Сергей Лукяненко, Владимир Василиев
Дневен патрул (6)

ГЛАВА 5

Преобличах се толкова припряно, че сама си се чудех. Закъде съм се разбързала? Защо? Да се запозная с един красавец? Та след два дни всеки мъж ще е мой, стига да поискам! Не съм сукуб, обикновена вещица съм, но още от дете умея да омайвам мъжете, които ми харесват, откакто едва-едва бях овладяла Силата. Само още мъничко да изчакам и…

Не, къде ти! Сложих най-хубавото бельо, което беше подходящо не за отрядна ръководителка, а за някоя манекенка на ревю. Фина сребърна верижка с висулка от брилянти: предизвикателно е, така никой няма да разбере, че скъпоценните камъни са истински, а не евтино менте… Капчица „Клима“ зад ушите, капчица на китката, капчица на венериния хълм… нима наистина съм сериозно настроена да го съблазня?

Настроена съм!

Наистина!

И дори разбирам защо.

Свикнала съм да се възползвам от възможностите на Различна. На място и не на място, дори когато мога да се огранича с обикновен разговор или молба. Би било странно да не свикне човек. Но щом нещата са се стекли така, че временно съм лишена от свръхестествените си сили — тогава защо да не проверя себе си?

Способна ли съм на нещо без да прибягвам до магия или не съм?

Поне на нещо толкова елементарно като съблазняването на харесан от мене мъж?

Та аз съм млада, красива, опитна… море, лятна вечер, запален огън… досадните дечурлига са легнали да спят… нима не мога да мина без всякаква магия?

Значи не струвам пукната пара!

Бях обещала да не нося минипола, но шортите, които извадих от сака, бяха още по-предизвикателни. Повъртях се пред огледалото, за да се огледам. Бива. Блузата би могла да е с по-голямо деколте, но нека не прекаляваме засега. Все пак това е пионерски лагер, а не курорт.

Заради всички тези подготовки дори не чух, че на вратата се чука. Извърнах се едва при изскърцването — в стаята ми надникна Олечка. И бързо занарежда:

— Алиса, а ние всички вече сме готови… ох.

Тя ме зяпна с възхищение. Толкова неподправено възхищение, че аз дори не й се скарах задето е влязла без разрешение.

— Колко сте красива, Алиса!

Аз гордо се усмихнах. Похвалата от една невзрачна хлапачка, грижливо украсила кльощавите си ръце с плетени гривнички от мъниста, а тъничкото си вратле — с окачено на конец камъче с дупка, е дреболия, но въпреки това ми беше приятно… Пак тези продупчени камънаци, писна ми от тях!

— Как мислиш, може ли някой да се влюби в мен? — попитах аз.

Олечка разцъфтя, хвърли се към мен и ме прегърна, като завря лице в корема ми и с плам каза:

— Той задължително ще се влюби във вас! Ще видите, че ще се влюби!

— Това ще е нашата малка тайна! — шепнешком казах аз. — Става ли?

Олечка енергично закима с глава.

— Тичай при момичетата, аз сега ще дойда. — Олечка ми хвърли още един възхитен поглед и изскочи от стаята.

Така. Сега малко грим. Ако много се бърза, нещата се объркват, но…

Светкавично си сложих червило — най-бледото и неутрално като цвят. За веждите използвах водоустойчива спирала, кой знае защо бях сигурна, че задължително трябва да е водоустойчива. И толкова. Стига.

Все пак не отивам на концерт, а на малък лагерен огън.

 

 

Площадка за огън имаше при всяка лятна вила. Очевидно това беше една от традициите в „Артек“. Впечатлението малко се разваляше поради факта, че дървата бяха някак прекалено казионни — прецизно насечени трупчета. Представих си как отрядните ръководители отиват при домакина и правят заявка: „дърва за провеждане на отряден огън с продължителност два часа“…

Впрочем нямаше нищо смешно. Сигурно и аз трябваше да организирам нещо подобно. Да направя заявка, да доставя дърва — или работниците ще ги донесат? Добре, ще разбера.

Всичко вече беше готово, дървата бяха подредени, момчетата от четвърти отряд и момичетата от седми се бяха разположили в кръг. За моите питомки също предвидливо беше оставено място.

Благодетели, няма що…

Игор седеше до големия огън, заобиколен от своите момчета. Тихичко подръпваше струните на китарата и аз насмалко не изстенах, защото се усетих, че песните на бардовете са задължителен атрибут на подобни седенки. Ама че падение е това китарата! Най-благородният инструмент, истинският крал на музиката да стигне до дъното, да се превърне в жалко парче дърво с шест струни за лишените и от слух, и от глас!

Но няма как, ще трябва да се изтърпи.

Само ще е жалко, ако този симпатичен човешки екземпляр се прояви като поредния лишен от глас и дарба певец.

Леле, ами ако той отгоре на всичко пее свои собствени песни?

Та това ще е същински кошмар, когато авторът на лоши стихове, след като научи три акорда, решава, че минус и минус непременно правят плюс и се превръща в „автор-изпълнител“. На колко такива съм се нагледала! Когато започнат да пеят, очите им стават стъклени, в гласа им се появява някак отвъдна мъжественост и романтизъм и за тях няма никакви спирачки. Досущ като диви петли, които примамват с песните си женските! А единствената алтернатива са сбърканите имитации на известни песни. Нещо от репертоара на Цой или на групата „Алиса“… или какво беше онова, което се харесваше на днешната младеж?

Каквото и да е — на мен няма да ми хареса!

Когато ни видя, Игор се изправи, за да ни посрещне. Лошите предчувствия веднага изхвърчаха от главата ми. Е не, много е хубав този мъж!

— Здравей. — Той премина на „ти“ много лесно. — Не сме започнали, чакахме ви.

— Благодаря. — Усетих, че губя кураж. Моите хлапачки вече се настаняваха. Разбутваха момчетата, гледаха да са малко по-встрани от по-големите момичета. А аз продължавах да стоя като глупачка, неволно привличайки към себе си разбиращи погледи.

— Страхотно плуваш — усмихна се Игор.

Аха!

Все пак на плажа е намирал време да поглежда настрани!

— Благодаря — повторих аз. Ама какво ми става, втрещила съм се като наивна неопитна хлапачка, даже няма нужда да се преструвам!

Ядът ми към самата мен веднага ми вдъхна сили. Седнах на тревата между Олечка и Наташа. Моята малка гвардия, състояща се от шпионка и съветничка… Впрочем сега не ги беше грижа за мен, възбудени бяха заради предстоящия лагерен огън.

— Започвай, Алъошка! — весело каза Игор. Хвърли на набитото русоляво момче кутийка кибрит. Онзи ловко я хвана във въздуха, стигна на четири крака до накладените дърва, седна по турски. Изглежда се подготвяше някакво свещенодействие.

Момчето много придирчиво избра една клечка, запали я и я скри в дланите си като заклет пушач. Наведе се към дървата. Май нямаше хартия, за да разпали огъня, разполагаше само с иглички и трески. Всички спотаиха дъх.

С една дума — цирк.

И все пак на мен също ми беше интересно дали малкият пироман ще успее да запали огъня с първата клечка кибрит.

Успя. В сгъстяващата се тъма затрептя първото пламъче. Всички го поздравиха с такъв задружен крясък и писък, сякаш край огъня се беше събрало племе на първобитни хора, замръзващи от студ.

— Браво! — Игор подаде ръка на момчето за здраво ръкостискане и с усмивка разроши перчема му. — Ставаш наш отговорник по поддържането на огъня!

Върху лицето на Альошка се четеше извънредна гордост.

След около пет минути огънят се разгоря буйно, а децата се поуспокоиха. Наоколо дърдореха, смееха се, шушукаха, тичешком се отдалечаваха от огъня и се връщаха, хвърляха вътре някакви вейки и шишарки, опитваха се да изпекат парченца салам, нанизани на пръчици. Игор седеше сред децата, като ту вмъкваше в разговора някакви фрази, от които всички избухваха в смях, ту дегустираше наполовина обгорените парченца месо, ту дърпаше назад онези, които прекалено много напираха към пламъците. Душата на компанията… И Галина беше плътно заобиколена от своите питомки. Само аз седях сред развличащата се тълпа като пълна глупачка, отговарях нещо ни в клин, ни в ръкав на хлапачките, закъсняло се засмивах след всички и отмествах поглед от Игор още в мига, в който той понечваше да ме погледне.

Глупачка! Ама че съм тъпа! Само това оставаше — да се влюбя истински в един човек!

Когато за пореден път не успях да отместя поглед, Игор ми се усмихна. Пресегна се и вдигна от тревата китарата. От него веднага като вълна се разля тишина — децата се блъскаха едни други и утихваха, готвейки се с малко прекалено внимание да слушат.

Изведнъж страшно ми се прииска той да изпее нещо глупаво и бездарно. Може би нещо архаично, пионерско, за печените на жарава картофи, морето, пионерския лагер, крепката дружба и готовността за труд и учение. Само да премине това идиотско омайване, само да престана да фантазирам врели-некипели и да виждам под красивата телесна обвивка несъществуващи достойнства!

Игор засвири и аз разбрах, че с мен е свършено. Той умееше да свири. Мелодията не беше прекалено сложна, но красива и той не я изпълняваше фалшиво.

После запя:

Две момчета видяха ангел небесен

как долита на техния малък таван.

Нагоре хукнаха скришом от всички

по аварийната стълба…

Двете момчета през прозореца влязоха:

вътре бе прашно, и празно, и тъмно,

а само на четири крачки от ъгъла

лежаха две бели крила…

Да, момчета, да!

Ангелите не са вечни.

Но да крадеш е грях.

Няма криле за всички…

Те искаха да летят във небето,

а трябваше само да сложат криле,

но не посмяха — бяха научили,

че има и такива думи: „не бива“.

Тази песен не беше за деца. Не, те слушаха достатъчно внимателно, макар че сега можеше да им бъде изпят и учебника по математика под съпровод на китара — всичко биха слушали. Вечер, огън, китара, любим отряден ръководител — в тази ситуация ще се хареса всичко.

Но аз разбирах, че Игор пее за мен. Макар и да гледаше само в огъня, макар и песента да не беше за любов, макар и да бяхме разменили само няколко думи. Сякаш бе усетил моите очаквания — и беше решил да ги опровергае. Може би точно така си беше — много хора притежават силна интуиция, макар да не са Различни.

Двете момчета пораснаха

и по пътища различни тръгнаха в живота.

Единият стана бандит, другият ченге

и всеки съжалява за това…

Да, момчета, да!

Ангелите не са вечни.

Но да крадеш е грях.

няма криле за всички…

Игор ме погледна и се усмихна. Пръстите му пробягаха по струните и той тихо повтори:

— Няма криле за всички…

Децата се разгълчаха.

Песента даже уж им хареса, макар че не съм наясно какво биха могли да разберат от нея. Възможно е да ги беше развеселила фразата за думите „не може“, а може би с малките си мозъчета бяха си представили истинско приключение — да се покатерят на тавана, където е долетял ангел… И аз си помислих, че тази песен подхожда на Различните. При това и на Светлите, и на Тъмните.

Хубава песен. Само леко неправилна. Онова от момчетата, което ще дойде при нас, би сложило крилете. Или поне би ги пробвало как му стоят.

Защото за нас не съществуват думите „не може“.

— Хубава песен. Само дето е много сериозна — каза Галина. — А чия е, твоя ли е?

Игор се подсмихна, поклати глава.

— Не, какво говориш. На Юлий Буркин е. За съжаление, не е много известен изпълнител.

— Игор, а може ли нещо… наше? — Галина кокетничеше с него с всичка сила. Глупавичката тя…

— Може! — с лекота се съгласи Игор.

И удари по струните, моментално задавайки бодър ритъм и подхващайки простичките думи за „най-хубавия на света лагер на песните и приятелите“.

Точно това им трябваше! Всички се включиха още на втория куплет, защото не беше трудно да се отгатне следващата дума. Припевът за морето, където непременно трябва да се влиза на бегом с отрядния ръководител, защото той също „обича пръските вода и пясъка“ беше изпят с особено въодушевление. Всички бяха доволни, даже Галина и нейните девойки-тийнейджърки. В един момент Игор изпя за намерения на брега „камък с дупчица вътре в него“… сякаш можеше да си представиш камък с дупчица извън него. Забелязах, че мнозина протегнаха ръце към полюшващите се на вратовете им камъчета.

Хайде стига! Верноподаниците на кокошия бог! Може би в „Артек“ има специална длъжност — производител на камъчета с дупки? Седи някакъв небръснат пийнал мъжага в работилницата си, от сутрин до вечер пробива дупки в камъните, а вечерта ги разхвърля по плажа — за радост на дечурлигата?

Ако няма такъв, това е пропуск!

Игор изглеждаше също толкова весел като децата. И пееше ентусиазирано песента, само че… Този ентусиазъм беше предназначен за децата. Игор ги развличаше. Веселеше ги. А на него тази песен не му действаше.

Аз изпитах облекчение.

Най-малкото съм му симпатична.

И той на мен също…

Игор изпя още две-три песни. После Галина завладя китарата. Насила — инструментът се съпротивляваше както може, категорично отказваше да издава свестни звуци, но отрядната ръководителка все пак изпя „Да се хванем за ръце, приятели“ и поредната пионерска песничка. Дори момченцето от четвърти отряд, на което едва му стигаха силиците да затиска изопнатите метални струни, свиреше по-свястно.

После Игор плесна с ръце.

— Така! Гасим огъня и отиваме на вечеря!

Отнякъде домъкнаха две кофи с вода и той се залови да полива догарящите въглени.

Аз постоях, загледана в пестеливите му точни движения. Игор сякаш цял живот се беше занимавал с гасене на огньове. Сигурно всичко прави така — така свири на китара, така гаси огньове и милва жените. Точно, прецизно. Стабилно. Със стопроцентова гаранция.

От въглените се издигаше гореща бяла пара. Децата избягаха настрани. И изведнъж, без да спира да залива огъня, Игор попита:

— А ти обичаш ли нощното къпане, Алиса?

Аз трепнах.

— Да.

— Аз също. Към един часа децата ще се укротят, а аз ще отида на плажа, там, където бяхме сутринта, да поплувам. Ако искаш — ела.

За миг изгубих и ума, и дума. Какво забравено усещане! Не аз свалям мъжа, а той мен!

Игор плисна остатъците от водата върху угасналото огнище, погледна ме. Усмихна се:

— Ще се радвам да дойдеш. Само… не ме разбирай неправилно.

— Струва ми се, че правилно те разбирам — отвърнах аз.

— Ще дойдеш ли?

Много ми се искаше да отговоря с не. Просто, за да го амбицирам. Но е глупаво, в края на краищата, да се отказваш от удоволствието заради някаква си мимолетна насмешка.

— Най-вероятно да — отвърнах аз.

— Ще чакам — спокойно отвърна Игор. — Да вървим. Една чаша кисело мляко е нещо много полезно преди лягане за уморени отрядни ръководители. Гарантира непробуден и здрав сън.

Усмивката му беше чудесна.

 

 

В „Артек“ сигналът за лягане се дава в десет и половина вечерта.

Пионерските тръби тържествено се обадиха във високоговорителите, кадифен женски глас пожела на всички лека нощ. Аз стоях пред огледалото, гледах собственото си отражение и се опитвах да разбера какво ми става?

Влюбила ли се бях?

Не, не можеше да бъде! Аз обичам Завулон. Аз обичам най-великия Тъмен маг на Москва! Един от малцината, които реално управляват съдбините на света. И какво е в сравнение с него обикновеният човек? Дори да е симпатичен, дори да има красиво тяло, дори с цялата си идиотска стабилност, която излъчва при всяко движение? Обикновен самец от човешка порода. С обикновените мънички мисли на всички самци. Никак не е зле за едно курортно приключение, но само толкова!

Но нали не мога наистина да се влюбя в него?

В чантичката звънна телефонът и аз трепнах. Майка? Едва ли, тя е ужасно пестелива и никога няма да ми се обади на мобилния.

Извадих апарата и приех обаждането.

— Здравей, Алиса.

Гласът на Завулон беше уморен. Нежен и уморен, сякаш той едва беше намерил сили да се обади, но все пак по никакъв начин не бе могъл да не го стори…

— Здравей — прошепнах аз.

— Усещам, че си притеснена. Какво ти се е случило, момичето ми?

Нищо не можеш да скриеш от него. Завулон знае всичко… или поне всичко, което иска да знае.

— Каня се да си хвана гадже за един месец… — казах на един дъх.

— Е, и какво? — Завулон звучеше озадачен. — Алиса, аз не те ревнувам от кучето ти. Нямам намерение да те ревнувам и от човечето, което ще те развлича.

— Аз нямам куче — мрачно отвърнах аз.

Завулон се засмя и всичките ми глупави мисли се изпариха някъде.

— Ами чудесно! Не ме вълнува дали имаш куче. Не ме вълнува дали имаш любовник сред хората. Успокой се, бебчо. Почивай си. Съвземи се. Развличай се както искаш. Съблазни ако щеш целия „Артек“ заедно с пионерите и старчетата водопроводчици. Глупачето ми…

— Държа се като човек, така ли? — Обзе ме срам.

— Нищо страшно. Това е за кратко, Алиса. Възстанови силите си… само… — Завулон за миг замълча. — Добре. Излишно е.

— Не, кажи! — Аз отново се напрегнах.

— Вярвам в благоразумието ти. — Завулон започна да се колебае. — Само не се увличай, Алиса, става ли? Твоята почивка се осъществява в рамките на старото споразумение между Патрулите. Нямаш право да вземаш много Сила. Само трохи. Да не вземеш да се превърнеш в банален енергиен вампир, защото си на почивка, а не на лов. Ако преминеш границата, завинаги ще изгубим този курорт.

— Разбирам — казах аз.

Още дълго щях да плащам за онази грешка с Призмата на Силата…

Не започнах да сипя обещания, да се заклевам в Мрака и в собствената си Сила. Обещанията са празни приказки. Мракът не благоволява да обръща внимание на дреболиите, пък аз нямам Сила в момента. Просто си обещах за нищо на света да не премина отредените граници, да не подведа Завулон и целия Дневен патрул.

— Тогава си почивай, момичето ми. — Стори ми се, че в гласа на Завулон прозира лека тъга. — Почивай си.

— Би ли могъл да дойдеш? Поне за малко? — без надежда попитах аз.

— Не. Много съм зает, Алиса. Боя се, че в близките три-четири дни изобщо няма да можем да поддържаме връзка. Но не се притеснявай. Нима един стар, досаден, загрижен за проблемите на света злодей е подходящ партньор за млада вещица, която е на почивка?

Той се засмя.

Общо взето гледахме да не водим по телефона, особено по клетъчния, такива разговори, които до един се подслушват или записват. Сякаш всичко беше казано в рамките на шегата, но… Току-виж някой човек започне да разплита нишката? После ще се наложи да се изразходват за него сили и време.

— Обичам те — прошепнах аз. — Благодаря ти.

— Късмет, малката — нежно каза Завулон. — Целувам те.

Изключих телефона. Усмихнах се сама на себе си.

Ето, всичко е наред. И откъде ме беше връхлетяла тази глупава тревога? И откъде се беше взела безумната идея, че съм се влюбила В Игор? Любовта е нещо друго, любовта е пълно удоволствие, изблик на емоции, радост за сетивата и приятно съвместно прекарване на времето. А онова, което изпитвах, странната свенливост и тревога — това са само последици на болестта. Някак непривично е да общуваш с един мъж, без да имаш представа как да го контролираш… нали не можеш да го заплашиш с пистолет като онези смотани бандити…

— Алиса? — На вратата цъфна любопитната муцунка на Олечка. — Ще наминете ли при нас за мъничко?

Момиченцето беше босо, само по гащички и фланелка. Вече си е била легнала, обаче не се е стърпяла.

— Сега ще дойда — казах аз. — Да ви разкажа ли приказка?

Лицето на Олечка грейна:

— Аха!

— Весела или страшна?

Момиченцето намръщи челце. Разбира се, любопитството победи.

— Страшна!

Всички деца обичат страшните истории.

— Бягай в леглото — казах аз. — Сега ще дойда.

 

 

След десет минути седях в спалнята, на леглото на Олечка и полугласно разказвах:

— А на сутринта момичето се събудило, доближило се до огледалото, погледнало — и видяло, че зъбите му са червени! То ги измило и с паста, и със сапун, но все си оставали червени. Наложило се да не казва нито дума на родителите си, за да не забележат нищо. Добре, че малкото й братче се разболяло, та родителите не й обръщали никакво внимание. Винаги става така, че цялото внимание е за малките, а теб дори не те поглеждат, нищо че зъбите ти са червени…

Чудесно нещо са страшните приказки за деца! Особено ако ги разказваш нощем, на рояк глупави момиченца, под извиращата от прозореца тайнствена бледа светлина.

— Вече се досетих — каза с отегчен глас Наташа. Много сериозно момиче, не можеш да го впечатлиш със страшни истории. Всички възмутено й зашъткаха и тя замълча. Продължих разказа си, усещайки как тупти сърчицето на притискащата се към мен Олечка. Ето къде ще има богата реколта…

— А на третата нощ момичето само̀ се завързало с въже за леглото, за дясната плитка — с тайнствен шепот продължих аз. — И в дванайсет часа се събудила, защото въжето се изопнало и косата я заболяла. И момичето видяло, че стои над креватчето на братчето си и зъбите й тракат! Тракат!

Лариса тихичко изписка. Не уплашено, а по-скоро защото така е редно. Някои момичета, разбира се, започнаха радостно да тракат зъби.

— Тогава то отишло в кухнята, взело от бюфета чука и клещите, които държал там татко й, и до сутринта извадила всичките си зъби, един по един. Много я боляло, но тя се справила, понеже била много смело момиче. На следващата сутрин братчето й оздравяло. А на момичето му поникнали нови зъби, още по-хубави от предишните, понеже предишните били млечни!

Аз сниших глас до шепот и тържествено казах.

— Само че те били розови!

Някое от момичетата, вече настроено за щастлив край, уплашено изохка. А аз тържествено завърших:

— И родителите все така обичали братчето повече от момичето. Защото тогава то боледувало много лошо и те много се притеснявали за него.

Сега вече трябва да им е достатъчно. Интересно колко от момичетата имат по-малки братя? Раждаемостта в страната е ниска, но от друга страна, ако първото дете е момиче, обикновено гледат да се сдобият с второ.

Майка ми искаше да направи същото. На стари години, вече беше прехвърлила трийсетте, ама че глупачка… Но аз, макар че тогава бях само на дванайсет години, вече бях Различна. И се справих с неочаквания проблем. Най-вероятно напразно. Е, щях да имам брат, но какво лошо има в това? Дори да беше роден брат… за което със сигурност щях да знам само аз, нали дори мама се съмняваше… Още повече, че той можеше да се окаже Различен, което значи съюзник… Но стореното не може да се поправи.

— Сега лягайте да спите! — весело наредих аз.

Разбира се, те започнаха да ми се молят да им разкажа още нещо. Но аз отказах. Беше единайсет и половина, а аз трябваше да отида на плажа… Гласовете на момичетата вече бяха сънени и нестройни. Когато си тръгвах, чух, че Гулнара се опитва да разкаже някаква страшна история, но ако се съдеше по паузите и нерешителността, разказвачката щеше да заспи по средата.

А аз се върнах в стаята си, изтегнах се на леглото и зачаках.

Интересно, с какво ли беше зает в момента Игор?

Дали също развличаше хлапетата?

Или пиеше водка с някакви колеги?

Или се чукаше с някоя колежка?

Или кротко спеше, забравил за намерението си за нощното къпане с мен?

Поклатих глава. Не. Само последното не.

Той е стабилен. Почти… почти като Завулон. Смело сравнение: малцина, дори от Тъмните Различни, можеха да нарекат Завулон „стабилен“. Но аз можех. Имах пълното право за това. Любовта е велика сила и е толкова странна…

Ами ако Игор се окаже потенциален Различен?

Зажумях, хем от сладко предчувствие, хем от паника. Какво ще правя тогава? Тогава това няма да е развлечение с човек, което ми е позволено от Завулон. А съвсем истински триъгълник…

Ама какво ми става!

Какъв триъгълник? Дори Игор да се окаже неиницииран Различен, какво от това! Ще подвие опашка и ще забрави, че е имал романче с приятелката на Завулон!

И аз ще забравя!

Времето се точеше непоносимо бавно. Стрелките на часовника пълзяха замислено, едва-едва, сякаш не бяха сигурни в хода на времето. Исках да изчакам половин час, но се предадох след двайсет минути. Не издържах повече…

Станах и тихичко отидох в спалнята на момичетата.

Тук цареше тишина. Хубава, спокойна тишина на голяма детска спалня, в която са останали все някакви звуци — дишане, сумтене, сънено мляскане.

— Момичета! — тихичко ги повиках аз.

Отговор не последва.

Тръгнах покрай редицата от легла, лекичко докосвайки рамене, ръце, коси… Нищо… нищо… нищо…

Най-после.

Това беше Олечка.

Приклекнах до леглото й, поставих длани на мокрото от пот чело. И долових съня й — струящата Сила…

Сънят беше несвързан, хаотичен, нямаше нищо общо с вечерната ми приказка. Олечка сънуваше, че се изкачва към върха на кула — стара, наклонена кула с полуразрушен каменен парапет, в който зеят огромни дупки. Долу, под кулата, се бе разпрострял може би средновековен град, а може би древен манастир. И странна работа, макар че кулата беше обвита в полумрак, долу, в ниското, сияеше слънце. И сред овехтелите къщи бродеха хора — весели, радостни, с летни дрехи, с фотоапарати и цветни списания в ръце. Беше им хубаво, весело и през ум не им минаваше да вдигнат очи към небето — и да видят малкото момиче, което като омагьосано върви към дупката в парапета…

Трябваше да изчакам още малко. Докато Олечка се понесе надолу — длъжна беше да падне, сънят я водеше тъкмо натам. И сама не разбрах какво ми стана, но се съсредоточих — и всмуках съня й. До последната капка.

И тъмната кула над веселата тълпа, и зейналите отвори в парапета, и студеното равнодушие, и мамещата висина. Всичко, което можеше да ми даде Сила.

Олечка за миг спря да диша. Дори се уплаших, че ще изпадне в кома — това се случва, макар и рядко, с хората, на които отнемаш Силата прекалено внезапно.

Но тя отново започна да диша.

Изправих се. Самата аз се бях изпотила. Усещах как в ямата, появила се на мястото на обичайната Сила, падна концентрирана енергия. Не, ямата далеч още не беше запълнена… и аз избързах… кой знае защо…

Но усещах, че вече оздравявам.

Отново тихи докосвания, меки коси, отворени в съня устни, отпуснати пръсти…

Нищо, нищо… най-после.

Това беше Наташа.

И нейният сън беше иницииран от мен.

Наташа стоеше в банята. Гола, насапунисана. И удряше в плочките главата на момче на около пет-шест години, повтаряйки: „Ще продължаваш ли да шпионираш? Ще продължаваш ли?“. Момчето се поклащаше в ръцете й като парцалена кукла. Очите му бяха широко отворени от ужас, но то мълчеше. Изглежда, много повече се страхуваше да не го накажат родителите му, отколкото от сестра си.

А с Наташа не всичко беше наред. В душата й се бяха смесили и ядът към непоносимото братче, и страхът, че ще го удари прекалено силно, и срамът, макар че съвсем доскоро ги къпеха заедно, и вината… защото тя нарочно беше оставила открехната вратата… именно защото бе разчитала братчето й да направи опит да надникне, водено от детския стремеж да нарушава всички забрани.

Я виж ти! Какви страсти за ненавършените й дванайсет години!

Наташа въздъхна дълбоко, а в съня удари особено силно момченцето в стената и кръвта му бликна. Неясно дори откъде, кръвта веднага заля цялата му глава.

Всмуках съня й.

До последната капка. Злобата, страха, вината и смътната, едва пробуждаща се чувственост.

Но сънят не свърши!

Наташа, която вече беше пуснала брат си, отново го сграбчи за раменете. И със студената разсъдливост на палач потопи главата му във ваната, която моментално се оцвети в розово. Дори пяната, покрила водата, почервеня. Момчето безпомощно започна да се дърпа, опитвайки се да извади главата си от водата.

Аз се вцепених. Извършеното насън убийство дава почти такъв изблик на Сила като истинското. Моментално щях да успея да запълня зейналата в душата ми яма!

Трябваше само да издърпам от Наташа отново събуждащия се страх и…

Но аз не направих нищо. Стоях, ниско наведена над чуждото легло, и гледах чуждия сън — като хорър, неочаквано пуснат по телевизията вместо детски анимационни филмчета.

Наташа рязко издърпа брат си от водата. Той жадно гълташе въздуха. По него вече нямаше кръв, само една малка драскотина под окото. Сънищата си имат свои закони.

„Ще кажеш, че сам си паднал на главата си във ваната и си се ударил, чу ли?“ — изсъска Наташа. Момченцето уплашено закима. Наташа рязко го избута от банята, затвори вратата — и бавно влезе в запенената вода. Водата беше розова-розова…

Изчаках още няколко секунди, а после изпих остатъците от съня. Тържествуване, възбуда, спокойствие…

И раната в душата ми се затвори наполовина.

Трябваше да позволя на Наташа да убие брат си. Само да бях премахнала страха — и тя щеше да удави брат си като коте.

Бях се изпотила. Ръцете ми трепереха. Не, кой би очаквал от тази разсъдлива умница такива нощни кошмари?

Добре. Бързай бавно, както се казва…

Продължих обиколката си…

 

 

До дванайсет и половина бях поела още три съня. Вече не толкова разкошни, но с доста големи изблици на Сила. Хубаво е да си почиваш тук, щом момичетата акумулират такова количество енергия.

Почти възстанових изгубените си сили. Разбира се, Наташа имаше огромна заслуга за това. Дори се появи усещането, че ако успея да всмуча още един такъв сън, ще успея да се възстановя напълно, ще стана нормална Различна. Но вече никой нямаше сънища, които да ми свършат работа. От единия сън дори рязко се дръпнах назад. Гулнара сънуваше, че се грижи за някакъв стар дядо. Тича из кухнята, за да му долее чай, непрекъснато го пита какво иска… Ох, тази източна култура… арсеник и рахат локум.

Ако не беше Игор…

Ако изчакам половин-един час, още някой от моите осемнадесет донори ще сънува лош сън.

Но…

Не се колебах дълго.

През следващата нощ щях си взема полагаемото, за да получа пълната дажба. А днес можех да разпусна. Да се пробвам в ролята на обикновена жена.

Затворих добре вратата и се изнизах в лятната нощ. Лагерът спеше. Тук-таме из алеите светеха фенери, в небето бе увиснала почти пълната луна.

В такива нощи върколаците се чувстват добре. Във върхова форма са, превръщат се свободно, с лекота, обзема ги весела жажда за живот, стремеж да ловуват, да разкъсват жива човешка плът, да дебнат и да догонват жертвите си. Разбира се, и вампирите, и върколаците са най-низшата каста сред Тъмните. И повечето от тях са наистина тъпи и примитивни. Но… в такива нощи леко им завиждам. На тяхната примитивна, извираща от най-животинските дълбини сила. На способността им да се превърнат в зверове — и веднага да се отърсят от глупавите човешки чувства.

Засмях се и се затичах по пътеката с разперени ръце и отметната назад глава. Макар и още да нямах способностите на Различна, в кръвта ми кипеше свежа Сила и аз нито веднъж не се спънах, нито за миг не се поколебах в избора на посоката. Чувството беше като преди моето иницииране, когато вкъщи неочаквано дойде „старата приятелка на мама“ Ирина Андреевна. Родителите ми се държаха някак странно, сковано, усетих това, а Ирина Андреевна от време на време ме поглеждаше… странно, преценяващо, с лека снизходителна усмивка. А после родителите ми изведнъж се наканиха да вървят някъде, като ме оставиха цяла вечер насаме със „старата приятелка“. И бъдещата ми наставница ми разказа всичко. И за това, че вижда родителите ми за пръв път в живота си, че тя просто ги е омагьосала. И за Различните, и за Сумрака, даряващ ги с чудесни способности, и за това, че от първото ми влизане в Сумрака зависи каква ще стана, Светла или Тъмна… За това, че съм бъдеща Различна. Че ме е забелязал един „много, ама много силен магьосник“… После често си мислех дали това не е бил самият Завулон, но така и не посмях да попитам…

Тогава дълго се колебах… ама че глупачка. Харесвах думата „Тъмни“^[1]. В приказките и филмите Тъмните винаги бяха лошите. Те властваха над целия свят, командваха страните и армиите, но при това ядяха някакви гадни неща, говореха със страшни, гнусни гласове и предаваха всички наляво и надясно. А освен това в края те винаги бяха губещите.

Ирина Андреевна дълго се смя, когато й разправих за това. И призна, че всички приказки се измислят от Светлите. Тъмните обикновено нямат време за подобни глупости. И че в действителност Тъмните са тези, които искат свобода и независимост, не се стремят към власт, не натрапват глупавите си желания на околните. Тя ми демонстрира част от уменията си — и аз научих, че мама отдавна изневерява на татко, и че татко съвсем не е толкова смел и силен, колкото съм си мислела, и че най-добрата ми приятелка Вика говори за мен разни гадости.

За мама и без това знаех. Нищо, че бях десетгодишна. Само гледах да не мисля за нея и за чичо Витя. Много се разстроих заради татко. А когато разбрах за Вика, направо побеснях. И разбрах, че искам да й го върна тъпкано. Сега ми е смешно, но да си на десет години и да научиш, че най-страшната ти тайна — това, че до втори клас се напикаваш в леглото — е разказана от приятелката ти на съученика от класа Ромка… Това си беше ужасно! А аз се чудех защо той толкова гадно се усмихваше, когато му подарих на 23 февруари, деня на съветската армия, картичка и флумастери…

Ирина ми помогна да вляза за пръв път в Сумрака. Тя каза, че там аз сама ще реша каква да стана. Сумракът ще види душата ми от край до край и ще избере най-подходящото.

После приятелката ми Вика стана двойкаджийка, започна да псува грозно учителите и дори завеждащия учебната част, след което я взеха от училището ни и се говореше, че дълго са я лекували в детска психиатрия от рядката болест „синдром на Турет“. Хубавецът Ромка се изпусна по време на диктовката за оформяне на бележките за срока и още две години живя с прякора Пикльото, докато не се премести с родителите си в друг квартал.

Чичо Витя се удави, докато плуваше в плиткото езеро на вилата, само че след три години. Все пак за едно дете това си е трудна задача. Обаче и досега ме е гнус да си спомням как успях да се сдобия с кичур от косата му…

Ни най-малко не съжалявам за избора си.

Някои смятат, че ние, Тъмните, сме зли. Как пък не! Ние просто сме справедливи. Горди, независими и справедливи.

И решаваме всичко сами за себе си.

 

 

Нощният плаж е изпълнен с тъжно очарование. Като есенен парк, като концертна зала след премиерата. Уморената тълпа си отива временно, за да събере сили за нови безумства; морето облизва раните си, като изхвърля на брега динени кори, подгизнали опаковки от шоколад, огризки царевица и друг човешки боклук; мокрият хладен пясък се покрива със следите на чайките и враните.

Чух Игор, когато вече бях до самия плаж. Отначало — китарата, после и гласа му.

Той пееше и аз изведнъж с пронизваща яснота осъзнах, че нищо няма да стане. Там седи весела компания, на пясъка има някоя и друга бутилка и разчупени кифлички, взети на вечеря от столовата за мезе. А аз, глупачката… максимумът, на който мога да разчитам, е поканата да прекарам остатъка от нощта в стаичката му…

И все пак тръгнах по посока на звука. Просто за да се убедя.

Ти казваш, че няма любов,

а само хляб и камшик.

Аз казвам, че цветята цъфтят,

защото не вярват в смъртта.

Ти казваш, че не искаш никога

да станеш нечия робиня.

Аз казвам, че роб ще ти бъде,

онзи, който ще бъде със теб…

Не обичам тази песен. Изобщо не си падам по „Наутилус“, песните им уж са наши, но се отличават по нещо неуловимо. Не случайно Светлите толкова ги ценят.

А тази песен особено не ми харесва!

Вече бях на две крачки от Игор, когато разбрах, че той е сам на плажа. Игор веднага ме забеляза — вдигна глава и се усмихна, без да спира да пее:

Може би не съм прав,

може би права си ти.

но аз видях с твоите очи

как тревата към небето се стреми.

Струва ли си да спорим цяла нощ

и да не спим до сутринта?

Може би не съм прав,

може би права си ти.

Защо да спорим — ще дойде ден,

когато сама ще се убедиш

има ли дъно небето над нас

и защо към небето тревата се стреми.

Приседнах до него на постланата върху пясъка голяма хавлиена кърпа, търпеливо изчаквайки да свърши песента. И едва когато Игор остави настрана китарата, попитах:

— Концерт за вълните и пясъка?

— За звездите и вятъра — поправи ме той. — Помислих си, че ще ти е трудно да ме намериш в тъмното. А не си е работа да мъкна със себе си магнетофона.

— Защо?

Той сви рамене:

— Нима не чувстваш? Сега е време само за живи звуци.

Игор беше прав. Макар и да не бях съгласна с избора на песента, нямах нищо против живите звуци…

Мълчах и го оглеждах — по-точно опитвах се да го огледам. Той беше само по шорти, бос. Косата му блестеше влажно — сигурно вече беше успял да се изкъпе. Сега ми напомняше някого… дали веселия трубадур от детските приказки, дали принц, преоблечен като трубадур…

— Водата е топла — каза Игор. — Отиваме ли?

И в този момент се усетих, че прекалено много съм бързала да отида на плажа.

— Игор… сигурно ще ми се смееш… Не мога да вляза във водата. Забравила съм си банския.

Той помисли секунда, после много спокойно уточни:

— Стесняваш се? Страх те е да не си помисля, че си го направила нарочно?

— Не ме е страх, но не искам да си мислиш така.

— Изобщо не го мисля — каза Игор. — Аз отивам във водата, а ти също ела.

Той се съблече до самата вода, затича се и почти веднага се гмурна. Не се колебах дълго. Дори не съм си помисляла да съблазнявам Игор по толкова примитивен начин, наистина бях забравила банския си в стаята. Но да се стеснявам, при това от човек — за нищо на света!

Водата беше топла, вълните ме докосваха нежно като ръцете на любим. Плувах след Игор и брегът се отдалечаваше, губеше очертанията си, само пламъчетата на уличните фенери открояваха „Артек“ от нощта. Подминахме шамандурите и сигурно на километър от брега догоних Игор, така че сега плувахме един до друг мълчаливо, без да отронваме нито дума. Но не състезавайки се, а в едно и също темпо. Накрая той спря, погледна ме и каза:

— Достатъчно.

— Умори ли се? — с леко учудване попитах аз. Струваше ми се, че той може да плува до безкрайност… пък аз въобще мога да преплувам Черно море и да изляза на брега в Турция.

— Не, не съм се уморил. Но нощта е измамна, Алиса. Това е максималното разстояние, от което ще мога да те измъкна до брега, ако нещо се случи.

Отново си спомних думите на Наташа за „стабилността“. Гледах го в лицето и разбирах, че не се перчи, не се шегува. Той наистина всеки миг контролираше ситуацията. И беше готов да ме спасява.

Смешно човече. Днес сутринта или утре през нощта ще взема още малко Сила — и ще мога да правя с теб каквото си поискам. И не ти ще ме спасяваш при нужда, а аз теб — който си толкова голям, силен, самоуверен, стабилен… Но сега си сигурен в себе си, в готовността си да спасяваш и да браниш досущ като мъниче, което върви до майка си по тъмната улица и казва: „Не се страхувай, мамо, аз съм с теб“…

Макар и да е в стила на Светлите, все пак е приятно.

Доплувах бавно до Игор. Плътно до него. Прегърнах го и прошепнах:

— Спаси ме.

Водата беше топла, но тялото му бе по-топло. И той беше гол като мен. Целувахме се, като понякога се потапяхме във водата, за да изплуваме, жадно вдишвайки въздух, и устните ни отново се намираха.

— Искам на брега — прошепнах аз. И ние заплувахме, докосвайки се от време на време, а понякога се спирахме, за поредната дълга целувка. Устните ми бяха солени и пропити с вкуса на неговите устни, тялото ми сякаш изгаряше, кръвта ми туптеше в слепоочията. Така можех и да потъна… от възбуда, от нетърпение, от желание да го имам.

На около пет метра от брега, вече на плиткото, Игор ме грабна на ръце. С лекота, сякаш съм перце, той ме занесе при дрехите ни и ме остави долу. Усетих с гърба си хавлиената кърпа, над главата ми се люшнаха звездите.

— Хайде, ела… — прошепнах аз, разтваряйки крака. Като малка развратница, като опитна мръсница… И това съм аз, вещицата от московския Дневен патрул, която е обичана от самия Завулон!

Но сега това изобщо не ме вълнуваше.

Само нощта, звездите, Игор…

Той легна, дясната му длан се гмурна зад гърба ми, стисна ме между плешките, лявата му ръка се плъзна по гърдите и той за миг се вгледа в очите ми, колебаейки се, сякаш не изпитваше същото изгарящо желание да сме заедно като мен. Аз неволно се извих, за да посрещна тялото му, усетих с бедрата си възбудата му, люшнах се — и едва тогава той влезе в мен.

Колко го исках…

Това не приличаше на нищо друго. Нито на секса със Завулон, който винаги се превъплътяваше в демон. Със Завулон изпитвах диво, болезнено удоволствие, но винаги някак унизително, макар и сладко и възбуждащо, но именно унизително. Нито на секса с обикновените хора, независимо дали бяха неопитни и пълни със сили младоци, мускулести мъжаги или опитни женкари на възраст. Всичко съм опитала, всичко това ми е познато и мога да прекарам една по свой начин интересна вечер с всеки мъж.

А тук беше друго.

Сякаш наистина станахме едно цяло, сякаш желанията ми на мига ставаха и негови, а неговите — мои. Усещах как тръпне плътта му, проникнала в мен, знаех, че всеки момент може да свърши, но отлага този миг и точно по същия начин и аз самата балансирах на ръба на насладата, в сладко безвремие…

Той сякаш ме познаваше от години и ме четеше като отворена книга. Ръцете му откликваха на желанията на тялото ми преди да успея да ги почувствам, пръстите му знаеха кога да са нежни и кога — груби, устните му се плъзгаха по лицето ми, без да се спират нито за миг, движенията му ставаха все по-силни и аз политах след тях с вихрено носещата се към небесата люлка, шепнех нещо, без да разбирам думите си…

А после светът застина и аз изстенах, вкопчена в рамото му, дращех, движех се с него, не желаех да го пусна. Насладата беше кратка като проблясване на мълния, но също толкова непоносимо ярка. Но той не спираше — и аз отново започнах да се издигам върху сладката вълна, да балансирам — и в мига, в който очите му се разшириха, а тялото му се изопна до краен предел, отново свърших. Този път беше различно, наслаждението не беше толкова остро, но дълго, пулсиращо — сякаш в такт със семето му, което бликаше в тялото ми.

Вече не можех дори да стена. Лежахме един до друг — аз върху кърпата, а Игор на пясъка, докосвахме се, милвахме се — сякаш ръцете ни живееха свой собствен живот, аз притисках буза до гърдите му, долавяйки соления мирис на морето и тръпчивия на потта, тялото му потреперваше под дланта ми. Без сама да се усетя започнах да го целувам, спускайки се все по-надолу, заравяйки лице в мъха на гърдите му, нежно докосвайки кожата му с устни и език, усещайки отново нарастващата му възбуда. И когато той отново свърши и тихичко изстена, нямайки сили да се сдържи, изпитах такова щастие, сякаш милваха мен.

Всичко беше така, както трябва.

Всичко беше така, както никога досега не се беше случвало.

Никаква, дори най-веселата оргия не ми беше доставяла толкова удоволствие. Нито пък насаме с един мъж, или с двама или трима не бях изпитвала такова щастие, такова разкрепостяване, такава… такава… достатъчност? Да, сигурно именно достатъчност. Просто не ми трябваше никой друг.

— Обичам те — прошепнах аз. — Игор… обичам те.

Можеше да отговори, че и той ме обича — щеше да развали всичко, или почти всичко. Но той каза само:

— Знам.

Когато се надигна и извади нещо изпод отрупаните на пясъка дрехи, аз дори не повярвах веднага на очите си.

Бутилка и чаша. Кристална чаша. Една.

— Ти си магьосник — само казах аз.

Игор се усмихна, тапата шумно излетя във въздуха, разпененото шампанско потече в чашата. Отпих една глътка. Не какво да е, а френско „Брут“, при това студено.

— Добър или лош? — попита той.

— Лош! — Аз му подадох чашата. — Да криеш такова съкровище!

Игор се усмихваше и пиеше шампанското. После замислено каза:

— Знаеш ли, аз май пак…

Той трепна, замълча, рязко се изправи. Аз скочих, при това навреме, за да видя как наблизо, някъде зад един от плажните чадъри, в нощта бързо изчезва неясна сянка.

— Ама че лошо — прошепна Игор.

— Кой е това? — попитах аз. Осъзнаването на факта, че някой ни е наблюдавал, не ме възбуди още повече, за разлика от обикновено. Достатъчност. Пълна достатъчност. Даже глътката шампанско сега беше приятно, но съвсем не задължително допълнение към секса. И още по-малко имаше нужда от някакви непознати.

— Не знам… май някое от децата. — Игор очевидно беше разстроен. — Колко лошо… колко глупаво.

— Нищо страшно. — Аз го прегърнах през раменете. — Малките вече спят, а за по-големите е само от полза… това също е възпитание.

Той се усмихна, но явно му беше много криво. Ето ги, хората… придават значение на такива дреболии…

— Да вървим при теб? — предложих аз.

— Да вървим. — Игор тръсна глава. Погледна ме: — Но имай предвид, че днес няма да се спи.

— Аз исках да те предупредя за същото — отвърнах. И това беше истина.