Джесика Сен Клер
Чериса (8)

Глава 8

Чериса постави храната върху одеялото и завърза четирите му края. След това погледна за последен път през прозореца, за да се увери, че Брет беше още долу, на пристанището. Всичко щеше да се провали, ако той я видеше да напуска къщата и да се отправя към гората. Тя се пресегна и взе пелерината му. Вятърът се беше усилил и небето бе притъмняло застрашително. Ако сега завали, ще са й необходими допълнителни, топли дрехи. Вече беше петък следобед и след двадесет и четири часа тя можеше да се завърне благополучно, тъй като „Мери Роуз“ щеше да замине утре призори. Брет може би щеше да обезумее от тревога, но вероятно ще открие нейната игра и ще разбере, че тя само се крие. Даже да беше така, той щеше да бъде бесен от гняв. Като въздъхна дълбоко, тя слезе по стълбите, кимайки разсеяно с глава за поздрав към сина на съдържателя, когато мина покрай него. Гората беше само на един час път пеш оттук. Веднъж да стигне до там и ще бъде спасена.

 

 

Брет бързо влезе в къщата, проклинайки отвратителното време. Той забърза нагоре по стълбите, за да съблече мократа си пелерина и дрехите си и да изпие чаша горещ чай или шоколад, за да се съвземе от студа. Когато отвори вратата, се спря изненадан. Чериса не беше в стаята. Брет се намръщи, а после сви рамене. Вероятно беше излязла по магазините или бе отишла да си купи някоя книга за четене. Щеше да се върне скоро, при това ужасно време.

Той съблече ризата си и се наведе да събуе ботушите си. След това се обърна към леглото с намерението да се хвърли в него. Но се спря, сключил вежди, съзнаващ, че има нещо странно, което не беше в състояние да определи. Одеялото на леглото липсваше. Обикновено леглото беше идеално оправено, тъй като това беше една от особеностите на момичето — тя никога не излизаше, без да го оправи. Той често я закачаше за това, че ако беше в Лондон по времето на големия пожар през 1666 година, щеше да стане на въглен, само и само да оправи всичките легла, преди да избяга от обзетия от пламъци град. Даже на кораба Чериса изпълняваше стриктно навика си, борейки се всяка сутрин с тясното легло, като впъхваше внимателно чаршафа в пролуката между дюшека и стената. Сега леглото беше оправено, но одеялото го нямаше. Защо ли е трябвало да го махне? Озадачен и малко разтревожен, той се обърна и обиколи бавно стаята с търсещ поглед. Нищо друго не изглеждаше странно, с изключение на това, че чиниите от обяда бяха съвсем празни. Бременността бе направила Чериса лакома и тя винаги поръчваше огромни количества храна за всяко ядене. Но обикновено не можеше да я изяде. Очевидно, днес бе успяла да изяде всичко… Не. Броят на празните чинии бе твърде голям. Никой човек не можеше да омете толкова много чинии…

Брет поклати глава разстроен. Какво ли беше направило момичето сега? Ако бяха в Лондон, той щеше да помисли, че е отишла на пикник в парка Сен Джеймс, но тук…?

Той изруга тихо и забърза към вратата. На стълбите срещна собственика.

— Виждали ли сте Чериса? — попита нетърпеливо той.

Мъжът го погледна с празен поглед, без да каже нещо, очевидно изненадан.

— Няма я в стаята, а времето се разваля — обясни Брет.

— Не съм я виждал, но ще проверя долу, да не би да е при другите гости — предложи съдържателят на хана и тръгна надолу.

Кимвайки доволно с глава, тъмнокосият лорд забърза обратно към стаята, проклинайки на ум собственика на хана за глупостта му. Той се спря и направи една гримаса на възмущение от себе си. Глупакът не беше собственика, глупакът беше той. Той трябваше да предвиди тази постъпка от страна на момичета, но нейното несъмнено покорство по въпроса за заминаването й го беше заблудило. Разбира се, сега като се връщаше назад в мислите си, той си спомни, че фактически тя нито веднъж не беше дала съгласието си да замине с кораба „Мери Роуз“. По дяволите! Как можеше да бъде такъв глупак?! Той, който по-добре от всички хора на света знаеше колко упорито можеше да бъде момичето, колко своенравно и престорено. Той трябваше да я завърже, да й запуши устата, да я заключи в пътническия сандък, а после да седне върху капака му, докато я натоварят благополучно на борда на кораба. Като изрече едно последно проклятие, той грабна ризата си, прекара я ядосано през главата си, обу високите си, стигащи почти до коленете ботуши и се наведе да затегне шпорите си. След това закопча колана, на който висеше шпагата му, затъкна револвера и се пресегна за пелерината. Намръщено сключвайки вежди, той погледна в гардероба. Установи, че Чериса бе взела също една от неговите тежки пелерини с качулка. Очевидно, тя беше планирала да бъде навън достатъчно дълго време, за да има нужда от храна, от одеяло, с което да се завива през нощта, от пелерина, която да я топли, но не толкова дълго време, че да има нужда от дрехи за смяна. Нямаше съмнение в това, че тя беше решила да изчака отплаването на „Мери Роуз“. И сега беше някъде навън, в наближаващата буря, скитаща сама в един от най-опасните градове на света. Дявол да го вземе, това момиче!

Брет тресна вратата след себе си и почти се сблъска с нервния собственик, който се качваше по стълбите.

— Нищо ново няма, но аз още не съм разпитал всички — каза мъжът и сви рамене.

Брет кимна с глава. Лицето му бе бледо и намръщено.

— Продължавайте да търсите и ми оседлайте най-бързия кон. Ще се върна след няколко минути.

Миг след това той беше вече навън, изложен на поривистия, студен вятър, и сложи качулката на пелерината на главата си, за да се предпази от проливния, шибащ дъжд. Бурята се беше разразила с голяма сила и най-добре бе да намери момичето час по-скоро. Може би беше тръгнала надолу към пристанището?!Раменете на Брет се приведоха под напора на силния вятър и той се ядоса, чувствайки се ужасно глупаво. Внезапно той спря, взирайки се надолу по улицата, след това сложи ръце на устата си и извика с цяло гърло:

— Джейк! Джейк Оутс! Ела тук!

След миг сивокосият, стар моряк застана пред него.

— Какво има, капитане? Вие вече закотвихте „Сокол“ и…

— Това момиче, Чериса. Виждал ли си я?

Оутс го изгледа със същия неясен, втренчен поглед, с който го беше погледнал и съдържателя на хана. Само че в очите на помощника му, Брет можеше да се закълне в това, искреше едно весело пламъче.

— Тя ви е изпързаляла, нали? — попита морякът, свивайки устни, за да сдържи усмивката си.

Брет се намръщи, а очите му искряха от гняв.

— Никак не е смешно — отговори грубо той. — Едно момиче скита само в града… в бушуващата буря.

Сивокосият помощник изтрезня незабавно и обеща да претърси крайморския район.

— Ако я намериш, върни я в стаята ми и я заключи вътре. Или по-добре, първо я завържи за леглото и после я заключи. Тя ще трябва да отплава на „Мери Роуз“ утре и аз трябва… — чернокосият лорд поклати главата си, извърна се нетърпеливо и намръщен каза довиждане на по-възрастния мъж.

Брет остана на мястото си известно време, сложил ръка над очите си, за да може да вижда по-добре и се взря в мъгливата сивота на залива. Платната на „Сокол“ бяха прибрани. Половин дузина котви бяха спуснати във водата, така че корабът бе здраво закотвен, а носът му се издигаше и спускаше под напора на вятъра и вълните. Това беше всичко, което можеше да направи за кораба в момента. Другото, което можеше да стори беда се моли бурята да не е от най-силните или поне да не попадне директно върху кораба. Той сви рамене, а очите му помръкнаха от безпокойство, когато тръгна обратно към хана. Момичето беше избрало това дяволско време да избяга и да го кара да я търси сега.

 

 

Брет изгуби търпение и плесна плашливият кон по шията, ругаейки нервното поведение на животното, докато яздеше по стръмната улица, разкаляна и хлъзгава от падащия дъжд. Съдържателят на хана бе заявил, че това е най-добрият кон, но вероятно не бе пожелал да рискува и да му даде по-добро животно в тази лоша буря. Той поне беше получил някаква информация за момичето. Неговият син си спомни, че я беше видял, привлечен от вида на денка, който бе направила от одеялото. Той беше сигурен, че тя бе поела нагоре по хълма към къщата на губернатора. Брет вече беше минал оттам. Никой не я беше виждал, но един мъж каза, че май бе видял едно момиче да върви нагоре към гората. Воден от смътните, неясни предположения на мъжа, Брет подкара коня към гората. Когато англичаните бяха завладели острова от испанците, слугите на доновете бяха избягали в дивите, пусти гори и планини на острова. Групи от такива полудиви мъже все още бродеха из острова, като се бореха да запазят свободата си. Те често нападаха някоя отдалечена плантация, за да се снабдят с храна и да отмъстят на омразните европейци. Обикновено тези бивши роби стояха далече от градовете, но вероятността някоя банда да дръзне да се приближи, не биваше да се пренебрегва.

Дорестият кон се дърпаше уплашен и не искаше да навлезе в гората, като се пенеше и пръхтеше под огъващите се от вятъра палми. Брет забиваше безмилостно шпорите в слабините му, дърпайки силно поводите, за да попречи на животното да се завърти и да избяга вкъщи. Той разбираше страха на коня от бурята. Никак не му харесваше да бъде жесток с животните, но в момента спасяването на Чериса бе по-важно. Десетки пъти той се беше изкушил да се върне обратно и да избяга от мокрото, ветровито, студено време, сигурен, че Оутс беше намерил Чериса и чакаше неговото завръщане, но веднага след това си казваше, че ще отиде още малко по-навътре в гъстата мангрова гора. Ако не я намери след малко, то ще се върне обратно. До Порт Роял имаше вече десетки мили, а беше започнало да се смрачава. Той нямаше желание да се загуби в тъмнината на джунглата.

Внезапно конят се подплаши отново и отскочи вдясно в бодливите храсти. Брет изруга и го шибна, насилвайки го да се върне на пътеката, чудейки се каква бе причината за нервността на животното. Вятърът свистеше в клоните на дърветата, като чупеше някои от тях, а понякога поваляше и цели дървета. И въпреки че гората предлагаше някакво убежище от поройния, шибащ дъжд, то чупещите се с трясък клони бяха твърде опасни.

Като въздъхна, той реши да обърне коня, за да се върне в града, и точно тогава видя нещо, което го накара да се спре. Там долу, под един малък, направен сякаш от восък храст, лежаха три обелки от банани. Острият поглед на коня бе забелязал това, което той не е могъл да види. Очевидно Чериса бе спряла тук, за да похапне. Но в такъв случай тя не би могла да бъде далеч оттук. Конят взимаше разстоянието три или четири пъти по-бързо, отколкото вероятно тя можеше да извърви.

Разтревожен, той пришпори коня в бърз тръст, като се взираше в пътеката за някоя друга следа, оставена от Чериса. Внезапно, Брет чу през виещия вятър и дъждовните капки, които биеха по листата на дърветата над главата му, едва доловимите писъци на момичето, а миг по-късно, в отговор, последваха без съмнение крясъци от мъжки гласове. По дяволите! Тя се бе натъкнала на група от тези опасни мъже, които живееха в планината. Той подкара бързо коня напред, като внимаваше да се движи прикрито. Брет успя да види групата пред себе си. Той спря коня и мигновено извади револвера и освободи шпагата си. Петима мъже и едно по-младо момче бяха обградили Чериса, която бе вързана с въже през кръста, а устата й вече беше запушена с кърпа. Мъжете я дърпаха да върви напред, викаха и я блъскаха грубо, а краката й настъпваха края на дългата й рокля и като се препъваше от време на време, тя падаше безпомощна по очи в калта. Очите на Брет светнаха и той стисна гневно челюстите си, като правеше големи усилия да запази контрол над себе си. Той не можеше да се хвърли сляпо срещу тях, тъй като беше сам.

Поемайки си дълбоко дъх, Брет започна да разглежда внимателно бандата. Двама от мъжете носеха къси, тежки саби, другите двама държаха копия, а петия беше препасал лък и носеше колчан със стрели. От всички тези оръжия, сабите бяха може би най-опасни — при условие, че той ги изненадаше и се изплъзнеше с момичето преди човекът с лъка да има време да го надупчи със стрелите си.

Когато Чериса се спъна и падна отново в калта, един от мъжете, въоръжен със сабя, се приближи до нея и силно я ритна в ребрата. С револвер в едната ръка и шпага в другата, Брет мигновено подкара коня по пътеката към мъжете така, че да мине по средата на групата. Той се прицели в лицето на най-близко стоящия мъж, стреля и го просна с обляна в кръв глава. След това Брет се наведе, грабна Чериса през кръста и я издърпа нагоре, върху гърба на коня. На няколко крачки пред крещящите мъже той завъртя бързо коня на задните му крака и го пришпори обратно към групата. За пръв път пожела да има в ръката си къса, тежка сабя, вместо тази шпага, безполезна в такава атака, където трябваше да се посича, а разбира се нямаше време да спре и да зареди револвера си отново. Но както и да е, сега той трябваше да държи безпомощното момиче с едната си ръка, защото в противен случай то щеше да падне. И така, добре или не, шпагата трябваше да го задоволи. Като притегли треперещото момиче по-близо до себе си и наклони раменете си напред, за да я предпази, доколкото може, Брет издигна шпагата си и пришпори отново коня в галон, насочвайки го право към двамата мъже единият, от които държеше копие, а другият лък. Другите двама скочиха напред, като единия размаха късата си сабя заплашително. В последния момент Брет изви коня в ляво, като изненада мъжете, и този, който размахваше сабята бе принуден да отскочи бързо назад, избягвайки копитата на коня. Брет се наклони настрани порейки въздуха с елегантната си шпага, като я насочи към гърлата им и ги принуди да отстъпят. Той беше безсилен да се предпази от другата страна, защото Чериса беше между шпагата му и мъжете. Всичко, което можеше да направи бе, да се движи толкова бързо, колкото бе възможно и да се надява, че няма да ги наранят.

И те не успяха да го направят досега. Но когато конят се стрелна в стремителен полет, той почувства внезапна остра болка в лявото си бедро и инстинктивно усети, че копието го беше проболо. Но главната опасност беше преминала вече. Мъжете със сабите бяха твърде далече, за да използват оръжието си. Брет погледна бързо през рамото си и видя, че мургавия мъж с лъка бе коленичил и изстреля една стрела. Той притисна по-силно Чериса към себе си и се наведе ниско над нея, чувайки свистенето на стрелата над приведената си глава. За по-голяма сигурност той остана в тази скована, неудобна поза още стотина ярда^[1], после, тъй като пътеката завиваше рязко надясно, той се изправи успокоен, че се бяха отървали така лесно.

 

 

Вече се бе здрачило, когато те стигнаха до мястото, където пътеката се разклоняваше. Десният път водеше обратно към Порт Роял, а левият — с малки отклонения — към неговата плантация. Като се намръщи колебливо, той спря покрития с пяна кон и се вслуша отново в грохота на яростната буря. Неочаквано Брет чу, че Чериса издаваше някакви звуци и осъзна, че тя беше все още със запушена уста и завързана. Преодолявайки гнева си, той се усмихна, поглеждайки надолу към разстроеното й лице.

— Знаеш ли, момиче, мисля да те държа вързана по този начин — каза със злорадство той, радвайки се на вбесеното й изражение. — Така ще бъдеш по-лесна за контролиране.

Накрая с неохота той изтегли камата си и преряза въжето, омотано около кръста й, след това разхлаби мръсния парцал, минаващ през устата й и завързан отзад. Щом като той беше махнат, момичето се задави и кашляйки се опита да изплюе мръсотиите от устата си. Гневът изчезна от очите му, като я видя, че трепери.

Брет стоеше неподвижен и гледаше спокойно лицето й, учуден, че гневът му към нея като че ли се бе изпарил, оставяйки само облекчението, че я беше намерил навреме.

— Добре ли си? — попита нежно той.

Очите на Чериса се напълниха със сълзи. Тя беше подготвена да посрещне гнева му, но не и съчувствието му. Тя бързо кимна с глава, избърсвайки сълзите си с опакото на ръката си.

— Мислех, че ще бъдеш обезумял от гняв, че съм избягала — подсмръкна тя, все още неспособна да срещне погледа му.

Брет въздъхна. Конят се движеше неспокойно под тежестта на двамата.

— Би трябвало да бъда. Кълна се, че не знам какво става с мен.

Чериса се усмихна виновно, все още озадачена от неговото удивително настроение.

— Радвам се, че не си, Брет — каза тя, облягайки благодарно глава на гърдите му. — Добре съм вече. Може да се върнем в града.

Чернокосият лорд поклати главата си, вглеждайки се напрегнато надолу по пътеката в нарастващата тъмнина.

— Не мисля така, мила — каза накрая той. — Бурята се е разразила по-силно надолу по пътя към града. И освен това, тези мъже, които срещнахме, са в състояние да се върнат тук в удвоен състав и да се опитат да ни нападнат от засада. Този убит мъж със сигурност ще предизвика у тях сатанинско желание за реванш. Моята плантация се намира надолу по другия път. Мисля, че ще е по-добре да се опитаме да стигнем до там.

Чериса го погледна изненадана, чувствайки, че страхът започва да я обзема при мисълта да се срещне с тези диваци отново.

— Далече ли е плантацията ти, Брет? — попита тихо тя, започвайки да трепери отново.

— Четиринадесет или шестнадесет мили, може би. Но Порт Роял е на около десет мили оттук, така че плантацията не е много по-далече. Единственият проблем е бурята и тъмнината… Няма да има дори и луна тази нощ.

Момичето не каза нищо, доволно, от каквото и да е негово решение. Тя се обърна внимателно на мястото си, пред седлото, пресегна се да оправи роклята си и като се наведе надолу видя тъмни, големи петна върху бричовете на Брет. Докосна ги нерешително с ръка и се извърна мигновено към него, взирайки се в лицето му, а очите й го гледаха ужасено:

— Ти си ранен, Брет. По краката ти има кръв.

Той кимна разсеяно с глава, все още внимателно обмислящ възможностите.

— Знам, скъпа. Мисля, че копието ме одраска.

Чериса наведе главата си отново, взирайки се в раната му, като придържаше с ръка тежката си кестенява коса назад, а лицето й бе пребледняло от чувство за вина и безпокойство.

— О, Брет! Толкова съжалявам. Причинявам ти само неприятности, но никога не съм го искала. Исках само да се скрия в гората, докато… — гласът й заглъхна, а гърлото й се стегна от мъка. — О, Брет, моля ти се, не ме мрази. Знам, че имаш основание затова, но…

— Мълчи, Чериса — прекъсна я Брет. И без това имам достатъчно грижи, за да утешавам в този момент и една истерична жена. — Не те мразя. Или поне засега не те мразя. Само се опитай да запазиш спокойствие. Може да имам нужда от помощта ти повече, отколкото от сълзите ти, преди да стигнем невредими в плантацията.

Той пришпори коня и пое по разклонението в ляво, като ругаеше тихо, тъй като от движението кракът започна да го боли отново. Наистина, трябваше да спре и да види колко дълбока е раната, да я превърже, за да намали кървенето, но сега нямаше време за това. Ако това беше ураган и ако идваше направо към острова, то гората беше двойно по-опасно място, за да останат в нея.

Те яздеха в потъналата в тъмнина джунгла, осланяйки се на зрението на коня да следва пътеката, като пропускаха някой завой и се връщаха да го търсят. Макар че дърветата ги покриваха като чадър и двамата бяха мокри до кости, а тя трепереше от студ. Най-после достигнаха до едно открито поле, покрито с високите стебла на захарната тръстика. Момичето чу как Брет въздъхна уморено с облекчение. Тя се обърна към него като крещеше, за да надвика рева на вятъра:

— Тука ли е, Брет?

Тъмнокосият лорд кимна утвърдително с глава, прекалено изтощен, за да хаби силите си в приказки. Раната на крака му все още кървеше и цялото му тяло бе сковано от умората и студа. Той се насили да преодолее замайването и се вгледа напред, търсещ в тъмнината светлините на къщата. Беше изминала почти година, откакто не беше идвал тук и споменът му бе неясен. Ако идваше по главния път, къщата се падаше в дясно, но коя ли нива беше тази? И в коя ли посока се намираше имението оттук?

Чериса го дръпна за ръкава, сочейки към слабата светлина в далечината. Той кимна с глава, благодарен, и подкара коня напред, стискайки челюсти от почти непоносимата, ужасна болка, която изгаряше целия му крак. Веднъж излезли от гората, двамата препуснаха почти легнали върху гърба на коня. Ръката на Брет, с която държеше здраво момичето, за да не бъде изтръгнато от яростния вятър, бе изтръпнала и го болеше. Дъждът шибаше на пориви, косо, в зависимост от силата и посоката на вятъра, който брулеше телата им. От целия по-раншен гняв, сега Брет чувстваше само благодарност към животното, което крачеше храбро напред, а копитата му потъваха дълбоко в рохкавата пръст. Главата му бе наведена ниско, докато си проправяше път през безмилостните ветрове, през високата тръстика, чиито извиващи се от вятъра стебла шибаха жестоко тялото и краката му. Най-после те застанаха в тъмния двор пред конюшнята на плантацията, взирайки се безмълвни в удивения коняр-негър, който надничаше към тях от обора. Очите му бяха огромни и бели в тъмнината.

Брет пое дълбоко въздух и със сетни сили плъзна Чериса внимателно на земята. Той събра поводите в едната си ръка, за да я последва, като едновременно с това освободи крака си от стремената и се стегна, за да посрещне болката, която движението неминуемо щеше да предизвика. Накрая скочи тежко на земята, стенейки несъзнателно от пронизващата болка, която пареше десния му крак, усещайки, че ще рухне след малко.

Чериса го обгърна с ръка през кръста, подпирайки го с тялото си да не падне. Брет се опита да върви, но залитна отново, като почти се свлече на коленете си, преди тя да успее да го хване по-здраво. Тя извика отчаяно към неподвижния коняр за помощ, тъй като тялото на Брет натежаваше с всяка измината секунда и разбираше, че няма да може да го задържи по-дълго. Негърът се стресна и изскочи напред, тъй като най-после беше познал Брет. Той го хвана под мишниците, точно когато Брет се изплъзваше от ръцете на Чериса, свличайки се на земята.

— Минете оттук, мис, и влезте в къщата. Аз ще донеса господаря вътре — извика негърът, преодолявайки рева на бурята, като посочи с глава към бялата къща в дясно.

Благодарна, Чериса се обърна и се отправи към къщата, а стотината крачки дотам се сториха като хиляда мили за изтощеното момиче. Тя стигна с мъка до вратата и обезумяла започна да удря с тежкото месингово чукало, за да й отворят. Внезапно, вратата се раздвижи, отвори се и тя падна вътре, твърде изтощена, за да се безпокои, за каквото и да е повече.

 

 

Чериса отвори очите си и видя едно кръгло, черно лице да се навежда над нея. Несъзнателно, спомняйки си за диваците в гората, тя скочи с широко отворени от ужас очи.

Жената се усмихна. Гласът й беше дълбок като на мъж.

— Не се страхувай, дете. Няма да те бия. Аз съм Лиза, домакинката на капитан Брет тук, и съм най-добрата в целия остров. Сега седни и изпий чаша горещ шоколад. Това ще те накара да се почувстваш по-добре.

Момичето изпи послушно цялата чаша, чувствайки топлината да се разлива дълбоко в тялото й. След това остави празната чаша и въздъхна, като се усмихна с благодарност на жената:

— Здравей, Лиза. Аз съм Чериса.

Домакинката кимна с глава, повтаряйки името й с явно одобрение, а проницателните й очи се плъзнаха по леко издутия корем на момичето.

— Вие сте съпругата на капитан Брет?

Чериса се изчерви и поклати отрицателно глава.

— Къде е Брет? Добре ли е?

Лиза кимна с глава, като се усмихна лъчезарно, желаейки да поправи нетактичността си.

— О, малко е настинал от лошото време, но скоро ще се оправи. Загубил е малко кръв и е в трескаво състояние заради крака си. Защо трябваше да яздите в това дяволско време?

Чериса описа събитията през деня и обстоятелствата, които я бяха накарали да избяга, а жената слушаше с нарастващо удивление, като накрая свирна с уста от изненада.

— Бандата на кафявите те е хванала, дете?! Имаш късмет, че капитан Брет те е намерил и те е спасил. Те са лоши хора, защото бяха слуги и мразят белите хора — особено англичаните.

— Кафявите? — повтори объркана Чериса. — Защо ги наричате така?

— Така ги наричат — отговори Лиза, — защото те не са съвсем черни, а също не са и съвсем бели — каза жената и погледна с проницателен поглед момичето. — Трябва да обичаш много капитана, за да искаш да останеш. Този остров не е подходящо място за красиви момичета като теб. Тук има пирати и главорези, във водата има акули, а в джунглата — треска. Най-добре е да се върнеш в Англия, както казва капитан Брет.

Очите на Чериса се напълниха със сълзи и тя поклати непокорно глава.

— Той ми каза за опасностите, но те не ме плашат, Лиза. Аз го обичам толкова много, че единственото, което искам, е само да бъда с него. Не ме интересува какво може да ми се случи. Няма да се върна в Англия! Няма!

Пълничката домакинка потупа успокоително.

Чериса по ръката, но в очите й се четеше безпокойство.

— Добре, гълъбче, не се тревожи! — тя остана мълчаливо за известно време и дълбоко умислена. — Капитанът също трябва да те обича много, дете, за да тръгне да те търси в такова време — рискувайки живота си, за да те спаси от кафявите. Неговото дете ли носиш?

Чериса кимна утвърдително с глава, а сините й очи се втренчиха в лицето на жената. Тя нямаше представа какво влияние можеше да има Лиза над Брет, но някаква помощ въобще…

— Толкова бих искала да видя детето на капитан Брет — каза жената, а очите й светнаха дяволито.

— Кога каза, че този кораб „Мери Роуз“, заминава?

— Събота сутрин — тази сутрин — запъна се Чериса, а сърцето й затуптя силно от внезапно обзелата я надежда. — Обичам го толкова много и няма да му създавам безпокойство, кълна се, че няма.

Жената се усмихна широко.

— Сега аз не мога да направя твърде много за теб, гълъбче. Не смея да вървя против преките заповеди на капитана. Ако той каже, че трябва да заминеш, тогава ти ще го направиш. Но аз мисля, че той е болен много повече, отколкото предполагах в началото. Може би ще му дам хубава доза приспивателно. Няма да му навреди да поспи два-три дни, а и кракът ще го боли повече, ако е буден.

Чериса нададе радостен вик и обгърна с ръце пълните рамене на жената.

— Дай ми само един ден, Лиза. Това е всичко, за което те моля.

— Един ден няма да ти помогне, гълъбче — усмихна се домакинката. — Никой капитан на кораб не е толкова луд, за да отплава в тази буря. Ако времето се проясни, то този кораб може би ще отплава утре. Не мога да оставя капитан Брет да спи безкрайно, но бих могла да ти осигуря два дена, дете.

Чериса кимна с глава, молейки се „Мери Роуз“ да замине много преди това.

— Мога ли да видя Брет преди…

— Дявол да го вземе, разбира се, гълъбче. По-добре е да се грижиш за него, тъй като съм твърде заета да се занимавам и с това. Давай му малко от това приспивателно на всеки четири часа. Давай му също и малко вино разредено с вода и бульон. Той може да се събужда от време на време, но няма да усеща и разбира нищо. Само го пази добре завит и той ще дойде бавно на себе си след два дни.

Чериса отметна назад главата си и се разсмя високо, мислейки си, че животът никога не е изглеждал толкова хубав. Тя обичаше Лиза, обичаше Ямайка и обичаше много Брет, чието дете носеше — неговият син, беше сигурна тя, — „Мери Роуз“ можеше да отплава за Англия, а тя щеше да остане тук поне до пролетта щеше да се радва на компанията на своя красив, чернокос капитан, който най-накрая беше започнал да я обича! О, да, животът беше прекрасно нещо!

Беше късно сутринта, когато Чериса се събуди и затаи дъх, вслушана в шума от бурята. Беше ли само плод на нейното желание или наистина вятърът духаше малко по-слаб, а дъждът беше намалял? Тя повдигна главата си и погледна към леглото, където Брет спеше. Лицето му изглеждаше бледо в сянката на слабата светлина, а черната му коса бе паднала върху челото му и краищата й бяха завити в красиви къдрици. Момичето, хвърли бърз поглед към часовника с абаносова рамка, който стоеше на бюрото и видя, че е време да му даде още една доза от приспивателното, което Лиза беше приготвила от различни билки. Брет даже не се помръдна, когато тя наля тъмната течност в устата му, поддържайки главата му високо с ръка, за да му помогне да глътне по-лесно. След като той изпи лекарството, тя се пресегна за разреденото бургундско вино. След като и то бе изпито, тя му даде лъжичка по лъжичка половин чаша бульон, който една негърка й беше донесла. Като свърши и тази работа, тя си отдъхна доволна. Сега той щеше да спи още четири часа. Бъди благословена, Лиза!

Късно следобед бурята почти утихна. Дъждът постепенно намаля и накрая спря, оставяйки само разпръснати облаци в синевата. До залез-слънце небето над острова се проясни съвсем и залязващото слънце остави неясни розови щрихи на хоризонта. Както беше казала домакинката, Брет наистина спа през целия ден, въпреки че сънят му беше неспокоен и от време на време произнасяше несвързани думи. Челото му не гореше повече трескаво и опасната рана на бедрото му беше престанала да кърви.

Чериса бе сигурна, че е спасена и че „Мери Роуз“ вече бе отплавал или щеше да замине рано на следващата сутрин.

Тя се събуди и се стресна, като видя сивата утринна светлина да струи през процепите на капаците на прозорците. Скочи на крака, грабна шишето с лекарството и сребърната лъжица, без да има нужда часовника да й казва, че беше закъсняла много с даването на лекарството. Сърцето и биеше лудо, когато тя се приближи предпазливо на пръсти до леглото. Чериса въздъхна с облекчение, когато видя, че той още спи. Тя бързо махна тапата от шишето и започна да налива тъмната течност в лъжицата.

— Здравей, скъпа — поздрави я Брет. Гласът му я стресна и тя подскочи, като едва не изтърва лъжицата, а сърцето й заби отчаяно. Тя се насили да се усмихне, като застана до главата му така, че тялото й да бъде между него и прозореца. Ако той забележеше утринното слънце…

— По-добре ли се чувстваш, Брет? — прошепна с треперещ глас накрая тя.

Той й се усмихна вместо отговор. Дали това означаваше „да“ или „не“, тя не можеше да каже, но клепачите му бяха затворени, макар че той се опитваше да стои буден. Може би ако тя успееше да му даде достатъчно бързо още една доза…

Брет се намръщи, опитвайки се да отвори натежалите си клепачи и да съсредоточи погледа си върху момичето.

— Колко е часът? — попита той, като се опитваше да обърне главата си и да погледне към прозореца зад нея.

— Рано е още — излъга тя. — Още е нощ. Твоят… Кракът ти, боли ли те много още? — попита тя, опитвайки се да отвлече вниманието му от прозореца.

— Адски ме боли — измърмори той, като протегна ръката си и докосна предпазливо крака си, но направи една болезнена гримаса и се отпусна отново върху възглавницата, а очите му се затвориха бавно.

Чериса затаи дъх, надявайки се, че той отново ще се унесе в сън, но това не стана. След миг той се намръщи и се опита да отвори очите си. Без да го чака да я заговори отново, тя доля лекарството в лъжицата, като внимаваше треперещите й ръце да не разлеят течността на пода.

— Ето, любими. Това ще ти помогне да не чувстваш болката.

Тя приближи лъжицата до устата му, но той направи гримаса и извърна бързо главата си настрани.

— Какво, по дяволите, е това? — попита той. — Мирише на терпентин.

— Не знам какво е — отговори честно тя. — Лиза ми каза да ти го давам на всеки четири часа. Каза, че ще помогне за треската ти и ще облекчи болката ти.

Една дълга, бездиханна секунда тя остана неподвижна, сигурна, че Брет ще откаже да го изпие. Но накрая, той въздъхна и обърна главата си, като отвори покорно уста, за да поеме горчивото лекарство. Само след като видя, че изпи и втората лъжица, Чериса се успокои и започна да диша по-леко. Ако можеше само да го заблуди относно времето, докато заспи отново.

— Искаш ли да хапнеш нещо, Брет? Ще ти се отрази добре — увещаваше го тя, пресягайки се към купата с крем ванилия, който Лиза беше донесла миналата вечер.

Супата беше студена вече, но хранителният крем с яйца щеше да му подейства чудесно. Чериса взе една лъжица от жълтия крем и със спокойна настойчивост я поднесе към устата на Брет, забелязвайки с нарастваща надежда, че той все по-бавно и по-бавно отваряше устата си, а очите му оставаха затворени за по-дълго време и все по-трудно се отваряха. Затаила дъх, тя изчака най-после неговата глава да се отпусне на възглавницата, а устните му се разтвориха леко и той се унесе в сън. Тя остави купата с крем на подноса, наведе се и въздъхна дълбоко, с облекчение. През целия ден Чериса внимателно следеше часовника, без да пропусне да му даде навреме лекарството, докато след полунощ Лиза влезе в стаята. Домакинката се усмихна към спящия си господар, като поклати със задоволство черната си глава.

— Той вече е добре — каза доволна тя и намигна закачливо на момичето. — На път е да спре да се нуждае от лекарството.

Чериса се усмихна заговорнически и кимна с глава в знак на съгласие.

— Сигурна съм, че „Мери Роуз“ вече е отплавал — прошепна тя — или това ще стане най-късно тази сутрин. Кога да спра да му го давам?

Лиза наклони на една страна увитата си с цветна кърпа глава, а черните й очи гледаха замислено.

— Дай му още една доза рано сутринта, дете, и след това спри. Той може би ще се събуди към пладне. Мисля, че ще бъде твърде късно да хванете кораба тогава. Сега помни! Когато той се събуди, вероятно ще има главоболие и ще бъде сприхав и недоволен, като някой старец. А когато разбере, че си изпуснала кораба, той може даже да побеснее. Доколкото си спомням, аз никога не съм чувала нищо за кораба „Мери Роуз“, гълъбче. Само му давах от това лекарство, за да излекувам треската му.

Чериса кимна с глава, без да има желание да мисли, колко сърдит ще й бъде Брет. Но тя съзнаваше също така, колко нечестно щеше да бъде, той да насочи гнева си към домакинката.

— Ще те набие ли с камшика, Лиза? — попита тихо тя, като се намръщи при тази мисъл.

Когато пристигна на острова, Чериса беше удивена, сблъсквайки се на практика с робството. Тя изобщо не беше сигурна, че го одобрява, тъй като беше равнодушна към икономическата страна на въпроса.

Домакинката й хвърли слисан поглед и бързо поклати отрицателно главата си:

— Капитан Брет не поддържа тези идеи, гълъбче. А обикновено не се налага да го прави. Ние не сме роби тук, в „Суитуотър“.

Чериса погледна изненадана лицето на жената. Тя просто беше предположила, като видя цвета на прислужничката, че…

— Капитан Брет не одобрява робството — поясни гордо тя, а погледът й беше нежен, когато погледна към спящия лорд. — Той купува някой роб и веднага попълва документите на договора. Ние работим добре, отнасяме се честно към него и след десет години ще сме свободни. Единствено аз съм вече свободна, защото го спасих от лош пристъп на треска, когато за пръв път дойде на острова преди четири години. Продължавам да стоя тук, защото ми харесва, а и капитан Брет ми плаща добра заплата за работата.

Чериса се усмихна, изключително горда с него. В известен смисъл, тя беше очаквала такова поведение от него. Той й беше казвал често, че никой на неговите кораби не е бил и не ще бъде роб. А той бранеше ожесточено всякакво ограничение и на своята собствена свобода.

— Толкова се радвам — каза най-после тя и се надигна, за да прегърне нежно черната жена. — Благодаря ти, че ми каза.

Чериса седеше изправена на стола, а очите й бяха устремени към стрелките на часовника, отказвайки да си легне, докато не даде на Брет и последната доза в пет часа. След това, като съзнаваше, че ще бъде събудена от неговия гняв, тя си легна.

 

 

Неспокойното мятане на Брет в леглото я събуди към пладне. Тя веднага видя, че денят беше прекрасен. Чериса се наведе и нежно погали челото на чернокосия лорд, шепнейки името му. Накрая той въздъхна, отвори очи и обърна главата си към нея.

— Добро утро, любов моя — каза нежно тя и отметна кичурите коса от челото му.

За нейна изненада той се усмихна мило, макар и все още сънливо, протегна се бавно, а очите му бяха ясни, смарагдово зелени под гъстите черни мигли.

— Много съм гладен — съобщи той и седна в леглото, като погледна към прозореца.

Той се намръщи, погледът му премина през Чериса и се спря на часовника. После погледна с укор към треперещото момиче.

— Дявол да го вземе, момиче! Вече е късна утрин. Трябва да те заведа в Порт Роял!

Той пусна краката си от леглото и залитна, тъй като болката в превързания крак го преряза и белият бинт веднага се напои с кръв.

— Не, Брет — извика настойчиво Чериса и се опита да го постави обратно в леглото. — Лягай в леглото, ти отвори отново раната…

Разтревоженото лице на Лиза се появи на вратата и тя влезе в стаята видимо развълнувана, като клатеше строго пръст към олюляващия се лорд.

— Защо не сте в леглото, момче? Лягайте си веднага и не ставайте, защото в противен случай ще седна върху главата Ви! Не трябва даже и да си помисляте, че можете да отидете някъде!

Брет погледна навъсено жената и поклати глава.

— Чериса трябва да хване кораба, Лиза. Предполагам, че тази сутрин ще отплава…

— Тогава някое от момчетата може да я заведе в града. Вие не можете да се движите. Сега лягайте в леглото!

Брет потъна безпомощен в мекия дюшек, а лицето му посивя от болка и гняв.

— Надявам се само, че бурята е забавила отплаването на кораба, Чериса, или Господ да ти е на помощ, момиче! Ще съжаляваш за упоритостта си! Защо не каза на някой от слугите, че трябва да се върнеш в града до събота сутринта? Не мислиш ли… — прекъсна се той и се вгледа в лицето на домакинката.

— Сега, какво по дяволите, става с теб, Лиза?

Жената отговори бавно, като сви извинително пълните си рамене:

— Много съжалявам, че трябва да Ви кажа, капитане, но сега не е събота сутрин. Събота сутрин беше много отдавна. Днес е понеделник сутринта. Вие спахте два дни, след като пристигнахте тук в онази бурна нощ.

Брет се втренчи в жената, а учудването бавно даде място на гнева му, като чу думите й.

— Кога утихна бурята?

— Вчера сутринта. Изглежда промени намерението си и отиде далече на юг.

С вик на безпомощност Брет поклати глава и я отпусна за миг върху ръцете си. Когато се изправи отново, той гледаше Чериса със смразяващ гняв. Челюстите му бяха стиснати, а устните му бяха безжалостно свити.

— Изпрати веднага някое момче в града, Лиза. Кажи му да намери веднага капитана на „Мери Роуз“, ако по някое чудо той не е напуснал пристанището все още. Кажи му, че ще получи допълнително още сто лири, ако изпрати лодка за момичето, която да го отведе на кораба.

Домакинката кимна сериозно с глава и се обърна да си върви, свивайки безнадеждно рамене към Чериса, докато излизаше.

— Чакай малко, Лиза. Вземи това упорито момиче със себе си. Ако тя трябва да остане, то тогава трябва да припечелва прехраната си. Намери й легло в помещенията за слугите и й дай някаква работа.

Чериса погледна умоляващо в студените очи на Брет, но техният израз не се смекчи. Накрая тя кимна с глава и тръгна към вратата. Той беше даже по-сърдит, отколкото тя бе предполагала, че ще бъде, но ако „Мери Роуз“ бе отплавала, всичко това си заслужаваше труда. Тя се молеше на Бога, корабът вече да е заминал от Порт Роял, когато момчето стигне там.

 

 

Беше изминала една седмица, а Чериса продължаваше да спи сама в тясното легло, споделяйки малката стая с една прислужница на име Тейни. Тя беше виждала Брет само три пъти досега, въпреки че кракът му се беше оправил достатъчно, за да му позволи да се движи свободно наоколо. При всяка тяхна случайна среща, той не обръщаше внимание на поздравите й, като едва я забелязваше, а погледът му беше така студен и безразличен, като че ли тя не беше нещо повече от някаква мебел в къщата. Тя си налагаше да бъде търпелива, лъскаше сребърните прибори и помагаше в кухнята с такова желание и усърдие, сякаш беше родена за тази работа. В действителност на нея й доставяше удоволствие да приготвя различни ястия, защото беше очарована от екзотичните зеленчуци и плодове, които изобилстваха на острова, и с радост се учеше как да ги приготвя. Сигурно Брет ще се омилостиви скоро и ще й прости, че не замина с „Мери Роуз“. Това не можеше да продължи много дълго…

Не бяха изминали и две седмици, когато една вечер Брет се появи в стаята, като стресна двете момичета, отваряйки с трясък вратата и прекъсвайки бъбренето им.

Чериса скочи на крака, а изненадата й бавно отстъпи място на страха, когато усети силната миризма на коняк, лъхаща от него.

Намръщен, Брет погледна сърдито към треперещата Тейни и й заповяда да излезе от стаята. Ужасено, момичето повдигна полите си и избяга, без да поглежда назад. Чериса стисна здраво ръцете си, за да спре треперенето им, и си пое дълбоко дъх, като се насили да срещне твърдо гневните очи на Брет.

— Какво искаш, Брет? — попита кротко тя.

— Знаеш дяволски добре какво искам — изръмжа той, а зелените му очи искряха опасно. — Тъй като си решила да останеш тук, аз реших да извлека полза от твоята упоритост.

Чериса погледна блестящите очи на Брет, а лицето й пребледня и тя поклати главата си в безмълвен отказ. „Не, не по този начин, искаше да извика тя. Не осквернявай нашата любов така…“ Но тя не можеше да издаде никакъв звук и само очите й го умоляваха да не прави това. Внезапно гласът й се възвърна и тя извика, като в същото време се обърна и побягна. Но Брет беше по-бърз и силната му ръка я хвана грубо за китката. Ужасена, тя се завъртя, сви инстинктивно ръцете си в юмруци и замахна със свободната си ръка към Брет.

Брет измърмори нещо и залитна, когато тя го удари зад ухото, но той все още я държеше здраво за китката. Очите му помътняха и той я погледна със студена ярост, а пръстите му разкъсаха с лекота тънката памучна материя на роклята й. Чериса се извиваше и се мъчеше да се освободи от ръцете му, като го удряше безполезно с юмруци, викайки несвързани думи на ужас и молба. Той скъса широкия колан на роклята й, а след това и дългата, богата пола и тя почувства ръцете му зад себе си да я притеглят с такава ярост, че главата й се отметна назад и тя се зашемети. В следващия миг той я хвърли на пода и я последва долу. Преди да може да помръдне, той затисна тялото й със своето и проникна грубо в нея с жестоко насилие, като остави момичето разплакано от болка, а тялото й се извиваше безпомощно под неговата тежест, докато той се освободи в нея, без да се интересува от нейния ужас и болка. За щастие, кулминацията настъпи бързо, а краят беше също толкова груб, колкото и началото, така че Чериса остана да стене тихо, като ранено животно, обърнала главата си настрани, а сълзите й се стичаха и падаха на твърдия под. След това тя почувства, че Брет се надигна и легна до нея, подпрял се на лактите си, а главата му беше увиснала между мускулестите му ръце, почти опряла до пода, и той бавно я поклати. Тя затвори очи и преглътна, за да успокои гаденето, което усещаше в гърлото си. Постави ръка върху изпъкналия си корем, надявайки се, че бебето, което носеше, бе останало невредимо от грубостта на баща си. След това тя чу Брет да казва: — О, Боже!

Гласът му изразяваше страдание и ужас и тя го чу да се надига бавно и да застава на колене до нея. Когато ръката му докосна раменете й, очите й станаха огромни и се изпълниха с ужас. Тя се дръпна настрани, като силно желаеше да избегне всячески повторението на тази брутална сцена. Но ръцете му я последваха и той я хвана под раменете и краката и я повдига към гърдите си. Отвратена, Чериса плачеше от ужас, а тялото й трепереше. Но след миг, тя почувства дюшека под себе си, тъй като Брет я беше поставил да легне на леглото и мълчаливо стоеше до нея. Тя отвори ужасено очи, молещи го за милост, като клатеше бавно главата си в потресаващ отказ. Брет продължаваше да стои висок, безмълвен и силен, а очите му имаха странно изражение. Тялото му потрепваше силно, той стисна очите си и като ги закри с ръка се извърна настрана. Когато стигна до вратата, той се обърна и погледна към нея. Ужас и объркване се четяха на лицето му. След като той си отиде, Чериса се разплака безутешно, а ръцете й обхванаха изпъкналия корем, който я болеше. Тя не можеше да осъзнае колко време е лежала така, когато изведнъж видя лицето на Лиза да изплува над нея през премрежените си от сълзи очи, а нейният особен акцент и дълбок глас й дадоха усещане за сигурност и удобство, когато жената я взе в пълните си ръце и я залюля, като че ли беше дете.

Мина пладне, когато Чериса изненадано отвори очи и разбра, че беше спала толкова дълго. Тя с изненада откри, че черната домакинка все още седи мълчаливо до леглото й. Ръцете на момичето инстинктивно докоснаха леко издутия корем, а Лиза се усмихна нежно и успокоително.

— Нищо му няма на бебето, гълъбче. В началото мислех, че може да го загубиш, но сега то е добре. Не се тревожи повече.

Чериса почувства, че сълзи на облекчение опариха очите й и тя кимна бавно с глава.

— А Брет… — неволно трепна тя, спомняйки си ясно ужаса от предишната вечер. — Къде е той?

Лиза сви безмилостно устни и поклати глава.

— Не знам, дете. След като той… след като той направи това, което направи миналата нощ, той почука на вратата ми и ме помоли да те наглеждам. След това се качи на един от неговите големи, черни коне и препусна така, сякаш самият дявол го гонеше. Не знам къде отиде. Не се е върнал още. Но няма да му позволя да те наранява повече, гълъбче. Сега изпий това лекарство, което съм ти приготвила, и поспи още малко. Това е най-доброто нещо за теб сега. Не мисли и не си спомняй за нищо. Само спи.

Чериса изпи лекарството и се унесе в сън. Тя спа непробудно до залез-слънце. Тогава гладът я изтръгна от лоното на съня и тя се усмихна сънливо на Лиза и й съобщи за глада си.

— Аз предположих, че бебето ще е гладно, гълъбче, така че ти донесох вечерята тук. Получих нещо за теб, но ще ти го дам, след като се нахраниш.

Чериса се намръщи към жената, но послушно изяде храната. Какво ли имаше предвид Лиза? Специален десерт? Или още една доза от тази горчива отвара от билки?

След като тя свърши, домакинката й подаде едно завито в хартия пакетче, без да каже нищо. Чериса отвърза бавно копринената панделка и сърцето й започна да бие силно, а пръстите й станаха несръчни. Най-после тя свали хартията и отвори кожената кутийка. Дъхът й секна от изненада, като видя един пръстен с блестящ, зелен, смарагдов камък, поставен върху бяла, кадифена възглавничка. Тя беше мислила, че подаръкът е някакъв малък спомен от Лиза или може би от Трейни, която сигурно съжаляваше за страхливото си бягство онази вечер, но това… този великолепен пръстен можеше да бъде само от Брет. Сърцето й трепна, когато сложи пръстена на пръста си, поглеждайки нагоре към домакинката в безмълвно очакване.

— Да, гълъбче, това е от капитан Брет. Той се върна от Порт Роял с това нещо днес следобед и ме помоли да ти го предам заедно с тази бележка.

Чериса разгърна бавно белия лист, ужасена от това, което можеше да прочете вътре. Ако той мислеше, че просто ще купи нейната прошка…

„Купих това за теб от Порт Роял, скъпа. Нямам намерение с него да залича ужаса и срама, които ти причиних снощи. Знам, че нищо не може да заличи това, освен времето. Ако ми дадеш това време, ще се опитам да оправя нещата. Винаги си ме обичала достатъчно преди, за да можеш да ми простиш. Моля се, да ме обичаш достатъчно и сега.“

 

 

Чериса прочете бележката няколко пъти, а очите й заблестяха от напиращите сълзи. Той не й казваше, че я обича, но й купуваше пръстен, което потвърждаваше това. Любовта и верността винаги бяха свързани със смарагда, като символ. В действителност, легендата гласеше, че подарен от любимия на любимата, камъкът ще остане чист и цял толкова дълго време, колкото и любовта им оставаше такава. Ако някой от тях се колебае в чувствата си, то смарагда помътнява или се разрушава…

— Той иска да те види, дете — промълви накрая Лиза. — Чувства се ужасно зле за това, което е направил.

Чериса въздъхна и се опита да вземе решение. Домакинката я гледаше тревожно с кръглите си черни очи. Накрая проговори на угриженото момиче.

— От толкова дълго време, отколкото аз познавам капитан Брет, мога да кажа, че той пази всичките си чувства заключени здраво в себе си. Аз мисля, че в определени моменти той даже забравя, че ги има. Като се опитваш да отключиш кутията, за да позволиш на любовта да излезе, дете, ти пускаш също и всички други чувства на свобода. Човек не може да обича, ако не може да мрази също.

Чериса срещна погледа на черната жена и го задържа една дълга минута. След това мълчаливо кимна с глава.

— Никога не съм казвала, че ще му е лесно на капитана, гълъбче. Той ще си извлече поука от този урок и никога няма да го повтори.

Момичето се усмихна, напълно съгласно с думите на жената, а сърцето му биеше радостно. Тя щеше да прости на Брет, тъй като любовта й към него и повеляваше да го стори, но във всеки случай, щеше да го накара да съжалява малко. Когато той влезе при нея, тя ще го посрещне с леден поглед и със сериозно и неумолимо лице.

Но когато го видя отново, ужасът от изминалата нощ изплува с още по-голяма сила, така че студенината, с която го посрещна, не беше напълно престорена.

— Здравей, скъпа — промълви тихо той, като застана на няколко крачки от нея, а лицето му бе сериозно и усмивката му белязана със скръб.

Чериса само кимна с глава в отговор, тъй като нямаше желание да говори.

Най-сетне, той заговори отново, като произнасяше всяка дума с очевидно усилие. Гласът му беше нисък, а зелените му очи бяха помръкнали от безпокойство и умора.

— Не е нужно да ти казвам, колко съжалявам за… за снощи, Чериса. Ако не искаш да останеш повече тук, то аз ще разбера. Мога да те изпратя вкъщи с някой от моите кораби, въпреки че не те съветвам да го правиш. Пресичането на океана е опасно, тъй като вече става твърде късно. Аз вероятно ще мога да ти намеря място да отседнеш в някоя друга плантация — двоумеше се той, а очите му наблюдаваха внимателно лицето на момичето, което оставаше затворено и студено като камък, и той продължи, свивайки безнадеждно рамене.

— Чериса, искам да ти кажа само, че ако ти ми простиш и останеш тук с мене, аз няма… Аз няма да ти причиня отново болка, както се случи снощи. Кълна се в това!

Чериса остана мълчалива, но очите й бяха плувнали в сълзи. Тя знаеше колко много струва едно такова извинение на гордия лорд и страдаше заедно с него, като желаеше да облекчи неговото разкаяние, но в същото време нещо в нея се съпротивляваше да му прости така лесно.

Накрая той въздъхна и отново заговори:

— Надявам се… бебето добре ли е? Ти не го загуби, нали?

Чериса се изкашля:

— Не — отговори просто тя. — Макар че и Лиза си го е помислила в началото.

Тя наблюдаваше лицето на Брет, докато говореше, и видя как то потрепна и стана още по-бледо, когато той чу отговора й. За пръв път се случваше той да покаже въобще някакви чувства към бебето. Ако мисълта за евентуалната загуба на бебето го караше да разбере високата му стойност, може би отчасти това си заслужаваше ужаса, който тя преживя.

Брет остана безмълвен няколко минути, а очите му се бяха спрели на лицето й. Погледът му бе търсещ и изпълнен с болка, предизвикана от нейната видима неотстъпчивост. Накрая той сви широките си рамене и се обърна, като промърмори още едно извинение и й обеща да й потърси веднага стая в някоя друга плантация.

Чериса го изчака да стигне почти до вратата, преди да го извика тихо по име, протягайки треперещата си ръка към него, а на лицето й се появи една слаба усмивка. Той се втренчи за един миг в нея, цветът на лицето му се възвърна, трепна леко и пое дълбоко дъх на облекчение. Зелените му очи гледаха топло и любящо, когато той най-после се усмихна и се отправи бързо към нея, за да я вземе в силните си ръце.

— Няма да съжаляваш, скъпа. Обещавам ти, че няма да съжаляваш.

Когато чернокосата му глава се наведе, за да целуне косата й с безгранична нежност, Чериса облегна глава до гърдите му, целувайки го нежно, за да успокои силното треперене на тялото му. И тя знаеше, както той бе обещал, че няма да съжалява, задето му бе простила, както никога не съжаляваше, че го обича. Доволна, тя остана кротко да лежи до него, докато слънцето се скри и настъпи прекрасната вечер.