Емилио Салгари
Тайното съкровище (1)

I

Тъмни облаци, гонени от вятъра, препускаха с фантастична скорост над разбеснялото се море. Огромни вълни се виеха към каменистия бряг и с див рев се разбиваха в подножието на почти отвесните скали. От време на време блясваше мълния и пронизваше със зловещата си светлина всичко наоколо. От морската шир като отговор на светкавиците и гръмотевиците блясваше къс пламък, пронизващ като меч облака дим, и долиташе топовен гърмеж.

При блясъка на мълнията можеше да се види, че край бреговете се води смъртен бой: малка, лека и бърза като стрела двумачтова орка, разперила като крила всичките си платна, летеше край брега, изкусно лавираше сред плитчините и подводните скали, често забиваше нос във вълните и като по чудо не се натъкваше на стърчащите тук-там каменни зъбери. А недалеч от брега, бълвайки от два комина черни облаци дим, летеше след нея ниска канонерка.

Канонерката, над която се вееше испанското знаме, не се решаваше да навлезе във водите, където плаваше малкият кораб, и затова, макар да имаше по-бърз ход, често оставяше преследвания да избяга напред на милЯ-две. Но когато между преследвача и преследвания разстоянието се скъсяваше, оръдието на носа на испанския кораб безспирно обстрелваше с гранати малкия кораб. При страшното люлеене и на двата кораба за точно прицелване не можеше и да се мисли: гранатите ту не достигаха целта и се забиваха във вълните, ту пък прелитаха и се пръскаха далеч пред кораба.

И все пак личеше, че бягащата платноходка е пострадала от неприятелските изстрели. Една счупена рея се люшкаше на гротмачтата, готова всяка минута да се сгромоляса върху палубата. Бордът на две места беше разбит, палубата — засипана с дървета, а сред пасажерите се чувстваше несигурност и смут.

Екипажът на орката, която носеше името „Кабилия“, не бе многочислен и с огромно напрежение на силите едва вършеше работата си. Но капитанът на „Кабилия“, един моряк с гигантски ръст, бронзово лице, буйни вежди и орлов поглед, все още се надяваше да спаси загиващия кораб. Като изгони кърмчията, дрипав алжирец с разбойнически вид, той сам се залови за руля и със сигурна ръка прокарваше „Кабилия“ през такива места, където не би се решил да мине и най-смелият моряк.

Веднъж-дваж корабът одраскваше ту със страните си, ту с дъното си гребените на подводните скали и тогава целият корпус на „Кабилия“ потреперваше, мачтите се огъваха като стръкче трева, а трюмът се тресеше и пращеше. Свирепите вълни заливаха непрекъснато палубата и завличаха всичко върху нея: сандъци, бурета, хора… Явно, пробойните бяха много. Корабът все по-бавно се движеше, все по-дълбоко потъваше.

— На помпите! — изкрещя като луд капитанът. — На помпите, разбойници, или всичките ще ви разстрелям!

Двама-трима от моряците хванаха помпите, за да изпразнят пълния с вода трюм, обаче нова вълна заля палубата и хората изоставиха тази безполезна работа.

— И пътниците на помпите! — отново изкомандва капитанът. — Ще ви окова във вериги! Ще ви изхвърля от кораба! Хей, вие, студентите! На работа! Веднага на помпите, ако ви е мил животът!

Тези, върху които се сипеха страшните закани, се бяха свили в единствената полузалята каюта на кораба. Това бяха четирима души: трима мъже и една жена. Жената бе облечена в живописния костюм на испанска хитана — циганка танцувачка. Придружаващият я през цялото време като неотстъпна сянка мъж с красиво лице и черни искрящи очи също бе облечен като циганин от вътрешността на Испания. Другите бяха в традиционната униформа на студентите от университета в Саламанка, с живописни шапки, къси до коленете панталони и куртки. Макар корабът явно да загиваше, студентите не се разделяха със своите неизменни спътници — две великолепни китари. Дори и когато някоя яростна вълна се втурваше през счупената врата и заливаше пода, студентите гледаха да запазят от измокряне своите ценни инструменти. Единият от тях, красавец с атлетично телосложение, светли очи и добродушна усмивка, се грижеше и за хубавата хитана да не бъде повалена от бесните вълни, и за китарата си. Топ овен гърмеж разцепи въздуха, мигновено последван от зловещия съсък на летящ към загиващата орка снаряд. Трясъкът на строшената от гранатата мачта, викът на пребитите от нея двама моряци — всичко това недвусмислено показваше, че за корабчето вече няма спасение.

Хитаната се олюля и щеше да падне на пода, ако студентът навреме не бе обвил тънката й талия със силната си, млада ръка.

— Стой! — викна гневно придружаващият хитаната циганин. Той скочи зад масата, готов да се нахвърли върху студента. В ръцете му блесна известната в Испания наваха, с която там умело си служи всеки кабалеро.

— Какво има? — попита насмешливо студентът, като размахваше тежката китара, готов да я стовари върху главата на циганина.

— Не пипай Цамора! — процеди през зъби циганинът, но все пак отскочи към ъгъла. — Прегръщай момичетата от твоята раса! Не се допирай до циганката! Иначе…

— Иначе какво? — със същата насмешка го попита студентът.

— Иначе ножът ми ще опита вкуса на твоята кръв.

— О-хо, каква заплаха! — засмя се студентът. — Моля, Янко, не се сърди! Но знаеш характера ми. Побеснея ли, като нищо мога да стоваря китарата върху главата ти.

Циганинът трепна настръхнал, той бе готов да се нахвърли върху врага си. Но в този миг хитаната повелително извика:

— Назад, Янко! Назад! Или ще забравя, че си моят млечен брат!

— Нека първо те пусне! — настояваше Янко, като гневно гледаше студента. — Не е негова работа да се грижи за твоята безопасност! Аз отговарям за теб пред вожда на нашето племе!

— О-хо, значи, признаваш, че си специално изпратен да ме следиш! — гневно извика Цамора. — Засрами се, Янко! Знаеш, че мразя шпионите!

— Не съм шпионин. Имам пълномощия…

— Какви? Циганинът наведе очи.

— След време ще станеш моя жена…

— Аз — твоя жена? Никога! — почти яростно извика момичето. — Аз съм свободна да се омъжа за когото си искам. Сърцето ми никога не ще ти принадлежи!

— Но и на друг няма да принадлежиш!

— А кой може да ми забрани?

— Племето!

— Но ти не си племето! Нямаш право да ми заповядваш!

— На помпите! Потъваме! — отново прозвуча заповедта на капитана.

— Карминильо! — обади се от един ъгъл на каютата другият студент. — Остави това. Не виждаш ли какво става с кораба ни?

— Да, ние потъваме — отвърна загрижено Карминильо. — Тоя проклет контрабандист, капитанът, не иска да се раздели дори с част от товара си. Ако се изхвърлят в морето поне тридесетина от сандъците с оръжие, което тоя испанец кара на враговете на Испания, нашата орка би се задържала още малко, а през това време може нещо да стане…

— Струва ми се, че моряците настояват капитанът да им позволи да изхвърлят поне половината от товара в морето. Какво ще правим?

— Трябва да помислим. Не смятам, че ние, пътниците, трябва да се месим в тяхната работа — вдигна рамене Карминильо.

В същото време неколцина от моряците започнаха да вадят от трюма тежки сандъци, пълни с пушки, револвери, патрони, саби и барут. Зърнал ги, капитанът в миг грабна секирата и като изпадна в състояние на истински бяс, се нахвърли върху едного. Със силен удар разцепи главата му.

— Разбойници! — изрева като звяр. — Крадци! Всеки сандък струва триста песети! Искате да изпиете кръвта ми ли? Спрете! Спрете или всички ви ще избия!

— Но ние ще потънем, ако не освободим кораба от товара!

— Не разрешавам!

Неуправляван от никого, корабът затанцува несигурно сред бушуващото море. Огромни вълни с гръм се нахвърляха върху него и довършваха всичко, което срещнеха по пътя си. Отсрещните оръдия не преставаха да пращат смъртоносните гранати. Светкавици заслепяваха всички. В такъв миг капитанът иЗпусна секирата и се строполи на пода. Едва успя да се хване за едно въже. Той видя как всичко се понесе със светкавична бързина към водата. Събра сетни сили и се изправи. Имаше късмет. Бе оцелял. Краката и ръцете му бяха здрави. Осъзнал за миг положението, в което бяха изпаднали, капитанът отчаяно се хвана за главата. Нямаше време за паника. Втурна се към кормилото. В същия миг, когато вече бе уловил кормилото, оръдието на канонерката зловещо гръмна. Само след няколко секунди гранатата се пръсна над палубата на осъдения на смърт кораб. Едно парче от нея със съсък проби гърдите на капитана и заедно с къс кърваво месо изхвръкна през гърба му. За кораба настана последният час. Нова вълна го грабна, изправи го почти вертикално, понесе го към купчина скали и го изхвърли върху тях.

Мачтите рухнаха с трясък. Бордът се разцепи и от зиналите рани на разпрания корпус на „Кабилия“ излетяха сандъци, бурета, торби. Вълните подхващаха всичко това, тласкаха го към скалистия бряг, като го изхвърляха върху крайбрежния пясък.

Канонерката, откъдето ясно се виждаше какво бе сполетяло „Кабилия“, изпрати още два-три снаряда, за да я доунищожи окончателно, но гранатите не стигнаха до нея. А беше и безсмислено повече да се стреля. Явно на канонерката разбраха това, защото тя веднага се обърна и излезе в открито море, като остави на вълните да довършат разрушението на нещастния кораб.

Още два-три часа бесня бурята. Още два-три часа вълните безмилостно разбиваха вече полуразрушения корпус на „Кабилия“, като продължаваха да изхвърлят на пустинния бряг дъски, сандъци, бурета и торби. Но, чудно, корабът все още се държеше. Бе здраво заседнал, хванат като в клещи между два камъка, и бавно се рушеше. А бурята, заситила своята ярост, започна да отслабва. Вятърът стихваше. Морето се успокояваше. Ето че и слънцето блесна през гонените от вятъра облаци. Но това бе прощалният лъч на дневното светило, което вече се оттегляше за почивка. На палубата излязоха четири човешки фигури. Това бяха четиримата вече познати ни пътници от каютата, които по чудо се бяха спасили.

— Сега какво ще правим, приятели? — попита единият студент.

— Какво можем да направим, Педро? — отвърна Карминильо. — Разбира се, че първо ще трябва час по-скоро да напуснем тази окаяна черупка и да слезем на брега. Но на мен не ми се нравят тия сеньори.

И той посочи няколко риби с чудновата форма, които се навъртаха около полупотъналия кораб.

— Страхуваш се от рибите ли? — учудено го попита Педро.

— Ти сигурно не знаеш какво представляват тези риби? — отвърна Карминильо. — Това е рибалуна.

— Ако ще и комета да е, какво ни интересува това?

— За да стигнем до брега, ще трябва да преминем петдесетина метра до пояс във водата, приятелю. А тия риби са страшни хищници. Моряците и рибарите по тия места знаят какво значи да имаш работа с тях. Веднъж, когато бях с покойния ми баща в Мароко, пред очите ми няколко от тези хищници разкъсаха тялото на един негър, който по непредпазливост бе паднал от лодката във водата. Когато го извадиха на брега, той вече бе негоден за нищо. Нима искаш да повериш на лакомите риби своето тяло, за да го превърнат в скелет, който би могъл да послужи само за университетския ни музей? Тогава, моля, влизай във водата!

— Да, да! — колебливо отвърна Педро. — Аз съм юрист, а не естественик и съвсем не ми се иска да жертвам тялото си в полза на науката.

— Все пак ние ще се помъчим да прогоним хищниците с изстрели. Цамора, струва ми се, че ти умееш да стреляш добре не само с очи. Вземи пушката!

Момичето не чака дълго да го молят. Върна се в каютата и оттам донесе отлично запазена пушка. Другите веднага я последваха и след минута от палубата на „Кабилия“ се разнесоха гърмежи, а прозрачната вода край кораба почервеня от кръвта на убитите хищници. След повече от четвърт час бойното поле бе очистено от тях. Край кораба не се виждаше вече нито една рибалуна и можеше безпрепятствено да слязат на брега.

Скачайки по камъните, които се простираха на дълги вериги, познатите ни пътници стигнаха благополучно до брега. А там мястото се оказа сравнително безопасно.

— Ако се наложи, можем да пренощуваме и тук! — разглеждайки наоколо, каза Карминильо. — Но положението ни съвсем не е розово, сеньори!

— Защо смяташ така? — попита Педро.

— Не ми е ясно как ще изкачим брега. Това, върху което сме, е само една тясна ивица пясък. От нея започват стръмни скали.

Сега, докато морето е спокойно, ще можем да се подслоним под тях. И предлагам да отидем по-нататък, където вълните изхвърлиха товара на „Кабилия“. Но ако бурята започне отново, а това непременно ще стане, тоя бряг изцяло ще бъде залят и ние ще се издавим като жалки плъхове, заварени от наводнението в дупките си.

— На разсъмване ще потърсим изход!

— Ще бъде твърде късно, мили мой! Необходимо е още тази нощ да потърсим сигурно скривалище!

— Тогава да не губим време! Ти тръгни с Цамора, а аз с Янко.

— А, не! — отвърна Карминильо, като изгледа Янко подозрително — Тоя циганин не ми вдъхва доверие. Няма да се учудя, ако тръгне с теб, а после се върне сам, като те остави някъде с пръснат череп!

— Ей, Янко! Ти тръгни с Цамора! Ние надясно, вие наляво! Който пръв намери удобно място, ще извести другите с изстрел.

— Добре — съгласи се охотно циганинът.

Двете групи тръгнаха в две различни посоки. Но не бяха минали и няколко минути, когато остро изсвирване извести испанците, че търсеното скривалище е намерено.

Отзовали се веднага, студентите видяха, че Янко бе открил широк вход на огромна пещера, която бе покрита вътре с гъста морска трева и с кости на някакви животни.

— Не е лошо! — избъбра Карминильо, като оглеждаше наоколо при треперещата светлинка на запалена клечка кибрит. — Но тук така мирише на гнило, че не се изтрайва…

— Много си придирчив! — пошегува се Педро. — Ти какво искаш? Да мирише на рози или на одеколон?

— На всичко друго, само не и на това. Знаеш ли на какво ми напомня тази миризма, Педро?

— Боже мой! Та аз не съм химик!

— Но не ти е простено да не познаваш поне малко зоологията! Та тук мирише на… лъвове!

— Как? На лъвове? Ти си луд!

— Да, така е. По-точно миришат техните леговища. Но защо се учудваш? Забравяш ли, че не се намираме в Севиля, нито в Мадрид! Не лежим на сянка заедно с кучето, не свирим на китара и не танцуваме. Тук е мароканският бряг на Африка, което ще рече, че сме на територия, където се подвизават знаменитите планински разбойници — рифиотите, където и днес лъвове, чакали, хиени и други подобни дребни зверове не липсват.

— Благодаря за лекцията! Но ти наричаш лъвовете дребен дивеч? А кой според теб е едрият, Карминильо?

— Слонът, носорогът и мамутът, за които казват, че и сега обитавали Северния полюс. Още китът, кашелотът, морската змия…

— Погледнете, сеньори! — прекъсна ги Цамора, която често сънуваше Испания, сянката и китарата, за които говореше Карминильо.

— Аха! Как ти се вижда това, Педро!

— Господи, какво ли е това? Котка?

— Лъвчета, скъпи! И то твърде прилични! А някъде наблизо вероятно се спотайват и техните родители, които не ще закъснеят да ни посетят и се нагостят богато с нас!

— Доста страшничко — обади се Педро. — Нямам ни най-малко намерение да ставам гощавка нито на хиени, нито на лъвове.

— Тогава? На работа! Хей, Янко, не стой със скръстени ръце!

— Какво трябва да правя, сеньор? — грубо откликна циганинът.

— Преди всичко пречукай тия котки с приклада на пушката. След това ще трябва да барикадираме входа на пещерата. Та ако дойдат лъвовете, да не ни сварят съвсем неподготвени.

И четиримата бързо се заловиха за работа. Докараха до пещерата сандъците и буретата от товара на загиналата „Кабилия“ и издигнаха висока стена, която донякъде можеше да ги предпази от внезапно нападение. Труповете на двете лъвчета, убити от циганина, бяха хвърлени в морето, но вълните си поиграха с телата им и отново ги върнаха на брега.

След като свършиха с барикадирането, нашите герои започнаха по-усърдно да оглеждат пещерата. Педро и Карминильо, напускайки кораба, предвидливо бяха взели не само оръжие, но и запазели ацетиленови фенери, които сега осветиха пещерата. Тя представляваше само част от огромен лабиринт. Целият бряг от около сто и петдесет метра бе нарязан от по-малки или по-големи пукнатини.

— Ако на тоя бряг живеят лъвове — каза Карминильо, — тогава би трябвало да има път нагоре. Натам лъвовете вероятно отиват за плячка, а сетне по някоя пътека се спускат надолу, в своето безопасно скривалище. Може това да не е пътека, а тунел. Но все едно, ние ще трябва да намерим път, за да се измъкнем от тоя капан! Надявам се Янко да намери този излаз.

— Кажи ми, Карминильо, какво имаш против циганина? — попита го Педро.

— Аз? — малко смутено отвърна Карминильо. — Така ти се струва. Трябваше да попиташ по-скоро какво има Янко против двама ни? А ето и отговора ми: боя се, че Янко е наш смъртен враг.

— Какви основания имаш да твърдиш това?

— О, Господи! Нима си сляп, та не виждаш? Той претендира за ръката на Цамора и у всекиго, който се доближи до момичето, вижда свой съперник.

Педро се усмихна.

— У всекиго ли, Карминильо? А защо не се нахвърля срещу мен? Аз спокойно разговарям с красивата хитана. Но доближиш ли ти до Цамора, очите му гневно блясват. А и ти, драги ми приятелю, не гледаш доброжелателно на Янко.

Карминильо леко се изчерви.

— Говориш глупости! — смутено избъбра той, като бързо се извърна и през рамо продължи по-тихо: — Не крия. Цамора ми харесва. И то от момента, когато я видях. Мисля, че съдбата ми ще бъде свързана с нейната.

— Каква стана тя? Вместо да си скитаме волно с китарата из нашата родина, тръгнахме да гоним вятъра чак в Африка. Тая дяволска работа няма да е на добро…

— Страх те е, че попаднахме в Мароко?

— Мен ли? Ни най-малко. Еднакво бих се радвал, ако бяхме попаднали в Америка, в Австралия или в Африка, както е в случая. И двамата сме млади, здрави, свободни. Не разполагаме кой знае с какви средства, но все се намира по нещо. Няма защо да бързаме да завършим учението си, та веднага да се затворим в някоя канцелария или да потънем в тежка и досадна работа. Освен това аз, Педро Алварес, намирам, че Испания се изражда: някога нашите прадеди са скитали по цял свят, преживявали са такива приключения, завладявали са цели империи. Днес на света няма по-неподвижен народ от нашия. Сега вече испанците не познават света, а и тях не ги познават навсякъде. Но в жилите ми, Карминильо, тече кръвта на някогашните конквистадори и аз нямам нищо против още десетина години да бродя по света. С китара през рамо, с кама в джоба, с шепа дребни пари, с младежка жажда. С такива средства можеш да отидеш и накрай света!

— Е, ако не накрай света, то поне до рифиотите, приятелю!

— Да, защо не? Там също има какво да се види. Обаче целта на пътуването на Цамора ми се вижда доста фантастично. Това божество, в което е въплътен духът на някакъв едва ли съществувал цигански крал, заровен на върха на Гуругу…

— Тихо! — прекъсна го Карминильо. — За тотема или за талисмана на циганския крал ще говорим по-късно. Някой вика! Струва ми се, че е Цамора! Може би нещо се е случило!

И двамата студенти, подскачайки от камък на камък, стигнаха мястото, откъдето идваше викът на момичето.

— Какво се е случило, Цамора? — попита Карминильо красивата хитана, която стискаше в ръце пушката и тревожно се оглеждаше.

— Видях някакви сенки! Чух стъпки, шум, някакви ревове… Може би са лъвовете! Дали няма да ни нападнат — тревожно ги гледаше циганката.

— Добре се наредихме! — с треперещ глас каза Педро. — Ама че положение. В морето някаква рибалуна, готова да ни превърне в музеен експонат, без да иска възнаграждение за това. На сушата пък, още неизминали и десетина крачки, трябва да разменим интимности с лъвовете. О, не! Протестирам! И моля да се впише в протокола! Аз съм миролюбив юрист. Моето оръжие са законът и словото!

— Стига шеги! Не му е времето сега! — прекъсна го Карминильо. — Ясно, не ще можем да избегнем срещата. По-добре да бяха хиени или чакали. Но никой не може да ни гарантира, че не ни спохождат и господа лъвовете. Но къде ли е Янко?

— Тук съм, сеньор! — обади се от тъмния ъгъл циганинът.

— Какви са резултатите от разузнаването ти?

— Открих нещо, сеньор, обаче не успях да довърша разузнаването. Засега мога да кажа, че открих тесен крив коридор. По него ще се наложи да пълзим поне десетина метра. Но по всяка вероятност някъде ще излезе навън. Само предполагам… Не можах да стигна до края му, защото Цамора извика уплашено.

— Добре, вървете заедно с Цамора. Помъчете се да разберете докъде стига този тесен коридор. Но внимавайте, не се излагайте на излишни рискове. А ние ще пазим тила ви, докато се върнете. Хайде, тръгвайте! Да не губим време!

Янко мълчаливо поклати глава и се изгуби в мрака. Цамора нерешително тръгна след него.

— А ние какво да правим тук? — запита Педро.

— Ние сме мъже и наш дълг е да бъдем там, където е по-опасно. Цамора е права, скривалището ни сигурно ще бъде нападнато. И колкото по-далеч е в този момент момичето, толкова по-добре за него.

— Да, прав си — отвърна малко колебливо Педро. — Но четирима е всякога по-добре, отколкото двамина, когато ще трябва да се браним. Една пушка повече никога не е излишна.

— Излишна пушка? — саркастично се изсмя Карминильо. — Именно ако бяха останали тук, при нас, когато се наложи да се браним, щеше да се окаже излишна, една наистина излишна пушка!

— Какво искаш да кажеш? Наистина не те разбирам!

— Когато от борда на „Кабилия“ стреляхме по рибите, Янко едва не ти прати куршум в слепоочието, Педро!

— На мен ли? А защо не на теб? — извика учуден Педро.

— Защото аз бях встрани, а ти бе отпред. Бе решил, че няма да е излишно да се освободи от някого от нас, а при следващия удобен случай — и от другия. Но когато се готвеше да натисне спусъка, аз бутнах приклада му с моята пушка и той разбра, че зорко го следят. Я тихо! Атаката започва! О-хо, чуй какъв глас!

— Бас профундо!

— Цяла октава, мили мой! И знаеш ли какво казва този глас?

— А ти знаеш ли?

— Зная, приятелю! Това е гласът на бащата на лъвчетата, които ние убихме. Намерил е децата си на брега и сега по всички правила на изкуството на джунглата пее песента на отмъщението. Бъди готов, Педро! Стреляй!

Пред пещерата, по каменистия бряг, като призраци сновяха тъмните силуети на огромни животни. Това бяха лъвовете, върнали се в своите леговища.

Доближавайки пещерата, хищниците бяха подушили близостта на своя заклет враг — човека, и бяха намерили труповете на убитите си деца.

Един стар лъв с грамадна грива пръв изрева със страшния си глас Сандъците затрещяха, затъркаляха се буретата, които служеха за барикада пред входа на пещерата. Нищо не можеше да спре лъвовете, устремени към човешките гласове. Но едва един от лъвовете бе проврял глава през отвора над два сандъка, и в пещерата се разнесоха гърмежите.

Испанците стреляха почти в упор, така че пламъците обгръщаха туловищата на зверовете. Вярно е, че куршумите, отправяни почти наслуки, не се оказаха смъртоносни, бурният пламък и гърмежите ги подплашиха и ги принудиха да отстъпят.

Вече отдалеч се носеше злобното и яростно ръмжене на ранения на две места водач на лъвската шайка.

— Началото не е лошо — засмя се пресилено Педро, като пълнеше пушката си.

— Ей, Богу, аз пък мисля, че съм сбъркал, задето толкова време съм изучавал юриспруденцията. Трябваше да се заловя с хилядите способи за лов на големи и по-малки диви зверчета!

— Стига празни приказки! — ядосано отвърна Карминильо. — Положението ни е повече от страшно!

— Защо? Нали зверовете ни оставиха?

— Запали фенера! Само не хвърляй кибрита на земята! Така. А сега погледни, драги Педро! Виждаш ли, че нещо се е изсипало от сандъка, пробит от твой или мой куршум?

— Барут? — извика Педро пребледнял.

— Да, скъпи. Това е барут, и при това отлично качество, от германска фабрика. А на нашата барикада има не един такъв сандък. Ако куршумът, който е пробил сандъка, бе минал по-вляво, тоест, ако бе попаднал вътре в сандъка, то…

— Той би експлодирал!

— Точно така. Досетлив си! Той би експлодирал и биха пламнали стотици килограми барут. Нямаше да остане камък върху камък.

— И всички лъвове щяха да бъдат избити.

— Да. Но заедно с лъвовете, а може би и преди тях щяхме да бъдем унищожени и ние!

— Страшничко е! Аз заявих вече, че този занаят не ми е по вкуса — избъбра Педро, като се почеса по тила. — Прощавай, но като съм си избрал професията юрист, все пак не съм бил толкова глупав, колкото изглежда. Стой, Карминильо! Значи вече не трябва да стреляме по нашите нападатели, ако не желаем да бъдем хвърлени във въздуха?

— Ще се наложи да стреляме! Нямаме друг избор! Цамора и Янко не се обаждат, макар че не е възможно да не са чули изстрелите.

В това време неустойчивата стена от сандъци и бурета се разлюля и част от нея със силен трясък рухна на пода на пещерата: един от лъвовете полетя към стената, блъсна се в нея и се строполи почти в краката на Карминильо и Педро.

Младите хора не се изплашиха чак толкова, колкото можеше да се предположи, и гръмнаха почти едновременно. Смъртно раненият лъв изрева, преметна се, удари се о барикадата, падна и върху него се събориха сандъците с барут, които го затрупаха. Отново яростен рев огласи пещерата: лъвът, умирайки, се мяташе и събаряше слабата преграда.

— След мен! — извика Карминильо и сграбчи Педро за рамото. — Спасението ни зависи от това, колко време ще се задържим, без да отстъпим.

С котешка ловкост испанците се изкачиха върху скалата и от върха й започнаха да обстрелват зверовете, които бяха нахлули в пещерата.

— О-хо! Та това е истинска зверилница, Карминильо! — забеляза Педро, като пълнеше пушката си. — Не съм виждал толкова зли кучета!

— Не кучета, а африкански чакали! — поправи го инженерът. — Все пак това не е най-опасният враг! Ако не бяха лъвовете, те биха се разбягали още след първите гърмежи!

— Що за гадина е пък това? — запита Педро, като повали с един изстрел някакъв необикновен, гърбав звяр, който се готвеше да разкъса тялото на убития от Карминильо чакал.

— Не знаеш ли? Това е африканска хиена, която се храни с трупове!

— Приятно ми е тази хиена да се запознае с моя куршум! — самоуверено отбеляза Педро.

— Не хаби патроните напразно! Запази ги за лъвовете!

— Има и за тях! Ето един! Струва ми се, че иска да ни споходи! Стреляй, Карминильо!

Лъвът направи гигантски скок, но ранен между очите, падна като покосен.

— Аха, става доста интересно! — каза Педро. — Правото си е право, но имало и нещо още по-интересно от римското право!

— Млъкни! Какво е това? — тревожно го прекъсна Карминильо, като душеше из въздуха. — Нищо ли не усещаш?

— Нищо особено. Мирише на дим — отвърна равнодушно Педро. — Какво те безпокои?

— О, Света Богородице! Ти мислиш ли какво говориш? — нетърпеливо каза Карминильо. — Миришело на дим! Да, така е, но разбираш ли защо мирише на дим? Нали целият под на пещерата е покрит със сухи водорасли. Ако те се запалят…

— Всичко ти изглежда черно, приятелю! Добре де! Щяла да се запали тревата! Какво от това? Тъкмо димът ще прогони лъвовете и хиените! Ето виждаш ли, те се измъкват.

— Не ме ядосвай, Педро! Пак забравяш, че не сме в открито поле, а в яма. Нали димът ще ни задуши? И ние няма да можем да избягаме никъде освен към брега. А там в никакъв случай не бихме могли да се справим със зверовете!

Пещерата бързо се пълнеше с остър синкав дим. Дишането ставаше все по-трудно. В дъното на пещерата, където преди половин час се бяха скрили Янко и Цамора, се появи червен пламък, който като струя течеше по стените и пода.

Карминильо загрижено огледа наоколо. Челото му потъмня.

— Трябва да се спасяваме! — извика той. — Вземай пушката и да бягаме! За по-малко от десетина минути огънят ще стигне буретата с барут!

Педро потрепера. Шегите замряха на езика му и без да протестира, тръгна след другаря си, който само с един скок прехвърли полуразрушената барикада и се намери навън. Закъсняла хиена, която лакомо разкъсваше трупа на един от лъвовете, с писък отскочи встрани, замята се сред камъните, зави и се закиска. Нейният злокобен и насмешлив хохот като мраз пропълзя по кожата на Педро.

— Млъкни, гадно животно! — извика той, като гръмна два пъти натам, където се скри отвратителната хиена.

— По-скоро, по-скоро! — дърпаше го Карминильо, бягайки надолу към брега, като се оглеждаше за някоя друга пещера.

Инстинктът за самосъхранение тласкаше бегълците. С препъване и падане те стигнаха до вдлъбнатината на една скала, където пипнешком откриха дълбок и наведен към брега прулом, и с бързината на змии пропълзяха по него.

Въздухът в този прулом беше чист и свеж, а това показваше, че води навън. След няколко десетки метра пруломът се разделяше на две

— Ти надясно, аз наляво! — изкомандва Карминильо другаря си.

— И не се бави! Пожарът беснее! — пълзейки по земята като червей, продума Педро.

Само след няколко метра и главата на Карминильо бе вече навън. Обаче се оказа, че не е толкова лесно да излезе целият. Главата се провря, но широките плещи не можеха. Карминильо усещаше как костите му пукат, но не отстъпваше. С неимоверно напрежение на силите, чувствайки адски болки по цялото си тяло, най-сетне той се измъкна от дупката и като вдъхна с пълни гърди свежия нощен въздух, извика:

— Педро, къде си, Педро?

— Тук съм — отвърна с глух глас приятелят му.

— Но къде си, за Бога! Ела тук!

— Къде съм? И аз не зная! Трябва да съм в гърлото на някоя бутилка и играя ролята на запушалка! Запушил съм със себе си бутилката и не мога да мръдна. Помогни ми, ако можеш!

Карминильо бързо скочи да му помогне и като се водеше по звука, напипа тесния отвор в огромната скала, откъдето като от грамофонна фуния долитаха несвързаните думи на Педро. Успя да улови дясната му ръка, с която се бе вкопчил в ръба на камъка, и задърпа Педро нагоре.

— По-полека, ей, по-полека! — завика Педро. — Ох, боли, ще ми строшиш всичките кости!

Но Карминильо продължи да го тегли, докато извлече цялото му тяло навън. В момента, когато Педро, проклинайки Африка, пещерите, лъвовете, жаждата за авантюри, циганина и целия свят, опипваше изправен с две ръце тялото си, нещо забоботи под земята. Изведнъж скалата, на която стояха двамата испанци, се разтресе като от треска. Младите хора не можаха да се задържат на краката си, паднаха и се затъркаляха. По пътя им се изпречиха шубраци и те инстинктивно се хванаха за бодливите им клони. Тъмното нощно небе се озари от гигантска мълния и екна страшен гръм.

— Светът ли свършва? — не спираше да бъбри Педро.

— Избухна барутът в нашата пещера! — отвърна вече успокоен Карминильо. — Пожарът е стигнал до проклетите сандъци и е подпалил барута. Господи, какво ли е станало с Цамора?

Той се изправи в цял ръст и с разтревожен глас извика:

— Цамора! Цамора! Къде си?

В отговор долетя също такъв разтревожен глас:

— Карминильо, тук ли си, Карминильо!

Като изпод земята се появи странна фигура. Напомняше допотопно чудовище със дълга змийска шия, с гърбица и тънки крака.

— Господи, помилуй! Изчезвай, призрако адски! — забъбра отново Педро, като се дърпаше уплашено назад.

— Не се безпокой, Педро! Това е камила! А на седлото й е Цамора, не виждаш ли? — успокояваше го Карминильо.

И наистина, на десетина крачки от нашите герои стоеше една мехари, или бързоходна камила, а на гърба й, върху красиво, разкошно седло, се бе настанила младата хитана. Янко с начумерено лице и искрящи от злоба очи държеше камилата за юздата. Червеникавата светлина на късно изгряващата луна осветяваше тая причудливо-призрачна сцена.

— Ти си жива, Цамора! — щастлив извика Карминильо.

— Да, жива и здрава съм! Но ако знаеш какво преживяхме!… — каза циганката и скочи от седлото.

— Сеньори! — прекъсна радостния изблик на Цамора циганинът. — Не можем ли да отложим обясненията за по-удобно време? Трябва час по-скоро да напуснем това място. Избягалият арабин ще вдигне на крак цялата околност и тогава накъде?

— Какъв арабин? — попита Карминильо.

— Другарят на тоя, чиято е тая камила — отвърна циганинът.

— А къде е той?

Янко само кимна към една стръмна скала.

— Ти го хвърли оттам? — попита отново Карминильо.

— После! После ще ви разкажа всичко, което се случи. Сега да бягаме!

Цамора възседна камилата. Мъжете бързо закрачиха след нея. Луната се издигаше все по-високо и озаряваше дивите скали, гъстите храсталаци, развълнуваното море, което мяташе беловърхи вълни към малкия залив, отрупан с парчета от загиналата „Кабилия“.