Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реставрацията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chasing Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Жаклин Рединг. Дворцови интриги

ИК „Хермес“, София, 1996

ISBN: 954–459–322–5

История

  1. — Добавяне

Съградени сме от мечти

и малкият ни живот

е обгърнат от сънища…

Шекспир

Пролог

Касия бавно отвори очи.

Стаята беше тъмна, изпълнена с неясни сенки: осветяваше се само от мъждукащия огън в опушената камина. Подът около нея бе покрит с парченца стъкло, в краката й лежеше някакъв стол със счупен крак. Танцуващите пламъчета в камината хвърляха чудати сенки по дървената ламперия и засилваха още повече зловещата атмосфера.

Касия не помнеше нищо, не разбираше защо е тук, а не в спалнята си. Лежеше на пода, притиснала болезнено гръб към тежките крака на голям шкаф. Трябваха й няколко минути, за да схване, че не сънува, да си спомни защо и как се бе озовала тук.

Осъзна, че се намира в кабинета на баща си — личното му царство, където той обикновено прекарваше почти целия ден, заровен сред купища документи, донесени от канцелариите в Уестминстър. Отрупаното с книжа бюро, направено по поръчка, се издигаше заплашително насреща. Слава богу, тежкото кресло зад него бе празно.

Погледът й се плъзна по ламперията от тъмно, проблясващо орехово дърво и насъбраните през годините ловни трофеи, накачени по стените. Стената зад бюрото му бе закрита от голяма библиотека, пълна със стотици старинни книги: баща й отделяше много време да ги търси и купува.

А после погледът й внезапно попадна на него.

Той лежеше, проснат по гръб, на около три метра от нея, разтворил широко ръце. Краката му бяха скрити зад голям шкаф с железен обков, в който съхраняваше кореспонденцията си — никога нищичко не хвърляше. Нямаше да го види, ако погледът й не бе привлечен от ножа с красива сребърна дръжка, стърчаща под чудат ъгъл от врата му.

Сърцето й стреснато ускори ритъма си, но тя не се помръдна още няколко минути, притиснала буза към гъстия мъх на турския килим. Старинното сребро отразяваше танца на замиращия в камината огън и тя нямаше сили да откъсне поглед от него. Паметта й постепенно я върна назад…

Беше я замъкнал в кабинета си почти веднага след като се върнаха от бала на Мантънови. Влачил я бе по дългия коридор на горния етаж, стиснал ръката й, както толкова много пъти досега. Повтаряла си беше многократно да не оказва съпротива — знаеше, че ако го стори, ще стане още по-лошо. Блъсна я в кабинета, затръшна яростно вратата, но тя пак си помисли с отчаяна надежда, че този път няма да й посегне, че ще се задоволи само с викове срещу нея, ще изтъкне неблагодарността й и ще я остави на мира. Но беше сбъркала.

Близна неволно ъгълчето на устните си: долната й устна кървеше, разцепена от тежкия му пръстен. Ударът в лицето я бе изненадал — той обикновено гледаше да я удари там, където следите от побоя лесно можеха да бъдат прикрити.

Но този път се различаваше от останалите — беше я бил много по-жестоко. Спомни си налудничавото му, изкривено от гняв лице, когато стовари върху нея ебонитовия бастун с дръжка от слонова кост. Почувствала се бе толкова безпомощна… Прегъната на две от болка, се бе опитвала да поеме дъх, докато той свиваше юмрук за следващия удар.

Удари я в главата и тя полетя към отсрещната стена на стаята.

Сега лежеше там, където бе паднала и загубила съзнание. Изглежда, бе ударила главата си в тежката дървена каса на часовника, донесен от Франция. Ударът е бил достатъчно силен, за да я отпрати в мъглата на милостивата забрава. Нямаше представа какво се бе случило след това.

Спомни си още един случай на жесток побой, когато пак бе загубила съзнание: подробностите изплуваха така ясно в съзнанието й, като че ли го бе преживяла вчера.

Беше станало скоро след смъртта на майка й — тогава я бе завлякъл за пръв път в кабинета си посред нощ. Нахлул бе в спалнята й, вонящ на алкохол, и бе крещял срещу нея като луд. Тази нощ Касия за пръв път осъзна какъв ужас е бил животът на майка й. И макар и само за миг, бе изпитала чувство на благодарност, че тя вече не е между живите. Дори бе съжалила, че не е с нея…

Странно, не си спомняше защо баща й бе така бесен онази нощ. Виждаше го, изправен до камината, да изброява недостатъците й, да я нарича с името на майка й, да я обсипва с грозните думи, които дамите в двореца шепнеха за жена му приживе зад красивите си ветрила.

Тази страшна нощ я беше бил до припадък, а после я бе зарязал на пода в кабинета, където я намери прислужницата й Уинифред. След побоя баща й се бе заключил в спалнята си и беше пил до зори, опитвайки се сякаш да забрави какво бе сторил на единствената си дъщеря.

Касия се бе съвзела по-късно на леглото си в спалнята — не знаеше как бе стигнала до него, не си спомняше кой я бе пренесъл там. Върху нея бе метнато одеяло, а главата й бе отпусната на пухена възглавница, сякаш нищо не се бе случило.

Но този път никой не я бе отнесъл до леглото…

Сега лежеше на твърдия под, а срещу нея бе проснато неподвижното тяло на баща й.

Какво се бе случило, след като бе потънала в тъмната паст на забравата? Кой бе смъкнал от стената древния наследствен кинжал, закрепен между другите му трофеи под препарираната еленска глава с безжизнени очи? Кой бе забил тънкото острие в тялото му, кой го бе захвърлил като дрипа върху килима, който сега попиваше жадно кръвта му?

Нима го е сторила тя? Но не би ли трябвало да помни нещичко поне… гнева, моментната лудост… Как иначе би могла да извърши такова страховито нещо? Би следвало да запомни поне изкривеното му от ужас лице миг преди да нанесе фаталния удар…

Запита се колко ли време е лежала в безсъзнание на пода: часове или може би само минути? Дали все още има надежда за живота му? Поколеба се за миг. Иска ли наистина да го спаси?

Касия помръдна глава и в нея сякаш се заби огнен шиш. Раздвижи челюст, за да провери дали не е счупена, потрепервайки от болка. Слава богу, като че ли всичко бе наред… Успя да завърти глава едва след няколко опита.

Наистина се беше блъснала в касата на часовника, който се търкаляше, счупен, до нея. Стрелките му бяха замръзнали на десет и десет: мигът, в който се бе блъснала в него и бе разбила стъклото, покриващо циферблата от месинг и сребро. Направи опит да се повдигне от пода, но всеки мускул в тялото й запротестира болезнено. Отказа се от идеята да се изправи и запълзя към тялото на баща си.

Очите му бяха широко отворени, вторачени в резбования таван. „Изглеждат точно като очите на тая еленска глава над него…“ — помисли тя. Едва тогава усети кръвта му, влажна и лепкава, пропита в килима под ръцете й. „Защо не пищя? — питаше се тя. — Защо не вия с цяло гърло, както би сторила всяка друга на моето място?“ Та пред нея е баща й със забит в шията нож, кръвта му се просмукваше в роклята й, лепнеше по дланите й!

Касия затвори очи. Може би нещо наистина не беше в ред с нея, нещо, което я отличаваше от другите: като че ли у нея имаше къс лед вместо сърце! Но не много отдавна и тя се бе смяла и бе танцувала под цъфнали череши, бе вплитала цветни гирлянди в косата си заедно с приятелката си от детинство Корделия, някъде в нея все още пееха веселите звънчета на смеха им…

Но това бе във Франция, когато живееха сред радостта, която цареше в двореца на Краля слънце — далеко от Англия и кървавите битки там, далеко от баща й, почтения Хали Факс Монтифорт, трети маркиз Сийгрейв.

Майка й бе напуснала и него, и Англия в навечерието на жестоката Гражданска война, а тогава Касия е била само на три години.

Във Франция се сещаше за него само ако майка й го споменеше, което ставаше от дъжд на вятър. Срещнаха го едва преди четири години, когато се върнаха в Англия. Тогава тя беше вече осемнайсетгодишна.

Прибраха се в Лондон заедно с ново коронясания крал Чарлс II. Беше началото на лятото, но денят бе много студен. Баща й ги чакаше на пристанището в Дувър, скръстил ръце на гърдите си. Погледна ги, каза: „Добър ден, Джудит“, кимна на Касия, после им обърна гръб и се отправи към очакващата ги карета.

Животът на Касия се промени много още преди смъртта на майка й при раждане, но едва през изминалите оттогава шест месеца започна да осъзнава какво чудовище е баща й.

Разбира се, знаеше и преди това колко жесток и подъл бе мъжът, за когото майка й е била насилена да се омъжи. Джудит не пропускаше удобен случай да говори срещу него — подготвяше я за неминуемото връщане в Англия. Изпълнила я беше с личната си омраза към този човек, разказваше как Маркизът, както го наричаше никога Халифакс или Сийгрейв, или дори милорд, я бе купил още шестнайсетгодишна и бе смазал безвъзвратно девическите й мечти. „Купи ме заради зестрата ми — твърдеше тя, — също както би купил чистокръвна кобила на търг!“

Касия си спомни с каква отврат бе мислила за баща си — защо се е натрапил така грубо на майка й? Как е посмял да я осъди на доживотен затвор с него — мъжа, когото тя едва понасяше и за когото не можеше да говори без омраза? Женитбата им я бе разделила от любимия човек, „скъпия Едмънд“, както го наричаше тя с блеснали очи — иначе тъмни и изпълнени с вечен хлад и враждебност към съпруга й, бащата на Касия.

Нищо чудно, че едва дванайсетгодишна, Касия реши да се омъжи само за мъжа, в когото се влюби истински.

Но сега баща й изглеждаше спокоен, суровите бръчки на лицето му се бяха отпуснали и тя внезапно осъзна, че той сигурно е бил красив младеж с тези аристократични черти и буйна коса, тогава още не посипана със снежния прах на годините. Не изглеждаше чудовището, което я караше да се свива вътрешно от страх, когато бе в една стая с него. Неподвижното му тяло с отпуснато бледо лице сега не я плашеше: в смъртта си той й изглеждаше като всички други.

Касия сложи леко ръка върху гърдите му. Окървавената й длан остави ясен отпечатък върху бялата колосана риза. Не усети и следа от живот, което не я изненада, знаеше, че е мъртъв, но го направи просто за потвърждение.

Протегна пръсти и смъкна клепачите върху мъртвите му очи. Когато плъзна ръка по гръдния му кош, усети очертанията на златния часовник, който носеше в джобчето на жилетката си. Дръпна червената копринена панделка, с която го връзваше, за да го предпази от улични крадци. Пое го в дланта си, прокара пръст по цветето, гравирано отзад, и го обърна. Десет и половина.

Двайсет минути. Изминали бяха двайсет минути, които й се губеха напълно. Двайсет минути, през които някой бе убил баща й — не знаеше кой е този някой, в този момент дори не беше сигурна дали тя самата не бе нанесла смъртоносния удар. Понечи да върне часовника на мястото му, за да изглежда така, като че ли нищо не е докосвано — колко глупаво от нейна страна, след като върху ризата му бе очертан ясно кървавият отпечатък от дланта й! В този миг в ключалката се вмъкна ключ и вратата се отвори рязко.

— Господин Клайдсуърт, уверявам ви, нещо не е наред! Станало е нещо ужасно, казвам ви… Първо крещеше срещу нея, наричаше я какво ли не, а после чух трясък — като че ли се счупи стъкло… И оттогава — ни глас, ни звук!

Касия вдигна поглед от тялото на баща си.

Прислужничката Линет и икономът Клайдсуърт застинаха, когато я видяха, коленичила до него: кинжалът, забит във врата му, безпорядъкът в стаята, кръвта по ръцете и роклята й…

Линет неволно вдигна ръка към устата си, за да задуши вика, напиращ в гърлото й, а Клайдсуърт направи кръстен знак пред себе си и прошепна:

— Мили боже, накрая все пак го уби!

 

 

— Лорд Рейвънскрофт, Ваше Величество.

Крал Чарлс II вдигна глава от шахматната дъска и веднага посочи с небрежен жест вратата на натруфения придворен срещу себе си, който все още не можеше да се съвземе от неочакваната покана да играе с краля.

— Да влезе! — нареди Чарлс.

Лакеят се поклони и затвори вратата зад себе си.

Кралят очакваше това посещение, откакто се събуди, както винаги, точно в пет часа сутринта. Отдавна му бе омръзнала играта на шах, а и изборът на противник не се оказа добър: той дори не познаваше някои основни правила на играта! Двата часа над шахматната дъска минаха почти изцяло в обсипване на комплименти за „прекрасните модерни дрехи“ на краля и за „майсторската му игра“. Човечецът се бе опитал пряко сили да използва максимално неочаквания шанс за постигане на по-благоприятна позиция в двореца — и се беше провалил.

„Как мразя двуличието и празните ласкателства!“ — мислеше кралят, усуквайки механично края на мустака си между палец и показалец. А живееше сред блато от фалш и бе започнал да се пита дали има в Англия още някой, освен него, достатъчно смел, за да изрази директно лично мнение.

Получи отговор на този въпрос, когато лакеят въведе очаквания посетител.

Кралят тръгна към него с познатата широка усмивка, предназначена само за хора, които ценеше изключително високо. Гостът му пристъпи напред и се поклони почтително.

— Ролф, скъпи приятелю, чудесно е да те видя отново! От кога не сме се срещали? Шест месеца? Година? Прекалено много време изтече от последното ти посещение. Доволен съм, че успя да дойдеш в Лондон толкова бързо.

— Както винаги, на разположение съм, Ваше Величество.

Ролф Бродригън, виконт Блакуд, а напоследък и граф Рейвънскрофт, бе над един и осемдесет и можеше да погледне право в очите своя забележително висок крал — нещо, което се удаваше на малко хора без помощта на модерните високи токове.

„Ето един искрен мъж, ненавиждащ преструвките и фалша“ — мислеше Чарлс, докато стискаше сърдечно ръката на Ролф. Този човек не се опитваше да си издейства благосклонност и милости чрез лицемерие и подмазване — а и нямаше нужда да го върши. Ролф бе сигурен в себе си и не виждаше необходимост да се труфи в атлаз и коприна, за да създава впечатление на важна личност. Обличаше се просто и практично, черната му коса бе пусната свободно, ботушите му бяха оплескани с кал от бързата езда, а под мишница държеше широкопола шапка.

— Тръгнах веднага от Съсекс, Ваше Величество. Съобщихте, че ме викате спешно.

— Да, така е. — Чарлс посочи две кресла до прозореца, тапицирани с турскосиньо кадифе.

Уайтхол Пелъс беше най-голямата кралска резиденция. Разположен бе на площ от деветдесет и два декара на северния бряг на Темза и представляваше селище, на вид без какъвто и да било план, с множество галерии, порти и градини. В камината на гостната весело пращеше огън, а високите до тавана прозорци откриваха прекрасна гледка към реката. На поляната до нея се трудеха усърдно кралските градинари.

Кралят вдигна на скута си един от любимите кафяво-бели шпаньоли и го загали нежно зад косматите уши. Още три от тях се опитваха да привлекат вниманието му, като квичаха, дърпаха и дъвчеха кадифените панделки, които украсяваха обувките му.

— Бренди? — запита Чарлс и погледна единия от униформените прислужници, които се навъртаха наблизо.

Той се поклони и бързо се отправи към масата с напитките.

Ролф забеляза, че кралят бе облечен, както винаги, екстравагантно, но го разбираше и му прощаваше. Чарлс бе прекарал младостта си в ограничаващо заточение, носил бе протъркани жакети и палта, груби вълнени бричове. Оправдан беше вкусът му към екстравагантност сега, когато бе възстановен като крал на Англия. Кадифените му дрехи изобилстваха със златисти ширити и панделки, косата му, накъдрена като френска перука, падаше тежко върху раменете. Този стил се имитираше от всички в двореца за сметка на много усилия и средства.

Косата на Ролф бе скромно подрязана до яката — бе се спрял на тази дължина по време на войната и се придържаше към нея и след края й. Той пое поднесената кристална чаша и бързо погълна първокачественото френско бренди. Течността изгори гърлото му, а после стопли стомаха му. Имаше нужда от тази топлина: бе яздил продължително и бързо през английската пустош — потеглил бе почти веднага щом получи кралското съобщение. Постави празната чаша върху сребърния поднос и даде знак за още една. На втората се наслади по-дълго.

— Как стоят нещата в Съсекс? — запита кралят.

— Много добре. Източното крило е почти възстановено. Казаха ми, че до пролетта къщата ще бъде годна за живеене.

— Когато се върнах в Англия и видях какво е станало с Рейвънскрофт, бях много натъжен.

Ролф кимна.

— Войните оставят разрушения след себе си. Къщата е била изоставена полуразрушена и е била празна доста дълго време — в дамската гостна растеше млад дъб! Сигурен съм, че възстановяването на дома ще се отрази благоприятно на цялото имение. Придържаме се, колкото е възможно, към оригиналния архитектурен план, прибавяме обаче и някои подобрения. Смятам, че към пролетта Рейвънскрофт ще се върне към предишната си слава.

Чарлс се усмихна.

— Много се радвам. Както знаеш, баща ми харесваше Рейвънскрофт. Обичаше уединението и спокойствието на горите наоколо. Имаше слабост към птиците и точно там намираше някои от най-редките екземпляри — описал ги е подробно в дневника си. Много живи описания: четеш и виждаш пернатите създания пред себе си. Искаш ли да пазиш дневника му в Рейвънуд?

— Това ще бъде висока чест за мен, Ваше Величество.

— Баща ми често говореше за Рейвънуд… Наричаше го земен рай. Заради това ти дадох титлата на Рейвънскрофт и поисках ти да поемеш имението. Знаех, че само ти ще го оцениш истински.

— Действително го ценя, Ваше Величество.

— Баща ми остави след себе си голяма празнота… Липсва ми много… — Чарлс се изправи рязко. — Но не съм те извикал, за да говорим за Рейвънуд. Налага се да обсъдим някои много сериозни въпроси. Както вероятно си предположил вече, повиках те, за да ти възложа нещо важно.

Ролф не бе изненадан.

— Да, Ваше Величество.

— Ролф, избрах те за тази мисия поради няколко причини. Рискува живота си за възстановяването ми на трона в тази страна и ми служи вярно и след това. Никога не си се отнасял със съмнение към молбите ми и аз започнах да се осланям на теб за някои неща. Уверен съм, че мога да разчитам на теб да изпълняваш желанията ми без колебание и дискретно. — Отпи от чашата си и замълча за миг. — Знам, че не си в течение на всичко: след като бе възнаграден с титлата на Рейвънскрофт преди почти година, остана в имението настрана от двореца и не знаеш какво става тук.

Ролф забеляза, че Чарлс тактично избегна да спомене защо се бе самоизолирал в Рейвънуд, заради което в двореца го наричаха Графът в изгнание. Запита се с надежда дали епизодът вече не е забравен, но после се сети, че вероятно е ужасно преувеличен — характерно за един кралски двор.

Кралят смъкна кучето на пода и се вгледа напрегнато в Ролф, преди да зададе следващия си въпрос:

— Ролф, чувал ли си за Монтифортови?

Ролф зарови в паметта си, докато отпиваше още една глътка бренди.

— Халифакс Монтифорт. Маркиз, струва ми се.

Чарлс се усмихна.

— Много добре. Маркиз Сийгрейв, казано по-точно. Преди две седмици беше убит.

— Какво нещастие… Откриха ли убиеца?

— Засега главният заподозрян е дъщеря му, придворна на кралицата. Досега не е арестувана и обвинена официално благодарение на личната ми намеса. — Кралят стана, отиде до прозорците и се вгледа в живописната панорама, която се разстилаше пред него. Нямаше още девет часът и сутрешната мъгла упорито се бе вкопчила в бреговете на реката, но въпреки нея, от време на време се виждаха — макар и за миг — лодките и шлеповете, които се носеха надолу по течението, заети с ежедневните си задължения. Ролф не наруши кралското мълчание. — Стигам до конкретната причина, поради която те извиках тук. — Чарлс се обърна. — Искам да пазиш младата дама, докато се открият достатъчно доказателства за нейната вина или невинност.

Ролф го погледна.

— Не вярвате, че тя го е извършила.

Чарлс махна нетърпеливо с ръка:

— За мен няма значение дали тя е виновна или не. Искам обаче да съм сигурен, че тя няма да бъде обвинена в престъпление, което не е извършила. Знаеш как стават тези неща. Придворните са отегчени — изведнъж им се сервира убийство на благородник! Завихрят се слухове. Разбират някак, че лейди Касия е била на местопрестъплението и още преди тялото да изстине, тя бе обявена за виновна. Нито един от тях не се отнесе със съмнение към обвиненията срещу нея. Както сам разбираш, това би отнело живеца на клюката.

Кралят говореше с отвращение и Ролф споделяше напълно това чувство: знаеше силата на клюката от личен опит.

— Ще ми разрешите ли да запитам защо този случай е привлякъл вниманието ви, Ваше Величество?

— Не желая да се постъпи непочтено с това момиче. Лейди Касия е… — Чарлс замълча за момент, изражението му се смекчи — от голямо значение за мен…

Ролф не се нуждаеше от допълнителни разяснения. Слабостта на краля към жените бе широко известна. Тази лейди Касия Монтифорт, изглежда, бе просто само още една от многобройните му любовници, една постоянно нарастваща колекция, известна в двореца под общото название Стадото.

Нямаше друго обяснение за драстичната му намеса в нейна защита.

— Искате от мен да направя разследвания и да открия истинския убиец?

— Да. Но първо и преди всичко, искам лейди Касия да бъде отстранена от двореца за известно време. Ако я няма тук да напомня с присъствието си за случилото се, клюката постепенно ще замре и цялата мръсотия ще бъде забравена. Определям те да пазиш лейди Касия, докато настъпи времето, когато преценя, че ще е напълно безопасно за нея да се върне в двореца. Положението е сериозно, Ролф — поставям живота й в ръцете ти. Имението на Монтифортови се намира в Кеймбриджшър. Искам да я отведеш там и да я държиш под око, докато я повикам в Лондон. Разбирам, че новото назначение ще те лиши от възможността лично да следиш възстановителните работи в Рейвънуд, но се надявам, че тази история няма да продължи дълго — най-много няколко седмици.

За Ролф нямаше значение дали поставената от краля задача ще отнеме само няколко седмици или цяла година от живота му: той се бе заклел да му служи и когато получи някакво назначение, негов дълг беше да го изпълни, независимо от личните неудобства.

— В такъв случай прав ли съм да предположа, че според вас животът на лейди Касия е в опасност?

— Опитът ме е научил да вземам под внимание всички възможности. Ако съществува дори най-слабата възможност за застрашаване на живота й, моето желание е да й осигуря защита. Не познавам друг човек, на когото мога да възложа тази задача. Знам как се отнасяш към дълга си, почтеността ти е неоспорима. Сигурен съм, че ще рискуваш живота си, за да я спасиш — ако се наложи. Не мога да твърдя същото с абсолютна сигурност за другите. Междувременно ще очаквам от теб да направиш запитвания — дискретни запитвания — чрез връзките си в Лондон и да разбереш дали лейди Касия действително е извършила, или не е извършила това престъпление. — Чарлс пак се взря напрегнато в Ролф. — А ако откриеш, че лейди Касия е истинската виновница за смъртта на баща й, искам да съобщиш изводите си директно и само на мен.

Чарлс бе изложил ясно, точно и разбрано истинските си намерения.

Ролф внезапно осъзна, че кралят не се интересува от евентуалното разкриване на истинския убиец. За него нямаше значение дали лейди Касия Монтифорт действително го бе извършила или не. Той като че ли се интересуваше главно от присъдата на другите благородници в двореца му — а те вече я бяха дамгосали като убийца. Защо иначе ще настоява тази жена — явно негова любовница — да бъде отдалечена от града и следователно от леглото му?

Кралят не се интересуваше от възтържествуването на справедливостта. Той просто не желаеше една от любовниците му да понесе удара й.

Задължението на Ролф беше да осъществи желанието му.

— Къде мога да намеря лейди Касия?