Айрис Йохансен
И тогава умираш… (1)

Пролог

19 септември

Данзар, Хърватско

Кучетата виеха.

Мили Боже, Бес си пожела те да престанат.

Нагласи обектива.

Снимай.

Мини нататък.

Тук е тъмно. Нагласи светкавицата.

Бебетата…

О, Боже, защо?

Не мисли за това. Просто снимай.

Нагласи обектива.

Снимай.

Имаше нужда от друга лента.

Ръцете на Бес трепереха, докато отваряше фотоапарата, извади използвания филм и постави нов.

— Трябва да тръгваме, госпожице Грейди — сержант Брок стоеше зад нея, на прага на вратата. Думите му бяха учтиви, но в изражението му се четеше отвращение, докато се взираше в нея. — Те са съвсем близо до селото. Не трябва да оставате тук.

Нагласи обектива.

Снимай.

Кръв. Толкова много кръв.

— Трябва да вървим.

Друга стая.

Някой изби фотоапарата от ръцете й. Сега сержант Брок стоеше пред нея, лицето му беше побеляло.

— Що за човек сте вие? Да не сте любителка на ужаси? Как можете да правите това?

Не можеше да го прави. Вече не. Чувстваше как се разкъсва вътрешно.

Трябваше да го направи. Приклекна и вдигна фотоапарата.

— Изчакайте ме в джипа. Няма да се бавя.

Тя едва дочу проклятието, изпуснало се от устата му, когато той се обърна и я остави сама.

Не, не сама.

Бебетата…

Нагласи обектива.

Снимай.

Можеше да се справи с това.

Не, не можеше.

Тя се облегна на стената и затвори очи.

Отблъсна мисълта за бебетата.

Кучетата продължаваха да вият.

Тя не можеше да ги накара да спрат.

Чудовища. Светът е пълен с чудовища.

Затова си върши работата. Нека всички видят чудовищата.

Отвори очи и залитна към последната стая.

Не мисли. Не слушай кучетата.

Просто нагласи обектива.

Снимай.

Мини нататък.