил, като поставяше на изпитание бързината и издържливостта на коня. Когато прелетя през горичката от трепетлики, която свършваше до сами хижата, се оказа, че Лайза не го чака край огъня. Смушка Девил, за да го насочи към отвореното място на ливадата, откъдето оградата се извиваше красиво по продължение на цялото пространство.

С ъгълчето на окото си Рей улови някакво движение. Към него тичаше Лайза. На лицето й се четеше радост. Той слезе от Девил, втурна се към нея и я взе в прегръдките си. Започна да я гали по косата, като я отвърза и разпусна. Зарови лицето си в лекия златно-сребърен облак и хвана ръката й, опивайки се от нейната топлина, която сякаш му казваше, че лятото никога няма да свърши.