Айрис Йохансен
И тогава умираш… (16)

Глава 15

Ден първи

Атланта, 6:05

— Предполагам, че няма да дойдеш довечера на батмицваха^[1] у Алисън. — Марта Кац направи гримаса. — Ти просто не искаш да се обличаш с костюм и вратовръзка.

— Аха, уредих Калдак да ми прехвърли отговорността за цялата тази каша, за да мога да се измъкна от ходенето на парти. — Ед изгълта остатъка от портокаловия си сок.

— Само защото не харесваш сестра ми не е причина да не зачиташ дъщеря й.

— Ще поднеса на Алисън страхотен подарък.

— Но ти не харесваш сестра ми, нали?

Ед беше твърде уморен, за да отрича.

— Леели е сноб. Тя мисли, че си се омъжила под нивото си. Което означава, че е и глупава.

— Може би. В моменти като този съм склонна да се съмнявам. Не си се прибирал вкъщи от три дни.

Той я изгледа похотливо.

— Но снощи си бях вкъщи.

— За четири часа и само защото беше времето ми за оплождане.

Той се изправи и я целуна по носа.

— Мисля, че ударихме джакпота. Не се ли проявих като расов жребец, а? След девет месеца ще сменяме памперси.

— Аз ще сменям памперси. Ти вероятно още ще си в центъра, където ще си играеш с твоите гадни, малки микроби. — Тя го наблюдаваше как грабва куфарчето си и се отправя към вратата. — Само се погледни. Защо не можеш да се откъснеш от тази работа поне за малкото време, през което си вкъщи?

— Извинявай. Исках да проверя някои резултати в колата на път за офиса.

— Защо не се отбиеш поне за час на батмицваха?

— Не мога, бейби. Много близо съм.

— Ами Донован? Не може ли да продължи без теб?

— Може би. Но точно сега скоростта е важна. Знаеш, че не бих пропуснал партито на Алисън, ако можех.

Тя кимна примирено и тръгна след него.

— Добре, ще те извиня. — Тя го хвана, когато той прекрачи прага. — Върни се. — Задържа главата му в ръцете си. — Истински расов жребец. — Целуна го. — Сега, не работи толкова дяволски много. Не искам да получиш удар, преди да се появят децата.

— Няма начин. Почти привършваме. — Той я прегърна, после се спусна по стълбите на верандата. — По дяволите, може би дори ще успя за батмицваха.

— Никакъв шанс. — Тя се намръщи, виждайки сивия Форд, паркиран до бордюра. — Щях да правя на онези полицаи кафе. Забравих.

— Можем да спрем в Макдоналдс по пътя. Пол харесва техните френски пържени картофки.

— Пол кара, нали?

— Джим е шофьорът. Пол е негов партньор.

— Защо полицаи, Ед? Защо не караш сам? Заради Ебола ли е, или нещо друго?

Той поклати глава.

— Казах ти, аз съм много важен човек. Президентът, кметът и аз имаме нужда от полицейски ескорт. — Той й намигна. — Когато всичко това свърши, ще трябва да се уверим и да кажем на сестра ти.

Тя се усмихна.

— Леели е наред. Тя просто не разбира.

— Влизай вътре. Навън е хладно.

— Робата ми е топла. Приятно е да усещам въздуха.

Ед усещаше погледа й върху себе си, докато вървеше към колата. Не трябваше да й казва, че може да успее за батмицваха, но се чувстваше виновен. Марта се примиряваше с толкова много неща. Може би следващия месец ще я заведе някъде на почивка. С малко късмет антидотът ще бъде готов за по-малко от седмица. Последният тест беше много обещаващ. Обещаващ ли, той го беше хвърлил в истински екстаз. Не беше често явление учен да има шанса да спре някоя болест още в зародиша й.

— Привет, момчета. — Той скочи на задната седалка на колата и затръшна вратата. — Ще трябва да спрем в Макдоналдс. Забравих да ви донеса кафе. Марта беше…

Никакъв отговор. Джим и Пол гледаха право напред. Тънка нишка кръв се процеждаше бавно от опакото на яката на Пол.

— Исусе Христе.

Ед се протегна към дръжката на вратата.

Така и не чу писъка на Марта.

* * *

— Сигурен ли си?

Бес застина в стола си. Никога не беше виждала такъв израз на болка върху лицето на Калдак.

— Аха, ще отида. Прав си. Това е мое задължение. — Той затвори телефона.

— Рамзи?

Той кимна.

— Трябва да отида в Атланта.

— Защо?

— Ед Кац е мъртъв.

— Какво? — промълви тя.

— Колата му се е взривила. Той и двама офицери са били убити при експлозията. — Юмрукът му се стовари върху облегалката на стола. — Кучи син.

— Той беше твой приятел.

— Ходихме заедно в колежа. Бях на сватбата му. О, да, страшен приятел съм — каза той с горчивина. — Аз го принудих да се заеме с проекта. Не мислих, че ще се превърне в мишена. Не и ако Рамзи беше уредил охрана за него.

— Де Салмо?

— Не знам. Той обича ножа, но и преди е използвал експлозиви. Може да е Де Салмо или някой от хората на Хабин.

— Как ще се отрази това на изследването?

— Ще го забави. Беше групов проект, но Ед ръководеше екипа. — Той се изправи и закрачи към вратата. — Естебан получи отсрочка. Копелето не можа да получи теб, затова тръгна след Ед.

Тя трепна.

— Бих искала да можех да направя нещо. Съжалявам, Калдак.

— Че си още жива? Не се тревожи. Сигурен съм, че Естебан има планове да промени нещата. Но той няма да те хване. Връщам се довечера. Трябва да проверя какво е положението с изследването и да видя жената на Ед. Рамзи се е обадил на Яел и той ще е тук след пет минути. Ще го почакам долу, но няма да тръгвам, преди да е дошъл.

— Можеш да тръгваш. Това са само няколко минути.

— Нужно им беше по-малко от минута, за да превърнат Ед в пепел. — Той погледна през рамо. — Ако искаш да ми помогнеш, днес ще останеш в апартамента.

Тя кимна.

— Както кажеш.

— Да бе, сигурно. Както кажа. — Вратата се затвори зад него.

Тя беше срещала Ед Кац само веднъж, но си спомняше много ярко как погледна назад към него, докато той стоеше под дъжда на паркинга. Беше изплашен, но това не го беше спряло.

А сега беше мъртъв. Естебан го бе убил, както беше убил Емили и всички други…

Почукване на вратата.

— Една минута. — Тя се изправи и пресече стаята. Застина с ръка на ключалката. — Яел?

— Рамзи.

Страхотно. Той като че ли винаги започваше да кръжи над нея като лешояд, когато се случеше нещо лошо. Тя отвори вратата.

— Къде е Яел?

Той се усмихна.

— Скоро ще бъде тук. Пресрещнах го и го помолих да почака долу, докато си поговорим.

— Не искам да говоря. Казахме си всичко, каквото имахме за казване.

Той влезе в апартамента и затвори вратата.

— Смъртта на Кац беше последната капка, която преля чашата на търпението ми. Повече не можем да отлагаме. Трябва да ми се доверите и аз ще се погрижа за вас.

— Няма да направя нищо такова. Не ви вярвам. Вярвам само на себе си.

— И на Калдак.

Тя го погледна право в очите.

— И на Калдак.

— Чувствате се в безопасност с него?

— Ще си тръгнете ли, господин Рамзи?

— Не трябва да се чувствате в безопасност. Той е опасен човек. Той ви използва. Той използва всички нас. Използва Ед Кац и вие знаете до какво доведе това.

— Не съм чувала да възразявате, че Калдак използва Ед Кац.

— Но Калдак е вманиачен. Понякога си мисля, че равновесието му е нарушено.

— Значи си пасваме. Аз също съм вманиачена.

— Тогава нека ви помогна. Нямате нужда от Калдак. Повярвайте ми, вие не искате Калдак. — Той се усмихна убедително, пристъпвайки по-близо. — Просто бъдете търпелива и ме изслушайте.

 

 

— Аз се заяждах с него — промълви Марта. — Исках да дойде на батмицвах. Знаех колко е уморен и все пак му натяквах.

Ръцете на Калдак се сключиха около нейните.

— Мислех, че е важно. — По лицето й се стичаха сълзи. — Мислех, че проклетият батмицвах е важен.

— Важен е — каза Калдак.

— Трябваше да… О, по дяволите. — Тя зарови лице в гърдите му. — Защо не си държах устата затворена?

Исусе Христе, това го убиваше.

— Имахте шестнайсет хубави години. Ед те обичаше. Не го беше грижа за…

— Исках дете. Затова се прибра миналата нощ. Беше времето на овулацията ми. Да беше останал в центъра. Щеше да е в безопасност. — Тя вдигна глава. — Това е лудост. Нищо няма смисъл. Той беше учен. Никой не взривява учените. Това се случва с политици или евангелисти, или с шефовете на Мафията. Не и на мъже като Ед.

— Някой обади ли се на семейството ти?

— Казах на сестра ми да не идва. Тя и Ед не се разбираха.

— Някой друг?

— Майка ми лети от Роуд Айлънд. — Тя го отблъсна и седна с изправен гръб. — Съжалявам, че те накарах да се чувстваш неловко. Не знаеш какво да направиш. По дяволите, аз също не знам какво да направя.

— Не ме затрудняваш.

— Определено го правя. Никога не си знаел как да се справиш… — Тя се поколеба. — Заради онова, върху което работеше, нали? Беше материалът, който ти му даде.

— Да.

— И той го уби.

— Да.

— Той ти беше приятел — промълви тя. — Защо?

— Беше важно.

— Толкова важно, че да умре?

Всяка нейна дума беше като удар с камшик.

— Мислех, че ще е в безопасност, Марта.

— Не беше в безопасност. — Тя се клатеше напред-назад. — Не беше в безопасност. Това беше грешка. Ти направи грешка.

— Знам — каза той дрезгаво. — Знам, че сгреших.

— Аз също сгреших. Направих ужасна грешка.

— Не си направила грешка. Той не би си помислил, че му натякваш за този батмицвах.

— Не, не за това. Бебето. О, Боже, ами ако имам бебе? — Очите й плуваха в сълзи, докато шепнеше. — Не бих могла да го понеса. Това ще ме убие. Не бих могла да понеса да имам бебе без Ед.

* * *

— Какво става с проекта? — запита Рамзи, когато Калдак отговори по телефона си на път към летището в Атланта.

— Екипът е в шок, но всички се борят да се прегрупират. Донован ще поеме ръководството, но някои от докладите са били унищожени при експлозията.

— С колко ще се забавят?

— Не знам. Но Донован е добър и изглежда уверен.

Искаше му се да може да каже нещо по-обнадеждаващо. Въпросът на Рамзи беше намек за преместването на Бес и той се напрегна за предстоящата битка. Нямаше битка. Рамзи смени темата.

— Току-що се чух с моя човек, който следи Мориси. Преди една седмица от хотел Маджестик в Шайен са поискали гаранция за кредитната му карта. Проверихме в хотела и те казаха, че някой си Джон Мориси още е регистриран при тях.

Калдак почувства възбуда.

— Можеш да отлетиш направо от Атланта — продължи Рамзи. — Помислих, че ще искаш сам да отидеш за него.

Той не искаше да ходи. Не, по дяволите, адски много му се искаше да отиде. Мориси можеше да се окаже ключа към Естебан и той се страхуваше, че хората на Рамзи можеха да го изпуснат.

Но това би означавало Бес…

— Не мога да оставя Бес точно сега. Когато стигна в Ню Орлеанс ще помоля Яел да отиде за Мориси.

От другата страна настъпи мълчание.

— Е, ако промениш решението си, уведоми ме.

— Няма да го променя. — Той затвори телефона. Кроткостта на Рамзи беше необичайна. Обикновено Калдак можеше да предвиди как ще подходи, но този път Рамзи го изненада.

Това не му харесваше.

 

 

18:15

— Изглеждаш ужасно — каза Яел, когато Калдак влезе в апартамента. — Лоши новини?

— Не би могло да бъде по-лошо.

— Знаеш колко съжалявам.

Аха, знаеше. Целият свят съжаляваше, но това нямаше да върне обратно Ед. Погледът на Калдак се отправи към спалнята.

— Къде е Бес? В стаята си ли е?

Яел поклати отрицателно глава.

— Бих искал да е там. Откак съм дошъл в апартамента не е излизала от тъмната си стаичка.

— В тъмната стаичка? Работи?

Яел поклати глава.

— Не мисля. Рамзи дойде да я види.

Калдак се стегна.

— Разстрои ли я?

— Каквото и да й е казал, трябва да го е съборила в нокаут.

Там се чувствам в безопасност.

Той си спомни какво му беше казала за нейната тъмна стаичка. Онова, което й беше казал Рамзи, я беше накарало да потърси сигурност.

Трябваше да го очаква. Рамзи се бе намесил в мига, в който беше видял сгоден случай. Всичко друго около него се рушеше. Защо не и това?

— Да си тръгвам ли? — попита Яел.

— Не, остани. — Той тръгна по коридора. — Отивам да я видя.

Спря пред тъмната стаичка. Направи го. Застани лице в лице с нея. Той се стегна и почука на вратата.

— Може ли да вляза, Бес? Трябва да поговорим.

— Можеш да бъдеш сигурен, че трябва. — Тя отвори вратата. Очите й горяха, тя отметна ръка и го зашлеви. — Ти, кучи сине.

— Бес, не исках…

— Ама разбира се. — Тя го удари повторно. — Кучи син. — Внезапно по бузите й се затъркаляха сълзи. — Ти го направи. Не трябваше да стане така. Емили не трябваше да умира. — Удари го още веднъж. — Защо просто не ни остави на мира?

— Съжалявам — каза Калдак. — Никога не съм искал да те нараня. Мислех, че няма опасност.

— Ти ме изпрати в Тенахо. Ти ме накара да взема сестра си. Знаеш ли колко виновна се чувствам откак е умряла? Ти предизвика всичко това, копеле. — Тя хлипаше толкова силно, че думите едва излизаха от устата й. — Емили умря…

— Никой не очакваше, че тя ще дойде с теб. Ти отиваше по работа. Трябваше да си сама.

— И ти го уреди. Рамзи каза, че си дърпал конците в списанието и си организирал назначението. Искал си аз да отида в Тенахо.

На лявата му буза заигра мускул.

— Да.

— Защо?

— Рамзи каза ли ти?

— Всичко, което каза, беше как си ме изработил и как трябва да вярвам само на него. — Тя направи стъпка напред и каза през зъби. — Ти ми кажи, Калдак. Ти ми кажи защо си искал да умра.

— Не съм искал да умираш. Знаех, че съществува възможност да оцелееш.

— Не би могъл да знаеш, че аз… — Очите й се разши риха. — Знаел си. Мили Боже, знаел си за имунитета. Но откъде би могъл?

— Данзар.

Тя се втренчи в него, слисана.

— В Данзар ти получи много ниска доза от мутиралия антракс. Беше много по-слаб от вида, който Естебан използва в Тенахо. — После добави мрачно. — Но беше достатъчно силен, за да убие всички в селото.

— Казваш, че Данзар е бил друго опитно поле?

— Първото. За Естебан схемата беше перфектна. Той достави антракса на партизаните, а те го пуснаха из селото в пратки с храна.

Тя поклати невярващо глава.

— Не, това не е истина. Всички бяха изклани. Аз бях там. Видях.

— Това беше част от сделката. Партизаните влязоха по-късно и направиха така, че да прилича на клане.

— То беше клане.

Той поклати глава.

— Знаел си за това? — прошепна тя. — Знаел си за бебетата?

— Не, по онова време бях при Хабин. Данзар беше изцяло дело на Естебан. Но разбрах за това по-късно.

— И не направи нищо?

— Какво искаш да ти кажа? — запита той рязко. — Добре де, не направих нищо. Точно както не направих нищо след Накоа. Защото нямаше доказателство. — Той направи пауза. — Но след Данзар си помислих, че може да имаме предимство. Когато ти беше в болницата в Сараево, ги накарах да направят кръвни тестове. Ти беше развила имунни антитела за по-слабия вид на антракса, който Естебан използва в Данзар.

— Ти си бил в болницата в Сараево?

— Трябваше да разбера. Трябваше да съм сигурен.

— Бил си там през цялото време.

— Да.

— Шофьорът ми също оцеля.

— Проверихме го. Той нямаше имунитет. Ти трябва да си била в по-голям контакт с бактериите, докато си се движила от стая в стая в сиропиталището. Ти беше единствената ни надежда.

— Ако си знаел, че имам имунитет, защо не направи нещо по въпроса? Защо не взе малко кръв и не се опита да спасиш Тенахо?

— Естебан реши, че Данзар е провал и продължи да видоизменя бацила. Но ние не знаехме какво представляват тези нови мутации. Затова нямаше смисъл да разработваме предварително противосредство.

— Затова ме изпрати в Тенахо.

— Ти трябваше да бъдеш изложена на въздействие. Трябваше да съм сигурен, че имаш имунитет.

— А и още една смърт не беше от значение.

— Не, по дяволите, имаше значение. Но не можех да позволя това да ме спре.

— Ти уби Емили.

— Предполагаше се, че само ти ще отидеш в Тенахо. Не съм имал намерение да излагам сестра ти, по дяволите.

— Ти я уби.

— Добре, убил съм я. Грешката е моя.

— Ти я уби и ме излъга, и ме чука. — Тя се взря в него с отвращение. — И аз ти позволих. Позволих ти да направиш всичко това.

— Не съм те чукал. Правих любов с теб. — Той пристъпи към нея. — Бес, не беше…

— Не ме докосвай. — Тя отстъпи назад. — Нищо чудно, че беше толкова загрижен и внимателен с мен. Чувствал си се виновен. Исусе, иска ми се да те убия. Иска ми се да ти прережа гърлото.

— Ще трябва да се наредиш на опашка — каза той изтощено.

— Махай се от апартамента ми, кучи сине.

— Де Салмо е още навън.

— Не ми пука.

— На мен ми пука. — Той замълча. — Ще позволиш на Рамзи да те отведе…

— Няма да позволя на Рамзи да ме отведе, където и да е. Не му вярвам повече, отколкото на теб. Разкарай се. — Гласът й трепереше. — Не мога дори да те гледам.

— Бес, точно това искат Де Салмо и Естебан.

— Разкарай се.

Тя затръшна вратата на тъмната стаичка в лицето му.

Ръцете му се свиха в юмруци. Точно това беше очаквал. Винаги беше знаел, че накрая тя ще научи. Но не предполагаше, че ще боли толкова много.

Той се замъкна обратно в хола.

— Рамзи се е разпял? — попита Яел. — Тя знае за постановката?

— Знае всичко. Иска повече да не се меся. — Той отиде в стаята за гости и извади куфара си. — Което означава, че ти си вътре. Тя не може да остава сама.

Яел го последва.

— Не съм обещавал, че ще оставам дълго в тази каша, Калдак.

Той нахвърля дрехите си в куфара.

— Да не искаш да умре?

— Рамзи ще…

— Ти ще я държиш надалеч от Рамзи. Предполагаше се, че той охранява Ед Кац, а Ед Кац е мъртъв. Да не мислиш, че Рамзи ще успее да я опази по-добре?

— Какво ще правиш?

— Единственото, което мога. — Той гневно затвори куфара. — Отивам в Шайен след Мориси. Рамзи най-накрая го е проследил. Обади се на Рамзи и му кажи, че съм на път. — Не че беше нужно да му се казва. Той вече знаеше, че Бес няма да пусне Калдак да се доближи до нея след онова, което й беше казал. Искаше му се да извие врата на това копеле, задето се бе намесило. — Само искрено се надявам търсенето да не е безнадеждно. — Направи пауза. — Ще останеш ли, Яел? Ще се погрижиш ли за нея? Имаме нужда от нея. Тя е… ценна.

— Както изглежда, по много причини. — Яел бавно кимна с глава. — Ще се погрижа за нея.

 

 

Господи, как болеше.

Тя се сви в ъгъла на тъмната стаичка, обгърнала тялото си с ръце.

Защо му се беше доверила? Знаеше, че не го е грижа за никого или за нищо, а само да залови Естебан. Той дори я беше предупредил да не му се доверява.

Но тя не бе го послушала. И му беше позволила да я използва, както използваше всички други. Той я бе изпратил в Тенахо и Емили беше умряла.

Имаше чувството, че кърви. Не беше чак толкова глупава, че да допусне наистина да се привърже към него. Тогава защо се беше свила като ранено животно в тъмнината?

Беше заради шока. Скоро щеше да е по-добре. Щеше да остане тук само още малко и щеше да се излекува. После щеше да излезе навън и да заработи като добре настроена машина.

Само още малко.

 

 

Калдак си беше отишъл.

За Марко се откриваше прекрасна възможност. Пазачите на стълбите не го тревожеха. Можеше да се освободи от тях без проблеми. Естебан остана много доволен от умелото ликвидиране на онези полицаи в Атланта. Голямата спънка беше Калдак, а той си беше тръгнал.

Шансът нямаше да остане дълго на негова страна.

Но времето можеше и да му стигне.

 

 

Два часа по-късно, когато Бес влезе в хола, Яел седеше пред телевизора и гледаше баскетбол.

— Искаш ли нещо за вечеря? — Яел изключи телевизора. — Минава девет, а ти не си яла нищо през целия ден.

Тя поклати глава.

— Отивам да си лягам. Изморена съм.

— Ясно ми е защо.

Тя го погледна.

— Ти си знаел.

Яел кимна.

— Повечето неща. Научих останалото от Рамзи, след като пристигнах тук.

— Изглежда всички други, освен мен са знаели. Намирам това за точно толкова непростимо, колкото и всичко останало.

— Ще се изненадаш колко много неща могат да бъдат простени. — Той вдигна ръка. — Не се опитвам да те убедя, че Калдак е прав.

— Не би и могъл.

— Просто казвам, че всички ние имаме своите приоритети. Калдак не е черен като дявола и него наистина го е грижа дали си жива, или мъртва.

— Затова ме изпрати в Тенахо.

— Очевидно сега не е моментът да говорим. — Той се изправи. — Трябва да сляза долу и да помоля един от пазачите да отиде до апартамента ми и да напълни един куфар. Ще поема поста му долу, докато се върне. Няма да се бавя.

— Не е нужно да се пренасяш тук. Аз ще се оправя.

— Обещах на Калдак. А и така или иначе се чувствах самотен в моя апартамент. Липсват ми жената и детето. — Той замълча, докато отваряше вратата. — Утре ще ме влачиш ли по улиците?

— Да.

— Има ли смисъл да ти казвам да успокоиш топката за няколко дни?

— Не, няма.

— Страхувах се, че е така.

— Яел. — Току-що се беше сетила за нещо. — Утре сутринта ще трябва да изпратя кръвна проба. Обикновено Калдак я взимаше.

— Съжалявам, но не притежавам нужните умения. Най-вероятно ще те заколя. — Той направи пауза. — А и смъртта на Кац вероятно е обърнала всичко с главата надолу. Може да отнеме малко време, докато се прегрупират.

— Не могат да направят нищо без кръвните проби. Колкото по-рано ги получат, толкова по-добре.

Той кимна.

— Трябва да има някой агент, който може да взима кръв. Ще кажа на Рамзи да изпрати някого.

— Благодаря.

— Аз ти благодаря. Ти ни правиш услуга, а не обратното.

— Не е услуга. — Естебан беше убил Ед Кац само за да забави нещата. Проклета да беше, ако му отпуснеше още време. — Нека агентът да дойде рано. Искам пробата да е в Атланта до обяд.

Яел отдаде чест.

— Слушам, мадам.

— А, и бих ли могла да заема мобифона ти? Винаги използвах този на Калдак, а не искам да използвам телефона в апартамента, когато се обаждам да проверявам за Джоузи.

— Няма проблеми. — Той й подаде телефона. — По-скоро бих ти осигурил това, отколкото да ти крада от кръвта.

Тя се отправи към спалнята. След като вземе душ, ще се обади в болницата да провери как е Джоузи. После ще си легне и ще се опита да заспи.

Кого заблуждаваше? Беше изтощена, но едва ли щеше да успее да заспи. Нервите й бяха толкова изопнати, колкото когато си тръгна Калдак.

Затова да не губи време.

Тя се върна в тъмната стаичка и събра всички снимки, които беше направила след завръщането си в Ню Орлеанс. Калдак не беше разпознал никого, но може би тя щеше да има късмет и да улови… нещо.

Двайсет минути по-късно изтощена, тя натрупа фотографиите на нощното шкафче. Нищо. Нямаше смисъл да продължава да се взира в лицата. Всичко се размазваше пред очите й. По дяволите, някои от снимките също бяха малко размазани. Трябва да…

Защо бяха размазани? Не можеше да си спомни за никакво необичайни обстоятелства, които да доведат до размазване.

Тя разбърка снимките. Само четири фотографии бяха размазани.

Клоунът. Високият клоун със зелена коса и бяло лице. На всяка снимка той се изплъзваше от фотоапарата точно в мига, в който снимаше.

Съвпадение? Или се е опитвал да избегне фотоапарата? Дали не се чувстваше неспокоен дори с маскировка?

Тя се втурна в тъмната стаичка, взе лупата си и погледна през нея лицето на клоуна.

— Бес. — Яел чукаше на входната врата.

Тя изтича да я отвори.

— Открих Де Салмо. Мисля, че знам кой е.

Яел остави на земята куфара си и взе снимките, които тя му подаваше.

— Клоунът?

— Беше там всеки ден. Снимката от първия ден изобщо не е размазана, но през всички други дни той се е опитвал да се скрие.

— Възможно е. — Той се усмихна. — Много възможно. Заслужава си да накараме Рамзи да го прибере.

Тя го наблюдаваше, докато той говореше с Рамзи. Щяха да приберат заподозрения и ако тя излезеше права, повече нямаше да трябва да се тревожи, че на прага й стои убиец. Трябваше да се чувства по-спокойна, но не беше. Естебан просто щеше да изпрати някой друг.

Или може би щеше да дойде сам. Може би това щеше да го задейства.

Яел приключи разговора.

— Готово. Сега можем просто да чакаме за още новини. — Той седна и я погледна. — Кажи ми как е Джоузи.

Джоузи. Беше забравила да се обади на д-р Кенууд. Тя взе телефона на Яел и бързо набра номера. След малко я свързаха с д-р Кенууд.

— За малко да ме изпуснете, госпожице Грейди. — Звучеше уморено. — Тъкмо си тръгвах.

— Как е Джоузи?

— По-добре. Много по-добре. Планирам да оперирам утре сутрин.

Сърцето й подскочи.

— По кое време?

— Осем часа. Ще можете ли да дойдете?

Боже, как искаше да може.

— Ще се погрижим добре за нея, дори и да не успеете.

Но Джоузи щеше да е болна и да я боли, заобиколена от непознати.

— Кога ще знаете дали ще е… — Не можеше да изрече парализирана. — Дали операцията ще е успешна?

— Ще имаме известна представа утре вечер. Можете да се обадите тогава.

— Да, добре. — Тя можеше да се обажда и да се моли, както беше правила от момента, в който остави Джоузи в болницата. По дяволите. Беше изморена от тези грижи от разстояние. — Ще бъда там утре сутринта.

Той се засмя.

— За да ме държите под око?

— Можете да сте сигурен. Ще се видим утре сутринта, доктор Кенууд.

Тя затвори телефона, усещайки, че Яел я гледа.

— Как е тя? — запита той.

— По-добре. Ще оперират утре.

— Разбирам.

— И аз ще бъда там.

— Бих искал да поспоря за това, но няма да го направя — каза той тихо. — Аз бих направил същото. Трудно е да се бориш срещу деца.

— Рамзи ще се опита да ме спре. Ще ми помогнеш ли?

— Да предположим, че приготвиш нещата си за през нощта, докато изработя някаква стратегия. — Той сведе поглед към куфара си. — Изглежда съм готов за тръгване. Мислиш ли, че съм психично болен?

— Мисля, че си много добър човек.

Той се усмихна.

— Това се разбира от само себе си.

 

 

Шайен, Хотел Маджестик,

Уайоминг 23:45

Хотелът беше стар и занемарен. Дори снегът не можеше да прикрие западналия му вид. Вътре на нащърбената, избеляла рецепция стоеше пъпчив младеж в джинси и риза на шотландско каре, който четеше Ю Ес Ей Тудей.

— Идвам за Джон Мориси — каза Калдак. — В коя стая е?

Младежът не го погледна.

— Трябва да му се обадите. Не даваме такава информация.

— Коя е стаята?

— Казах, че… — Момчето вдигна очи и замръзна, когато срещна погледа на Калдак. — Това е против правилата.

— Няма да кажа на никого. Номерът на стаята?

— Двеста трийсет и четири.

— Идвал ли е някой при него?

— Само Коди.

— Коди?

— Коди Джеферс.

— Познаваш ли този Джеферс?

— Разбира се. Той живее тук, в хотела. Коди е супер. — Момчето задъвка долната си устна. — Вие да не сте от полицията?

Калдак кимна и му показа картата си за самоличност.

— ЦРУ? Страхотно.

— Да се е навъртал наоколо някой възрастен мъж? Сива коса, орлов нос?

Младежът поклати глава.

— Не съм го виждал. Но аз работя нощна смяна. Дори Мориси не съм виждал от два дни.

— Но още е регистриран?

Той кимна.

— От колко време е тук Мориси?

— Две седмици. — Той се намръщи. — Коди не е загазил, нали? Той е чист. Малко си пийва, но ми каза, че никой здравомислещ участник не взима наркотици.

— Участник?

— Коди участва в дербито с камиони. — Той посочи надясно с палец. — Можете да видите името му върху плаката на стадиона две пресечки по-надолу. Написано е с много малки букви, но Коди ми каза, че ръководството смята, че е супер, и следващата година ще го поставят на видно място. Ще стане звезда.

Какво би могъл да иска Естебан от Коди Джеферс, по дяволите, зачуди се Калдак. Той се обърна и тръгна към асансьора.

— Не се обаждай на Мориси да го предупреждаваш.

Две минути по-късно той стоеше пред вратата на Мориси. Табелка „Не безпокойте“ висеше на дръжката.

Той почука. Никакъв отговор. Внимателно натисна дръжката. Заключено. Мориси може вече да е излетял от клетката. Момчето каза, че не го е виждало от няколко дни.

Той пак почука. Никакъв отговор.

Внезапно забеляза, че вратата беше леденостудена.

Той я ритна.

Прозорецът в далечния край на стаята беше широко отворен и снегът падаше върху килима под него. В леглото лежеше някакъв мъж, юмрукът му стискаше пачка банкноти.

По дяволите.

Калдак излезе и затръшна вратата. Извади телефона си и набра Рамзи.

— Веднага изпрати отряд тук. Мориси е мъртъв, а цялото легло е покрито с пари. Стая 234.

Рамзи изпсува.

— Антракс?

— Вероятно. Кажи на хората си да внимават, но да минат всичко с фина четка — продължи Калдак. — Виж дали ще можем да намерим някакви следи. — Не че имаше някаква надежда за това. Естебан не беше небрежен.

— Ще бъдат там до трийсет минути.

— Кажи им да влязат през задния вход. Така може и да не влезем в новините в пет часа.

Той затвори телефона и се върна във фоайето. Чиновникът се изправи загрижено, когато видя Калдак да приближава.

— Не съм му се обаждал. Ако не е бил там, вината не е моя.

— Знам, че не си се обаждал. — Той постави ръце на рецепцията. — Как се казваш?

— Дон Слобърн.

— Името ми е Калдак. Имам нужда от помощта ти. Искам да се опиташ да си спомниш дали някога си виждал Мориси с някой друг, освен с Джеферс. С който и да е.

Слобърн поклати глава.

— Никой, освен момчетата на пистата. Той беше истински запалянко, като мен. Имаше навика да ходи в бара на Шеа на ъгъла, да седи и говори с участниците. Но никога не съм го виждал да търгува с наркотици или нещо друго.

— Говорил е и с други участници, освен с Джеферс?

— Аха, със сигурност, но той и Коди наистина се погаждаха. — Той се поколеба. — И Коди ли е загазил?

— Може би. Можеш ли да ми каже къде да го намеря?

Той поклати отрицателно глава.

Калдак не можеше да е сигурен, че хлапето му казваше истината. Време беше да го подруса малко.

— Мориси е мъртъв. Убит. Мъртъв е от дни.

Очите на Слобърн се разшириха от ужас.

— Коди ли го е направил?

— Не, не мисля така, но Джеферс може да знае нещо. — После добави. — Или самият той може да е в опасност, ако е видял нещо, което не е трябвало да вижда. Трябва да го намерим.

— Наркотици? Мафията?

— Възможно е. Къде е Коди Джеферс?

— Не знам. Не съм го виждал от два дни. Мислех си, че може би е отишъл в Канзас да види майка си.

— Не е бил на шоуто, нито в бара?

Той поклати отрицателно глава.

— Знаеш ли къде живее майка му?

— Не си спомням. — Той се намръщи. — Някакво предградие, което звучеше като… Нордърн Лайте, може би.

— Нордърн Лайте?

Той сви рамене.

— Не си спомням.

— Има ли си момиче?

— Тук — не. Той винаги казва, че един изпълнител трябва да е отдаден на работата си, ако иска да бъде звезда.

— Имаш ли негова снимка?

— Не. — Той се замисли. — Дънстън може да има. Те правят много рекламни снимки.

— Дънстън?

— Ъруин Дънстън. Той ръководи дербито на камионите.

— Къде мога да го намеря?

— Дербито свърши в единайсет. Вероятно е в бара на Шеа с останалите.

— Мерси. — Той се приведе към рецепцията. — Сега, искам да ме слушаш много внимателно. Никой няма да влиза в стаята на Мориси. Това трябва да остане в тайна. Скоро ще дойде група техници, които ще вземат тялото и ще почистят стаята.

— Техници?

— Не сме сигурни какво го е убило. Апашите днес използват всякакви газове и прахове. Сигурен съм, че управителят на хотела няма да е доволен, ако хората разберат, че стаята може да е заразена.

— Няма.

— Добре. Тогава ще ни сътрудничиш и ще се държиш настрана от медиите.

Слобърн се мръщеше несигурен.

— Гледах процеса на О’Джей. Нещата не се правят така. Вие размествате доказателствата.

Исусе, целият свят беше гледал този процес и всички си мислеха, че са експерти.

— О, нима?

— Да, а и откъде да знам, че тази карта за самоличност не е фалшива или нещо такова? Може да не сте от ЦРУ. Можете да бъдете всеки.

— Да, мога да бъда всеки. — Той се вторачи право в очите на Слобърн и каза тихо: — Горе има мъртъв мъж, който е бил убит от апашите. Сега, ако не съм един от добрите, кой бих могъл да бъда?

Слобърн преглътна с усилие.

— Никой. Ти си законът. Разбира се, че си законът.

— И ти ще помогнеш на мъжете, които искат да спестят на твоя управител по-големи главоболия?

Той кимна.

— И не знаеш нищо повече за Коди Джеферс?

— Казах ви всичко. Което не беше много.

— Ключалката на вратата е счупена. Качи се и остани да пазиш, докато дойдат техниците.

— Не трябва да напускам рецепцията.

Калдак го погледна.

Слобърн кимна бързо и заобиколи рецепцията.

— Предполагам, че това е по-важно.

— Много важно.

Толкова важно, че го плашеше до смърт, помисли си Калдак, докато се отправяше към изхода. Смъртта на Мориси можеше да се окаже още един експеримент.

Или може би Естебан хвърляше ръкавицата.