Джанел Тейлър
Смело сърце (14)

14

Докато размишляваше над тези въпроси, Лора въртеше джобния нож в ръка. Изведнъж очите й се разшириха от учудване. На дръжката бяха гравирани инициали: Д. С. Д. Как не ги беше забелязала досега…

Възможно ли беше… ножът да принадлежи на Джейс? И ако да, какво означаваше буквата Д. и защо той беше проникнал тайно в избата й? Може би беше проявил любопитство дали тя е събрала достатъчно хранителни запаси за тежките дни на обсадата? Тя знаеше, че повечето ключалки не представляваха проблем за него — но защо не я бе попитал дали може да види избата? Ами ако я беше заподозрял, че подслушва гостите си, и беше слязъл в мазето, за да потърси доказателства? Какво беше открил там? Кога точно беше слязъл в избата и какво знаеше за нея? Защо досега не беше споменал нищо, защо не я беше издал на властите?

Лора се опита да си представи в подробности последните му посещения, но не се сети за нещо подозрително. Той се държеше с нея съвсем естествено и нищо не показваше, че храни някакви подозрения. Бъди внимателна, Лора Адамс — каза си предупредително тя. — Не забравяй, че той те заподозря в шпионска дейност за генерал Грант!

Но ти не си го издала — отговори сърцето й, — и той ти повярва. Наистина ли ти е повярвал? — попита ехидно гласът на разума. — Може би само се е опитал да ти изтръгне истината с красиви слова и именно това е причината, поради която се връща при теб.

Това не е вярно! Той те обича. Защо да те лъже?

За да открие имената на съучастниците ти и да събере доказателства срещу теб, като в същото време си прекарва приятно времето…

Лъжеш се! Джейс Сторм те обича и ти има доверие!

Я погледни инициалите. Ами ако той изобщо не се казва Джейс Сторм?

— Стига толкова! — изкрещя невъздържано Лора.

В този момент на вратата се почука и се чу гласът на Лили:

— С кого разговаряш, когато вътре няма никой? — Тя влезе в стаята и я погледна със смръщено чело. — Какво ти е? Да не си болна?

— Не — отговори Лора и пламна от срам. — Говорех си сама. Съжалявам, че те уплаших.

— Никога не си правила така, значи нещо не е наред. Искаш ли да поговорим?

Лора кимна и очите й се напълниха със сълзи. После разказа с треперещ глас какво беше открила в избата. Когато свърши, попита страхливо:

— Какво мислиш, Лили? Несправедлива ли съм към Джейс или съм била глупачка да му повярвам?

Лили изглеждаше много разтревожена от чутото. Тя помисли малко и каза:

— Не знам, Лора. Случилото се е подозрително и ти имаш право да се безпокоиш, но може би той не си е мислил нищо лошо. Убедена съм, че Джейс те обича и нищо от поведението му не ми дава повод да заключа, че не ти се доверява. Може би ножът не е негов, може би той изобщо не е слизал в избата. Дай му шанс да ти обясни. Може би случаят е напълно безобиден. Ако обаче се лъжа, ти трябва да удвоиш предпазливостта си, докато се убедиш, че можеш да разчиташ на него.

— Не искам да се съмнявам в Джейс, Лили, но се боя, че любовта ни е твърде съвършена, за да бъде истина. Ти знаеш от собствен опит колко хитри и убедителни могат да бъдат мъжете, когато искат да прелъстят една жена, и колко лесно им е да получат желаното…

— Това е вярно, Лора, но Джейс Сторм е различен от повечето мъже. Той няма нищо общо с… с моя войник. Не е тайна, че след него съм имала много мъже и мога да ги преценя. Ако днес трябваше да избирам между вина и невинност, бих казала, че той е невинен.

По бузите на Лора потекоха сълзи на облекчение.

— Аз му вярвам, Лили, и ми се струва, че не е възможно и двете да се лъжем. Въпреки това остава загадката с ножа, който намерих в избата. На кого е този нож, ако не е на Джейс? И какво е търсил натрапникът, осмелил се да влезе в избата ми?

— Може би ножът е на Алвъс. Той е единственият, който слиза в избата, освен теб. Може би той е намерил този нож или си го е купил наскоро. Или някой му го е подарил — това би обяснило непознатите инициали.

— Права си. Може би е чиста случайност, че първите две букви са Д. и С. Утре ще попитам Алвъс. Нека забравим случилото се, защото сигурно ще полудея или ще си изплача очите. Как е Ричард?

— Още спи. Ще отида да го видя, а после ще ти помогна да сервираме.

— Първо ще отида да се измия. Не бой се, Лили, нищо лошо няма да ни се случи. При нужда ще стоварим всичко върху бедната леля Клариса, дано бог успокои душата й.

— Не се тревожи, Лора, аз съм добра артистка. През последните години се упражнявах предостатъчно в изкуството да се преструвам. Ще се видим после.

Когато Лили се обърна да си върви, Лора я спря:

— Искам да ти кажа, че съм много щастлива за теб и Ричард и се надявам, че не съм помрачила щастието ви с проблемите си.

Лили се засмя, прегърна я и отговори:

— Нищо не може да ми развали този ден, повярвай! Щом се изправи на крака, Ричард ще ни защитава от всички злини.

— Не, Лили, не бива да му казваш какво сме правили. Не забравяй, че и от него откраднахме важни сведения. Той би могъл да ни обвини, че сме допринесли за падането на Джорджия и Атланта. Сигурно ще се ядоса много и няма да разбере мотивите ни. Такива неща не се прощават лесно.

— Права си, Лора, бях забравила за това. За съжаление трябва да запазя тайната си.

Когато Лили си отиде, Лора отново се замисли за Джейс. Отказваше да повярва, че той се е съмнявал в нея — или още по-лошо, че не я обича, използва я и ще я предаде. Въпреки това инстинктът й подсказваше, че ножът е негов и че й предстоят трудни дни.

 

 

След като Ричард беше отново до нея, Лили беше щастлива като никога преди. След закуска на следващата сутрин тя окъпа любимия си, избръсна го и му облече чисти дрехи. Забрани му да напуска леглото и му носеше храната в стаята. Когато Ричард заспа, тя изглади дрехите, които беше изпрала предишната вечер и беше изсушила пред камината.

Когато Берта излезе да заколи едно пиле, Лора се огледа за Бел и Клео и като видя, че са заети в трапезарията, каза на Лили:

— Показах ножа на Алвъс, но той твърди, че не е негов и никога не го е виждал. Днес ще отида в Питърсбърг, за да намеря Джейс и да го попитам. Трябва да чуя версията му, Лили. Надявам се да се върна преди вечеря.

Лили я погледна изумено.

— Ти си полудяла! Как ще го намериш? Там има хиляди войници. Навсякъде дебнат опасности.

— Трябваше да се сетя по-рано…

— За какво говориш?

— Ще се осведомя в бюрото, където приемат пощата на войниците. Може би там имат списък на дивизиите и имената на войниците в тях.

— Какво ще им кажеш, като те попитат защо го търсиш?

— Че е забравил част от вещите си в хотела и трябва да му ги предам. Ще взема и нещо за ядене за войниците в лазарета. Била съм там много пъти и няма да събудя подозрения. Освен това имам пропуск от генерал Евъл.

— Ами ако го намериш и той се ядоса, че си го потърсила? Или ако наистина е бил той и те издаде на командващия?

— Трябва да поема този риск, Лили. Трябва да знам истината. Не искам да живея с тези мъчителни съмнения и да си представям най-страшни неща. Защо ще ми се разсърди, че съм отишла да го попитам за един подозрителен случай? Преди месеци той направи същото, аз го разбрах и му простих. Ако е виновен, аз трябва да го узная колкото се може по-бързо. Ако нещо се обърка, не забравяй какво се уговорихме, Лили: ти не знаеш нищичко!

 

 

Лора се върна малко преди смрачаваме и Лили изтича насреща й.

— Не намериха Джейс в нито един списък — съобщи Лора, когато седнаха на масата в кухнята. — Имаше само двама с фамилията Сторм, но единият е загинал при експлозията в крепостта, а другият е в артилерията на форт Махон и идва от Луизиана.

Лили стисна утешително ръката й.

— Какво ти казаха, когато попита за него? И какво им отговори?

— Казах, че вероятно съм се заблудила. Те изказаха съжаление, че не могат да ми помогнат, и аз им отговорих, че не е толкова важно, защото лейтенант Сторм сигурно ще ми пише къде да му изпратя вещите. Престорих се, че съм искала да окажа услуга на един от смелите ни мъже, които се бият за делото на Юга.

— Повярваха ли ти?

— Естествено, аз също съм добра артистка. Само че сега сме изправени пред нова загадка, Лили, дори по-лоша от предишната. Защо Джейс ме е излъгал? Щом идва при мен по два пъти в месеца, значи не е далече от Ричмънд. Не разбирам какво крие от мен…

— Може би е агент на Конфедерацията и е длъжен да мълчи, дори пред теб. Може би затова името му не се споменава в списъците.

— Ако това е вярно, защо идва толкова често в Ричмънд, столицата на Конфедерацията? Какво търси тук?

— Може би докладва във военното министерство или на самия президент, кой знае? Освен това е влюбен в теб и е твърде вероятно да идва само за да те види.

— Ако ме обича и има доверие в мен, защо не ми е казал истината?

— А ти защо не му кажеш истината, след като го обичаш и му вярваш? — възрази с мек глас Лили.

Лора я погледна намръщено.

— Права си, фантазията ми изигра лош номер. Сигурна съм, че има разумно обяснение за ножа в избата ми и за тайнственото мълчание на Джейс.

— Точно така, затова изчакай да чуеш обясненията му и не го осъждай. — Макар да го защитаваше, Лили не можеше да не зададе следващия си въпрос: — Ако откриеш, че е шпионин, ще кажеш ли на Бен?

— Не, за бога, никога! Нима мислиш, че бих предала Джейс? Та аз го обичам!

— Даже ако е виновен? Даже ако сте от двете страни на фронта и сте врагове?

Лора издържа спокойно изпитателния й поглед.

— Отговорът отново е не. Не бих могла да го издам.

— Ами ако е събрал информация, която застрашава баща ти и братята ти и ще удължи войната? Или ако само те използва?

Лора се вслуша в гласа на сърцето си и отговори:

— Не, дори тогава няма да го предам. Ако е шпионин, той прави само онова, което смята за правилно. Може би съм сляпа и глупава, но вярвам в любовта му. Дори ако ме заподозре в шпионаж, той няма да ме издаде. По-скоро ще се опита да ме убеди да се откажа от тази опасна дейност.

— Какво ще му кажеш, когато дойде отново?

— Че искам да чуя истината, каквато и да е тя.

— Ами ако те попита направо дали си шпионка на Съюза?

— Ако има сериозни подозрения, за да ми зададе такъв въпрос, сигурно вече знае отговора. Но аз ще му кажа истината и ще го уверя, че съм престанала да предавам информация на свръзката си.

Лили се усмихна облекчено.

— Това ме радва, Лора, и съм сигурна, че всичко ще свърши добре.

— Надявам се, Лили, надявам се от цялото си сърце.

 

 

Когато на следващия ден Лора смени превръзките на Ричард, той изглеждаше отпочинал и очевидно беше възвърнал част от силите си.

— Лили вече се отнася с мен като със съпруг, Лора. Ще се наложи да се оженя за нея веднага щом се изправя на крака. Искам още веднъж да ви изразя благодарността си за всичко, което направихте за нея и за мен.

— Това не беше трудно, Ричард. Надявам се, че няма да се наложи да се върнете на фронта, защото Лили ще бъде дълбоко нещастна, ако ви загуби отново.

— С божията помощ войната ще свърши, преди да се излекувам и да взема това тежко решение. Не искам да оставя Лили сама, но мъжът трябва да изпълнява дълга си, колкото и тежък да е той. Няма да бъда достоен за нея, ако изменя на страната си.

— Вие сте почтен мъж, Ричард, и аз се радвам, че се намерихте с Лили.

Докато Лора превързваше раната му, офицерът продължи:

— Лили ми каза, че имате любим, който също е войник.

— Да, той се бие някъде около Питърсбърг. Когато ме посети следващия път, ще ви запозная. Сигурна съм, че ще станете добри приятели. Вие си приличате, особено по характер, и имате много общи неща.

— Той трябва да бъде много щастлив, че е намерил жена като вас.

Лора се усмихна с благодарност.

— Можете спокойно да му го кажете, когато се срещнете.

— Непременно ще го направя, стига да имам този шанс. Трябва да призная, че ме измъчват угризения на съвестта. Аз лежа тук и ме глезят, докато приятелите ми се бият, за да спасят Джорджия. Четох, че във вторник Шърман е завзел форт Макалистър. Вестниците пишат, че е възстановил връзките си с Вашингтон. Един от онези проклети кораби го е снабдил с всичко необходимо и сега е по-силен отпреди. Ние също се нуждаем спешно от войници и оръжия, Лора. Президентът Дейвис казва, че не може да набави нито едното, нито другото. Очевидно е забравил колко е важна Джорджия за нашето дело. Господи, само като си помисля, че любимата ми родина е почти изцяло в ръцете на жестоките янки! Никога не бях помислял, че ще се стигне дотам. Всички бяхме уверени, че ще ги прогоним за по-малко от година.

— Никой не си е помислял, че войната ще трае толкова дълго, и никой не предприема нищо, за да започне мирни преговори.

— Как да сключим мир, когато янките искат нашата капитулация и робство? Ние няма да живеем като роби, защото те искали да освободят негрите — макар че семейството ми имаше само свободни работници.

— Ако и вие сте против робството, Ричард, защо се биете на страната на Конфедерацията?

— Защото Северът ни нападна и аз съм длъжен да защитавам семейството и приятелите си. Трябваше да опазим имуществото и съгражданите си, нали разбирате? Янките твърде дълго гледаха на нас като на глупаци и използваха стопанството ни. Те ставаха все по-богати, докато ние обеднявахме. Всеки път, когато се опитвахме да подобрим икономиката и стандарта на живот, те изнамериха средства и начини да го предотвратят. Нямахме друг избор, освен да се браним срещу тази несправедливост.

Лора не можеше да отговори нищо на един лоялен южняк, затова се задоволи да каже:

— Вероятно имате право, Ричард. Въпреки това се надявам да се намери компромис.

 

 

На петнадесети декември, при леденостудено време и силна снежна буря, около Нешвил започна голямо сражение, което продължи до шестнадесети. Целият Ричмънд празнуваше и говореше само за това, че сто осемдесет и четирима бунтовници са отблъснали четири хиляди янки. Ала ликуването трая твърде кратко, когато линиите на конфедератите се огънаха под напора на юнионистите и накрая бяха пробити. Въпреки това Худ не заповяда отстъпление, а свика армията си за четвърто нападение в петък. В началото вторият му опит изглеждаше многообещаващ, но надеждата се изпари бързо, защото хлъзгавите, заледени хълмове бяха заети от юнионистите. След истински потоп от леденостуден дъжд поражението на Худ стана действителност, той реши да отстъпи на юг и остави зад себе си голяма част от армията си: почти седем хиляди мъртви, ранени и пленени войници.

Лора не можеше да разбере защо изобщо конфедератите се бяха осмелили да нападнат един така добре защитен град, след като неприятелят имаше голямо числено превъзходство. Тя четеше със страх вестниците, които отново излизаха с извънредни издания, и се молеше горещо баща й и братята й да са останали живи и здрави.

 

 

При следващата среща с Бен Лора му даде книга, в която беше подчертала думите, важни и за двамата. Докато той прелистваше страниците, тя трепереше от студ и се надяваше да свършат бързо, за да му съобщи лошите новини и да си тръгне.

Най-после Бен вдигна глава и се усмихна.

— Сигурно вече знаете за сраженията при Нешвил. — Лора кимна. — С Худ и Форест е свършено. Двамата бягат, но скоро ще ги хванат. Ще кажа на Грант какво ми съобщихте за плана на Дейвис относно укрепването на пристанищата в Савана, Чарлстън и Уилмингтън, преди да бъде прерязан достъпът до тях.

С това Бен й показа, че е разбрал закодираното в книгата послание.

— Скоро ще падне и Питърсбърг. Лий държи там седемдесет и две хиляди мъже. Това е голяма сила, но й липсва място за маневри. Обкръжили сме ги от четири страни. Сигурно вече се е изнервил доста с всички тези съюзни войски на юг и без надежда за подкрепление и провизии.

Новината разтревожи Лора, която и без това се страхуваше много за Джейс, но по лицето й не пролича нищо. Преди да е успяла да попита за близките си, Бен премина към темата по свое желание и думите му я смаяха:

— Имам добри новини, мис Лора. Телеграфирах на баща ви, преди да дойда тук, и той отговори, че много скоро ще ви види отново.

— Нима татко се връща у дома? Защо, за бога? Да не е ранен?

— Преместват го, това е всичко. Не се безпокойте, той е жив и здрав, също като братята ви. Те обаче ще останат при Шофилд, в стария полк на баща ви.

— Благодаря ви, че ме зарадвахте, Бен. Но се боя, че аз не нося радостни вести за вас. Имам проблеми в хотела, които вероятно ще се отразят неблагоприятно на работата ми за вас. — И тя му разказа за Ричард. — Докато оздравее и си замине, трябва да бъда постоянно нащрек. — Тя видя как Бен смръщи чело, но после вдигна рамене.

— Наистина не бива да рискувате, мис Лора. Освен това по всичко изглежда, че войната ще свърши скоро и вие ще се върнете при баща си.

Лора се учуди безкрайно, че той не се опитваше да я разубеди.

— Благодаря ви, че проявихте разбиране към положението ми, Бен.

— Аз трябва да ви благодаря, мис Лора, за всичко, което направихте за делото на Съюза. Ако научите нещо интересно, оставете ми писъмце в кухото дърво, но наистина мисля, че е по-добре известно време да не се виждаме. Ако аз имам нещо за вас, ще го закодирам в безобидно писмо и ще ви го изпратя по пощата.

Лора се усмихна и отново му благодари. Не подозираше, че скоро я очаква голяма изненада…

 

 

Когато Шърман поиска капитулацията на Харди в Савана, Лора получи писмо от баща си, много по-рано, отколкото беше очаквала, и беше безкрайно изненадана от съдържанието му.

— Татко ще ме чака следващата седмица във Вашингтон — каза тя на смаяната Лили. — Формулирал го е като покана за късна вечеря при семейство Грийли.

— Не мога да повярвам, че ще си отидеш! Знаех, че един ден ще се стигне дотам, но не вярвах, че ще стане преди края на войната. Ще ми липсваш, Лора.

— И ти на мен, но ти поне си имаш Ричард.

— Това ще ме утеши, наистина. А какво ще стане с хотела? Искаш ли да продължа да го управлявам вместо теб или ще го продадеш?

Лора вече беше взела решение.

— Не, ще ти го подаря за сватбата заедно с къщата.

Сините очи на Лили се разшириха от изненада.

— Какво ще направиш?

Лора избухна в смях.

— Правилно ме чухте, мис Харт. Клариса го подари на мен, а аз ще го подаря на най-добрата си приятелка. Ти го заслужаваш, Лили, много повече отколкото аз.

— Какво ще каже баща ти?

— Сигурна съм, че ще се съгласи с решението ми, макар че няма никакво право да се намесва.

Лили поклати глава.

— Ти си невероятно великодушна, Лора!

Лора се усмихна с обич.

— Запази тайната, докато уредя формалностите. В понеделник можеш да кажеш на Ричард. Кажи му, че ще се върна във Фредериксбърг, но не му казвай истинското ми име. Като горд мъж и лоялен южняк той вероятно няма да приеме подарък от дъщерята на един полковник янки. Гостите също не бива да узнаят истината за мен, защото хотелът ще остане празен. В понеделник вечер всичко тук ще бъде твое, Лили — заключи весело тя. — Имаш право да го разшириш, да го променяш, а ако желаеш, можеш да го продадеш и да заминеш с Ричард за Джорджия.

— Това звучи невероятно, Лора! През последните месеци животът ми се промени като в приказка. Вече не съм проститутка, а собственичка на хотел, намерих истинската любов… но ще загубя най-добрата си приятелка.

Лора беше щастлива от реакцията на Лили. Тя бе споменала предишната си професия без срам и отвращение. Лили беше станала силна, със самочувствие и Лора се гордееше с нея като със свое творение.

— Не тъгувай, че си отивам. Очаква те чуден живот и ти го заслужаваш.

— Надявам се, че ще ми пишеш и ще ни идваш на гости.

— Разбира се! Няма да бъда толкова далеч и ти ще останеш завинаги най-добрата ми приятелка.

— Толкова се радвам, че те срещнах, Лора. Ти ми помогна отново да намеря себе си. Винаги ще те обичам.

— Ти също ми помогна много, Лили, и аз няма да те забравя. Като заговорихме за любовта, ще ти кажа, че много се надявам Джейс да ме посети преди деня на заминаването ми оттук. Нали знаеш, че имаме да изясним нещо важно. Ако не дойде, ще ти оставя писмо за него. Разбира се, няма да му пиша коя съм в действителност и къде отивам… За щастие сме се уговорили къде да се срещнем след края на войната…

 

 

Шърман напредваше към Савана, Иърли и Шеридън изпратиха подкрепления в Питърсбърг. Лора отиде при нотариуса, за да прехвърли хотела и къщата на името на Лили. По пътя към къщи двете жени чуха обезпокояващите вести, едната, от които засягаше Ричард, а другата Джейс.

— Това е ужасно, Лора. Полкът на Ричард беше на път към Савана, за да запази града от онзи звяр. Дано не му хрумне да се присъедини отново към тях, защото състоянието му е много по-добро. Знаеш колко горди и своенравни могат да бъдат мъжете.

— Ричард е достатъчно интелигентен, за да разбере, че всичко е загубено и няма смисъл да излага живота си на риск. Въпреки това ти имаш известно право, Лили. Баща ми и братята ми също правеха неща, които според мен бяха безсмислени… Знаеш ли, имам идея! — извика след малко тя. — Можем да му слагаме по малко лауданум в яденето, за да му създадем чувството, че все още не може да става за дълго. Имам достатъчно от лекарството и ще го задържим в леглото поне две седмици.

Лили се зарадва като дете.

— Много добре, Лора, направи го, моля те! Не искам да го загубя в самия край на войната.

— Добре. Ако забележи нещо, ще взема вината върху себе си. А ти се опитай да го накараш да се ожени за теб още сега, вместо да чакате края на войната. Така ще се почувства задължен да остане с теб, за да те защитава в случай на нужда.

— Мисля, че ще се справя, Лора. Ще се опитам да го убедя.

Когато стигнаха в хотела, Лора отиде веднага в къщата си, за да си събере багажа. Смяташе да вземе само някои дрехи, защото щеше да пътува на кон и не можеше да носи тежки чанти, пък и трябваше да прекоси две фронтови линии. Останалите дрехи щяха да бъдат за Лили. Във Вашингтон щеше да си купи всичко, от което имаше нужда, а можеше и да отиде до Грийнбриър, за да вземе дрехите, които бяха останали там.

Когато свърши, тя повика Лили.

— Кажи на Алвъс, че тази вечер трябва да преместите Ричард тук. Аз ще остана в твоята стая, докато замина. Всичко, което е в шкафовете, е твое. Не мога да взема много багаж, защото ще яздя бързо. Събрах всичко, от което се нуждая на първо време.

— Не можеш да направиш това, Лора! Ти вече прояви достатъчно щедрост към мен и Ричард. Остани в къщата си, докато заминеш.

— Не, Лили. Двамата с Ричард трябва да имате свой дом. Можете да го преустроите, както желаете.

— Нашият дом… това звучи чудесно. Но ние можем да почакаме още малко. И не мога да приема дрехите, разбери!

— Имам достатъчно рокли в Грийнбриър, а татко ще ми купи от Вашингтон всичко, от което имам нужда. Моля те, вземи ги, искам да изглеждаш добре. Не забравяй, че си собственичка на уважаван хотел и съпруга на офицер. Пък и в момента на пазара не може да се намери почти нищо, а и парите ни са малко.

— Сигурна ли си?

— Разбира се! От днес нататък роклите ми са твои. Аз отивам да доведа Алвъс, а ти кажи на Ричард, че ще се местите.

— Толкова сте добра, мис Лора — каза трогнато Ричард, когато се настани в удобното си легло в бившата спалня на Клариса. — Не биваше да ви гоним от стаята ви.

— Не забравяйте, че не бива да се вълнувате, Ричард — отговори успокоително Лора. — Сега къщата и хотелът принадлежат на Лили — и на двама ви, когато се ожените. Надявам се това да стане скоро. Нямате причина да чакате, докато войната свърши. Домът и плантацията ви в Джорджия са загубени и мисля, че хотелът е чудесен заместител. Лили ще ви научи да го управлявате, както аз научих нея. Ще замина вдругиден, а дотогава ще живея в нейната стая. След като замина, ще я преустроите в стая за гости, за да увеличите доходите си. Избата е пълна с храна, имаме и други запаси. Можете да правите с тях, каквото искате, дори да ги споделите с бедните. Предупреждавам ви обаче да не бъдете твърде щедри, защото в града почти не пристигат храни и пазарът е ужасно скъп. Ако не можете да храните гостите си, ще трябва да затворите хотела. Много хотели в града вече затвориха вратите си, а и блокадата все повече се затяга. Това са съветите, които мога да ви дам на сбогуване — и да ви пожелая щастлив живот в новия ви дом.

Ричард погледна нежно бъдещата си съпруга.

— За да превърнем тази къща в истински дом, трябва по-скоро да се оженим, Лили. Как мислиш, дали ще се намери свещеник, които да ни венчае утре?

— Утре? Сериозно ли говориш? — попита с треперещ глас младата жена.

— Разбира се! Днес вече е много късно.

— Ще се справим ли до утре? — попита с надежда Лили, като се обърна към Лора.

— Естествено. Ти трябва да отведеш този мъж пред олтара, докато е слаб и безволев. Чувала съм, че много мъже променят решението си в последния момент, макар че после обвиняват жените.

— Престани да ме дразниш — засмя се Лили.

— Е, мила, ще намериш ли свещеник, докато аз поспя малко и обмисля на спокойствие решението си? — попита с нежна усмивка Ричард.

— Отивам, отивам! — извика Лили, целуна го и изскочи като вихър от стаята.

 

 

Вечерта, когато си легна в старото легло на Лили, Лора дълго не можа да заспи. Мислите се надпреварваха в главата й. Къде ли беше тайнственият й любим? Тя знаеше, че двете армии се бяха окопали в Питърсбърг и че янките бяха три пъти повече от бунтовниците. Обсаденият град беше подложен на непрекъснат обстрел, всеки ден се водеха кръвопролитни сражения. Много от жителите на града бяха натрупали върху къщите си бали с памук, за да ги пазят от куршумите, но вестниците всеки ден съобщаваха за нови убити и ранени, за запалени къщи. Макар че официално зимата започна само преди един ден, времето беше студено и мрачно. Хората нямаха дърва за огрев и готвене — жените не умееха да секат дърва и да ги носят в къщите си, а войниците не можеха да напуснат постовете си, за да поемат тази задача. Освен това горите бяха пълни с неприятели. Престъпленията се увеличаваха, отчаяните хора прибягваха до всевъзможни средства, за да оцелеят. Лора беше чула, че гладът се е превърнал в страшен проблем: птиците, кучетата и котките били на изчезване, в града почти нямало брашно. Положението беше наистина отчайващо.

 

 

Всички казваха, че над Питърсбърг веел полъхът на смъртта.

За Лора беше очевидно, че гибелта на Питърсбърг е неизбежна, както и тази на Конфедерацията. До Коледа — празника на радостта, любовта и прошката — оставаше само една седмица, но тя нямаше да прекара този празник с Джейс…

Утре щеше да дойде баптисткият свещеник, за да венчае Лили и Ричард. След това бяха подготвили малко празненство.

Сватба… Лора си представяше как би изглеждала нейната собствена сватба и сърцето й се свиваше от болка. Винаги беше мечтала за голяма сватба с много гости, с тържествен прием и рокля от сатен, дантела и перли. Беше си представяла как се изкачва по широкото стълбище в Грийнбриър под ръка с баща си, докато голямата зала се оглася от романтичните напеви на арфите… Тази фантазия нямаше да се превърне в действителност. Ако Джейс я обичаше истински и оцелееше след обсадата на Питърсбърг, той щеше да се върне при нея. Но тя не можеше да бъде сигурна, че той е там, не знаеше къде е в момента и в какви сражения участва…

Е, поне Лили щеше да стане съпруга на човека, когото обичаше, и да започне нов живот. За да избегне проблемите след заминаването си, Лора зарови кода за дешифриране в двора. Остави на Лили и по-голямата част от парите, дадени от Бен, и й показа скривалището под дъската на пода в стаята на Клариса, която сега беше спалня на младата двойка. Надяваше се, че Лили има достойно бъдеще.

В сряда тя щеше да напусне окончателно града и да се отдалечи на стотици мили от любимия си. Мечтата й за пищна и весела сватба щеше да си остане мечта… кой знае докога. Оставаха й още само две нощи в Ричмънд — и близо до Джейс.