Михаел Енде
Момо (21) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Двадесет и първа глава
Краят, с който започва едно ново начало

Момо се бе забавила, докато разчете предупредителния надпис. И когато се промъкна през вратата, от последния сив господин вече нямаше и следа.

Пред нея лежеше един голям изкоп на строеж, дълбок навярно двадесет-тридесет метра. Около него стояха багери и други строителни машини. Върху един наклонен път, който водеше косо към дъното на ямата, бяха спрели в движение няколко товарни коли. Тук и там се виждаха строители, застинали неподвижно.

А сега накъде? Момо не можа да открие никакъв вход, през който сивият господин да бе влязъл. Погледна към Касиопея, но и тя явно не знаеше повече. Върху гърба й не се появиха никакви букви.

Момо слезе до дъното на изкопа и се огледа. И тук тя внезапно видя още едно познато лице. Неподвижен стоеше и зидарят Никола, който някога й нарисува красивата картина с цветя върху стената на стаята й. Но макар да беше неподвижен като всички останали, неговата поза изглеждаше странна. Стоеше с ръка на устата, сякаш викаше нещо на някого, а с другата ръка сочеше към отвора на една огромна тръба, която стърчеше до него от дъното на строителната яма. И се получаваше тъй, сякаш гледаше към Момо.

Момо не се колеба дълго, прие погледа му за знак, покатери се и влезе в тръбата. Едва бе проникнала вътре и започна да се пързаля, тъй като тръбата водеше право надолу. Правеше всевъзможни завои и Момо се мяташе насам-натам като върху писта. При бясното пързаляне все по-надолу и по-надолу тя почти изгуби и слух, и зрение. Понякога така се завърташе около себе си, че полетяваше с главата напред, но не изпускаше нито костенурката, нито цветето. Колкото по-надълбоко слизаше, толкова по-студено ставаше там.

За миг си помисли как ли щеше да излезе оттук, но не й остана време да се задълбочи над този въпрос, защото изведнъж тръбата свърши с някакъв подземен коридор. Тук вече не беше тъмно. Цареше пепелносива полусветлина, която струеше сякаш от самите стени.

Момо се изправи и се затича по-нататък. Тъй като беше боса, стъпките й не вдигаха шум, но не бе тъй със стъпките на сивите господа, които тя отново долови пред себе си. Тръгна след звука.

От коридора на всички страни се разклоняваха други коридори — подземна плетеница от артерии, която преминаваше изглежда под целия новопостроен квартал.

После дочу гълчава. Тръгна към гласовете и предпазливо надникна иззад един ъгъл.

Пред очите й се ширна огромна зала с почти безкрайна заседателна маса в средата. Около масата в две дълги редици седяха сивите господа или по-скоро ония от тях, които бяха оцелели. И колко жалки изглеждаха сега тези последни времекрадци! Костюмите им бяха разкъсани. Сивите им плешивини — изпъстрени с подутини и пукнатини, а лицата им бяха изкривени от страх.

Само пурите им горяха все още.

Момо видя, че съвсем в дъното, на гърба на залата се намираше голяма желязна врата, която беше полуоткрехната. От залата струеше леден мраз. И макар Момо да знаеше, че нищо няма да й помогне, тя се сви и уви босите си нозе в полата.

— Трябва — чу тя гласа на един сив господин, който седеше на най-горния край на заседателната маса, точно пред металната врата — да бъдем пестеливи спрямо нашите припаси, понеже не знаем колко дълго ще трябва да живеем от тях. Трябва да се ограничим.

— Но ние сме толкова малко! — извика друг. — Припасите ще ни стигнат за години напред!

— Колкото по-рано започнем да пестим — продължи несмутимо говорещият, — толкова по-дълго ще издържим. А вие знаете, господа, какво имам предвид с пестенето. Напълно е достатъчно ако само няколко от нас преживеят тази катастрофа. Нека разгледаме нещата делово! Така, както сме седнали тук, господа, ние сме прекалено много! Трябва значително да намалим нашия брой. Това е повеля на разума. Ще ми позволите ли, господа, да ви преброя?

Сивите господа се преброиха. След това председателят извади една монета от чантата и обясни:

— Ще хвърляме жребий. Ези означава, че ще останат господата с четни цифри, а тура — тези с нечетните.

Той подхвърли монетата във въздуха и после я улови.

— Ези! — извика той. — Господата четни числа остават, а тези с нечетните се умоляват незабавно да изчезнат!

Почти беззвучно стенание премина по редицата на загубилите, но никой не се възпротиви. Времекрадците с четните числа взеха пурите на другите и осъдените се изгубиха в нищото.

— А сега — каза председателят сред тишината, — същото още един път, ако смея да помоля.

Кошмарната процедура се повтори, потрети и накрая се извърши дори за четвърти път. Най-накрая останаха само шестима от сивите господа. Те седяха трима срещу трима от двете страни на безкрайната маса и ледено се гледаха един друг.

Момо бе наблюдавала всичко това с ужас. Забеляза, че всеки път, когато числото на сивите господа намалееше, ужасният мраз явно отслабваше. В сравнение с преди сега бе почти поносимо.

— Шест — обади се един от сивите господа, — отвратително число.

— Достатъчно вече — отговори един от другата страна на масата, — няма смисъл да намаляваме още числото си. Не се ли удаде на шестима да надживеят катастрофата, няма да се удаде и на трима.

— Не се знае — каза един друг, — но ако се наложи, ние винаги можем да обсъдим това. По-късно, имам предвид.

Известно време бе тихо, после един обясни:

— Колко добре стана, че вратата към хранилищата с припаси беше отворена в момента, когато катастрофата започна. Ако в решаващия момент тя беше затворена, сега никаква сила на света нямаше да може да я отвори и ние щяхме да сме загубени.

— За съжаление не сте съвсем прав, скъпи мой — отвърна един друг. — Докато вратата стои отворена, от хладните изби излиза мраз. И постепенно часовете-цветя ще се разтопят. А вие всички знаете, че тогава ние няма да можем да ги спрем да се върнат там, откъдето са дошли.

— Значи смятате — попита трети, — че нашият студ сега няма да ни стигне, за да държим припасите си дълбоко замразени?

— За съжаление сме само шестима — отговори вторият господин, — сам можете да пресметнете колко можем да направим. Струва ми се, че бе доста прибързано да намалим броя си по един толкова драстичен начин. Така ние нищо няма да спечелим.

— Трябваше да се решим за една от двете възможности — извика първият господин — и ние решихме.

Отново настана тишина.

— Следователно дълги години навярно ще седим тук така и нищо няма да вършим, освен да се охраняваме един друг — обади се един от тях. — Трябва да призная, че изгледите са безутешни.

Момо размисляше. Явно нямаше никакъв смисъл да продължава да седи тук и да чака. Ако нямаше вече сиви господа, часовете-цветя от сами себе си щяха да се размразят. Но все още сивите господа съществуваха. И щяха да продължат да съществуват, ако тя не успееше. Но какво можеше да направи, след като вратата към хранилищата бе отворена и времекрадците можеха да си вземат попълнения когато поискат?

Касиопея се размърда и Момо я погледна.

„ЗАТВОРИ ВРАТАТА!“ — се появи върху гърба й.

— Не може! — прошепна Момо. — Тя е неподвижна.

„ДОКОСНИ Я С ЦВЕТЕТО!“ — отговори костенурката.

— Нима мога да я задвижа, ако я докосна с часа-цвете? — прошептя Момо.

„ЩЕ ГО НАПРАВИШ!“ — отговори Касиопея.

След като Касиопея го знаеше предварително, значи наистина трябваше да стане така. Момо внимателно постави костенурката на земята. След това скри под сакото си часа-цвете, което междувременно бе доста посърнало и останало с много малко листенца.

Незабелязано от шестимата сиви господа тя успя да се провре под дългата заседателна маса. Оттук на четири крака изтича до другия край на масата. И ето че се оказа седнала между нозете на времекрадците. Сърцето й биеше до пръсване.

Тихичко, тихичко извади тя часа-цвете, стисна го със зъби и се запромъква между столовете, без нито един сив господин да я забележи.

Тъй тя достигна отворената врата, докосна я с цветето и я бутна същевременно с ръка. Вратата безшумно се завъртя на пантите си, задвижи се и с трясък се затвори. Ударът предизвика многократно ехо в залата и в хилядите подземни коридори.

Момо скочи. Сивите господа, които изобщо не бяха допускали възможността, че освен тях и друго живо същество можеше да бъде извадено от неподвижното му състояние, вцепенени от ужас, седяха на столовете си, зяпнали момиченцето.

Без да осъзнава, Момо изтича покрай тях към изхода на залата. И ето че сивите господа се опомниха и побягнаха след нея.

— Но това е ужасното малко момиченце! — чу тя да казва един от сивите господа. — Това е Момо!

— Не може да бъде! — извика друг. — Как така може да се движи?

— Тя имаше едно час-цвете! — изруга трети.

— И с него ли — попита четвъртият — успя да задвижи вратата?

Петият гневно се ядосваше:

— Ние също можехме да направим това! Имахме достатъчно от тях!

— Имахме! Имахме! — просъска шестият. — Сега вратата е затворена! Остава ни само едно спасение: трябва да вземем часа-цвете от момичето, иначе край на всичко!

Междувременно Момо бе изчезнала някъде из коридорите, които постоянно се разклоняваха. Но тук естествено сивите господа познаваха пътя много по-добре. Момо бягаше, понякога почти налиташе в ръцете на някого от преследвачите, но винаги успяваше да се измъкне.

И Касиопея взе участие по нейния си начин в тази борба. Тя в същност можеше само бавно да пълзи, но тъй като предварително знаеше накъде ще тичат преследвачите, стигаше навреме до това място и така препречваше пътя им, че сивчовците се спъваха в нея и се премятаха на земята. Другите след тях пък падаха върху тези, които вече лежаха и по този начин костенурката многократно спаси момиченцето от почти сигурно залавяне. Естествено тя самата често политаше срещу стената, улучена от някой ритник. Но нищо не я спря да продължи да прави това, което предварително знаеше, че ще направи.

При преследването някои от сивите господа, обезумели от страст по часа-цвете, изгубиха пурите си и един след друг се стопиха във въздуха. Най-накрая останаха само двама.

През това време Момо бе избягала обратно в голямата зала с дългата маса. Двамата времекрадци я преследваха в кръг около масата, но не можаха да я стигнат. После се разделиха и затичаха в обратни посоки. Сега вече Момо не можеше да се измъкне. Тя се бе свила в един ъгъл на залата, притисната до стената и със страх гледаше двамата преследвачи. Бе притиснала до себе си цветето. На него проблясваха само три последни листенца.

Първият преследвач тъкмо протегна ръка към цветето, когато вторият го дръпна.

— Не — изкрещя той, — цветето е мое! Мое!

Двамата започнаха да се дърпат един друг. Първият изби пурата от устата на втория и той с призрачно стенание се завъртя около себе си, изсветля и изчезна. И ето че последният от сивите господа се отправи към Момо. В ъгъла на устата му димеше мъничка угарка.

— Дай цветето! — измърмори той, но мъничката угарка падна от устата му и се търкулна встрани. Сивият господин се хвърли на земята и я затърси с протегната ръка, но вече не можа да я стигне. Обърна към Момо пепелносивото си лице, с усилие се надигна малко и треперейки, вдигна ръка.

— Моля те — прошепна той, — моля те, скъпо дете, дай ми цветето!

Момо, все още свита, стоеше в ъгъла, притискаше цветето към себе си и неспособна на никаква дума вече, поклати глава.

Последният сив господин бавно кимна.

— Добре — промърмори той, — добре… че вече всичко… свърши…

После и той изчезна.

Момо бе вперила слисан поглед в мястото, където той лежеше. Но сега там пълзеше Касиопея, върху чийто гръб бе написано: „ОТВОРИ ВРАТАТА!“

Момо отиде до вратата, отново я докосна с часа-цвете, на което висеше едно-единствено, последно листенце и широко я разтвори.

С изчезването на последния времекрадец студът също бе изчезнал.

Момо с удивени очи влезе в огромните хранилища. Безброй часове-цветя стояха тук наредени в безкрайни редици като стъклени чашки и всяко едно бе по-красиво от другото и нито едно не приличаше на другите — стотици хиляди, милиони часове на живота. Постепенно се стопли като в оранжерия.

Когато падна и последното листенце от часа-цвете на Момо, в миг се разрази нещо като буря. Облаци от часове-цветя полетяха около нея във всички посоки. Топла пролетна буря, но буря от освободено време.

Момо като насън се оглеждаше и видя пред себе си на земята Касиопея. Върху гърба й със светещи букви бе написано: „ОТЛЕТИ У ДОМА, МАЛКА МОМО, ОТЛЕТИ У ДОМА!“.

И това беше последното, което Момо видя от Касиопея. Защото сега цветната буря неописуемо се засили и стана толкова мощна, че вдигна и изнесе Момо, сякаш самата тя беше цвете, изнесе я навън, навън от мрачните коридори, нагоре към земята и над големия град. Полетя над покриви и кули сред огромен облак от цветя, който все повече и повече се уголемяваше. И всичко приличаше на лудешки танц в ритъма на прекрасна музика, която люлееше Момо ту нагоре, ту надолу, ту я завърташе в кръг.

После цветният облак бавно и меко се спусна на земята и цветята като снежинки накацаха по застиналия свят. И като снежинки нежно се разтопиха и отново станаха прозрачни, за да се върнат обратно там, откъдето всъщност бяха дошли: в сърцата на хората.

В същия миг времето отново тръгна и всичко наново трепна и се раздвижи. Колите потеглиха, регулировчиците засвириха със свирките си, гълъбите полетяха, а кученцето до уличната лампа спокойно направи под себе си малка локвичка. Това, че светът бе спрял за един час, хората дори не бяха забелязали. Защото действително не бе изтекло никакво време между прекъсването и новото начало, за тях времето бе отминало като трепкане на мигли.

И въпреки това бе някак си другояче от преди. Всички хора изведнъж вече имаха безкрайно много време. Естествено, че всеки извънредно много се радваше, но никой не знаеше, че това в същност бе собственото му спестено време, което по един необикновен начин се бе върнало при него.

Когато Момо отново дойде на себе си, тя се оказа на една улица. Същата странична улица, където преди това беше открила Бепо, и ето че той наистина още стоеше там! Стоеше с гръб към нея, подпрян на своята метла и замислено гледаше пред себе си съвсем както преди. Внезапно вече изобщо не бързаше и сам не можеше да си обясни как стана тъй, че изведнъж се почувствува така утешен и изпълнен с надежда.

— Навярно — помисли си той — вече съм спестил стоте хиляди часа и сега ще откупя Момо.

И тъкмо в този момент някой го дръпна за сакото, Бепо се обърна, а срещу него стоеше малката Момо.

Няма думи, които биха могли да опишат щастието на тази повторна среща. Двамата ту се смееха, ту плачеха, ту говореха един през друг — естествено само глупости, както е всъщност винаги, когато човек е като пиян от радост. Наново и наново се прегръщаха и хората, които минаваха край тях, се спираха и се радваха, смееха се и плачеха заедно с тях, понеже те вече всички имаха достатъчно време.

Най-после Бепо нарами метлата си, защото от само себе си се разбираше, че този ден той вече няма намерение да работи. И двамата се заразхождаха ръка за ръка из града, а после се отправиха към къщи, в посока към стария амфитеатър. Всеки имаше да разказва на другия безкрайно много неща.

А в големия град хората видяха неща, които от дълго време не бяха виждали: насред улицата играеха деца, шофьорите, на които се налагаше да почакат, засмени надничаха от прозорците на колите, някои дори слизаха и се включваха в игрите. Навсякъде стояха хора, приятелски бърбореха един с друг и подробно се осведомяваха за това кой как се чувствува. Този, който отиваше на работа, вече имаше време да се възхити за малко на цветята върху някой прозорец или да даде трошици на някое птиче. Лекарите вече също имаха време и подробно разпитваха всеки един от пациентите. Работниците спокойно и с любов заработиха, тъй като вече не ставаше дума да се произведе по възможност най-много за сравнително най-кратко време. Всеки можеше да си вземе за всичко по толкова време, от колкото се нуждаеше и искаше да има, защото от днес нататък вече времето беше достатъчно за всички.

Но много хора никога не научиха на кого трябва да благодарят за всичко това, не узнаха какво се бе случило в действителност в оня миг, който им се бе сторил като трепване на мигли. Повечето хора нямаше и да повярват. Вярваха и знаеха единствено приятелите на Момо.

Защото, когато малката Момо и старият Бепо се върнаха този ден в стария амфитеатър, те всички вече бяха тук и ги очакваха: Гиги Екскурзовода, Паоло, Масимо, Франко, момиченцето Мария с мъничката си сестричка Деде, Клаудио и всички други деца, Нино кръчмарят с дебелата си жена Лилиана и бебето им, Никола зидарят и всички хора от околността, които по-рано винаги бяха идвали тук и които Момо бе изслушвала.

Направиха си празник, толкова весел, какъвто само приятелите на Момо умееха да празнуват и той трая чак докато се скриха старите звезди от небето.

И когато се уталожиха възторг и прегръдки, ръкостискания и усмивки, викове един през друг, те всички насядаха околовръст върху тревясалите каменни стъпала. Стана съвсем тихо.

Момо се настани в средата на празното кръгло място. Тя мислеше за гласовете на звездите и за часовете-цветя. И запя с ясен глас.

В Къщата-никъде обаче седеше майстор Хора, когото върналото се време бе пробудило от неговия пръв и единствен сън, седеше на стола си до малката красива масичка и усмихнато наблюдаваше Момо и нейните приятели през всевиждащите си очила. Той беше още съвсем блед и изглеждаше тъй, като че ли току-що се е вдигнал от тежка болест, но очите му блестяха.

Усети как нещо го докосна по крака. Свали очилата си и се наведе. Пред него седеше костенурката.

— Касиопея — каза той нежно и я почеса по врата, — това вие двете го направихте много добре. Трябва всичко да ми разкажеш, понеже този път не можех да ви наблюдавам.

„ПО-КЪСНО!“ — гласеше отговорът. И Касиопея кихна.

— Да не би да си се простудила? — попита загрижено майстор Хора.

„И ТО КАК!“ — написа на черупката си Касиопея.

— Това явно е станало от студа на сивите господа — каза майстор Хора. — Мога да си представя, че си много изтощена и че на първо време би искала добре да си починеш. Спокойно се оттегли.

„БЛАГОДАРЯ!“ — се появи на гърба й.

После Касиопея закуцука и си избра едно тихичко и тъмно ъгълче. Сви главица и четирите си крачета в корубата и върху гърба й, за всекиго друг невидими освен за онзи, прочел тази история, бавно се появиха буквите: