Емилио Салгари
Тайното съкровище (3)

III

— Е, сеньори, как ви се вижда домакинята? Въпросът бе зададен от Карминильо, застанал сред кулата на Господарката на ветровете. Дотук бегълците бяха благополучно доведени от Янко. Бабата ги прие сърдечно като скъпи и близки хора. Бог знае откъде бе намерила тя храна за гостите, но те не можеха да се оплачат нито от недостиг, нито от специалния й вкус.

Особено ласкава бе бабата към Цамора.

— Какво хубаво момиче! — шепнеше тя, взирайки се в очите на хитаната. — Красива си като царица! Ти си разкошната роза на Египет! Щастлив ще бъде тоя, който ще те нарече своя, цвете на Изтока! Сигурно в твоите вени тече древна царска кръв, огън на моята душа! Пий и се храни, дете мое! Под този покрив ти можеш да бъдеш така сигурна, както под бащиния си покрив, както в прегръдката на родната си майка.

Но всичките тези любезности не трогнаха момичето. Нейният безпогрешен инстинкт долавяше, че думите на бабата са отрова, а ласките й — лъжа.

Когато гостите се нахраниха, бабата приготви леглата им.

— Спете спокойно, деца! — каза тя. — Тук никаква опасност не ви заплашва. Пък и аз ще пазя вашия покой. Ще трябва да пребродя гората и долината, за да събера нощни треви и билки.

И Сиза Саба се измъкна от кулата. След нея, уж да разгледа околността, излезе и Янко.

Едва затихнаха стъпките им и Карминильо, който през всичкото време зорко наблюдаваше бабата, се обърна към другарите си:

— Ама че тайнствена баба!

— Баба първо качество! — лениво се обади Педро. — Само с какви деликатеси ни нагости, дето през живота си едва ли ще вкуся повече. Странно обаче откъде има всичко това в тия пущинаци? Ако някога забогатея, ще я взема за готвачка, за да смайвам гостите си със странните й ястия.

— А ти какво ще кажеш, Цамора? — обърна се Карминильо към хитаната.

— Нищо! — отвърна сдържано момичето. — Ние сме в дома на тая жена, ядохме нейния хляб и това не ми дава право да говоря каквото и да било лошо за нея. Но ако трябва да бъда откровена, ще трябва да кажа, че никак не ми харесва. Езикът й е лъжлив и отровен като езика на змията.

— И на мен ми се стори фалшива! — загрижено потвърди мнението на хитаната Карминильо. — Но Янко се кълне, че можем да разчитаме напълно на нея. Че тук сме в пълна безопасност. И да си призная, в момента се чувствам толкова изморен, че веднага бих заспал.

Всичките налягаха и угасиха лампата. Всеки сложи до себе си оръжието за всеки случай. Легнаха, без да се събличат.

Изминаха няколко минути. Цамора предпазливо се надигна и се огледа. Педро спеше с полуотворена уста и шумно хъркаше. Карминильо бе легнал по гръб, със скръстени ръце на гърдите и напомняше антична статуя.

Хитаната тихо се наведе над него и сложи устни върху неговото високо чело.

— Спи, скъпи, спи! — пошепна тя. — Аз няма да спя, за да пазя покоя ти. Ако потрябва, ще дам кръвта на сърцето си до последна капчица. Осъждаш ме, че съм тръгнала да търся тайнствения талисман. Но ти не знаеш защо толкова ми е нужен този талисман, тази толкова ненужна на пръв поглед играчка.

И хитаната, като въздъхна, отново се наведе над испанеца и го целуна.

Карминильо леко трепна, но не отвори очи. Сънят му, млад и здрав, бе тъй дълбок, че дори горещите целувки на циганката в този момент не бяха в състояние да го събудят.

Като се убеди в дълбокия сън на Карминильо, Цамора взе от пода своята пушка и като сянка се измъкна от кулата. Бе тиха нощ. Гъст мрак покриваше всичко наоколо. Само отдалеч долиташе от време на време вик на нощна птица, а когато ветрецът подухнеше, донасяше и далечния стон на морето.

Цамора обиколи кулата, като се взираше в нощта, озарена от бледата светлина на луната. Изведнъж тя замря. Застина като каменна статуя.

Острият й слух долови далечен тропот на копита, конско цвилене и дрънкане на оръжие.

— Идат! — пошепна в трепетен страх. — Проклятие! Бабата ни е предала! Тя измени на тия, които по закона за гостоприемството трябваше да брани с цената на своя живот!

И смелото момиче се вслуша още по-внимателно.

— Да, ето, все по-близо и по-близо се чуват конските копита. Издрънка и оръжие!

Като стрела момичето се втурна в кулата и събуди испанците. Педро, пъшкайки и почесвайки се, улови пушката си.

— Ама че работа — изръмжа той. — Сънувах, че седя в някакъв великолепен ресторант и сервитьорът току-що ми бе донесъл най-хубавата патица. Боднах с вилицата порядъчно парче и едва го бях допрял до устата си, когато изведнъж… някой ме побутна доста силничко. Събудих се, без да опитам патицата.

— Нека ти е сладко! — прекъсна го Карминильо. — Кажи едно благодаря на Цамора, задето навреме ни разбуди. Без нейната помощ ние и тримата щяхме да бъдем в положението на патицата от съня ти. Рифиотите са сериозни хора, не обичат да се шегуват с иноверците.

Младите хора изскочиха от кулата и застанаха на площадката пред нея. Цамора вече бе там с пушката си. В низината под хълма, на върха на който се издигаше кулата, се движеха като привидения някакви сенки и Цамора ясно различаваше силуетите на хора и коне. В същия миг и Карминильо видя приближаващите ги врагове.

— Време е! — извика полугласно той. — Не скъпете патроните. Стреляйте в предните ездачи. При рифиотите най-отпред вървят вождовете. Избием ли тях, ще объркаме останалите!

Гръмнаха едновременно. Върху приближаващите се изсипа дъжд от куршуми, които изплашиха конете, те препуснаха в луд бяг, хвърляйки от гърбовете си ездачите.

Мъжете стреляха непрекъснато. Докато един пълнеше, другият изстрелваше вече куршумите. Не отстъпваше на мъжете и красивата хитана. Рифиотите се стъписаха. Те доближиха хълма, но куршумите на неговите защитници не отиваха напразно. Задните конници притискаха тези, които бяха пред тях, те пък се въртяха в кръг, за да избегнат убийствения огън на испанците. Това засили суматохата.

В същия миг се разнесе заповедният вик на шейха. Планинците дръпнаха юздите, пръснаха се на вси страни и след минута долината опустя. Само тук-там се валяха телата на смъртно ранените коне и хора.

— Началото не е лошо! — засмя се Педро, като триеше потта от челото си. — Изглежда, че не са очаквали да сърбат такава попара, каквато сами си надробиха. Няма да им простя, задето заради тях не можах да си изям патицата през нощния гуляй!

— Само насън, приятелю! — засмя се и Карминильо.

— Макар и насън! — обади се Педро. — Какво от това? Понякога насън можеш да вкусиш такива неща, каквито никога не би опитал в нашата студентска столова в Саламанка! Така веднъж сънувам…

Но Педро не можа да разкаже съня си. От върха на съседния хълм се чу изстрел и куршумът отнесе от главата на студента оригиналната му студентска шапка.

— Кълна се, че този изстрел е от маузер! — извика гневно Педро, като се наведе да вземе шапката си.

— Дали не е маузер от нашите? — отвърна Карминильо. — Янко се изгуби заедно с пушката си.

— Мислиш, че Янко е способен да се присъедини към враговете ни? — попита Цамора.

— А защо не? Янко, струва ми се, е способен на всичко!

— Но той ми е като брат и ме обича!

— Даже, струва ми се, повече от брат! — ядосано избъбра Карминильо.

Иронична усмивка се плъзна по устните на момичето:

— Какво от това? Той е циганин, аз съм хитана. Ние сме истинска двойка. За кого друг би могла да се омъжи една бедна циганка?

Карминильо кипна, очите му страшно засвяткаха, но не каза нищо. В същото време изстрелите от съседния хълм продължаваха. Един куршум профуча над главата на Карминильо, друг удари цевта на пушката на Цамора.

— Започва да се сгорещява като пещ, в която се готви голям обяд — обади се Педро. — Какво ще правим по-нататък?

— Всички след мен в кулата! — изкомандва инженерът. Бегълците, прехвърляйки се от камък на камък, стигнаха до вратата на кулата, откъдето по една полусрутена стълба се изкачиха на върха й. Да, Карминильо, у когото се бе пробудил духът на неговите прадеди, някогашните завоеватели на света, наистина умееше да избира най-подходящата позиция.

От върха на кулата нашите герои, добре скрити и защитени от дебелите й стени, можеха отлично да виждат всичко наоколо и да обстрелват врага, където и да се намира.

— Обстрелван те храсталака! — изкомандва Карминильо. — Ако не успеем да изгоним врага оттам, то поне ще го изплашим!

Още след първия залп някой изписка на хълма и изстрелите оттам секнаха.

— Победа! — извика бодро Педро. — Още един такъв успех и ние ще можем… ще можем да си приготвим закуска. Нощта е към своя край и аз съм гладен.

— А аз мисля, че още дълго Ще трябва да караш с оная вечеря, с която те нагости сънят ти — подигравателно каза Карминильо.

— Протестирам! Всичко друго мога да понеса, но не и да гладувам! — извика живо Педро.

В същия миг върху кулата и върху околните скали като че ли се стовари огнен меч с гигантски размери. Това бе ослепително бляскав лъч, който се издигна от морската повърхност, стигна облаците и веднага се спусна на земята.

— Но това е прожектор! — извика неудържимо Карминильо.

— Вероятно ще е от някой испански военен кораб, който кръжи около тия проклети брегове! — добави Педро. — Ех, ако милите ни съотечественици можеха да ни изпратят стотина войници и две оръдия!

— На това, мили приятелю, не можем да разчитаме! Да се направи тук десант е равно на лудост. Ние сме на три километра от брега, обаче отрядът, който би се осмелил да дойде дотук, ще трябва да пътува три дни под куршумите на рифиотите.

В този момент над морето се издигна ярко зарево, добре познато на бегълците от последните мигове на пътуването им с „Кабилия“.

— Проклятие! — извика Карминильо. — Милите ни съотечественици стрелят с оръдие.

— По рифиотите ли? — в недоумение попита Педро.

— Изобщо в тая местност. Чули са престрелката и са сметнали за необходимо да ни поздравят с някоя граната.

Едва завърши фразата си, когато с вой и писък долетялата от канонерката граната се заби в хълма. Друга удари единия ъгъл на кулата и отнесе половината от постройката. Парчетата се пръснаха на всички страни, летейки като ураган над кулата.

— Кълна се, че са решили да разрушат кулата! — извика Карминильо.

— Да се спасяваме по-скоро! — и защитниците на кулата в миг се спуснаха по стълбата.

— След мен! По-скоро! По-скоро! — командваше Карминильо, дърпайки Цамора и Педро след себе си надолу по хълма.

Неговият разумен план бе следният. Той знаеше, че след гранатния обстрел рифиотите, които добре познаваха силата и всемогъществото на тези оръдия, щяха да се пръснат надалеч. Щяха да изоставят бегълците испанци. Тъкмо през тия няколко минути на паника те трябваше да се опитат да пробият неприятелския пръстен и да избягат в гората.

Противно на всички очаквания маневрата бе извършена бляскаво. Испанците и хитаната благополучно минаха долината. И в същия момент, когато стигнаха до края на гъсталака, който представляваше все пак някакво скривалище, изведнъж две гранати от канонерката полетяха към кулата. Първата падна вътре и превърна в куп развалини стаята на Господарката на ветровете, старата магьосница Сиза Саба, втората падна при основите и помете едва държащата се кула.

Като видя струтването на кулата, която допреди миг им служеше за убежище, Педро с черния си хумор отбеляза:

— В какъв каймак бихме се превърнали, ако само с минута бяхме закъснели!

— Стига сме дрънкали! По-бързо, по-бързо! — подкани ги Карминильо, който почти понесе Цамора на ръце. — Ние все още не сме в безопасност!

На канонерката сигурно мислеха, че всичко вече е свършено. След разрушаването на кулата корабът спря стрелбата и се отдалечи от брега. Но щом стрелбата спря, рифиотите се опомниха и се хвърлиха в нова атака. За тяхна изненада обаче защитниците от кулата мълчаха.

Тогава рифиотите, като огледаха развалините на кулата и не намериха никакви следи от бегълците испанци, се пръснаха из околността.

Но час, два, три минаха в преследване и нямаше никакви резултати. Когато слънцето се издигна високо на небосвода, боят се поднови. Планинските разбойници най-сетне намериха своите врагове и ги заобиколиха. Този път изходът на борбата беше предопределен: срещу повече от двеста конници в открита местност да се задържат трима недотам обучени във военното изкуство, макар и въоръжени с превъзходни пушки, беше немислимо. При това, непрестанно отблъсквайки яростните атаки на рифиотите, нашите герои бързо намалиха своя запас от патрони и постепенно стрелбата им започна да става все по-рядка.

— Патроните са на привършване — каза тревожно Цамора.

— При мен има само десетина.

— Моите са още по-малко — допълни и Педро.

— И при мен ще се намерят едва три-четири патрона! — тъжно каза и Карминильо. — Изглежда, че краят ни е дошъл…

— Погледнете! — извика момичето. — Към нас идва парламентьор. Какво може да означава това?

— Вероятно искат да ни направят някакво предложение? Да ги чуем какво ще ни кажат. Не стреляйте!

Строен тъмнолик арабин с красиво бяло наметало, вързал бяла кърпа на своя ятаган, вървеше пред редиците на рифиотите и нещо неразбрано викаше.

Карминильо на свой ред се показа иззад камъните, които им служеха за прикритие, и размаха носната си кърпа в знак на готовност да преговарят.

— Хей, неверници! — извика им рифиотът на испански. — Съпротивата ви е безполезна! Предайте се!

— Кому?

— На мен!

— Ти кой си?

— Шейхът на рифиотите. От рода Бени Асан Абдала. Прозвището ми е Лъва на рифа — гордо отвърна арабинът. — Името ми е познато на всички испанци в тая страна.

— Много ми е приятно да се запознаем — с ироничен поклон му отвърна Карминильо. — Какво иска от нас знаменитият Лъв на рифа? Защо нападнахте нас, мирните пътешественици?

— Вие сте испански шпиони и сте тук на разузнаване, нали?

— Кой ти е казал, че сме шпиони? — избухна Карминильо.

— Това е лъжа! Ние претърпяхме корабокрушение край тези брегове и потърсихме подслон във вашите планини. А вие, вместо да ни се притечете на помощ, ни нападате!

— Езикът ти е измамен като езика на змия! — отвърна арабинът. — Но ти няма да ме измамиш. Аз зная кой си. Казваш се Карминильо да Истмо. Това е името на един от нашите най-отявлени врагове. Ти си син на Франческо да Истмо, инженера, който бе агент на испанското правителство и изкупуваше земята ни.

— Не отричам. Аз наистина съм Карминильо да Истмо — отвърна спокойно испанецът. — Но кълна се в честното си име, че баща ми никога не е бил агент на ничие правителство. Той само искаше да организира във вашите планини голямо предприятие, което да заработи и да обогати целия край. Той беше не враг, а приятел на планинците.

— Но бе испанец, а испанците са наши враговеГ Ти вероятно не знаеш, че от няколко дни сме обявили свещена война на испанците.

— Така ли? Ще видим! — високомерно отвърна Карминильо. — Колко струва вашият „свободен народ“ ни стана ясно. Няколко стотици само срещу трима и какво спечелихте?

— Скъпо ще ни платите за жертвите, които дадохме! — почти яростно извика рифиотът.

Карминильо дрезгаво се изсмя.

Рифиотът заскърца със зъби. Хвана пистолета си, но в същия миг цевта на маузера на испанеца се насочи към гърдите му. Арабинът едва успя да овладее яростта си.

— Лаят на кучето не може да оскърби ухото на лъва! — отвърна му надменно арабинът.

— Какво още имаш да ни кажеш? — попита Карминильо. — Търпението ми се изчерпва. Ти не умееш да се държиш цивилизовано. Кажи какво искаш и се махай!

Очите на рифиота блеснаха.

— Предай се, иноверецо! Ако се откажеш от безполезната съпротива, ще ти подаря живота от съжаление, макар да не заслужаваш това!

— Благодаря за тая милост! — иронично отвърна Карминильо. — Виждам, че много се страхуваш, високопоставени шейх!

— Какво? Аз да се боя от вас? Хайде де! — извън себе си извика рифиотът.

— Е, да. Ясно е, че се страхуваш да излезеш в открит бой с нас и затова ни предлагаш да се предадем.

— Кучета проклети! Аз ли се боя от вас? Аз, Лъва на рифа? Рифиотът беснееше.

— Защо го дразниш? — тихо попита Педро.

— Не се бъркай! Зная какво правя! — прекъсна го Карминильо. — Имам един проект, изпълнението на който може да ни спаси. Друг изход нямаме!

И като се обърна към шейх Абдала, иронично добави:

— Шейх, откъде се взе у тебе смелост да ме погледнеш в очите? Защо не се скриеш вдън гората като страхлив чакал?

— Ти ме наричаш страхлив чакал? О, куче иноверско!

— Да, ти си страхлив чакал. И това е така, защото никога не ще се осмелиш да излезеш в открит бой с мен, гърди срещу гърди!

— Аз? Аз ли не ще изляза да се бия с теб?

И рифиотът бе готов начаса да се нахвърли срещу Карминильо с ятаган в ръка.

А испанецът, невъзмутим, продължаваше да го дразни.

— Е, да! Ти си възседнал великолепен кон, а аз съм пеш. Ти имаш зад себе си триста войници, готови веднага да се нахвърлят срещу мен. Но ако ти предложа единичен бой, непременно ще се изплашиш.

— Никога! Искаш дуел? Добре! С какво оръжие да бъде?

— С каквото си избереш! Най-добре с ятагани!

Рифиотът, който бе прочут в изкуството да се владее ятаганът, подозираше, че в това предложение се крие някаква измама.

— А защо не с огнестрелно оръжие? — нерешително избъбра той.

— Ами добре! — отвърна испанецът. — Аз ще използвам моя маузер. И ти, струва ми се, имаш добра пушка. Нека опитаме! Но аз поставям едно условие.

— Какво е то, невернико!

— Някога в боевете за Йерусалим е участвал и моят прадЯдо, кръстоносецът Гофредо да Истмо. Той се срещнал в планините на Палестина с един от любимите воини на султан Салах ел Дин. Арабинът имал много спътници, а християнинът — само двама слуги. Но арабинът бил воин, а не дивак, и се съгласил да се бият на дуел. Според условието който победи, става тутакси свободен и неприкосновен за три дни.

— И после? — полюбопитства Абдала.

— Арабинът паднал убит. Оръжието му взел моят прадядо. Другарите на убития устояли на дадената от вожда дума и позволили на християнина спокойно да си отиде, без да го преследват, защото те не били сбирщина, нито пък шайка от страхливи и подли чакали, а истински войници, каквито, разбира се, за съжаление, вече не се срещат по тия планини.

Побеснелият рифиот изръмжа:

— Ще ти докажа, че се мамиш! Готов съм на дуел. Но ако паднеш, спътниците ти ще станат моя плячка!

— А ако аз победя?

— Ще можете да отидете, където си искате. Никой няма и с пръст да ви бутне.

— Даваш ли дума?

— Кълна се в брадата на Пророка!

— Добре! Тогава да започваме!

По заповед на шейха един арабин доведе на испанеца прекрасен, породист кон. Карминильо, след като прегледа внимателно пушката си, се метна на седлото. Рифиотите се струпаха в единия край на полянката, бойците си стиснаха ръцете и се хвърлиха един срещу друг след сигналния изстрел.

Цамора гордо, но с тревога, която се виждаше в прекрасните й очи, следеше развитието на схватката.

— Небето да те пази! — пошепна тя, когато Карминильо мина покрай нея.

Испанецът зорко следеше всяко движение на своя враг. Той знаеше отлично, че рифиотът е враг, който не трябва да се подценява.

Макар отлично да съзнаваше всичко това, младият инженер вярваше в своя успех. Уповаваше се на точната си, твърда ръка, на своята зоркост, изпитано хладнокръвие, което му даваше значително предимство над противника, който беснееше от обидите и бе обладан от чувство за мъст.

Шейхът гръмна пръв. Карминильо бързо се наведе. Куршумът на рифиота изпищя над главата му. Гръмна и той. Шейхът навреме изправи коня си и куршумът се заби в гърдите на благородното животно.

Конят се отпусна на предните си крака, но веднага направи отчаян скок. Шейхът гръмна, но не успя да се премери и куршумът му изсвири във въздуха. Вторият куршум на Карминильо не отмина отново целта. Конят на шейха пак се изправи, но ездачът му вече не можеше да го задържи. Конят силно го разтресе, той изпусна пушката си и се повали назад. Когато арабите с викове доближиха своя вожд, шейхът бе вече мъртъв. Куршумът, изпратен от Карминильо, беше попаднал точно между очите на Абдала, непобедимия воин от племето Бени Асан.

Карминильо слезе от коня.

Рифиотски воин се хвърли върху него, като ръкомахаше.

— Куче! — викаше в изстъпление той. — Подло християнско куче! Скъпо ще ни платиш за убийството на най-достойния вожд!

— Нима в сражението имаше нещо нередно? — отвърна му спокойно испанецът.

— Мръсен неверник! — доближавайки го, все повече ревеше рифиотът. — Ще те убия!

— Няма да посмееш! Твоят вожд с честната си дума гарантира нашата безопасност. Не би посмял да престъпиш клетвата на вожда си.

— Шейха го няма! Мястото ти е в ада!

Карминильо разбра, че рифиотите не държат на честната дума, както би трябвало. И когато хвана пушката си, за да се брани, неколцина рифиоти го заобиколиха, нахвърлиха се върху му, нападнаха и останалите двама.

Карминильо се бранеше геройски, като използваше пушката си вместо цепеница и удряше с нея по главите на нападателите, но численото превъзходство си казваше думата.

Двама — трима от рифиотите паднаха в краката на испанеца, но десетина други веднага го обградиха и го повалиха.

Когато се огледа, видя, че лежи на земята до Педро. И двамата бяха разоръжени, с вързани ръце и крака.

Пленена бе и красивата хитана.

И тримата бяха качени на коне и рифиотите потеглиха на път. След няколко минути двамата планинци, които придружаваха хитаната, се отделиха от отряда и отидоха някъде встрани.

— Прощавай, мила! — извика Карминильо на хитаната. Отговори му риданието на водената незнайно накъде хитана. След едночасово пътуване рифиотите стигнаха до своето селище. Пленниците бяха наобиколени от цяла тълпа жени и деца. Цялата тая сбирщина започна да ги замеря с кал и камъни, да се гаври с тях. Придружаващият ги конвой не се намесваше в тези издевателства.

— Какво смятат да правят тия зверове? — запита Педро, когато видя, че доведоха отнякъде два мършави и гладни бика. — За Бога, Карминильо, за нас ли ще приготвят обяд? И какво ли ще ни предложат?

— Въже на шията или куршум в челото — мрачно отвърна Карминильо.

— О, не, не съм съгласен! Това е против всички Божии и човешки закони! В международното право е предвидено…

— Ах, млъкни най-сетне! — невъздържано извика инженерът. — Ти забравяш в чии ръце сме попаднали. Няма на какво да се надяваме.

— Протестирам! — извика Педро. — Докато съм жив, ще продължавам да се надявам. Съветвам и теб да не падаш духом!

— Но само някакво чудо би ни спасило! А аз в чудеса не вярвам.

— А защо да не вярваме, че такова чудо може да се случи? Нали историята ни изобилства с примери…

Педро не можа да довърши, защото на поляната, където лежеха пленниците, нахлу с викове цяла тълпа войници от племето Бени Асан. Пред очите на пленниците някакъв войник преряза с изтъпен, ръждив нож гърлата на гладните бичета, след това започна да разпаря коремите им и да вади вътрешностите. Тълпата с любопитство следеше кръвожадната дейност на касапина и надаваше ожесточени викове.

— Какво ли ще правят? — тихо запита Педро.

— Ще видиш! — отвърна другарят му. — Предай душата си на Бога, приятелю!

Силни ръце уловиха двамата пленници и ги повлякоха нанякъде. Само миг и испанците бяха напъхани в изкормените животни. Оставиха навън само главите им. И като върза биковете с въжета, тълпата мъже ги завлече до една полянка сред гората.

— Лежете си тук, неверници! — извика им един от рифиотите.

— Скоро ще ги разкъсат лъвовете и чакалите! — ликуваше кръвожадната тълпа.

При осъдените на това страшно наказание дойдоха група войници от племето Бени Асан. Водач на групата бе същият вожд, по заповед на когото бяха нападнати испанците след дуела.

— Кучета! — обърна се рифиотът към студента. — Вие убихте и ранихте повече от двайсет души от най-добрите ни войници. Затова сте заслужили най-тежкото наказание: да бъдете подложени на такива мъки, за които да говори цялата страна!

Карминильо гордо изгледа дивака.

— Страхлив чакал! Нашата смърт не ще остане безнаказана! За нас ще отмъстят. Селищата ви ще бъдат заличени от лицето на земята, стадата ви ще бъдат ограбени от враговете ви, а вие ще станете роби или ще загинете мърцина в пустинята! Така Аллах наказва негодниците, нарушили клетвата!

— Клетва, дадена на враг, не е клетва! — отвърна рифиотът. — Лай колкото си искаш, християнско куче! Ние не се боим от враговете, защото сме калени в битките войници, а твоите братя са псета, които веднага ще се разбягат от страх, щом чуят гласа на царя на пустинята — лъва! Скоро и ти ще чуеш този глас. Тогава… Спомни си престъпленията към племето Бени Асан!

— Небето ще ни спаси, убиецо! И ти отново ще чуеш моя глас!

Ядосаният рифиот бе готов с един замах на своя остър ятаган да отсече главата на Карминильо, но се въздържа и каза:

— Зная към какво се стремиш, невернико! Опитваш се да ме дразниш. Искаш смъртта ти да бъде лека! Но това няма да ти се отдаде! Смъртта ти ще бъде бавна, мъчителна, ужасна. Тогава си спомни за тези думи! Прощавай!

— Прощавай! — викна и Карминильо след него. — Спомни си и ти за нас! Часът на отмъщението е близък, чакал на пустинята!

Рифиотите си отидоха. Осъдените останаха сами в пустинята, лице срещу лице с дебнещата ги ужасна смърт.

Времето минаваше бавно, час след час. Труповете на биковете започнаха да се разлагат. Въздухът се изпълваше с ужасна воня. Милиарди насекоми кръжаха и се трупаха, пълзяха отвред към труповете. Огромни мравки бяха нападнали труповете на биковете и се вмъкваха вътре покрай главите на пленниците. От небесните висоти се спуснаха ястреби лешояди и накацаха по околните дървета. Те все още бяха изплашени от биковете на хората, но гладът надмогваше страха им и от време на време някоя птица със зловещ вик се спускаше и откъсваше от гниещото месо.

Слънцето залезе. Птиците отлетяха, но насекомите останаха, като продължаваха разрушителната си работа. В гората замигаха фосфоресциращите очи на хищниците, привлечени от вонята на мърша. Чу се вой и кисък на хиена. Изплашено залая чакал. Дрезгаво заджафка и африканска лисица.

Но тоя зловещ хор бе заглушен от далечен гръмогласен рев. Друг подобен глас му отвърна. Това бяха идващите лъвове.

Педро немощно изохка.

— Кураж, приятелю! — викна му измъченият Карминильо. — Спасението наближава! Идва смъртта!

— Покорно благодаря! — отново се опита да се пошегува юристът. — Лично аз нямам нищо против смъртта, но бих предпочел да дойде не избавителката смърт, а избавителят живот!

Огромен лъв с блестящи очи с един скок се озова на поляната. Той жадно душеше, издувайки ноздри и пляскайки с мощната си опашка. Освен миризмата на мърша лъвът долавяше и тази на живите хора.

И това го учудваше.

Лъвът подозираше някакъв капан, негодуваше от дързостта на човека и беснееше от ярост. Един изплашен чакал, доближил трупа на бика, където в безсъзнание се намираше Педро, изквича, отскочи встрани и изчезна в гората. Някаква нощна птица, меко шумейки с огромните си крила, прелетя над поляната и кацна на близко дърво.

Лъвът отново изрева, готов за повторен скок.

В същия миг край гората се появи някакво светло привидение. Всъщност това бе висока, стройна жена, цялата в бяло. В бледото сияние на луната блесна остър ятаган в ръката й. Стъпките й бяха твърди и спокойни, в тях имаше непоколебима решителност. Пристъпваше тихо, леко, също като някакъв нощен призрак.

Карминильо, на края на сетните си сили, помисли, че това са предсмъртни халюцинации.

— Благодаря ти, смърт, избавителко моя! — простена той. — Цамора, сбогом! Умирам, без да мога да ти кажа колко те обичам!

* * *

Но нека се върнем малко назад и проследим другите герои от този разказ — предателя Янко и старата циганка Сиза Саба, както и претендентката за трона на циганското царство — красивата хитана Цамора. Читателят помни, че и Цамора заедно с испанците бе пленена от рифиотите. Вождът, който бе заместил убития Абдала, даде някаква заповед на двама войници. Те вързаха пленничката за седлото на един кон, възседнаха своите коне и я подкараха встрани от пътя.

Известно време вървяха мълчаливо, като че ли не обръщаха внимание на пленената. Но всъщност те зорко я следяха, макар и крадешком. Бледа, с разкошни, разпилени черни коси, падащи изпод забрадката, хитаната също мълчеше.

— Хасан! — обърна се единият войник към другаря си.

— Какво има, Ахмед?

— Хасан, виждал ли си в живота си по-красива жена от нашата пленничка? Имало ли е в дома ти такава хитана?

— Тя е наша пленничка, не забравяй това! — с негодувание му отвърна Хасан. — Тя е пленничка на цялото племе. Затова не ме занимавай с нейната красота! Тя не ме интересува!

— А мен ме интересува! — горещо отвърна Ахмед. — Ти вече си стар и харемът ти е пълен с жени. Богат си и можеш да си купиш каквито си искаш робини. Докато аз съм беден и в харема ми има само две жени. На едната лицето е обезобразено от шарка. Втората е стара негърка, грозна като гробищен призрак. А аз съм млад и не съм безразличен към младите и красиви жени!

— И какво си намислил? Ние сме длъжни да предадем пленничката на определеното от старата магьосница място.

— Длъжни? — иронично повтори думите му Ахмед. — В името на какво сме длъжни, Хасан?

— Трябва да се подчиняваме на заповедите на вожда, Ахмед!

— Ами ако не признавам авторитета на вожда? Ако неговите заповеди не струват за мен и пукната пара? Аз съм свободен рифиот и над мен не тежи ничия власт освен тая на Аллах. Тъкмо тук виждам волята на Аллах: той ми изпраща желаната плячка — тази прекрасна като мечта хитана. Тази пленничка ще бъде царицата на моята душа, звездата на моя харем!

— А мен забравяш ли? — гневно извика Хасан.

— Какво искаш да кажеш? Не те разбирам — възмути се Ахмед.

— Забравяш, че аз съм по-стар от теб и това старшинство ми дава по-големи права върху плячката, отколкото на теб!

— Какво? Искаш да ми оспориш пленничката? — изрева още по-настървено Ахмед.

Хасан, бърз като светкавица, улови ятагана си и заканително го размаха над главата му.

— А, така, значи! — задъхвайки се, изкрещя Хасан. — Смяташ, че не умея да въртя ятагана? Чакай, чакал такъв!

И в миг се хвърли върху Ахмед. Остриетата на двата ятагана се кръстосаха.

И двамата бяха отлични фехтовчици, изкуство, което дори в яростта си те владееха безукорно. Нападаха и се бранеха, нанасяха удари и ги парираха. От съзнанието им не изчезваше една картина: голи европейки, красива плячка и пир на победители в името на Аллах. Със затъкнати в поясите старовремски пищови.

Първата схватка мина без резултат. Само по лъскавата кожа на единия от конете струйна алена кръв. Животното бе ранено.

Като се поотдръпнаха встрани, рифиотите се изгледаха кръвнишки, готови за нов удар. Цамора, която се бе поокопитила, следеше с мрачноискрящ поглед ожесточения бой и с бледи устни шепнеше проклятията си, като от все сърце желаеше смъртта и на двамата.

Те отново се сграбчиха. Схватката трая само миг. Ятаганът на Ахмед бе нанесъл дълбока рана в лявото рамо на Хасан. Върхът на ятагана на Хасан пък бе пронизал гърдите на младия разбойник и се показа на гърба му между лопатките.

Ахмед се наклони, плъзна се по седлото и падна с главата надолу. Конят му изплашено отскочи встрани. Кракът на смъртно ранения се закачи в стремето. Подплашеният кон като стрела полетя, влачейки тялото. Главата на войника докосваше земята и глухо кънтеше от ударите по камъните. Най-сетне стремето се развърза и Ахмед се простря на земята. Конят му, силно треперещ, спря на две крачки и с кръвясали очи гледаше своя потънал в кръв господар.

Хасан доближи победения враг. Като го видя, Ахмед понечи да стане и изстиващите му ръце с треперещи пръсти потърсиха дръжката на ятагана. С изкривена усмивка, скърцайки с блясналите си зъби, Хасан се наведе над младия рифиот и бавно, с наслада, прекара по шията му острието на малък тъп нож.

— Доволен ли си, Ахмед, син на Мамуда? — попита го той. — Ти мечтаеше за рая на Мохамед! Върви сега там и се надявай да намериш мечтаните прекрасни млади голи жени!

Тялото на Ахмед потрепера, главата, почти отделена от трупа, увисна назад. Очите му се склопиха навеки.

Като се полюбува на агонията на своя враг, Хасан, опиянен от собствената си жестокост, тръгна към Цамора, която го гледаше с ужас и отвращение.

— Хахаха! — смееше се зловещо рифиотът. — Изплаши ли се, мургава красавице? Защо трепериш цяла? Не бой се, моя гълъбице! Твърде си привлекателна, за да позволя да загинеш от ножа ми! Не се страхувай от мен. Красотата ти трябва да те прави горда и храбра. Заради теб убих един от най-смелите воини на нашето племе. Беше го омагьосала с красотата си, беше го подлудила! И какво? Сега да те предам на някаква магьосница? Как не!

Цамора гледаше с искрящи от ярост очи убиеца.

— Не се гневи! За теб ще се намери по-добро място. Няма да те направя царица на моя харем, както искаше младият Ахмед. Аз съм по-умен от него. Но едно местенце в харема ми ще се намери за теб — бърбореше Хасан.

Цамора невъзмутимо бе вперила гневен поглед в него.

— Не ме стрелкай така с огнените си очи! Не ще ме изплашиш, гълъбче!

Цамора се наведе и захапа до кръв ръката на Хасан.

— О, ти искаш да ухапеш като змия ръката, която те гали? Почакай, почакай! Скоро ще те отуча да хапеш!

И Хасан размаха свистящия, бич, с който си служеха рифиотите. Бичът изплющя във въздуха, готов да прореже нежните рамене на момичето, когато някаква жилава ръка се стовари върху китката на убиеца и груб, насмешлив глас извика:

— Така ли рифиотите войници изпълняват заповедите на своя вожд?

Хасан изплашено отскочи. Бичът падна от ръката му. Пред него стоеше Господарката на ветровете, магьосницата Саба.

— Или ти забрави, войниче, че очите ми виждат и през земята, и през морето? — добави Саба.

Погледът й изплаши суеверния рифиот. Лицето на Хасан пребледня. Ръцете му се разтрепереха. Този, който хладнокръвно можеше да убие всекиго, сега не смееше да погледне в очите съсухрената бабичка. И треперещ с цялото си тяло, той заотстъпва назад под стрелкащия го поглед на Господарката на ветровете. Зад него зееше дълбока яма.

— Знаеш, че само от една моя дума земята може да се разтвори и да те погълне!

Стигнал до края на ямата, рифиотът инстиктивно отскочи назад, когато бабата издигна сухата си ръка над него. И наистина му се стори, че земята като че ли по даден знак се разтвори под краката му. Той политна към ямата, удари силно главата си и падна в несвяст.

Но не бе мъртъв. Лежеше, преструвайки се на умрял, за да заблуди бабата. Саба го погледна пренебрежително. После отиде до коня, за който бе вързана Цамора, и без да продума, го поведе по една планинска пътечка.

Едва след половин час, като се увери, че бабата повече няма да се върне, рифиотът се реши да излезе от ямата. Конят му кротко и спокойно пасеше наблизо. Хасан се метна бързо на седлото и без да се обърне нито веднъж, отлетя към селището. Конят на загиналия Ахмед препускаше след него.

* * *

Господарката на ветровете вървя известно време по планинската пътека, като водеше коня с Цамора и непрекъснато поглеждаше дали момичето е добре. На четвърт час от полянката, където бе заклан Ахмед, се намираше полуразрушена колиба.

В тая колиба се бе преместила Саба след разрушаването на кулата от гранатите на испанската канонерка.

— Ето вече сме си у дома, красавице — ласкаво се обърна Саба към Цамора. — Добре дошла, сеньорита! Навярно ви е дотегнало толкова време на седлото!

И като продължаваше да говори с мазния си глас, бабата с ловки удари на ножа разряза възлите на въжето, което оплиташе тялото на девойката, но остави вързани ръцете й.

Сетне Саба помогна на хитаната да слезе от коня и я поведе към колибата.

— Ето, седни тук, красавице! — покани я домакинята. — Тук ще ти бъде удобно, както… както в твоя дворец.

— Отвържи ми ръцете! — гневно й викна момичето. — Какво съм ти сторила, та ме преследваш?

— Хахаха! — засмя се Саба. — Какво си ми сторила ли, красавице? Хахаха! Знам, че испанците те наричат „ла бела хитана“! Не разбираш ли? Защо трябва да ме питаш какво си ми сторила? Нима не си чувала, че преди двайсетина години по цяла Испания се носеше името на друга красавица. И тя бе хитана като тебе и с танците си подлудяваше всички! Наричаха я…

— Наричаха я „ла бела Сонора“ — изпревари я с отговора си момичето.

— Да, така ме наричаха — изфъфли старицата. — Това бях аз. Бях некоронованата царица на Испания. Поклонниците ми ме отрупваха щедро със злато и брилянти, в моя чест поетите пишеха стихове и поеми, а младежите се надпреварваха да спечелят сърцето ми в рисковани дуели.

— Боже мой! Нима ти си Сонора! — изплашено извика Цамора. — Не може да бъде!

— Не можеш да повярваш? Хахаха! Защото Сонора бе красива като зората, като най-светлата звезда на лятно небе, а пък аз съм грозна и страшна като смъртен грях! Хахаха! — екна зловещият смях отново.

Цамора не можеше да повярва на очите си и в недоумение продължаваше да я гледа.

— Не ме гледай така. Аз бях Сонора! Аз царувах над цяла Испания. Но какво ми стана? Защо трябваше да избягам с човека, който ми обещаваше блаженството на рая? Защо повярвах в уверенията му за вечна любов, когато ме биеше, тъпчеше младото ми тяло с крака и ме държеше под ключ? Затвор бе моят дом, купен с моите пари. Този нерадостен живот ми докара тежка болест, която погуби красотата ми!

Цамора продължаваше да я гледа, но вече състрадателно.

— Да, красавице! Тоя, който ми отне всичко — и сърцето, и красотата, и младостта — избяга. Такъв е моят нерадостен разказ. Тъжно, красавице! Хахаха! — отново зловещо прозвуча смехът й.

Цамора тъжно поклати глава.

— Това става с циганката, когато напусне своя род заради чужди хора, които винаги се оказват наши врагове. Така завършва всяка любов, подарена на човек не от нашето племе! Да. Тежка клетва лежи върху дъщерите на древното племе от планините на Инд. Ако циганка даде сърцето си на човек, роден в равнината, клетвата тутакси ги настига. Проклети, триж проклети са!

Цамора трепна, но веднага се опомни.

— Не се плаша от клетвите ти, стара вещице! — отвърна тя гордо. — Който сипе клетви без основание, те падат върху главата му!

— Хахаха! — смееше се дрезгаво магьосницата. — Аз проклинам теб, ти проклинаш мен… Но аз те обичам, красавице! Независимо, че открадна моята слава, че твоето появяване затъмни чара на Сонора. Днес е празник за мен, голям празник! Имах възможност да видя своята съперница! Сега си в моите ръце, красавице Цамора! И вече няма да излезеш оттук, не, ти никога не ще се върнеш вече! Хахаха!

Цамора я гледаше с все по-голямо недоумение и ужас!

— Но аз съм добра — продължаваше магьосницата. — Аз съм твоят ангел хранител. Гостоприемна съм! Сега ще празнуваме. Такъв е старият ни закон. Ще те нахраня и ще те напоя! Ще те напоя с виното, от което кръвта пламва и кара сърцето да бие сладко… Хахаха! Пий, красавице! Пий от моето вино!

И магьосницата, като се завъртя из полупразната стая, извади от някакво кьоше бутилка от тъмно стъкло и я поднесе до устата на момичето. Цамора с отвращение отблъсна бутилката.

Част от течността се разля по гърдите й. И изведнъж колибата се изпълни с остра, замайваща миризма.

— Аха! Отказваш! — изписка ядосано бабата. — Мислиш, че това е отрова? Е, да! Трябва да ти призная, че е отрова. Но сладка отрова, която не убива тялото, а носи забрава и предизвиква сладостни мечти. Ето, и аз ще пийна! Погледни!

И магьосницата изпразни бутилката наполовина.

— Когато намеря тревите, които дават тоя вълшебен сок, аз ликувам! — добави бабата. — Погледни как отново се подмладявам, как отново ставам предишната красавица. Нима не виждаш как бръчките на лицето ми изчезват, как силно блестят очите ми, колко гъвкаво и стройно става тялото ми?

Цамора с ужас и отвращение гледаше все по-бързо опиващата се магьосница. С тихо хикикане старата легна на пода и запълзя като змия, без да изпуска изпразнената вече бутилка от костеливата си ръка.

— Скоро ще дойде синът ми — напевно нареждаше тя. — Моето синче, красавецът ми Журба Янко. Когато ни види двете, ще се изненада. Няма да може да различи коя от двете е по-хубава: Цамора или Саба Сонора? Хахаха!

Изведнъж бабата помръкна и гласът й гневно се извиси:

— Ти си крадла! Ти похити моята красота! — викаше в пристъп пияната старица. — Но почакай, змийо! Ще ти избода очите ей с тия нокти! Ще залея лицето ти с отрова, та нищо да не остане от красотата му, ще изгоря атлазената ти бяла кожа. Ще ти оскубя цялата къдрава коса! Нищо да не остане от теб! Нищо!

И олюлявайки се, тя се надигна и запристъпва несигурно към Цамора. През всичкото това време момичето напрягаше всички сили, за да развърже ръцете си. Но бе успяла само да поохлаби малко възлите. Тайно от бабата тя почти бе прегризала въжето на едно място.

Съзнанието за наближаващата опасност върна на момичето всичките й млади сили. Старата видя, че Цамора се отвързва и с вик се нахвърли върху нея. Но Цамора пъргаво се извърна и със силен удар в гърдите я повали. Магьосницата Саба като котка яростно се нахвърли и сграбчи за косата своята съперница.

Хитаната съзнаваше, че в тясната колиба борбата става опасна, и се хвърли към вратата. Старата я докопа за дрехата. На площадката пред колибата Саба внезапно се уви около тялото на момичето. Костеливите й ръце с невероятна сила стиснаха шията на хитаната и момичето, полузадушено, падна на земята.

Но падайки, повлече след себе си и магьосницата. Цамора защитаваше с все сили правото си на живот. Обезумяла от виното, бабата съскаше, извиваше се като змия и зъбите й се впиваха в ръката на Цамора.

Борейки се, скоро двете жени се оказаха до близката пропаст. Със сетни сили Цамора се надигна и с неимоверно силен замах тласна тялото на старицата в пропастта.

Олюлявайки се, постоя известно време зашеметена от случилото се. Погледна в пропастта. Старицата лежеше неподвижно.

Бързо се върна в колибата и със светкавична бързина започна да рови, за да намери някакво оръжие.

Само след броени минути по планинската пътека една млада стройна жена, с развети смолисточерни коси, летеше като вихър на бял кон. Луната осветяваше кривия ятаган в ръката й. На пояса й висеше втори. Цамора летеше и мислеше само за едно: да спаси Карминильо или да отмъсти за него. А сетне… сетне може и да умре, все й е едно. Да, животът ще й бъде безразличен…