Фиона Сампсън
Неразбирателството

Онези лилии. Пространството, заемано от тях.

Сега разбирам как животът им е лумнал с трепет,

всяка вдига кадифени, изобилни устни

всяка с яркия си цвят тръби. Със просташки оптимизъм

 

аз ги грабнах от ведрото в магазина,

където двама си играеха със лабрадор.

А целофанът в сенките настръхнал.

 

На полицата,

на твоята полица рождените лилии

привлякоха на лампите светлика

в самодържавие от сласт.

Те бяха вакуум, опорна точка

 

на всичко, дето би се случило или пък

беше. Когато ти дойде, те бяха закалени,

подобие на светла белота

на недокоснати стени,

 

внезапно място, щедро като израелско цвете,

извън погребите на историята

навън от мрачните вместилища,

стрела от красота

с нищо наум, освен избавление.

 

Нямах представа. Седях и вгледана в цветята,

пиех светлина. Увити в нея бяха те.

Те бяха светъл празник,

припламващ пак и пак

с екстравагантни неизписани курсиви.