Андреа Кейн
Замъкът на мечтите (1)

Пролог

Йоркшир, Англия, юни, 1816

Събуди я собственият й вик.

Каси се изправи рязко в леглото. Сърцето й блъскаше лудешки в гърдите, а нощницата й бе прилепнала към потното тяло. Огледа трескаво стаята, опитвайки се да намери сигурност в познатите вещи, в семплите мебели от орехово дърво и дори в сенките на нощта. Облиза пресъхналите си устни и обви раменете си с ръце. Ала студът и страхът не изчезнаха. Тялото й се разтърси от познатите тръпки. Зъбите й затракаха. „Ти си в безопасност, Каси, в безопасност си.“ Продължаваше да си повтаря тези думи като отчаяна молитва, докато се опитваше да прогони обзелия я ужас.

Откакто се помнеше я измъчваше един и същ кошмар: ужасният преследвач, безкрайната бездна — образите не се променяха, а страхът бе непреодолим.

Трябваше да избяга.

Каси се облече набързо в тъмното, като сграбчи от скромния си гардероб първата рокля, която й попадна. Миг по-късно тя вече слизаше по стълбите и излизаше през вратата на малката къща.

Нито за миг не се поколеба къде да отиде. Имаше само един другар, само един успокояващ балсам за болката и самотата й.

 

 

Брейдън стоеше неподвижно на морския бряг на Скарбъро, безчувствен към студения юнски вятър, който духаше откъм Северно море и разрошваше гъстата му коса. Омразно видение изпълни съзнанието му — Абигейл в обятията на Грант — и той стисна очи, опитвайки се да прогони мъчителния спомен. Пое с пълни гърди студения морски въздух. Силен гняв изпълваше цялото му тяло.

Той не бе насочен към Абигейл, защото тя не означаваше нищо за него, нито пък бе означавала някога. Годежът им бе само един фарс, делова сделка, сключена от родителите им още когато Брейдън е бил на дванайсет години, а Абигейл бебе. Семействата Шефилд и Девън бяха въодушевени от бъдещия съюз, който щеше да обедини богатствата и благородното им потекло.

Но надеждите им не се сбъднаха.

Брейдън израсна и се превърна в независим и силен млад мъж, невероятно красив, но напълно безразличен към изключителния си външен вид, както и към богатството и високото си обществено положение. Той бе човек с много строги морални принципи, бе безкрайно почтен към останалите и очакваше в замяна същата лоялност.

Абигейл бе разглезена, глуповата млада жена, разкъсвана от суета и алчност.

Когато тя навърши необходимите години за сключване на брак, Брейдън вече бе наясно, че няма никога да бъде щастлив с нея, нито пък щеше да я обича някога.

Брейдън изруга тихо, взе един камък, хвърли го в морето и проследи с поглед как водната бездна го погълна.

Беше едва на четиринайсет, когато откри удоволствията на плътта и оттам насетне изпита всички страсти в обятията на безкрайна върволица от нетърпеливи и празноглави жени. Те можеха да се разделят на две групи: едните, които искаха да споделят леглото му заради сексуалното му излъчване и мъжка сила, и другите, които жадуваха за богатството и титлата му. Не бе тайна към коя категория принадлежеше Абигейл — тя копнееше за завидното положение в обществото, което щеше да й осигури бракът с херцога на Шърбърг.

Всъщност Брейдън не изпитваше към Абигейл Девън нищо, освен презрение. Но тъй като бе реалист и смяташе за свой дълг да осигури наследник на Шърбърг, сериозно обмисляше дали да не изпълни желанието на родителите си и да се ожени за Абигейл.

Докато не я свари с Грант.

Тогава младият херцог откри, че има неща, които дори той не би могъл да принесе в жертва. Можеше да захвърли на вятъра любовта и грижовността, нежността и взаимното разбиране, но не и почтеността и верността. Това бяха много по-важни и неотменни неща, задължителни за един брак.

Брейдън прокара ръка през смолисточерната си коса и усети малки водни капчици, вероятно от мъглата. Не бе забранил на Абигейл да вкусва от удоволствията на любовта. Знаеше, че е била с други мъже, всъщност с доста други мъже. Не бе такъв лицемер, че да й забрани насладите, на които самият той се радваше. Според него сексът бе едно от малките удоволствия, достъпни за английската благородническа класа.

Но не и с най-добрия му приятел — това бе предателство, което не можеше да понесе.

Брейдън закрачи по брега, опитвайки се да овладее гнева си. Изглежда приятелството бе също тъй ефимерно както любовта — две илюзии, които съществуваха единствено в измисления свят на поетите и в сърцата на мечтателите.

Почувства как студът го сковава и обвива душата му в мраз. За миг си спомни родителите си. Докато бяха живи, те не бяха изпитвали към него дълбока обич. При все това, тяхното съществуване му даваше известно чувство за идентичност и познание за самия него, които сякаш изчезнаха със смъртта им.

Чувстваше се невероятно самотен. В крайна сметка се бе оказало, че разполага единствено със себе си. Ни повече, ни по-малко.

Но когато чу зад гърба си силен лай, той се сети, че всъщност не бе съвсем сам — имаше един верен другар. Извърна се и погледна надолу към малката пухкава кафява топка на бели петна, която подскачаше, и се опитваше да го настигне.

— Какво има, малки приятелю? — попита Брейдън.

Наскоро роденото и още без име кученце, бе потомък на Хънтър, любимата ловджийска хрътка на херцога. Двумесечното пале подрипваше весело и се наслаждаваше на първата си вечерна разходка. То така се бе увлякло в опитите си да го настигне и бе толкова тихо, че Брейдън съвсем бе забравил за присъствието му. Херцогът изведнъж се стресна, като видя как кученцето се напрегна, наклони глава, а после я изправи и излая яростно, сякаш предупреждаваше за някаква непозната опасност.

— Почакай! — Брейдън забърза напред, загрижен за безопасността му.

Звънливият смях дойде така неочаквано, че в първия миг Брейдън реши, че е плод на въображението му. Спря и огледа тъмния и пуст бряг. Лек и мелодичен, смехът отново разцепи нощната тишина, но този път прозвуча по-близо и бе последван от лая на кученцето.

— Кой е там? — обърна се Брейдън настойчиво към сянката в краката си.

В отговор чу шумолене на плат и различи нечия фигура.

Младият мъж затаи дъх. Пред него стоеше най-възхитителната и пленителна девойка, която някога бе виждал. Дивната й разрошена коса бе тъмна като нощта, а кадифената белота на кожата й бе в удивителен контраст. Имаше фини черти и огромните й, кръгли, оградени от гъсти черни мигли очи, отразяваха синьо-зеления цвят на недокоснатите морски глъбини. Чисти и бездънни, те се взираха в него със смесица от любопитство и лека тревога.

Накрая любопитството надделя.

— Здравей — изрече тя с мелодичен, ясен глас, който затрептя в студения въздух, разпръсквайки ореол от топлина. Малкото кученце, недоволно, че не му се обръща внимание, задърпа настойчиво края на роклята й.

— Здравей — усмихна се Брейдън.

— Кой сте вие? — попита тя прямо и без преструвки.

— Името ми е Брейдън. А сега мога ли да попитам за твоето?

Тя пренебрегна въпроса му и наклони глава.

— Само Брейдън? Това е доста необичайно. Повечето възрастни имат няколко имена, а доста често и цял куп титли пред тях.

Брейдън се усмихна широко.

— Права си. В такъв случай ми позволи да се представя както подобава. — Той се изправи в целия си ръст от метър осемдесет и пет и изпъна широките си рамене. Стройната му фигура се извиси над дребничката девойка. — Името ми е Брейдън Матю Шефилд, херцог на Шърбърг. Както спомена преди малко, имам още няколко титли, но от скромност ще се въздържа да ги назова.

Дълбокият му поклон бе възнаграден със звучния й смях.

— А с кого имам честта да разговарям? — попита на свой ред и в лешниковите му очи блеснаха дяволити искрици.

Каси усети как сърцето й ускори ритъма си, а сетивата й се изостриха. Непознатото чувство я замая, в стомаха й се разля приятна топлина, която обгърна цялото й тяло. Бе смаяна и едновременно заинтригувана от силното усещане към този тъмнокос красавец, който излъчваше невероятно очарование. Осъзна, че за пръв път през живота си откликва физически на някой мъж. Странно, но и много приятно чувство.

Пое дълбоко дъх и се усмихна, а върху зачервените й страни се появиха две чудесни трапчинки. Спомни си, че той й зададе въпрос, но бе забравила за какво се отнасяше.

— А ти си… — напомни й Брейдън.

— Имате честта да разговаряте с госпожица Касандра Грей, Ваша светлост — отвърна тя, опитвайки се да успокои силните удари на сърцето си. — Нямам титла, с която да се похваля, живея в онази малка къща с изглед към брега. — И тя се извърна, като посочи върха на един стръмен склон.

— Удоволствието е изцяло мое, госпожице Грей. — Брейдън се поклони, целуна ръката й и леко се намръщи на недоволния лай на кученцето, което изразяваше ревността си.

Очите на Касандра се разшириха, но не от престореното благоговение, с което Брейдън обикновено се отнасяше към жените.

— Откъде знаете? — безцеремонно попита тя.

— Да знам какво? — смути се Брейдън.

— Че удоволствието е ваше. Та ние току-що се запознахме. Може да се окажа голяма досадница — заяви с безгрижен тон младото момиче.

Брейдън избухна в смях. Обичайните думи бяха изречени по навик и само едно дете можеше да прозре и изтъкне тяхната абсурдност.

— Отново си права — каза той, възвръщайки сериозния си тон. — Но като се има предвид запознанството ни, дълбоко се съмнявам, че може да се окажеш непоносима досадница. Бих искал дамите, които познавам, да са също така очарователни като теб.

Касандра забеляза разочарованието в очите му и се изненада. Замисли се над думите му, докато почесваше кученцето зад ушите.

— Може би аз съм различна, защото дамите, с които вие се познавате, умеят по-добре от мен да изричат подходящите слова — заяви накрая момичето.

— Може би — съгласи се той, — но не съм сигурен, че това е комплимент за тях — добави великодушно.

Касандра поклати енергично глава, докато продължаваше да гали лъскавата козина на палето.

— О, аз не го казах като комплимент, Ваша светлост. От собствен опит знам, че „подходящите слова“ са всъщност умело замаскирани лъжи.

Брейдън бе смаян.

— На колко години си? — попита той, взирайки се в сериозното й лице.

— На петнайсет.

Брейдън не можеше да каже кое го изненада повече: изумителната й красота и вродената мъдрост, толкова нехарактерна за младо момиче като нея, или фактът, че е излязла сама на разходка толкова късно.

— Петнайсет — като ехо повтори младият мъж.

— Да. Всъщност навърших ги днес — додаде момичето с тъжна усмивка.

— Днес е рожденият ти ден? — повдигна вежди Брейдън. Тя кимна унило и той добави — Би трябвало да си у дома и да празнуваш със семейството си.

Каси се изправи рязко.

— Майка ми е мъртва. А баща ми е… зает.

Погледът му се смекчи.

— Съжалявам, Касандра.

Каси изпъна рамене и вирна гордо брадичка.

— Не е нужно. Свикнала съм сама да се грижа за себе си.

— Виждам, че е така.

Въпреки старата, избеляла рокля и липсата на изискани маниери, Каси излъчваше вътрешно изящество и вродено достойнство — ценни качества, срещани за съжаление толкова рядко у представителките на висшето общество. Възхищение, примесено с някакво по-силно чувство, изпълниха Брейдън и изместиха неотдавнашния гняв. Той погледна силната, горда и пренебрегната млада жена, която стоеше пред него. Тя едва ли подозираше колко много си приличаха.

Погледите им се срещнаха и сякаш някаква искра премина помежду им.

Каси заговори първа, разкривайки пред непознатия мъж, който по някакъв начин й се струваше странно близък, още една своя страна.

— Обичам да се разхождам край брега — каза тя и почувства как краката й омекват под топлия лешников поглед на Брейдън. Извърна се и впери поглед в бурните вълни на Северно море. — Идвам тук, откакто проходих.

Брейдън наблюдаваше нежния й профил.

— Нима? И защо?

Каси замълча за миг.

— Това място ме успокоява — отвърна накрая. — Нещо тук ме кара да не се чувствам самотна.

— Така ли? — слиса се херцогът. — И кое е това нещо?

— Ами всичко. — Девойката изглеждаше озадачена от недоумението му. — Морето, вятърът, през деня слънцето, през нощта — звездите. Те винаги са тук. Независимо от всичко. И никой не може да ми ги отнеме. — Замълча за миг. — Разбирате ли?

Той разбираше вероятно по-добре от самата нея, защото бе живял тринайсет години повече и познаваше коварното непостоянство на живота. Вгледа се в питащите й очи и реши, че може и да греши. Може би не разбираше повече. Може би в крайна сметка не разбираше нищо.

— Да, Касандра — тихо промълви той, сякаш за пръв път надникваше в душата си. — Да, разбирам.

Възмутено, че толкова дълго време никой не му обръща внимание, малкото кученце залая и погледна сърцераздирателно към Каси.

— Очевидно си си спечелила приятел — отбеляза Брейдън, щракна с пръсти и се намръщи, когато палето не се подчини. — Съжалявам, че ти досажда.

Девойката поклати глава.

— Съвсем не. Той е прекрасен. — Брейдън се смая, като видя как тя се наведе и силно прегърна мъника. — Не му се сърдете, той е твърде малък, за да разбира, че трябва да слуша и да се подчинява на господаря си.

— Очевидно е така — сухо отвърна херцогът и направи още един безплоден опит да повика кучето при себе си. — Изглежда се е влюбил в теб.

— И аз в него. — Очите на Каси бяха изпълнени с нежност и копнеж. Брейдън усети как нещо непознато трепна в сърцето му.

— Защо не го задържиш? — Забеляза изненадата й и се запита дали изобщо някога бе получавала подарък. — Нека това бъде подаръкът за рождения ти ден.

— Наистина ли?

— Наистина — потвърди той и махна с ръка, за да предотврати благодарностите й. — Честит рожден ден, Касандра.

Касандра — красиво име, което напълно отговаряше на очарователната й прелест. Нейната красота бе създадена не само за съзерцание, тази красота можеше да бъде докосвана и съхранявана.

Тя го погледна озадачено, притиснала скимтящото кученце към гърдите си.

— За какво си мислите?

— За това, че Касандра е много красиво име.

Момичето кимна.

— Възнамерявам да го използвам след година или две, когато порасна. Но дотогава можете да ме наричате Каси.

— С удоволствие, Каси, подхожда ти — отвърна той и я дари с очарователната си усмивка. — Но при условие, че се съгласиш да ме наричаш Брейдън.

Тя се замисли за миг.

— А това обръщение няма ли да бъде сметнато от дамите, с които общувате за малко дръзко?

— Струва ми се и двамата се съгласихме, че ти нямаш нищо общо с познатите ми дами — напомни й херцогът.

Каси се засмя и отметна от челото си един лъскав кичур.

— Добре, Брейдън. Харесва ми повече от „Ваша светлост“ — реши тя накрая.

Той съвсем бе забравил мрачното си настроение.

— Права си, Каси — съгласи се Брейдън и си помисли колко прекрасна бе тя — наполовина жена, наполовина дете.

Но Касандра съвсем не мислеше като дете. Макар и непозната досега, възбудата, която усещаше, бе разбираема за нея. Знаеше, че трябва да се прибира, ала все още не й се искаше да се сбогува с прекрасния мъж, който я караше да се чувства като жена.

На Брейдън също не му се щеше да й пожелае лека нощ. Погледът му се плъзна по дребничкото й изящно лице. Бе напълно запленен от успокояващия ефект, който имаше присъствието на Каси, подсилен от великолепието на заобикалящата ги природа. Бяха минали много години, откакто бе намирал време да се възхищава на морето и звездите. Сега ги виждаше през невинните очи на Каси.

Пясъкът бе гладък и чист, вълните кротко го заливаха и се отдръпваха навътре в морето. Високи и назъбени скали се издигаха в далечината и се спускаха стръмно към брега под тях. Тази част на Йоркшир не бе гъсто населена, земите бяха просторни и диви. Макар Шърбърг да не бе много навътре, Брейдън никога досега не бе забелязвал къщата, която Каси му бе посочила за свой дом. Сега се вгледа по-внимателно и забеляза, че морето я заобикаля от три страни.

— Има ли пътеки, които водят нагоре, между скалите? — попита той.

— Да — кимна Каси.

— Сигурно мястото е много красиво за разходка. Често ли излизаш да бродиш сред скалите?

— Не.

Остана изненадан от резкия й тон и се притесни, когато видя как обви ръце около себе си, сякаш се опитваше да се защити от нещо. Изведнъж усети, че се отдръпва от него, сякаш потъва в бурно море от лични чувства.

Кученцето излая, като че ли искаше да им напомни за късния час.

— Трябва да се прибирам, Брейдън — изрече Каси със съжаление. Тонът й бе безрадостен и примирен. Брейдън можеше да се закълне, че в момента, когато погледна към дома си, в нея се прокрадна страх.

Той се вгледа внимателно в лицето й.

— Съгласен съм. Сигурен съм, че баща ти вече е полудял от тревога по теб!

Изящното й лице сякаш се покри с було на безкрайна тъга и Брейдън внезапно изпита желание да го вдигне.

— Какво би си пожелала, за да запомниш завинаги този рожден ден? — чу се да пита той. — Има ли нещо специално, което искаш?

Тя погледна строго изсечените му черти, гъстата черна коса, която вятърът бе отметнал от загорялото му лице, и топлите лешникови очи, които нежно се взираха в нея.

Имаше само едно нещо, което желаеше, една непостижима мечта, за която копнееше сърцето й. Отговорът й долетя като тих полъх на вятъра. Брейдън остана като замаян, загледан след нея, докато, прегърнала новия си любимец, тя изчезваше в мрака на нощта.

— Искам да ме чакаш да порасна.