Михаел Енде
Момо (12) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Дванадесета глава
Момо отива там, откъдето идва времето

Момо стоеше сред най-голямата зала, която бе виждала някога. Залата беше по-голяма и от най-огромната църква, и от най-просторната гара. Мощни колони подпираха някакъв таван, който по-скоро се усещаше, отколкото се виждаше високо горе в полумрака. Златната светлина, струяща сред това неизмеримо пространство, идваше от безброй свещи, поставени навсякъде, и техните пламъци горяха така неподвижно, сякаш бяха нарисувани с блестящи бои и нямаха нужда да разтопяват восъка, за да горят.

Хилядократното тиктакане, почукване, прозвъняване и ехтене, дочуто от Момо при влизането й, идваше от безброй часовници с всякаква форма и големина. Те стояха върху дълги маси, в стъклени витрини, върху златни стенни конзоли и по безкрайни лавици.

Имаше мънички, украсени със скъпоценни камъни джобни часовници, обикновени алуминиеви будилници, пясъчни часовници, часовници-латерни с танцуващи куклички отгоре, слънчеви часовници, часовници от дърво и часовници от камък, стъклени часовници и часовници, движени от падаща водна струя. А по стените висяха всички видове часовници с кукувици, както и други часовници с тежести и люлеещи се махала, някои от които вървяха бавно и тържествено, и други, чиито мънички махала неуморно се мятаха нагоре и надолу. На височина на първия етаж цялата зала бе опасана от коридор, към който водеше извита стълба. Още по-високо горе се намираше втори коридор, след това още един и още един. И навсякъде висяха или стояха часовници. Имаше и топчести часовници, измерващи световното време, които показваха времето на всяка точка от планетата, както и малки и големи планетариуми със слънце, луна и звезди. В средата на залата се издигаше цяла гора от стоящи часовници, една часовникова гора, така да се каже, като се започне от обикновените стайни часовници и се стигне до истинските градски часовници.

Но шумът, който причиняваха, не бе неприятен, а равномерно, бръмчащо шумолене като шумоленето на лятна гора.

Момо обикаляше и с широко отворени очи разглеждаше всички тези чудатости. Тъкмо бе застанала пред една богато украсена латерничка с часовник, върху която две мънички фигури, жена и мъж, си подаваха един друг ръце за танц. И тя понечи лекичко да го побутне с пръст, за да види дали ще се поместят, когато внезапно чу един приятен глас:

— А, ти отново си тук, Касиопея? Не ми ли доведе малката Момо?

Детето се завъртя и видя пред себе си насред пътечката между часовниците един изискан стар господин със сребърнобяла коса, който се наведе и загледа костенурката на пода. Мъжът носеше дълго, извезано със злато сако, панталони до колената от синя коприна, бели чорапи и обувки с големи златни закопчалки. От сакото на китките и на врата се подаваше дантела, а сребърнобялата му коса бе привързана на тила в мъничка плитка. Момо още никога не беше виждала подобни одежди, но някой друг, малко по-добре осведомен от нея, моментално щеше да разбере, че това бе мода от преди двеста години.

— Какво казваш? — продължи старият господин, все още наведен към костенурката. — Тя тука ли е? Къде се намира?

Той извади едни малки очила, подобни на тези, които носеше Бепо, само че от злато, и изпитателно се огледа.

— Тук съм — извика Момо.

Старият господин се отправи към нея с радостна усмивка и протегнати ръце. И на Момо й се стори, че с всяка крачка той изглежда все по-млад и по-млад. Когато накрая се изправи пред нея, хвана я за ръцете и сърдечно ги разтърси, на вид той изглеждаше точно толкова голям, колкото и самата Момо.

— Добре дошла! — извика той със задоволство. — Бъди добре дошла в Къщата-никъде. И позволи ми, Момо, да ти се представя. Аз съм майстор Хора — Секундус Минутус Хора.

— Ти наистина ли ме очакваше? — попита Момо изненадана.

— Разбира се! Аз лично ти изпратих моята костенурка Касиопея, за да те вземе.

Той извади един плосък, покрит с диаманти джобен часовник от жилетката си и отхлупи капачето му.

— Ти дори си пристигнала необичайно точно — установи той с усмивка и й показа часовника.

Момо видя, че върху циферблата нямаше нито стрелки, нито цифри, а само две нежни, нежни спирали, разположени една над друга, но в противоположни посоки, които бавно се въртяха. Там, където линиите се пресичаха, понякога проблясваха дребни точици.

— Това — каза майстор Хора, — е часовник на звездните часове. Показва с голяма точност редките звездни часове и тъкмо в този момент започна един такъв час.

— Какво е това звезден час? — попита Момо.

— Ето какво: понякога в движението на света има особени мигове — обясни майстор Хора, — когато се установява, че всички неща и същества, чак до най-отдалечените звезди, си въздействуват едно на друго по неповторим начин, тъй че може да се случи нещо, което нито преди, нито след това би било възможно. За съжаление по-голямата част от хората не знаят да ги използуват и така звездните часове незабелязано преминават. Но когато се намери някой, който да ги разпознава, се случват големи неща по света.

— Навярно — каза Момо — човек трябва да има за тях и един такъв часовник.

Смеейки се, майстор Хора поклати глава.

— Само часовникът на никого няма да помогне. Човек би трябвало и да ги разпознава.

Той пак затвори часовника и го сложи в джоба на жилетката си.

Когато видя учудения поглед на Момо, с който тя разглеждаше облеклото му, той внимателно се огледа целия до долу, сбърчи чело и каза:

— О, аз като че ли мъничко съм позакъснял, в модата, разбира се. Какво невнимание от моя страна! Веднага ще поправя грешката си!

Щракна с пръсти и след секунда вече стоеше пред нея в редингот с висока твърда яка.

— Така по-добре ли е? — попита той колебливо.

Но когато зърна истински учуденото лице на Момо, веднага побърза да продължи:

— Ама, разбира се, че не, къде ми е акълът!

И той щракна с пръсти няколко пъти и в миг се облече с дрехи, които нито Момо, нито някой друг някога беше виждал, тъй като беше модата, която щеше да се носи едва след сто години.

— Отново ли не е това? — осведоми се той от Момо. — Ех, трябва да открия! Почакай, ще се опитам още веднъж.

И той за трети път щракна с пръсти и ето че най-после застана пред детето с обикновен костюм, такъв, какъвто се носи днес.

— Така е добре, нали? — попита той и намигна на Момо. — Надявам се, Момо, че не съм те уплашил. Беше само малка шега от моя страна. Но може би за начало да те поканя на масата, скъпо момиче. Закуската е готова. Изминала си дълъг път и се надявам да ти е сладко.

Хвана я за ръката и я заведе сред часовниковата гора. Костенурката ги последва, като мъничко поизостана. Пътечката лъкатушеше наляво и надясно като в лабиринт и най-накрая ги отведе до малко помещение, чиито стени се образуваха от гърбовете на няколко огромни часовникови кутии. В един ъгъл стоеше масичка с извити крака, както и мъничко канапе с подходящи тапицирани столове. Всичко тук бе осветено от златната светлина на неподвижните пламъци от свещите.

Върху масичката имаше широка златна кана, две мънички чаши с чинийки, лъжички и ножове — всичко от чисто злато. В кошничката до тях имаше златисто препечени, хрупкащи кифли, в една купичка се виждаше златистожълто масло, в друга — мед, който също изглеждаше като течно злато. Майстор Хора наля от широката кана шоколад в двете чаши и каза с подканващ жест:

— Заповядай, мое малко гостенче, хубавичко си хапни!

Момо не се остави да й повторят. За пръв път научи, че има шоколад, който се пие. Също и белите кифлички, намазани с масло и мед, принадлежаха към най-големите рядкости в живота й. А така сладко, както тук, още никога не си беше похапвала. Първоначално беше изцяло заета със закуската и се хранеше с издути бузи, без да мисли за каквото и да било друго. Странно, но това ядене прогони всякаква умора от нея и тя се почувствува свежа и бодра, макар цялата нощ да не бе мигнала нито секунда. И колкото повече ядеше, толкова по-сладко й беше. Струваше й се, че може да продължи да яде така дни наред.

Майстор Хора радостно я наблюдаваше и беше достатъчно тактичен, за да не я смущава с разговори още в самото начало. Беше му ясно, че гладът, който неговото гостенче трябваше да засища, бе глад, трупан много години. И може би това беше причината той да изглежда все по-стар и по-стар, докато отново се превърна в мъж с побеляла коса. Когато забеляза, че Момо не умее съвсем добре да си служи с ножа, намаза хлебчетата и ги сложи в чинията. Самият той ядеше малко, тъй да се каже само за компания.

Но въпреки това Момо се насити накрая. И докато пиеше шоколада си, тя изпитателно започна да оглежда над ръба на златната чаша домакина и да размишлява кой и какъв е той. Че не е съвсем обикновен, естествено, бе забелязала, но досега не беше разбрала нищо друго, освен името му.

— Защо — попита тя и постави чашката, — ти накара костенурката да ме доведе тук?

— За да те защитя от сивите господа — отговори Майстор Хора сериозно. — Те те търсят навсякъде и само тук, при мене, си на сигурно място.

— Нима искат да ми направят нещо? — запита уплашено Момо.

— Да, мое дете — въздъхна майстор Хора, — би могло да се каже така.

— Защо? — попита Момо.

— Страхуват се от тебе — обясни майстор Хора, — понеже си им причинила най-лошото, което може да им се причини.

— Аз нищо не съм направила — каза Момо.

— Не е вярно. Принудила си един от тях да се издаде. И си разказала после на своите приятели. Дори сте искали да разкажете истината за сивите господа на всички хора. Как мислиш, това не е ли достатъчно, за да те обявят за свой смъртен враг?

— Но ние преминахме през самия град, костенурката и аз — каза Момо, — ако ме бяха търсили навсякъде, можеха лесно да ме хванат. Освен това вървяхме съвсем бавно.

Майстор Хора взе костенурката, която пак бе седнала до краката му, в скута си и я помилва по врата.

— Как мислиш, Касиопея — попита той усмихнато, — можеха ли да те хванат?

Върху гърба на костенурката се появиха следните букви: „НИКОГА!“ и заблещукаха толкова весело, сякаш се чуваше и тихичък смях.

— Касиопея — обясни майстор Хора — може всъщност да предвижда донякъде бъдещето. Не много, но около половин час напред.

„ТОЧНО!“— се появи върху гърба на костенурката.

— Моля за извинение — поправи се майстор Хора, — точно половин час. Тя предварително със сигурност знае какво ще се случи през следващия половин час. Естествено, че знае например и дали ще срещне сивите господа или не.

— Ах — учуди се Момо, — та това е толкова практично! И след като предварително знае, че там и там ще срещне сивите господа, тя просто ще избере някой друг път.

— Не — отвърна майстор Хора, — за съжаление работата не е толкова проста. Тя не може да измени това, което знае предварително, защото знае само онова, което в действителност ще се случи. Следователно, като знае, че там и там ще срещне сивите господа, тя наистина ще ги срещне. Нищо не може да направи срещу това.

— Не разбирам съвсем — каза Момо малко разочаровано, — тогава няма никаква полза да знаеш нещо предварително.

— Понякога има обаче — отговори майстор Хора, — в твоя случай например тя знаеше, че ще върви по този и този път и че няма да срещне сивите господа. Това все пак си струва, не намираш ли?

Момо замълча. Мислите й се бяха оплели като объркано кълбо прежда.

— Но нека се върнем отново към теб и твоите приятели — продължи майстор Хора. — Искам да ти направя един комплимент. Вашите плакати и надписи изключително много ми харесаха.

— Ти чете ли ги? — зарадва се Момо.

— Всичките — отговори майстор Хора, — дума по дума!

— За съжаление — каза Момо, — изглежда никой друг не ги е прочел.

Майстор Хора кимна съчувствено.

— Да, за съжаление. Сивите господа се погрижиха за това.

— Ти добре ли ги познаваш? — попита Момо.

Майстор Хора пак кимна и въздъхна:

— Аз ги познавам и те ме познават.

На Момо този отговор не й стана съвсем ясен.

— Ти често ли си бил при тях?

— Не, още никога. Аз никога не напускам Къщата-никъде.

— А сивите господа, те посещават ли те понякога?

Майстор Хора се усмихна.

— Не се тревожи, мъничка Момо. Тук не могат да дойдат. Дори и да знаеха пътя до Уличката-никога. Но те не го знаят.

Момо размисли за миг. Обяснението на майстор Хора наистина я успокои, но й се искаше да научи нещо повече за самия него.

— Откъде знаеш всичко това — започна тя отново, — за нашите плакати и за сивите господа?

— Аз постоянно ги наблюдавам, както и всичко, свързано с тях — обясни майстор Хора. — Така например аз наблюдавах тебе и твоите приятели.

— Но нали никога не напускаш къщата?

— Не е и необходимо — каза майстор Хора, като видимо се подмлади, — аз имам моите всевиждащи очила.

Той свали малките си златни очила и ги подаде на Момо.

— Искаш ли да погледнеш през тях?

Момо си ги сложи, позамижа, извъртя очи и каза:

— Изобщо нищо не мога да различа.

Тя виждаше само една вихрушка от разляти багри, светлини и сенки. Дори й се зави свят.

— Да — чу тя гласа на майстор Хора, — в началото е така с всеки. Не е съвсем просто да се гледа с всевиждащите очила. Но веднага ще свикнеш.

Той стана, пристъпи зад стола на Момо и леко положи двете си ръце върху рамките на очилата, закрепени на носа на Момо. Картината веднага се проясни.

Отначало Момо видя група сиви господа с три коли в края на онзи градски квартал със странната светлина. Те тъкмо бутаха обратно колите си.

После погледна далече напред и забеляза друга група по улиците на града, които ръкомахаха и говореха един с друг и изглежда си предаваха някакво послание.

— Говорят за тебе — обясни майстор Хора, — не могат да повярват, че си им избягала.

— Защо всъщност са толкова сиви в лицата? — поиска да разбере Момо, като продължи да гледа през очилата.

— Тъй като водят началото си от нещо мъртво — отговори майстор Хора. — Нали знаеш, че съществуват благодарение на времето на човешкия живот. Но това време буквално умира, откъснато от същинските си притежатели. Понеже всеки човек има своето време. И само докато то действително си е негово, то продължава да живее.

— Следователно сивите господа изобщо не са хора?

— Не, те само са приели човешки образ.

— Но какво са тогава?

— В действителност са нищо.

— И откъде идват?

— Появяват се, защото хората им дават възможност да се появят. Това вече е достатъчно, за да ги има. Хората им дават и възможността те да ги ръководят. Това също е достатъчно за тяхното съществуване.

— А ако нямат възможност повече да крадат време?

— Тогава те отново ще се върнат в нищото, откъдето са и дошли.

Майстор Хора взе очилата от Момо и ги пъхна в джоба си.

— Но за съжаление — продължи той след известно време, — те вече имат много помощници сред хората. Това е лошото.

— Аз — каза решително Момо — няма да позволя на никого да ми вземе времето!

— Да се надяваме — отговори майстор Хора. — Ела, Момо, искам да ти покажа колекцията си.

Сега той изведнъж отново заприлича на стар човек.

Хвана Момо за ръка и я изведе навън в голямата зала. Там й показа различни часовници, задвижи часовникови механизми, показа й планетариуми и от радостта, която неговата малка гостенка проявяваше при вида на всички тези странни неща, той отново постепенно се подмлади.

— Ти всъщност обичаш ли гатанки? — попита я между другото, докато продължаваха да вървят.

— О, да, с голямо удоволствие решавам гатанки — отговори Момо. — Знаеш ли някоя?

— Да — каза майстор Хора и усмихнато погледна Момо, — но е много трудна. Малцина могат да я решат.

— Не е лошо — каза Момо, — ще я запомня и после ще я кажа на моите приятели.

— Любопитен съм — отвърна майстор Хора — дали ще я разрешиш. Слушай добре:

Трима братя в къщи заедно живеят,

те пред теб различни образи люлеят,

но решиш ли да ги различиш,

тогава всеки като другите веднага става.

Първият го няма, тръгнал отдалече.

Вторият го няма, той излезе вече.

Третият е тук, най-малкият сред трима,

двамата без него няма да ги има.

Третият ще съществува в тази къща,

ако първият във втори се превръща.

Щом поискаш да го видиш, виждаш само

винаги един от другите там двама!

Може би един са всъщност тези трима?

Или само двама? И дали ги има?

Ако ти, дете, им кажеш имената,

ще отгатнеш кой царува над страната

им — отново те са трима, толкоз славни —

те са царството! И в него те са равни.

Майстор Хора погледна Момо и окуражително кимна. Тя бе слушала внимателно. Имаше отлична памет и бавно повтори гатанката дума по дума.

— Ох! — въздъхна тя. — Наистина е много трудна. Нямам представа какво би могло да бъде. Въобще не знам откъде да започна.

Момо още веднъж промърмори цялата гатанка. След това поклати глава.

— Не мога да я реша — призна си тя. Междувременно костенурката ги беше настигнала. Седеше до майстор Хора и внимателно гледаше Момо.

— Е, Касиопея — каза майстор Хора, — ти нали знаеш всичко половин час предварително. Момо ще реши ли гатанката?

„ЩЕ Я РЕШИ!“ — се появи върху черупката на костенурката.

— Виждаш ли! — каза майстор Хора, обърнат към Момо. — Ще я решиш. Касиопея никога не бърка.

Момо сбърчи чело и отново започна напрегнато да мисли. Какви бяха тия трима братя, които живееха в една къща? Че не ставаше дума за хора беше ясно. В гатанките братята се оказваха винаги или ябълкови семки, или зъби, или нещо подобно, във всеки случай нещо от този род. Но тук се говореше за трима братя, които по някакъв начин се превръщаха един в друг. Какво беше това, което се превръща едно в друго. Момо се огледа. Там например стоят свещите с неподвижните пламъчета. Восъкът чрез пламъка се превръща в светлина. Да, това са трима братя. Но въпреки туй не излиза, тъй като и тримата са тук. А двама от тях не трябваше да бъдат тук. Следователно беше нещо като цвят, плод и семе. Да, наистина вече много съвпада. Семето е най-малко от трите. И когато то е тук, другите двама ги няма. А без него другите двама нима да ги има. Но въпреки това не е! Защото едно семе може много добре да се разгледа. А се каза, че ако човек реши да погледне най-малкия от тримата, той винаги вижда един от другите братя.

Мислите на Момо кръжаха във всички посоки. Все не намираше никаква следа, по която да се придвижи напред. Но Касиопея беше казала, че тя ще намери решението. Тъй че още един път започна да си шепне думите на гатанката от самото начало.

И когато стигна мястото: „Първият го няма, тръгнал отдалече“, видя, че костенурката й намигна. Върху гърба й се появиха думите: „ТОВА, КОЕТО A3 ЗНАЯ!“ и веднага пак изчезнаха.

— Мирувай, Касиопея! — каза хитро майстор Хора, без да гледа. — Не подсказвай! Момо може съвсем самичка!

Момо естествено бе видяла думите на гърба на костенурката и започна да си мисли какъв ли е техният смисъл. Какво беше това, което Касиопея знаеше? Тя знаеше, че Момо ще разреши гатанката. Но това нямаше смисъл.

Тъй че какво знаеше всъщност? Тя винаги знаеше това, което щеше да се случи. Тя знаеше.

— Бъдещето! — извика високо Момо. — „Първият го няма, тръгнал отдалече“ — това е бъдещето!

Майстор Хора кимна с глава.

— А вторият — продължи Момо, — „вторият го няма, той излезе вече“ — това тогава е миналото!

Майстор Хора отново кимна и зарадван се усмихна.

— Но сега — каза дълбокомислено Момо, — сега става вече трудно. Кой е третият? „Третият е тук, най-малкият сред трима, двамата без него няма да ги има.“ И той е единственият, който е тук.

Тя размисли и внезапно извика:

— Третият, това е сега! Този миг! Миналото са вече изминалите мигове, а бъдещето са тези, които идват. Следователно и двамата нямаше да ги има, ако го нямаше настоящето. Това е вярното!

Бузите на Момо поруменяха от усърдие. Тя продължи:

— Но какво е това сега?

Третия ще съществува в тази къща,

ако първият във втори се превръща…

Това означава следователно, че настоящето съществува единствено поради това, че бъдещето се превръща в минало!

Тя изненадано погледна майстор Хора.

— Наистина е така! Още никога не съм мислила за това. Но в такъв случай мигът всъщност изобщо не съществува, а има само минало и бъдеще, така ли е? Защото например сега, този миг — когато говоря за него, той вече също е минало! Ах, сега разбирам какво означава това:

Щом поискаш да го видиш, виждаш само

винаги един от другите там двама!

— Сега разбирам и останалото — понеже човек не може да си представи, че съществува само един от тримата братя, а именно или настоящето, или само минало и бъдеще. Или пък изобщо никой не съществува, тъй като всеки от тях го има само тогава, когато и другите двама съществуват! Всичко в главата ми се обърка!

— Но гатанката още не е свършила — каза майстор Хора. — Кое е това голямо царство, което тримата заедно управляват и което са самите те?

Момо безпомощно го изгледа. Какво ли означаваше това? Какво всъщност беше минало, настояще и бъдеще, всичко заедно?

Тя се огледа наоколо в огромната зала. Погледът й премина по хилядите часовници и внезапно очите й блеснаха.

— Времето! — извика тя и плесна с ръце. — Да, това е времето! Времето е! — и от удоволствие подскочи няколко пъти.

— А сега ми кажи още каква е тази къща, в която живеят тримата братя! — подкани я майстор Хора.

— Това е светът — отговори Момо.

— Браво! — извика майстор Хора и също плясна с ръце — Моите уважения, Момо! Ти наистина можеш да отгатваш гатанки! Голяма радост ми достави!

— На мене също гатанката ми достави радост — отвърна Момо и тайничко малко се учуди защо майстор Хора така се зарадва, че тя е решила гатанката.

Продължиха да вървят през часовниковата зала и майстор Хора й показа и други редки неща, но в мислите си Момо все още беше при гатанката.

— Кажи ми — попита тя най-после, — какво е всъщност времето?

— Та ти самата тъкмо това отгатна — отговори майстор Хора.

— Не, имам друго предвид — обясни Момо, — самото време, то трябва да е нещо. Нали съществува? Какво представлява всъщност?

— Би било хубаво — каза майстор Хора, — ако сама можеше да си отговориш.

Момо се замисли.

— То е тук — промърмори тя след дълго време, потънала в мисли, — това във всеки случай е сигурно. Но човек не може да го пипне. Не може и да го задържи. Може би е нещо подобно на уханието? Но е и нещо, което винаги отминава. Следователно би трябвало да идва отнякъде. Навярно прилича на вятъра? Или не! Сега вече зная! Може би е вид музика, която не се чува, понеже постоянно присъствува. Макар да си мисля, че понякога съм я чувала, една съвсем тиха музика.

— Зная — кимна майстор Хора, — именно затова можах и да те повикам при мене.

— Но трябва да съществува нещо друго — каза Момо, продължавайки да следва мисълта си, — музиката всъщност идваше отдалече, но звучеше много дълбоко в мен. Навярно и с времето е така. — Тя объркана замълча и безпомощно добави: — Мисля, че тъй, както се появяват вълните на водата от вятъра. Ах, това всичко, което говоря, навярно са глупости!

— Смятам — каза майстор Хора, — че го каза много добре. И затова искам да ти разкрия една тайна: тук, от Къщата-никъде на Улица-никога тръгва времето на всички хора.

Момо го изгледа със страхопочитание.

— О — каза тя тихо, — ти ли го правиш?

Майстор Хора отново се усмихна.

— Не, мое дете, аз съм само управителят. Мой дълг е само да разпределям на всеки човек времето, което му е отредено.

— Тогава не би ли могъл да направиш тъй — попита Момо, — че времекрадците да не крадат повече време от хората?

— Не, това не мога — отвърна майстор Хора, — понеже самите хора си решават какво да правят със своето време. Сами трябва и да си го защищават. Аз мога само да разпределям времето помежду им.

Момо се огледа из залата и попита:

— Затова ли са ти многото часовници? За всеки човек по един, така ли?

— Не, Момо — отвърна майстор Хора, — тези часовници са само любимо мое занимание. Представляват едно съвсем несъвършено копие на това, което всеки човек носи в гърдите си. Защото както имате очи, за да виждате светлината, и уши, за да чувате звуците, така имате и сърце, за да усещате времето. И цялото време, което не се усети със сърцето, е загубено тъй както цветовете на дъгата за слепия или песента на птицата за глухия. Но за съжаление има слепи и глухи сърца, които нищо не усещат, макар и да бият.

— А когато сърцето ми някога спре да бие? — попита Момо.

— Тогава — отвърна майстор Хора, — тогава и времето спира за тебе, мое дете. Би могло да се каже, че ти самата се връщаш при времето, при всички твои дни и нощи, месеци и години. Ти преброждаш обратно своя живот, докато стигнеш до голямата кръгла сребърна порта, през която си минала някога. И отново излизаш през нея.

— И какво има от другата страна?

— Ще бъдеш там, откъдето идва музиката, която ти много тихо чуваш понякога. Но тогава ти ще бъдеш част от нея самата, ще си неин звук.

Той изпитателно погледна Момо.

— Но това навярно все още не можеш да разбереш?

— Напротив — каза Момо тихо, — мисля, че го разбирам.

Тя си спомни за пътя през Уличката-никога, където бе преживяла всичко обратно и попита:

— Ти ли си смъртта?

Майстор Хора се усмихна и помълча малко, преди да отговори.

— Ако хората знаеха какво е смъртта, нямаше повече да се страхуват от нея, а ако не се страхуваха от нея, никой нямаше да може да им открадне от времето на живота.

— Но тогава това трябва просто да им се каже — предложи Момо.

— Мислиш ли? — попита майстор Хора. — Аз им го казвам с всеки час, който им давам. Но се страхувам, че те въобще не искат да го чуят. Предпочитат да вярват на тези, които ги заплашват. Това също е една гатанка.

— Аз не се страхувам — каза Момо.

Майстор Хора бавно поклати глава. Продължително изгледа Момо и после я запита:

— Искаш ли да видиш откъде идва времето?

— Да — прошепна тя.

— Ще те заведа — каза майстор Хора. — Но на онова място там трябва да се мълчи. Не бива нищо да питаш и нищо да казваш. Обещаваш ли ми?

Мамо мълчаливо кимна.

Майстор Хора се наведе към нея, вдигна я и здраво я взе в ръце. Изведнъж той й се стори много голям и неизразимо стар, но не като стар мъж, а като едно прастаро дърво или като скалиста планина. После покри очите й с ръка и тя я почувствува като лек и хладен сняг, който вали по лицето й.

На Момо й се струваше, че те вървят с майстор Хора през един дълъг и тъмен коридор. Но се усещаше защитена и не изпитваше никакъв страх. Отначало мислеше, че чува ударите на собственото си сърце, но после все повече и повече се убеждаваше, че това е в действителност ехото от стъпките на майстор Хора.

Пътят беше дълъг, но най-после майстор Хора пусна Момо на земята. Лицето му се надвеси близо до нейното, изпитателно я погледна и сложи пръст на устните си. После се изправи и отстъпи назад.

Обгърна я златен здрач.

Постепенно Момо осъзна, че се намира под огромен, съвършено кръгъл купол, който й се стори голям като целия небесен свод. И този огромен купол беше от истинско злато.

Високо горе в средата имаше кръгъл отвор, през който се спускаше отвесна колона от светлина върху едно също така кръгло езеро, чиято черна вода лежеше гладка и неподвижна като тъмно огледало.

Непосредствено над водата нещо в колоната от светлина блещукаше като светла звезда. То се движеше с тържествена бавност и Момо разпозна странно махало, което се мяташе над черното огледало напред и назад. Но то не беше закачено никъде. Люлееше се и беше сякаш без тежест.

Когато звездното махало бавно се приближи до ръба на езерото, от тъмната вода изникна един огромен цвят. И колкото повече се приближаваше махалото, толкова повече цветната пъпка се разтваряше и най-накрая напълно разцъфтя върху водното огледало.

Беше цвят толкова прекрасен, какъвто Момо още никога не бе виждала. Изглежда не се състоеше от нищо друго, освен от светещи багри. Момо дори не бе подозирала, че съществуват подобни цветове. Звездното махало спря за малко над цветето и Момо напълно потъна в гледката, забравяйки всичко около себе си. Самият аромат й се струваше като нещо, към което винаги се беше стремила, без да знае какво е било то всъщност.

Но тогава махалото бавно, бавно се залюля отново назад. И докато постепенно се отдалечаваше, Момо с удивление забеляза, че прекрасният цвят започва да увяхва. Лист по лист се откъсваха и потъваха в тъмните дълбини. Момо така я заболя, сякаш от нея завинаги си отиваше нещо невъзвратимо.

Когато махалото стигна до средата на черното езеро, прекрасният цвят напълно беше изчезнал. Същевременно обаче на срещуположната страна започна да се издига една друга пъпка от тъмната вода. И щом махалото се приближи бавно до нея, Момо видя, че това е едно още по-прекрасно цвете, което всеки момент ще разцъфти. Детето заобиколи езерото, за да го разгледа съвсем отблизо.

Цветето беше съвсем различно от предишното. И неговите багри бяха непознати за Момо, но й се стори, че това цвете е още по-богато и по-скъпо. Ухаеше съвсем другояче, с много по-прекрасен аромат и колкото по-дълго Момо го наблюдаваше, толкова по-чудесни подробности откриваше.

Но звездното махало отново зави и красотата изчезна, стопи се и потъна лист по лист в неизмеримите дълбини на черното езеро.

Бавно, бавно се движеше назад махалото към отсрещната страна, но не достигна предишното място, а отиде мъничко по-нататък и там, на крачка от първото място, отново изникна една пъпка и бавно започна да се разтваря.

Този цвят беше най-прекрасният от всички — й се стори на Момо. Беше цвят на цветовете, същинско чудо!

И Момо направо щеше да се разплаче, когато видя, че и това съвършенство започва да увяхва и да потъва в мрачните дълбини. Но си спомни за обещанието, което бе дала пред майстор Хора, и се спотаи.

И на отсрещната страна махалото се бе поместило крачка по-нататък и едно ново цвете изникна от тъмните води.

Постепенно Момо разбра, че всяко ново цвете е съвсем различно от предишните и че цветето, което цъфтеше в момента, й се струваше най-красивото от всички.

Обикаляйки в кръг около езерото, тя наблюдаваше цвят след цвят как цъфтят и наново увяхват. И й се струваше, че никога не ще се умори от гледката на тази игра.

Но постепенно осъзна, че тук става и нещо друго, нещо незабелязано от нея до този момент.

Колоната от светлина, която блестеше в средата на купола, вече не само можеше да се види — Момо започна и да я чува!

В началото се дочу шумолене като от вятър, който вее нейде далече по върховете на дърветата. Но после шумът се усили и заприлича на водопад или на ехтежа на морските вълни, които се разбиват в скалист бряг.

Все по-ясно Момо различаваше, че това бучене се състои от безброй много звуци, които постоянно се пренареждат помежду си, променят се и образуват други хармонии. Музика и същевременно нещо съвсем друго. И внезапно Момо я позна: това беше музиката, която тя понякога тихо и сякаш отдалече дочуваше, заслушана в тишината под искрящото звездно небе.

Но звуците ставаха все по-ясни и блестящи. Момо си помисли, че именно тази звучаща светлина извиква на живот всяко едно от цветята с най-различни, редки, неповторими багри.

И колкото по-дълго слушаше, толкова по-ясно различаваше отделни гласове. Но това не бяха човешки гласове, а сякаш пееха злато, сребро и всички други метали. После, веднага след тях, се появяваха и съвсем други гласове — гласове от немислими далнини и с неописуема мощност. Ставаха все поясни и по-ясни и Момо започна да различава постепенно и думи — думи на език, който никога не бе чувала и въпреки това разбираше. Слънцето и луната, планетите и всички звезди разкриваха своите истински, своите действителни имена. И всички тези имена разкриваха какво правят и как действуват, за да разцъфне всяко едно от тези часове-цветя и после отново да увехне.

И изведнъж Момо разбра, че всички тези думи бяха отправени към нея! Целият свят до най-отдалечените звезди бе обърнал към нея едно-единствено, неизмеримо голямо лице, което я гледаше и й говореше!

И тогава я връхлетя нещо, което беше повече от страх.

В този миг съзря майстор Хора, който мълчаливо й махна с ръка. Спусна се към него и той я взе на ръце, а тя свря лице й гърдите му. Дланите му отново покриха очите й като тиха снежна покривка, стана тъмно и тихо И Момо се почувствува на сигурно място. Върнаха се по дългия коридор.

Когато отново се озоваха в малката стая между часовниците, той я положи на красивото канапе.

— Майстор Хора — прошепна Момо, — никога не съм знаела, че времето на хората е… — потърси точната дума и не можа да я намери, — е толкова голямо — каза тя най-накрая.

— Това, което ти видя и чу, Момо — отговори майстор Хора, — това не беше времето на всички хора. Това беше само твоето собствено време. Във всеки човек съществува мястото, където ти беше сега. Но да проникне там може само онзи, който се остави да бъде носен от мене. А и с обикновени очи човек не може да го види.

— Но къде бях всъщност?

— В твоето собствено сърце — каза майстор Хора и нежно я погали по сплъстената коса.

— Майстор Хора — прошепна пак Момо, — мога ли да доведа и моите приятели при тебе?

— Не — отговори той, — засега все още не.

— Колко дълго мога да остана при теб?

— Докато пак ти се прииска да видиш приятелите си, детето ми.

— Но позволяваш ли да им разкажа какво казаха звездите?

— Позволявам. Но няма да можеш.

— Защо?

— Защото думите първо ще трябва да пораснат в теб.

— Но аз искам да им разкажа на всички! Искам да им изпея песните на гласовете. И си мисля, че тогава всичко отново ще бъде наред.

— Ако ти наистина искаш това, Момо, ще трябва да умееш да чакаш.

— Аз умея да чакам.

— Чакането, детето ми, е като посята семчица, която спи в земята в продължение на една слънчева обиколка, преди да покълне. Точно толкова време е необходимо и на думите, за да пораснат в теб. Съгласна ли си?

— Да — прошепна Момо.

— Тогава заспи — каза майстор Хора и я погали по очите, — заспи!

И Момо дълбоко и щастливо пое дъх и заспа.