Айвър Томас
Последен шанс за разбирателство

Татко мой, така и не успях

да си те представя в инвалиден стол.

Докараха го твърде късно —

сгънат и увит във найлон.

Местех обемистия пакет из къщи

и най-накрая го прибрах в гаража.

Дори и в болницата не бързаха да го използват —

неразопакован и неупотребен —

през последните години от живота ти.

 

И теб те местехме из къщи,

а накрая не те извеждахме от спалнята.

Защо ми беше толкоз трудно,

защо се искаше особено усилие

да се кача по стълбата,

да поседя при теб, да поговоря?

 

Докато те вдигах от леглото,

често бях направо невнимателен,

ожулвах кожата под твоите подмишници —

нежна

като масло над вода.

Крепях те в тоалетната

и бях нетърпелив, щеше ми се да побързаш,

а понякога ми се приискваше

да побързаш да умреш.

 

Лекарят повика „Бърза помощ“,

притиснал устни до слушалката,

търсейки ти отделение,

подходящо за умиращ.

На горния етаж

майка ми изпразваше подлогата

за последен път.

 

Стаята с едно легло — особена изповедалня —

и ти, невидим зад решетките на болката.

Чу ли ме?

Делят ни тридесет години различен начин на живот —

ти — винаги уверен, прям,

а аз със себе си не съм наясно.

Но беше прекалено късно

да прехвърлям мост към твоя свят,

ограден с решетките на болничното ти легло.

 

Държах ръката ти

със вцепенени като жици пръсти,

а ти в делириум говореше с баща си.

Макар да беше на уелски,

схванах, че и ти

се мъчеше да уловиш

последния си шанс за разбирателство,

син пред баща, син пред баща —

поколения наред — нечути монолози.

 

Грижите на делника

надвиха мъката от неизбежния ти край.

Бояхме се, че никой няма да присъства на погребението —

ти бе така затворен и потаен.

Погребалният агент ни каза, че нямало по-лошо

от прекрасните уелски химни,

изпети от самотен глас.

Но църквата гъмжеше от народ —

достойна бе за почит паметта ти.

 

Докато пътувахме за вкъщи,

си мислех за баща ти,

когото не познавах,

и за теб —

ръката ти държах един-единствен път,

когато пръстите ти

вцепениха се от болка.