Айрис Йохансен
И тогава умираш… (9)

Глава 8

Какво, по дяволите, щеше да каже на Бес?

Ръцете на Калдак стиснаха здраво волана.

Беше мислил, че ще е лошо, но не чак толкова лошо. Нямаше представа, че Естебан е толкова близо. Трябваше да я излъже. Компанията щеше да каже, че няма реална причина тя да разбере, а той беше добър в лъжите. Напоследък идваха лесно.

Той не искаше да я лъже. Беше му дошло до гуша от лъжи.

И освен това харесваше Бес Грейди. Тя беше такава заплетена комбинация от крехкост и сила, несигурност и смелост. Харесваше нейния кураж и честност, и дори ината й, който му причиняваше толкова много главоболия.

И освен това й беше обещал.

Да вървят по дяволите с техните постоянни увъртания. Щеше да й каже каквото можеше. Вероятно така или иначе нямаше значение.

Не и сега.

* * *

— Е? — каза Бес веднага щом Калдак влезе в стаята. — Отне ти доста време.

— Пообиколих наоколо. Исках да съм сигурен, че не са ме проследили. — Той се отправи към кухнята. — Искаш ли кафе?

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Не, искам да ми разкажеш.

— А аз имам нужда от една чаша. — Той постави кафе и вода в машината и я включи. — Защо в хотелските стаи винаги поставят тези машинки, които побират само две чаши?

— Къде ходи днес, Калдак?

— Обадих се на Ед Кац от Центъра за контрол на заболяванията и се срещнах с него в центъра.

— И?

— Занесох му парите, които взех от кутията за помощи в църквата, за да ги анализира.

След всичко станало тя беше забравила за парите.

— Когато Естебан изпрати хората си в Тенахо, за да почистят, получихме заповед да минем през града и да съберем всички банкноти от двайсет песос, които намерим. Те бяха поставени в специално изолирани чанти и по-късно изгорени. Явно тогава сме пропуснали кутията с помощи. Естебан ще бъде крайно разстроен.

— Песос?

— Фалшиви песос, отпечатани с много специално мастило. Според Ед, към лилавото мастило са били добавени генетично мутирали бактерии от антракс.

— Антракс — промълви тя. — Боже мой.

— Какво знаеш за тази болест?

— Само онова, което научих, докато следвах медицина няколко години. Повечето хора я прихващат, след като са боравили със заразени материали като кожени изделия или животинска кожа.

— Обикновено се проявява като кожна, чревна или белодробна инфекция. Видът, разпространен в Тенахо, беше белодробна инфекция. Тя засяга белите дробове и плеврата и вследствие на мутацията води до смърт шест часа след контакта. Но не е подействала на всички по един и същ начин. От състоянието на труповете стана ясно, че някои са умрели за минути, докато на други е отнело часове.

Малкото момче в магазина изглеждаше като поразено от светкавица.

— Но всички са умрели.

— Да, но разликата във времето притесняваше Естебан. Мисля, че затова напредването с работата се забави. Но е близо, много близо.

— Срещу антракса има серум. Обикновено е много ефикасен.

— Не и за този мутирал вид.

— Няма лек?

— С двайсет и четири часа работа през следващите осем месеца може и да се създаде. Но това удоволствие няма да ни бъде предоставено.

— И Естебан е използвал парите, за да убие всички тези хора — промълви тя.

— Сещаш ли се за по-добър начин? Кой ще се откаже от пари? Тенахо е бедно малко селце. Когато хората на Естебан влязоха в града и раздадоха песос на всички, те вероятно са си помислили, че са умрели и са отишли на небето.

— А после наистина са умрели. — Беше й трудно да възприеме такава пресметната злоба. Като онези извратени типове, които слагат в бонбоните за Хелоуин отрова и ги раздават на децата. — Как са могли хората на Естебан да раздадат парите, без сами да се заразят?

— Сложиха парите в специално запечатани, прозрачни пластмасови пликове. Отне почти толкова време да се създадат тези пликове, колкото и за мутирането на антракса.

Като пликовете, които беше извадил от кутията с помощи.

— Твоето метално куфарче също ли беше специално запечатано?

Той кимна.

— Но нямаше за какво да се безпокоя. Естебан не се страхуваше да пусне здравните власти в Тенахо. Той се опита да прибере всички песос, но по никакъв начин не би рискувал някои от служителите да умре от антракс. Бактерията трябваше да има вграден фактор на разсейване. Мисля, че животът й трябва да е бил поне дванайсет часа, защото Естебан беше сигурен, че ти и сестра ти сте се заразили.

— Рико умря.

— Обстоятелствата може да са били различни. В даден момент може да е имал пряк контакт с парите.

— Коренът… — каза тя вцепенено. — Свещеникът непрекъснато повтаряше „коренът“ преди да умре. Мислех, че говори за отрова. А е имал предвид парите.

— Коренът на всяко зло? Възможно е.

— Какво иска Естебан, за да пристъпи към подобно деяние?

— Не съм сигурен какво иска лудото копеле. — Кафето беше готово и той си взе една чаша.

— Трябва да знаеш. Ти си работел за него.

— Иска да го използва като средство за изнудване, така че парите са очевидният отговор. И за власт. Но мисля, че има още нещо. — Той сръбна от кафето си. — Той е съвсем луд.

— Прилича на чудовище от комиксите.

— Дори не си го и помисляй — каза той сериозно. — Той е много интелигентен, иначе нямаше да успее да създаде мрежата си. Лабораторията на Естебан разработи антракса, а Хабин отговаряше за онази част от операцията, свързана с фалшифицирането на банкнотите. Хабин мисли, че той командва, но аз не бих заложил на това.

— Какво знаеш за този Хабин?

— Той е международен терорист, който за момента е в Либия. Прави всичко в името на политиката. През последната година се опитва да притисне САЩ да повлияят на Израел да освободи палестинските затворници.

Тя беше шокирана.

— САЩ.

— Казах ти, че Тенахо е само опит.

— Не ми каза, че САЩ ще бъдат целта.

— Мисля, че го подозираше.

Може би беше така, но тя не искаше да го признае дори пред себе си.

— Сигурен ли си?

— Преди осемнайсет месеца от съкровищницата в Денвър изчезна комплект форми за отпечатване на двайсет доларови банкноти.

— Но аз съм чувала, че нашата валута не може да бъде възпроизведена.

— Могат да ги направят достатъчно близки до оригинала и ситуацията ще е същата като в Тенахо. Кой ще ти проверява, ако от небето започнат да падат пари?

— Кой е градът?

Той поклати глава.

— Аз дори не знам дали вече е решено.

— Трябва да предупредим някого.

— На кого искаш да се обадиш? На президента? Ако се свърже с Мексико, ще го уверят, че Тенахо е бил покосен от холера. Центърът по контрол на заболяванията ще го потвърди.

— Но ти разполагаш със заразените пари.

— Това е друга пречка. Дори ако президентът приеме факта, че съществува някаква опасност, той не може да го направи публично достояние. Ако обществеността изпитва недоверие към нашата валута, икономиката ще се срути с трясък. Можеш ли да си представиш какво ще стане на фондовата борса? — Ръцете му се сключиха около чашата. — Това ще достави удоволствие на Хабин. Ще постигне целта си, без да му се налага да пуска антракса.

— Значи ще рискуваш живота на още хора? — запита тя невярващо.

— Не казах това. Просто трябва да знаем повече, преди да разпратим каквито и да било предупреждения.

— И как ще научим нещо повече? Не можеш да се върнеш при Естебан.

— Бих могъл, ако му занеса главата ти.

Тя отстъпи назад.

— Само се шегувах — каза той грубо.

Тя му хвърли гневен поглед.

— Откъде да знам? Може би трябваше да се усмихна на шегата ти?

— Може би.

— Ами твоите приятели от ЦРУ? Някой от тях няма ли достъп до човек от Белия дом, който би могъл да помогне?

— Пол Рамзи. Той е заместник-директор на ЦРУ и е посещавал едно и също училище с президента. Обадих му се от Джон Хопкинс и му разказах за подозренията ми.

— Ще направи ли нещо?

— Още не. Казах му, че имам нужда от още време. Нямах доказателство. Той не би искал да му се налага да казва на президента колко малко можем да направим. Каза да се свържа с него, ако имам нужда от помощта.

— Наистина имаме нужда от помощта му.

— Възнамерявам да му се обадя и да му кажа, че Ед е потвърдил за антракса.

— И да направи нещо официално по въпроса.

Той се вгледа в нея безстрастно.

— Изпий едно кафе.

— Не искам проклетото ти кафе. — Искаше да го удуши. Пое си дълбоко въздух и се опита гласът й да прозвучи твърдо. — Звънни на този Рамзи и му кажи да се обади в Белия дом. Нямам намерение да нося на гърба си подобна отговорност сама.

— Тогава не й обръщай внимание. Аз ще я поема. — Той довърши кафето си на две глътки. — Правя го от отдавна. Още няколко дни няма да ми навреди.

— Тогава аз ще се обадя на някого.

— Няма — каза той ясно и отмерено. — Дори ако ми се наложи да те вържа и да ти запуша устата. Виждал съм бюрократи да оплескват твърде много операции чрез изтичане на информация или просто от глупост.

— Няма да използваш насилие върху мен.

— Преди малко не беше толкова сигурна.

— Няма да го направиш.

— Права си, няма да го направя. Значи съм беззащитен пред теб.

Тя го погледна, сепната.

— Като тигър. Съмнявам се дали някога в живота си си бил беззащитен.

— Не и ако мога да го избегна. — После добави просто. — Не мога да го избегна. Това означава твърде много. Тенахо не беше пълен успех, но беше близо. Времето ни изтича. Трябва да направя каквото мога, за да не дръпнат спусъка, и имам нужда от помощта ти.

— Искаш да кажеш, че имаш нужда от мълчанието ми.

— Това ще бъде голяма помощ. По-късно може да те помоля за още.

— Грешиш.

— Може би. Но Естебан доста лесно избухва. Не мога да рискувам да извърши нещо налудничаво. Знаеш ли какво може да причини антракса? — Устните му се сгърчиха. — През 1942-ра британците пуснаха експериментална бомба с антракс на един изолиран остров край брега на Шотландия. Ден след експлозията овцете започнаха да измират. В Груинард и днес не живее никой.

Тя потрепери.

— И очакваш това да ме убеди да си мълча? Освен това, ти каза, че животът на мутиралия вид е само няколко часа.

— Ами ако Естебан реши да използва немутирали организми?

— Престани. Плашиш ме.

— Аз съм по-уплашен и от теб. Аз го видях. Знам какво е.

— Къде…

— Помогни ми.

Тя се взря в него с раздразнение. Беше научила колко умен може да бъде и че е напълно способен да манипулира чувствата й. Но той обмисляше всяка дума, която изричаше, и очевидната му искреност я порази.

— Върви по дяволите.

— Имам нужда от теб.

Тя се извъртя от него и се заразхожда из стаята.

— Постъпвам правилно. — Думите му я следваха. — Повярвай ми, Бес.

Само защото той си мислеше, че постъпва правилно, не означаваше, че е така.

Но ако беше прав? Беше изпитала злобата на Естебан върху себе си. Ами ако изтече някаква информация и това го накара да ускори нещата? Мутиралият вид беше достатъчно противен, но немутиралите бактерии бяха още по-лоши. Разказът на Калдак за Груинард я беше потресъл.

Калдак каза:

— Не знаеш на какво е способен Естебан…

— Млъкни, каза каквото имаше. Ти си точно като Емили. Сама ще реша, по дяволите.

Калдак замълча.

Решението вече беше взето, осъзна тя. Обърна се с лице към него.

— Ще почакам… известно време. — Вдигна ръка, за да го възпре да заговори. — Докато не отдалечим Емили от Естебан. След това, не знам. Но няма да се превърна в някакъв манекен вентрилоквист, който говори, само когато му кажеш. Ако ще бъда отговорна за използването на някакво си оръжие, което ще доведе до второто пришествие, то няма да е защото съм била държана на тъмно.

Той бавно кимна.

— Нещо друго?

— Да. — Тя се приближи към него. — Налей ми от онова гадно кафе. Сега вече имам нужда.

 

 

Тя хвърли свиреп поглед на Калдак, който се движеше из бокса, почиствайки след вечерята. Чувстваше се като пълен идиот. Ако имаше малко мозък в главата си, щеше да се обади на ФБР или ЦРУ или… на който и да е.

Но тя разбираше отношението на Калдак към намесата на бюрократите. В Сомалия беше видяла достатъчно гафове, за да вярва в организации, демонстриращи най-добри намерения.

— Ще прогориш дупка в тялото ми — каза Калдак кротко. — Имаш ли нещо против да спреш да ме пронизваш с поглед?

— Да, имам. Доставя ми удоволствие да те пронизвам.

— Щом това те прави щастлива. — Той прилежно окачи кърпата за бърсане на съдове.

— Кажи ми, да не би да целиш да ме обезоръжиш с цялата тази домашна атмосфера? Контрастът е малко крещящ за вкуса ми.

— О, мислиш, че се опитвам да отвлека вниманието ти от страховитата си мутра? — Той поклати отрицателно глава. — Знам, че няма да подейства. Човек не може да избяга от лицето си. — Той изгаси лампата в бокса и се върна при бара. — Затова живея с него и понякога го използвам.

— Предполагам, че с твоята професия, понякога може да ти е от полза.

— Моята, моята, опитваш се да ме засегнеш, нали?

— Честността обижда ли те? Ти наистина убиваш хора. Видях те.

— Аха, убивам хора.

Това беше нелепо. По някаква глупава причина тя се чувстваше виновна, че го обвинява за нещо, което знаеше много добре, че е истина.

Но истината невинаги е приятна.

А и той беше това, което е, по дяволите.

И все пак, откога беше започнала да вижда нещата в черно и бяло? Калдак беше много сложен човек, а тя беше разбрала, че сложно устроените хора обикновено са в състояние да вършат както зло, така и добро.

— Е, реши ли? — Калдак фиксира поглед върху лицето й.

— За кое?

— Не се ли съпротивляваше на желанието си да ме оправдаеш поради липса на доказателства? — Внезапно той се усмихна. — Мисля, че загуби. Знаеш ли, прекалено мека си. Животът сигурно е бил груб с теб.

— Животът е груб с всекиго. — Но беше още по-трудно, когато се натъкнеш на някого, който като че ли чете мислите ти.

— Заради лицето ти е. Всичко се изписва на него.

Тя сбърчи нос.

— Знам. Няма да повярваш какъв минус е това за кариерата ми.

— О, знам някои неща за човешкото лице. Нищо не може да ме учуди.

В гласа му не прозвуча никаква горчивина, което я изненада. Какво ли беше да израснеш с такова всяващо ужас лице?

Може би не беше израснал с него. Може би като дете е изглеждал напълно нормално. Сините му очи бяха дори красиви и…

— За какво мислиш?

— Че имаш хубави очи — изтърси тя, без да се замисля.

Той примигна, смутен.

— О. — Бързо извърна поглед. — Намерихме сигурно място за теб в Северна Каролина. Ще те откарам дотам утре следобед.

— А защо не утре сутринта?

— Трябва да отидем до Центъра за контрол на заболяванията. Помолих Ед да приготви докладите за мутиралия вид. Документите може да ми потрябват.

— Свърза ли се днес с Яел Наблет?

— Опитах тази сутрин, преди да тръгна. Не можах да се свържа.

Тя се намръщи.

— Не трябваше ли вече да сме научили… нещо?

— Ще опитам отново утре, преди да тръгнем. — Той замълча. — Но ти не трябва да се притесняваш толкова много. Той е из хълмовете близо до Тенахо и извън телефонния обсег.

— Но все пак ще опиташ?

— Няма проблеми — каза той.

Нежност? Сигурно грешеше. Тя се изправи и се насочи към стълбите.

— Следобед се обадих на д-р Кенууд. Джоузи се оправя.

— Това е добре.

— Можеш да се обзаложиш, че е така. Ще се видим утре сутринта.

Усещаше погледа му върху гърба си, докато се изкачваше по стълбите. Странно колко удобно започваше да се чувства с него. Е, вероятно всеки би започнал да се чувства удобно с тигър, ако е затворен в клетката му за определен период от време. Това не означаваше, че трябва да се доверява на Калдак.

Но тя му вярваше, иначе нямаше да му позволи да я убеди да запази мълчание. Мили Боже, беше уморена да спори със себе си и с Калдак. Вече беше решила. Сега трябваше да спре да си задава въпроси и да се люшка напред-назад. Беше го правила достатъчно често през досегашния си живот. Сега не можеше да си позволи да действа неуверено и безотговорно.

Емили, която никога не беше имала нужда от помощ, сега се нуждаеше от нея. Трябваше да изчисти ума си от всичко друго, с изключение на тази важна истина. Да върви по дяволите сигурното убежище на Калдак. Щеше да даде на Яел Наблет още един ден. Ако не се обадеше с новини за Емили, тя щеше да се върне.

Калдак можеше да спасява света. Тя щеше да се концентрира върху спасяването на Емили.

* * *

— Антракс — повтори Рамзи. — Исусе Христе, не мога да го държа в тайна, Калдак.

— Ами хайде кажи на президента. Виж какво ще направи без солидни доказателства. Той се оправя страхотно с доказателствата. Дори ако му покажем доклада на Центъра за контрол на заболяванията, няма никакво доказателство, че случаят с Тенахо ще се повтори тук.

— Майната му.

— Точно така.

— Докато намерим доказателство, може да стане твърде късно и тогава пак задникът на Комисията ще е изложен на огъня. Политиците ще отскочат встрани още преди да си мигнал. С колко време мислиш, че разполагаме?

— Само Господ знае. Вече може да сме взели време назаем. Мисля, че е почти готов да действа. — Той направи пауза. — Но чака нещо.

— Какво?

— Не съм сигурен. Успя ли да подслушаш телефона му?

— Без клетъчния. Само този в офиса му.

— Какво научи за Мориси?

— Не много. Очевидно е платен агент на Естебан. Останахме с впечатлението, че търси да наеме някой за него. През последните дни се обажда на Естебан няколко пъти от различни градове в САЩ. Важно ли е?

Калдак имаше тревожното чувство, че е много важно.

— Може би. Галвез каза, че от дълго време се обажда на Естебан и му праща факсове. Намери го.

— Да не мислиш, че не сме опитвали?

— Опитайте по-упорито. Ами лабораторията в Айова?

— Каза ми за нея едва онзи ден, за Бога. Трябваше да задействам ФБР. Имат повече местни контакти.

— А връзката с Шайен?

— Още нищо. Никакъв признак за фалшификации. Не са докладвани никакви случаи на антракс.

— Вероятно този път няма да има никакви докладвани случаи преди удара. Естебан почти е приключил с експеримента. А Де Салмо? Научи ли нещо повече?

— Само че е изчезнал.

Настъпи мълчание. После Рамзи добави:

— Искам Бес Грейди, Калдак.

Той знаеше, че този момент ще настъпи.

— Центърът за контрол на заболяванията е единственото място, до което Естебан би могъл да ме проследи, а аз се уверих, че не са ми сложили опашка. Утре тръгвам за обезопасената къща. Не можеш да я имаш.

— Мога да я отвлека.

— Това и ще трябва да направиш. — После добави тихо. — Толкова много ли искаш да ме разкараш, Рамзи?

— Не ми ги пробутвай тия. Запомни, аз те направих това, което си.

Всъщност Рамзи се гордееше с убиеца, който беше създал. Калдак никога не го беше разбрал.

— Как ли пък не. Ти ми даде оръжията и ми показа как да ги използвам. Накоа ме превърна в онова, което съм.

Пак настъпи мълчание.

— Имаш късмет, че в тази операция си в уникална позиция. Ще ти позволя да действаш самостоятелно… засега. Дръж ме в течение. — Рамзи затвори.

Късмет? Калдак изтощено се облегна на дивана. Никой, който беше замесен в тази каша, не беше късметлия. Нито той, нито онези хора в Тенахо, и определено не и Бес Грейди.

Само се надяваше Де Салмо да е тръгнал към Тимбукту, а не към Атланта.

* * *

Тази нощ Бес не сънува Емили. Сънува Данзар. Събуди се посред нощ с търкалящи се по бузите и сълзи.

А Калдак я наблюдаваше в мрака.

Тя рязко се изправи в леглото, сърцето й биеше учестено. За миг помисли, че е пак в онази болнична стая в Сан Андреас.

— Чух те да викаш — каза той тихо. — Помислих, че би предпочела да те събудя.

Тя избърса бузите си с опакото на ръцете си.

— Благодаря ти.

Той сви рамене.

— Всеки ден се сблъскваме с достатъчно кошмари, така че не е нужно да ги понасяме и през нощта. — Той се обърна и тръгна към стълбите. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Никакви въпроси. Никакви разговори. Само простичкият акт на разбиране.

Тя се отпусна в леглото. Беше мислила, че се е оправила. Не беше сънувала Данзар близо три седмици. По-добре е. Нямаше да приеме нищо друго.

Затвори очи и задиша дълбоко, за да спре треперенето. Обикновено помагаше.

Но не и този път. Започна да се тресе. След няколко минути стана от леглото и отиде в банята. Взе аспирин и изпи чаша вода. Трепереше толкова силно, че за малко не изпусна чашата.

Защо не й минаваше? Тя се свлече на пода, покрит с плочки, и се сви на две, обгръщайки коленете си с ръце. Мисли за нещо друго. Мисли за Тингейт. Мисли за Джули или Емили, или…

— Добре ли си? — Калдак приклекна до нея.

О, Господи, не искаше никой да я вижда в това състояние.

— Не, не съм добре. Махай се.

— Опитах. Но не стана. — Той приседна и кръстоса крака. — Така че трябва да направя нещо.

— Защо? Не е твоя работа. Ще се оправя.

— Заради Тенахо ли?

— Да не се чувстваш виновен? Не, не е заради Тенахо.

— Естебан?

— Да не мислиш, че ще оставя кучият син да ме докара до такова състояние? — Тя замига ожесточено, за да задържи сълзите си. — Ще бъдеш ли така добър да си тръгнеш?

— Не, никой от нас няма да заспи, ако продължаваш така. Трепериш толкова силно, че ще се натъртиш на този корав под. — Той нежно отметна косата от челото й. Жестът й напомни за начина, по който докосваше Джоузи. — Мисля, че трябва да си поговорим, Бес.

— Как ли пък не.

— Разкажи ми за Данзар.

Тя настръхна.

— Какво?

— Данзар. Това име мърмореше, когато те събудих.

Тя навлажни устните си.

— Тогава защо попита за Тенахо?

— Процес на елиминиране.

— Колко аналитично.

— Съжалявам, такъв съм си. — Той огледа ярко осветената баня. — И анализът ми на ситуацията ми казва, че това не е мястото, където можеш да се отпуснеш. — Той се изправи, наведе се и я повдигна. — Леглото.

— Какво?

— Не се безпокой, имам предвид точно онова, което казах. Релаксация. — Той я отнесе до леглото и я положи на него. — Не секс.

Тя го погледна, учудена.

— Не съм си и помислила, че си имал нещо друго предвид.

— Знам. Просто реших да подхвърля нещо, което ще те разсее. — Той подпъхна одеялото около нея. — Осъзнавам, че едва ли би ме определила за сексуален обект. Освен ако случайно не се запознаеш с Дракула. Всъщност, има някои жени, които мислят обратното. — Той се изправи и изгаси осветлението в банята.

Спалнята потъна в тъмнина.

Той седна до нея и докосна ръката й.

— Още трепериш, но не толкова силно.

— Значи можеш да си вървиш.

— Не и след като си създадох толкова много главоболия. Не искам да се повтаря отново тази вечер. Имам нужда от сън. Разкажи ми. Няма да си тръгна, докато не го направиш. За Данзар в Хърватско ли става въпрос?

— Да.

— Кога беше в Хърватско?

— Преди три месеца.

— Никога не съм чувал за Данзар.

— Беше просто едно мъничко селце.

— Беше?

— Предполагам, че още си е там.

— Не знаеш ли със сигурност?

— Те не го изгориха.

— А какво му направиха?

Бебетата…

— Какво направиха, Бес?

— Не искам да говоря за това.

— Представи си, че съм Емили.

— Не съм разказвала на Емили за Данзар.

Не беше споменавала подробности на никого. Дори и на онзи психиатър в болницата в Сараево. Защо да трябва да каже на Калдак?

— Защото не ми пука. Защото съм ти почти непознат. — Пак беше прочел мислите й. — Все едно, че говориш на себе си. Какво направиха, Бес?

Кръв. Толкова много кръв…

— Какво? — настоя Калдак.

— Бебетата…

— Какви бебета?

— Имаше едно… сиропиталище. Работех върху снимков очерк за сираците от войната и отидох в Данзар. Сиропиталището беше претъпкано, но децата… Винаги се учудвам как е възможно децата да бъдат щастливи при почти всякакви обстоятелства. Дай им малко храна, легло, компания, и те ще засияят. Имаше едно малко момче. Нико. Едва ли е бил на повече от три годинки. Той ме следваше навсякъде, докато правех снимките. Беше толкова… — Тя спря, беше й нужно известно време преди да продължи. — Връщах се няколко пъти. Първо си мислех, че е заради историята, а после реших, че просто се правя на добра. Толкова много двойки в Америка не могат да имат деца и ако видеха снимките… Но след това осъзнах, че е заради Нико. Нямах никакво право да се опитвам да го осиновя. Щеше да бъде напълно погрешно. Бях сама, непрекъснато пътувах, но знаех, че трябва да го взема при себе си. Той беше мой. Започнах да събирам документите.

Кучетата виеха.

— И успя ли да го осиновиш, Бес?

— Не.

— Защо?

Кой си ти? Някакъв призрак ли?

— Защо не успя, Бес?

— Той умря — промълви тя. — Те всички умряха.

— Как?

— Партизаните. Предполагаше се, че огънят е спрян временно, но на отделни места атаките продължаваха. Бях на шейсет мили от Данзар, работейки върху друг случай, когато чух новините. Накарах шофьора ми да обърне и да се върне в Данзар. Партизаните вече се бяха изтеглили, но кучетата виеха. Не спираха да вият, ли вият… Отидох в сиропиталището. Децата бяха мъртви, заклани. Нико беше в кухнята. Кой би убил едно бебе? Чудовища. Трябва да са чудовища.

— Да.

— Обиколих сиропиталището и направих още снимки. Знаех, че ще отрекат всичко след настъпването на примирието. Всичко щеше да бъде прикрито и забравено. Винаги става така. Не можех да позволя това да се случи. Трябваше да покажа… — Тя едва изричаше думите. Опитваше се да възпре риданията. — Не можех да позволя…

— Шшт, разбирам.

— Не, не разбираш. Ти не беше там.

Той помълча за миг, после се изправи.

— Бих искал да те успокоя, но ти не искаш това от мен. Всъщност, ти изобщо не искаш да ме виждаш точно сега. Страхуваш се, че ще си помисля, че не си толкова твърда, колкото би трябвало. — Той докосна косата й със същата нежност, каквато беше проявил в банята. — Грешиш. Веднага се връщам.

Излезе. Тя чу стъпките му по стълбите.

Остана да лежи, а по лицето й се стичаха сълзи. Риданията скоро престанаха, но сълзите още не спираха.

Бебетата…

Какво беше направила? Чувстваше се така, сякаш вътрешностите й бяха разкъсани. След като започна, думите се заизливаха и тя не можеше да ги спре. Защо разкри всички тези спомени и болка на Калдак?

Все едно че говориш на себе си.

До известна степен стана така. Той беше изчезнал, беше отстъпил назад и беше позволил на думите да се изливат в мрака. А после я беше оставил, за да не загуби чувството си за лично достойнство. Защо беше…

— Имаш ли нещо против да запаля лампата? — Калдак се беше върнал, огромен силует на върха на стълбите.

— Не. — Тя пое дълбоко въздух и бързо изтри очите си с одеялото. — Но защо ме питаш този път? Не си спомням да си молил за разрешение да я загасиш.

— Различни варианти за различните игри. — Той прекоси банята и включи лампата. — Ситуацията се промени. — Върна се при нея. — Изпий това.

Подаваше й чаша мляко.

— Мили Боже, топло мляко? — запита тя. — Да не е едно от лекарствата на майка ти?

— Студено мляко. — Той се усмихна едва-едва. — Ако си бях направил труда да го затоплям, щеше да решиш, че е още един ход за създаване на домашна атмосфера.

Докато отпиваше, тя го погледна над ръба на чашата. Изобщо не изглеждаше домашарски настроен. Чак сега забеляза, че е бос и гол до кръста, а тъмната му коса — разбъркана. Изглеждаше мускулест, силен.

А тя вероятно изглеждаше ужасно. Да благодарим на Бога, че беше пуснал осветлението само в банята. Дори и така се чувстваше достатъчно уязвима. Затова ли не беше включил лампата над главата й, която щеше да хвърля повече светлина?

— Изпий го цялото.

Тя сръбна още веднъж и му подаде чашата.

— Това е достатъчно.

— Окей. — Той се изправи, вперил поглед в нея. — Ще възразиш ли да те попитам какво стана със снимките, които си направила в Данзар?

— Филмът беше конфискуван.

— Какво?

— Чу ме. Когато се върнах в щаба на армията, полковникът конфискува филма. Каза, че е провокаторски и ако снимките бъдат публикувани, това ще навреди на мирния процес. Показах му какво значи бунт. Направо откачих. Крещях и говорех с гръмки фрази. Уведомих за случилото се всички политици, които познавах. Никой от тях не направи нищо. Военните лекари казаха, че съм получила нервно разстройство, и ме затвориха в една болница в Сараево. Държаха ме там в продължение на седмици. Когато излязох, клането беше прилежно покрито. — Тя се усмихна горчиво. — Така че дори ние прикриваме нещата, когато ни изнася. Това ме отвращава. Господи, как мразя лъжите.

— Имаш право. — Той замълча. — Съжалявам, че ти се е струпало толкова. Мислиш ли, че сега ще можеш да заспиш?

— Да заспя? — Чувстваше, че всеки момент ще колабира. — Да.

— Добре, тогава сигурно и аз ще мога. Лека нощ.

— Лека нощ.

Той изгаси лампата и излезе, безцеремонен, груб, студен, като че ли онзи момент на интимност никога не беше съществувал. Интимност ли? Той беше един непознат.

Но той не беше непознат. Вече не, сега го чувстваше по-близък от много хора, които познаваше от години. Тя познаваше стегнатия, отсечен начин, по който се изразяваше, напрегнатостта, прикрита зад безстрастие. Тя дори беше проникнала зад неговото заплашително поведение и беше доловила чувство за хумор и нежност. Мили Боже, все едно че общуваше с Джак Изкормвача.

Не, Калдак убиваше по необходимост, не заради удоволствието. Беше демонстрирал насилие, но не беше безпричинно брутален.

След минута вече щеше да увенчава главата му с ореол. Усмихна се. Вероятно не кървав.

Какво, за бога, го беше прихванало, че да й носи леденостудено мляко? Не беше отговорил на въпроса й за церовете на майка му. Странно беше да си представи Калдак с майка, която го учи на домакинска работа и маниери. Странно беше да си представи, че в живота на Калдак е имало период, в който е фигурирала и майката.

Не съм изпълзял изпод скала.

Очевидно беше свикнал хората да си мислят за него като за същество, лишено от човешка природа.

Точно това правеше и самата тя.

И все пак, сега той беше с нея, беше нейният спасител в Сан Андреас и закрила по време на онова пътуване из хълмовете. По някакъв начин тя успяваше да влезе в контакт с него.

А, да, и беше започнала да се чувства почти приятно в негово присъствие.