Андреа Парнел
Съни (10)

Глава 9

Пистолета! Къде беше оставила пистолета? Господи, главата й нещо не беше в ред. Това е от виното. Бутилката вино. Трябваше й бутилката от виното. Съни понечи да стане, но това беше невъзможно, защото той страшно й тежеше. Държеше я за китките, устата му беше на врата й. Можеше да помръдне само краката си.

Ритна отчаяно и усети с крака си хладна и влажна стъклена повърхност. Бутилката. Изстена безпомощно, защото тя започна да се търкаля по скалата. След малко чу плясък от падането й във водата.

Още едно стенание се отдели от устните й. Защо й трябваше да помръдва крака си. Осъзна, че върху нея напира мъжка сила, силна, пулсираща, настоятелна, горяща от нетърпение да проникне в нея. Огън я обля, усети едновременно страст и ярост. Искаше й се да го убие, стига да имаше с какво. В същото време не можеше да се освободи от желанието да го приеме вътре в себе си и се остави на усещанията, които щяха да я издигнат в небесата.

Тя тежко си пое въздух. Устата му бе захапала гърдата й и сякаш изливаше жарава върху нея, ръката му си проправяше път към входа на най-съкровената й потайност, настоятелно, без съпротива от нейна страна. Изведнъж събра краката си. Опита се да не се оставя на тази лудост. Достатъчно далече беше стигнала вече. Как си го позволи? И макар че й беше добре, нямаше защо да обвинява само виното. Никога преди не си беше загубвала ума от някакво си вино.

Прайс отново прошепна името й. Тя беше гореща, влажна и жадуваща за него. И той за нея. Не си спомняше някога да е желал толкова много една жена и тя да бъде единствената за него. Би могъл да я обича дори и само заради неясната мистерия около нея. Дори и само затова, че го бе влудила до такава степен.

Той искаше всичко от нея. Като че ли се досещаше за нейните тайни, за неизвестния й живот, който бе водила без него. И го приемаше като свой. Щеше да научи всичко. Но по-късно. Сега се нуждаеше само от тази нейна част, която му предоставяше прекрасното й тяло.

Той я целуна, притисна се до нея и долови горещия й порив насреща му.

— Чакай! — извика тя.

Да чака? Прайс изстена от разочарование. Да чака, когато я усеща под себе си също толкова нетърпелива? Да чака, след като вече бе чакал този момент седмици наред? С огромно усилие на волята се отлепи от нея и реши, че може би това бе подкана да направи същото, като преди малко.

Когато пусна ръцете й, тя се измъкна изпод тялото му, инстинктивно прикри гърдите си с ръце и сви колене. Прайс бе седнал на пети, зъбите му бяха прехапали долната устна до побеляване. Над всичко преобладаваше могъщата му мъжественост и тя потрепери, когато погледът й бе привлечен от нея.

Очите й останаха приковани в мъжката плът. Като че ли измина безкрайно дълго време, преди да събере сили да ги премести оттам. Зениците й бяха разширени, погледът й панически затърси нещо около скалата. Пистолета. Беше го замаскирала там, в мъха. Но къде точно? Ето там! Успя да види крайчеца на дръжката.

Без да се замисля, че му обръща гърба си, тя се обърна настрани и на четири крака запълзя към пистолета. Но ръката й хвана само пръст и мъх. Пистолетът го нямаше. И тъкмо когато сърцето й почти спря от уплаха, видя металния блясък на няколко сантиметра по-далеч.

В това време Прайс се наслаждаваше на формите й и си мислеше, че неговата „дама в червено“ дори и това не правеше като обикновените хора. Това не беше предпочитаната от него поза, но той беше готов, ако потрябва, дори да стои на един крак през цялото време, само и само да получи удовлетворение на страстните си желания, които бяха станали вече болезнени.

— Вие ми сервирате изненада след изненада, Огюста — каза той и тръгна след нея също на четири крака.

Последното нещо, което усети, бе ярка светкавица.

Съни изригна върху безчувственото му тяло поток от проклятия. Те не достигнаха до него, но й помогнаха да се освободи от яростта, която преливаше от нея като лава от вулкан.

Тя ругаеше и себе си със същата разпаленост, но с това не успя да заглуши угризенията на съвестта си и неприязънта си към него.

Дори не го харесваше, повтаряше си тя отново и отново, докато навличаше дрехите си. Ненавиждаше го. И беше му разрешила… беше му разрешила… Повече не можеше да мисли за това. Трябваше да го махне оттук. Вече закъсняваше с един час според направената от нея програма. Би искала да забрави как бе прекарала този час.

В главата й възникна още по-ужасна мисъл. Щеше да бъде заедно с него още цели десет дни. И той нямаше да пропусне да й напомни какво се бе случило. Десет дни да го гледа и да си припомня, умирайки от срам. Но не от срам вътрешностите й пламнаха отново.

Колебливо се наведе над него и огледа главата му. Имаше подутина колкото конска подкова. Съни огледа раната, която му бе причинила и се помоли да не му е счупила главата. Ако беше така, щеше да има нужда от лекар, а само това й липсваше.

По дяволите! Защо й трябваше да се захваща с него. Стига да можеше, би го зарязала тук, би се свързала с Лорд, за да съобщи, че се отказва от работата. Да си задържи десетте хиляди долара. Но един добър детектив трябва да доведе работата докрай. Ако сега се провалеше, нямаше да може да разчита на други ангажименти за в бъдеще.

За да провери подозренията си за неговата контузия, леко отвори клепачите му. Очните ябълки не бяха обърнати назад и зениците изглеждаха като на обикновен заспал човек. Тя се изправи с облекчение. Дано някой ден не й се наложи да съжалява, че не го бе убила, когато е имала такава възможност.

Отиде до края на пътеката, сложи два пръста в устата си и свирна високо и пронизително. След няколко минути се появи Ринг, с весело ръмжене и махане на опашка, и показа, че й е простил за това, че толкова дълго го бе оставила сам. Душейки земята, тръгна към Прайс, спря се и започна да го души от краката до главата. Започна да лиже раната за ужас на Съни.

— Ринг! — строго викна тя. Кучето кратко излая и седна на задните си лапи. — Да не си посмял да го съжаляваш. Той само изглежда добър, но не е.

Ринг отново излая и потри глава в ръката на Съни.

— Стой при него — заповяда му Съни рязко, защото не беше в настроение да отговори на ласките на кучето. — Ако се опита да стане, захапи го за крака.

След тези думи тя хукна по пътеката за въжето и одеялото, които щяха да й трябват, за да го занесе долу при конете. След петнадесет минути остатъците от яденето бяха прибрани в торбата. Кошницата, която само щеше да им пречи при бързата езда, бе скрита в храсталака. Съни набързо се изкъпа в потока и изми Рамси, доколкото успя.

Облече обичайните дрехи — панталона и карираната риза, сложи старата си шапка, малко посмачкана от седенето в торбата. Само обувките бяха същите. Старите й обувки се оказаха много големи и не успя да ги напъха в торбата. По-късно щеше да се обади в хотела да й ги изпратят. А колкото до другите дрехи, тези, които бе носила като Огюста Харлоу, щеше да каже да ги дадат на бедните.

И докато отново се изкачваше по пътеката с въжето и одеялото, се закле пред себе си, че повече никога няма да облече рокля. Никога.

Кучето долови стъпките й и заръмжа. Прайс усещаше главата си като разкъсана от експлозия, но при звука на животното успя все пак да реагира, като се обърна настрани и се насили да отвори очи. Видя рунтава козина и усети студен нос на бузата си.

— Огю… — опита се да каже той, но нова страшна болка отново го хвърли в безсъзнание.

— Все още ли е така? Добре.

С безкрайно внимание Съни изтърколи Прайс върху одеялото, върза въжето за двата му края и направи примка, за да може да го влачи надолу по пътеката. Постави го по гръб с ръце отстрани на тялото. Оставаше да го облече, което не бе много приятна работа. Стараеше се да не го гледа, докато го докосваше.

— Да можеше да направиш това вместо мен — каза тя на кучето. Най-трудно бе да му намъкне панталоните върху дългите и тежки крака. Докато го обличаше, ще не ще, огледа цялото му тяло. Нямаше ни най-малък недостатък, ако не се смятат няколко белега от рани. Едната от тях бе особено голяма, оставена сигурно от куршум. Когато свърши, се бе задъхала от усилията. Най-лошото, което би могла да каже за този мъж, бе, че той не носеше бельо под панталона и че му липсваше единият чорап. Сигурно ще се оправи някак и без него.

Докато усукваше края на въжето около ръката си, забеляза, че ужасното червено място, където го бе ударила, продължаваше да се увеличава. Учуди се на себе си, че бе успяла да му нанесе такъв силен удар. Като го замъкна долу, намокри в потока една салфетка и я сложи на главата му. Не за негово облекчение, а за нейно, уверяваше сама себе си. Ако подутината спадне, той щеше да дойде в съзнание и можеха да пътуват по-бързо, отколкото ако го завържеше като чувал на коня.

 

 

За втори път през живота си Прайс се усети с вързани крака. Първият път беше преди много, много години, още по време на войната. Прайс се намираше във Вашингтон и разузнаваше в полза на генерал Ли. Биваше го в тая работа. Говореше съвсем като южняк. Работеше като сътрудник на Едуин Стентън от военния кабинет на Линкълн. Вършеше добра работа. И успя да събере доста информация в полза на Конфедерацията. Докато не го предадоха. Човек на име Лорд. Тадиъс Лорд. Болката му напомни за Лорд.

Същата болка като тогава, от главата до петите. Той изстена и се опита да отвори очи. Новият болезнен пристъп го накара да се откаже. Пък и не беше подготвен да види земята толкова близо до очите си. Усети ръцете си вдигнати над главата и оковани в белезници. Краката му май не бяха вързани, макар че ги чувстваше така.

Той въздъхна. Къде беше? Главата го болеше сякаш от удар на копито. Какво се бе случило. Не можеше да си спомни. Съзнанието му отказваше да му помогне, догади му се. Не можеше да се ориентира. Единственото, което му стана ясно, бе, че е натоварен на нещо, което ужасно друсаше. Но какъв беше тоя страшен звяр, чиято муцуна се намираше само на сантиметри от лицето му? Може би вълк? Прайс инстинктивно се напрегна и се опита да се изправи. С това наруши неустойчивото равновесие на тялото си, преметнато през собственото му седло. Дърпане, превъртане, и той се сблъска с твърдата, прашна земя.

— Уф — изстена той и несъзнателно протегна ръце напред, за да се предпази от пъстрокожия звяр, който се нахвърли към него веднага след падането на земята. Очакваше да му прехапе гърлото, но вместо това бе изненадан от няколкото приятелски лизвания.

— Дявол го взел — измърмори Съни, като го видя в краката на коня. Обърна Нюгет назад и се насочи към него. — Ти, предателско пале — извика тя на кучето, което се подмазваше на врага й. — Ринг!

Ядосаният вик като че ли изведнъж разпръсна мъглата от съзнанието на Прайс. Погледът му сякаш се проясняваше по-бързо от съзнанието му. Видя, че гласът идваше от едно младо момче на дорест кон. Държеше пистолет, насочен към него. Все още много слаб и замаян, Прайс направи опит да се изправи на краката си и едва в този момент разбра, че и те бяха вързани, както ръцете му. Единственото, което успя да направи, бе да се подпре на лакът.

Пистолетът проблесна под слабите лъчи на слънцето. Той си припомни този пистолет. Беше го видял за последен път да прелита във въздуха, появил се отникъде, и да се стоварва върху главата му, докато той и Огюста… — Господи! Какво ли беше направил тоя с Огюста?

— Стани! — заповяда младежът. Гласът му бе също така слаб като самия него, но Прайс си помисли, че колкото и да бе слаб, тежестта на колта в ръцете му бе достатъчно голяма.

— Не мога — изрече той с дрезгав и пресипнал глас. Не беше много сигурен в това, но май си пазеше силите за по-тежък момент. Встрани от него голямото куче седеше на задните си лапи и в позата му нямаше нищо заплашително. Май че не трябваше да се страхува от него.

— О, Господи — простена Съни и си даде сметка, че се налага да слезе от коня и да му помогне. Скочи на земята и тръгна към него. Косата й, сплетена на дълга плитка, висеше зад гърба й и, погледната отпред, Съни изглеждаше късо подстригана. Шапката й бе ниско прихлупена чак до веждите. Спря на безопасно разстояние от него, за да се увери, че той наистина няма сили да се вдигне.

— Къде е Огюста? — настоятелно попита той и продължи да лежи в прахта.

Съни протегна пистолета напред и се намръщи. Липсата на отговор също означаваше нещо, но Прайс не можеше да го прецени през болката.

— По-добре да продължиш, както си тръгнал, и да убиеш и мен — изтърси той след цяла минута мълчание. — Защото ако си й направил нещо, аз непременно ще те убия.

— Проклет идиот — процеди саркастично Съни.

Гласът го потресе, в него имаше нещо много познато, което му напомни, че сигурно се бе случило нещо лошо, преди той да бъде зашеметен и вързан. Силно потърка очи в желанието си да проясни погледа си. Първото нещо, което се появи пред очите му, бяха обувките на мъжа. Обувките на Огюста. Той ги бе свалил от краката й. Знаеше, че са нейните. Смутен от това, премести погледа си нагоре върху платнените панталони. После върху карираната риза с определено женствени форми под нея.

Когато стигна до лицето, Съни отмести шапката си назад и се усмихна. Отново беше самата себе си и можеше открито да изразява неприязънта си към Прайс Рамси.

— Огюста? — запита той недоверчиво. Не беше ли това ангелско видение халюцинация, плод на изцяло размътеното му съзнание? Тя не отговори, но у него се появи някаква увереност, че това наистина беше Огюста. В тези противни дрехи. Ужасен, той трескаво търсеше обяснение. Ако ги бяха нападнали, сигурно дрехите й са били взети и тя не би могла да го освободи от белезниците. Но нямаше обяснение как бе станало това, как са избягали и откъде бе взела тези дрехи. И защо държеше срещу него този пистолет. — Огюста — повтори колебливо, страхувайки се от отговора на въпроса, който щеше да зададе. — Какво означава всичко това?

Очите й ядно се присвиха. Отговори му спокойно, но той не долови нищо успокоително в промяната на интонацията.

— Забрави за Огюста — хладно каза тя. — Името ми е Съни. Съни Харлоу. А това — подчерта тя — е пистолет, насочен към главата ти.

— Огюста, ако и това е игра… — Той се спря, осенен от внезапно прозрение. — Ти ли ме удари? — Тя се усмихна и докосна шапката си. — Изглежда, нямаш представа колко силно… — Той отново спря, като видя как усмивката й ставаше все по-широка. Гняв го обзе. Чувал беше за жени, които обичат да оковават мъже… Какво ли правеха с тях? — Слушай, Огюста — започна внимателно, като се стараеше да бъде убедителен. — Хайде да свършваме с това. Отключи тези железа и ще продължим друг път.

— Железата ще останат на ръцете ти доста време, мошенико — каза Съни. — Толкова дълго, колкото ще ни трябва, за да стигнем оттук до Сан Франциско.

Сан Франциско? Този глас му харесваше все по-малко и по-малко. Опита по друг начин:

— Огюста, любов моя…

— Не-ме-наричай-така! — Тя изстреля всяка дума поотделно като куршуми. — А сега ставай! Само си губим времето тук.

— Казах ти, не мога. Главата ме боли. Толкова съм замаян, че не мога да стана — каза той, без да се опитва да бъде учтив и изобщо да разбере нещо. Единственото му желание в момента бе да се отърве от белезниците. Не трябваше изобщо да я моли да го освободи, а сам да измисли някакъв начин. Той въздъхна, отпусна се по гръб и затвори очи, като че опитът да говори напълно го бе изтощил. — Ако искаш да се изправя, трябва да ми помогнеш.

— Искам да се изправиш и да се качиш на коня, мръсник такъв. — Тя можеше и да бъде груба, когато обстоятелствата го налагаха.

Прайс се вкамени. Мръсник? И друг път го бяха наричали така. Не думата го ядосваше. Като си спомни как се бе държала с него преди няколко часа, не можа да понесе тази дума, произнесена от нейната уста. Отвори едното си око, за да се убеди, че пред него е същият човек, както преди да затвори очи.

Наистина беше Огюста. И ако някой трябваше да бъде наречен мръсник, най-подходяща за това беше тя. С тая шапка, подходяща само за изтриване на пода. Тая жена си беше загубила ума и за малко да направи това и с него. Но ще има да види. Той отвори и другото си око и погледна към кучето. То все още беше там и все така приятелски настроено към него.

Чу стъпките й, обикалящи около него, но не я потърси с поглед. Нека си мисли, че е достатъчно слаб, и да се осмели да се наведе към него. Може би щеше да успее да я срита през краката и да я събори. И тогава лесно щеше да се справи с нея.

— Седни — изкомандва тя.

— Не мога — изстена Прайс. Не беше се приближила достатъчно. Той остана проснат на земята със затворени очи и в този момент усети върху лицето си струя студена вода.

— Върви по дяволите — кихайки и кашляйки, Прайс се намери в седнало положение.

Съни остана на разстояние няколко крачки с отворена манерка в лявата ръка и смъртоносния колт в дясната.

— Колкото по-скоро се научиш да правиш точно това, което ти кажа, толкова по-скоро ще се разберем.

— Това няма да стане! — зарече се той и се сгъна така, че краката му да бъдат готови за удар в подходящия момент.

— Ще видим.

До този момент Прайс не беше забелязал въжето на рамото й. Започна с голям интерес да наблюдава как тя затвори капачката на манерката, остави я и после с опитни движения хвърли единия край на въжето към короната на най-близкото здраво дърво. Примката беше здраво стегната.

— Какво по дяволите правиш? — настоятелно попита той.

— Доказвам ти, че ще е най-добре да правиш каквото ти казвам.

Прайс погледна примката, после нея и взе бързо решение.

— Добре. Добре. Ставам — каза той примирено. Внимаваше да направи това бавно, за да изглежда като че ли с последни сили, сви крака и се приготви за скок. Нямаше да е трудно за неговите мускулести крака да го изхвърлят на шест стъпки разстояние. Дебнейки подходящия момент, събираше всичките си сили. Искаше да я блъсне достатъчно силно, да я събори на земята и избие пистолета от ръката й.

Когато тя за момент обърна глава, той скочи, но още преди да бе прелетял и половината от разстоянието между тях, някаква маса, голяма поне колкото тази на локомотив, се стовари върху него. Със спрял дъх той се изтърколи настрани и моментално усети върху себе си огромната тежест на ръмжащото куче. Това ръмжене почти го оглуши и в ръката му се забиха дълги остри зъби. Нямаше смисъл да се съпротивлява. Жадувайки само за глътка въздух, остана да лежи отпуснат като умрял човек и си помисли, че може би скоро наистина щеше да бъде такъв.

В полезрението му се появиха обувките.

— Предполагам, че сега ще бъдеш по-послушен.

Изхитри се да отговори, без да помръдне челюсти. Не искаше да направи нещо, което още повече би раздразнило кучето.

— Махни го, Огюста.

— Съни — поправи го тя и се приближи съвсем близо.

— Само го махни оттук.

— Пусни го, Ринг — изкомандва тя. — А сега ставай. — Пистолетът отново се размаха.

— Да, мадам — каза той, бавно се изправи и тръгна с наведена глава натам, накъдето сочеше пистолетът й. Но умът му вече измисляше друг план за освобождаване, като при това първо трябваше да обезвреди кучето. Може би с голям клон, с камък или с ритник, по какъвто и да е начин. — Проклето куче — измърмори си под нос, а животното вървеше все в краката му. — Пък аз си мислех, че си ми приятел.

— Стой!

Нямаше нужда да му се повтаря, но той остана като потресен, като видя, че го бе завела точно при въжената примка, която заплашително се люлееше под носа му. Хубавото му лице изрази недоумение, после тиха ярост, но заговори с учудващо хладнокръвие.

— Почакай малко, Огюста. — Погледна я право в очите. — Нека си поговорим. Каквото и да съм ти направил, можем да го обсъдим.

— Затваряй си устата и си вдигни ръцете над главата.

Беше готов да изпълнява всичко, което би могло да го спаси от тази примка. Прайс вдигна ръце и усети как примката се затяга около китките му. След няколко секунди, без да обръща внимание на протестите му, усети, че се издига нагоре, като обувките му едва докосваха земята. Преди да успее да я попита какво има намерение да прави, тя свирна и дорестият кон се приближи. С маниерите на каубой, тя завърза другия край на въжето за седлото на коня и го накара да пристъпи малко напред.

Сигурно беше откачена. Без съмнение. Но какво, по дяволите, беше й направил той, та предизвика върху себе си нейната лудост? Това ли беше жената, с която бе правил любов — почти. Не можа да повярва на очите си, когато тя прибра пистолета в кобура и бръкна в джоба си. На един мъж могат да бъдат направени и по-лоши неща от това да бъде застрелян с куршум.

— Какво правиш, Огюста? — попита той разтревожено.

Тя извади един ключ.

— Ще ти освободя краката, нали това искаш.

Заля го облекчение, мускулите му се отпуснаха.

— Извинявай — каза с огорчение. — Но когато един мъж се свести, окован в белезници, не можеш да очакваш от него да бъде много сговорчив.

— Ето защо сега очаквам от теб да си особено сговорчив.

Прайс бързо схвана смисъла и отговори.

— Да, съгласен съм.

Тя пристъпи още една крачка и вече не държеше пистолета в ръцете си. Спокойно можеше да я ритне, но не биваше да забравя за кучето. Той тихо изруга с думи, които скоро не беше употребявал.

Съни направи още една стъпка.

— Както виждаш, най-умно от твоя страна ще бъде да стоиш мирно, докато отключа белезниците. Не си и помисляй да ме риташ. Че може и да успееш.

Той кисело се усмихна.

— Може.

Тя му остави малко време за обмисляне и продължи:

— Не забравяй, че ако Ринг се ядоса, това, което виси тук, може да остане без крака.

Господи! Само преди малко той си мислеше, че обича тази жена.

— Готов съм да изпълня всичко, което кажеш, Огюста — съгласи се той. „Докато се докопам до врата ти“ — добави мислено.

— Добре. — Тя коленичи и махна белезниците, после стана и отстъпи назад, но все още остана достатъчно близо, за да може той да я достигне с ритници, стига да се осмелеше. Но той не го направи. Беше жертвата. — Започни да ме наричаш Съни.

— Какво?

— Съни — повтори тя. — Името ми е Съни.

— Съни? — Не можа да разбере какво го стресна, сякаш някакъв черен дявол го завладя за момент. — Ами-и-и, не мога да ти казвам Съни. — Тя го погледна подозрително, злата й усмивка отдавна бе изчезнала. — Съни звучи твърде добре и твърде дружелюбно. — Гласът му се превърна в ръмжене. — По-добре да те наричам мис Харлоу или мистър, ако искаш?

— Аз съм мисис Харлоу — беше отговорът на подигравката, при това казан с неочаквана вежливост. Забавляваше я видът на този мошеник, провесен на дървото и принуден да говори по такъв начин.

— Ти си омъжена? — Боже господи! Каква ли ужасна съпруга е била?

— Вдовица съм.

Същият черен дявол го нападна отново. Той горчиво се разсмя:

— О, разбирам. И какво направи с него!

Съни рязко се обърна и се втурна напред. Триумфът на Прайс беше много кратък. Тя плесна коня и той потегли. Ръцете на Прайс се опънаха толкова болезнено, че щяха да бъдат измъкнати от раменете. Внезапното дръпване го издигна на повече от метър над земята и той започна да се люлее като парцалена кукла.

Тя не го остави да се люлее много дълго време, но за него изтезанието бе толкова жестоко, че му се стори цяла вечност. Приготви се за нещо по-лошо от това да бъде стоварен грубо — без да се има предвид мъжката му анатомия — върху седлото на собствения му кон. Вече бе готов да признае пред себе си, че тя беше победила. Поне засега щеше стриктно да изпълнява това, което го караше да прави, щеше дори да се обръща към нея с „Ваше височество“, ако тя пожелаеше така.

Ръцете му все още бяха в белезниците. Изведнъж долови някакво металическо подрънкване около глезените си. С изумление я проследи какво прави и видя, че се въртеше около коня, протягаше се под корема му и след малко двата му глезена бяха оковани отново. През това време вече се бе окопитил окончателно, за да може да задава въпроси.

— Това пък защо е?

— За да съм спокойна, че ще ти е много трудно да се смъкнеш от коня, освен ако аз не пожелая това. — Тя пусна ключа в джоба си. — Ако ти хрумне да препуснеш в галоп напред, не забравяй, че кучето ми много добре може да настига коне и да се нахвърля върху тези, които ги яздят.

Той кимна в знак, че е разбрал, и добре запомни мястото на ключа.

— Май си много добра при пленяването на мъже. Често ли си го правила?

— Достатъчно — отговори тя. — Това ми е професията. Аз съм детектив.

— Какъв детектив си, по дяволите! Та ти си жена!

Лицето й почервеня. Много добре знаеше неговото отношение към жените. Изпита внезапно желание да хване коня му за юздите и да го измъкне изпод него, за да му покаже, че и жените умеят някои неща. Но все пак реши да го остави добре вързан върху коня.

Реши да отговори по друг начин. Зелените й очи закипяха като разгневено море.

— Аз съм и жена, и детектив. И те хванах.

Нещата започнаха да се изясняват. Не беше злостна игра между мъж и жена. И тя не беше откачена, поне не в този смисъл, който му бе дошъл на ум. Оказа се, че е хитра и дебнеща като дива котка. Тя беше детектив. Някой я бе наел да го хване. И тя го бе хванала.

Осъзнаването на този факт го принуди да замлъкне за дълго. Трябваше да обмисли ужасно много неща. И макар че бе започнал деня с твърдото намерение да накара тази жена да му отговори на хиляди въпроси, изведнъж изгуби желание изобщо да разговаря с нея.

Което беше много добре и за нея. Главата на Съни вече се бе подпалила от него. Тя проклетисваше глупостта да се захване с тази работа. При другите беше по-лесно. Къде по-лесно бе да проследи един престъпник и да съобщи на съответните власти, за да го арестуват. Както го бе вързала сега, можеше да го изправи пред съда в най-близкия град. Но ограниченията, поставени от Лорд, я затрудняваха страшно много.

Обаче тя ги бе приела. И не можеше да заведе Прайс Рамси при най-близкия съдия или да му предяви открито обвинение. Беше го докопала, както бе казала, че ще направи. На практика и сама се бе вързала за него. Не можеше да се отдели нито за секунда, докато не го предаде в ръцете на Тадиъс Лорд. Да го вземат дяволите. Тя му хвърли един изпепеляващ поглед. Следващите няколко дни сигурно щяха да бъдат най-тежките в живота й.

Нави въжето, с което го бе вдигала, и го завърза здраво за седлото. Без да обръща внимание на въпросителните погледи, за последен път огледа пленника си, предложи му глътка вода, която той отказа, нареди на кучето да не откъсва очи от него и се качи на коня.

Лекият тръс, с който потеглиха, ни най-малко не облекчи болките в главата му, но той не се оплака. Беше погълнат от това да си припомня последните няколко седмици на запознанството си с Огюста Харлоу. Съни несъмнено, беше го следила още преди да му се покаже. Бе наблюдавала всяка негова стъпка. В ония женски дрехи лесно би могла да се слее с градската тълпа навсякъде, където бяха спирали. Той би могъл и да не я забележи.

Но той я забеляза. Внезапно прозрение го прониза като гръм. Тази ужасна нейна шапка. Момичето, което се сблъска с него една вечер пред кръчмата „Дивият кон“, носеше също такава шапка… и същите дрехи. По дяволите! Това е била точно Съни, при това го бе направила нарочно. И… — Господи! Беше му бръкнала в джоба. Точно тогава часовникът му бе изчезнал. И той нищо не бе усетил. Измамната проклетница беше хитра, много хитра…

Продължи да мисли обаче и стигна до заключението, че тя не го беше лъгала. Просто го бе подвела да стигне дотам, където искаше тя. Осъзнавайки това, той тежко преглътна. Сигурно се е забавлявала с неговата глупост. Чудесно се бе справила с ролята си. Трябваше да й го признае. Не му харесваше, но беше така.

Беше узнала много за него, не само какво беше правил по време на пътешествията с рекламното представление. Знаеше и по какъв начин разсъждава, как щеше да постъпи при дадени обстоятелства.

Не можеше да е научила всичко това само от наблюдения. Някой й беше помогнал, някой, който го е познавал много дълго, й е разказал всичко за него, или поне достатъчно. Нямаше нужда да пита кой беше това. Тадиъс. Тадиъс Лорд. Точно това беше неговият стил. Да изпрати след него жена. Проклето животно! Дано се провали вдън земя! Тадиъс го беше улучил по най-слабото място… отново.

Прайс се изправи с болезнено изпъшкване върху седлото. Преди не успя да победи Тадиъс Лорд. И сега пак. Но не всичко бе загубено. Сан Франциско беше още далеч.

И преди всичко, тя си оставаше жена.