Джесика Сен Клер
Чериса (2)

Глава 2

Чериса се изправи в леглото. Очите й бях разширени от изненада. Това, което струеше през прозореца, не можеше да бъде слънчевата светлина! Тя скочи с вик от леглото и изтича към тесния прозорец, гледайки с широко отворени, невярващи очи на първите отблясъци на зазоряването. На хоризонта небето светлееше в бледомораво и жълто, а запаленото злато на изгряващото слънце бе направило един неясен полукръг над зелените ливади.

Зад нея лорд Линдси се мъчеше да се повдигне на един лакът, а очите му все още бяха замъглени от съня. Той се намръщи към момичето в сънливо раздразнение:

— За Бога, момиче, какво има?

Чериса се движеше бързо из стаята, а на лицето й бе изписан ужас.

— О, Брет, сутрин е! Вече е сутрин!

Чернокосият лорд се втренчи объркан в момичето. Накрая разтърси глава, опитвайки се да накара мозъка си да заработи. Явно, момичето бе страшно смутено от този факт.

— И какво от това? — сви рамене той, закривайки с ръка очите си срещу усилващата се дневна светлина. — Защо не трябва да бъде сутрин? Това е естествено явление, което следва нощта.

— Но аз трябваше да си бъда вкъщи до полунощ — не си ли спомняш? Ти обеща да внимаваш… — думите й заглъхнаха и тя зарови лице в ръцете си. — О, Боже! Чичо Уат ще ми откъсне главата за това.

Най-после Брет започна да си спомня. Той трепна, осъзнал вината си, спусна дългите си крака от леглото и отиде бързо при тихо плачещото момиче. Не можеше да повярва, че това беше нещастие, за каквото изглежда Чериса го приемаше, но той й дължеше достатъчно, за да бъде мил с нея.

— Тихо, принцесо. Съжалявам, трябва да съм заспал — каза той, обгръщайки утешително с ръка нейните приведени рамене. — Облечи си дрехите и ми дай една минута да си изплакна устата. Ще те заведа вкъщи.

— Ти не познаваш чичо ми. Той ще ме…

— Само се облечи — сряза я той нетърпеливо, но съжали веднага като видя, че очите на момичето примигнаха с болезнена изненада и нови сълзи, проблеснаха на дългите й черни мигли. — О, по дяволите. Съжалявам, Чериса. Не съм на висота сутрин — особено така рано. Не се безпокой за семейството си. Ще измисля какво да им кажа.

Тъмнокосият лорд се обърна, протягайки се за бричовете си и чиста ленена риза, като се опитваше да изглежда толкова добросърдечен, колкото беше по силите му. Той нямаше навика да изпраща жените от своето легло по домовете им на разсъмване, особено когато най-вероятно там го очакваше едно разгневено семейство.

„По дяволите! — мълчаливо изруга той. — Тези невинни селски моми създаваха известни затруднения“.

Чериса се беше облякла и чакаше до вратата — когато с учудване видя как лорд Линдси се спря, за да глътне от снощното бургундско вино. Тя отвърна очи, съзнаваща изведнъж за туптящата болка в главата и за смущението в стомаха си. Следващият път, когато пие вино, тя бе сигурна, че ще си го разреди с вода. Как можа да направи това, което бе направила миналата нощ? Да си позволи да бъде използвана за една вечер, като най-обикновена уличница. Най-лошо от всичко бе, че тя не можеше да отрече, колко приятно бе това.

— Много добре, скъпа, да вървим.

Без повече приказки двамата напуснаха стаята, тръгвайки по тъмния коридор на голямата къща. Брет се спря за момент пред вратата, замисляйки се.

— Трябва да кажа на Ардсли, че тръгвам. Чакай тук — предупреди я той, като влезе в стаята точно под коридора.

Чериса кимна с глава, без да протестира, чувствайки се полуумряла от унижение и страх от гнева на чичо си Уат.

 

 

— Ардсли, събуди се! — нареди рязко лорд Линдси, като се осмели да се намръщи, сключвайки черните си вежди сега, когато момичето беше скрито от погледа му. — Трябва да отида на едно място.

Русокосият мъж се намръщи в отговор, а очите му бяха раздразнени и сънени.

— Какво е това, по дяволите? Колко е часът?

— Дяволски рано — промърмори недоволен Линдси, — а също и твърде късно.

— Какво?

— Няма значение. Няма да се бавя. Не тръгвайте без мен.

— Добре, само се махай сега — изръмжа Ардсли, мушкайки главата си под меката възглавница. — Исусе Христе, какво време избрал да прави посещения.

Брет се върна в коридора, опитвайки се да се усмихне насила, за да успокои момичето, но това просто не се получи. Свивайки рамене, той тръгна надолу по коридора, давайки знак на Чериса да го последва.

— Ох, Брет, не. Не мога да мина оттук. Мисис Тайлър ще ме види и ще разбере, че съм била тук през цялата нощ!

Разстроен и нетърпелив, той кимна с глава в знак на разбиране и се обърна, силно желаещ да свърши с тази глупост и да се върне в леглото.

— Има ли задно стълбище тук? — рязко попита той.

Безпомощна, Чериса отговори, че не знае. Тя никога не бе идвала тук, горе, преди. Нетърпеливостта в зелените очи на лорда заличи и последните искрици на радост в сърцето на момичето. Избърсвайки сълзите с опакото на ръката си, тя го последва потисната и обезкуражена, желаейки с цялото си сърце и душа да бе умряла. Виното и собственото й желание така я бяха заблудили миналата нощ, че тя искрено повярва, че лорда я обича и я приема като нещо повече от момиче за една нощ. Неговото зле прикрито нетърпение и раздразнение заради нея тази сутрин, бе разсеяло тази романтична представа. Как щеше да погледне тя някого от селото в лицето отново… особено, когато трябваше да вини само себе си.

— Оттук, Чериса. Бъди внимателна с тези стълби — предупреди я лорд Линдси, взимайки ръката й, за да й помогне, когато слизаха по стълбите.

Те стъпиха заедно в двора пред конюшнята и Брет подхвърли една малка златна монета на ратая, който работеше в обора, да му доведе коня. Докато стояха мълчаливи и чакаха в хладната утрин, той погледна надолу към момичето. Изненадан, той видя следи от сълзи да блестят по него. Веднага се прокле за егоизма си и се опита да се държи малко по-мило. Момичето не му обърна ни най-малко внимание и накрая той се отказа от усилията си. Мятайки я с лекота на седлото, той също се качи и мълчаливо подкара коня надолу по пустата улица. Топлият дъх на коня образуваше малки облачета пара в хладната мартенска утрин.

Ненадейно, Чериса се вцепени от ужас, устата й се отвори. Нейният чичо вървеше бързо към тях с тръстикова пръчка в лявата си ръка.

— Брет — прошепна тя, а гърлото й бе пресъхнало от уплаха, — това е чичо Уат.

Тъмнокосият лорд дръпна поводите на коня, скочи с лекота от него и се пресегна да хване Чериса през кръста, за да я сложи на земята. Дъхът на Чериса секна, когато ръцете му допряха леко гърдите й, и остана учудена, че даже в ужаса си неговото неволно докосване можеше да предизвика такива спомени, че диво, шеметно вълнение завладя душата й. Стряскайки се, тя бързо се отдръпна настрана и затаи дъх.

Уат Милър крачеше вдървено към Чериса, без да обръща внимание на зеленоокия лорд, който стоеше близо до нея. Лицето му, със здрава, квадратна челюст, бе изкривено от ярост. Той протегна голямата си ръка и я удари силно през лицето, поваляйки я в калта.

— Ти, развратна мръснице! Приехме те в нашата къща, деляхме храната си с теб, отнасяхме се с теб като с наше дете и как отвръщаш ти на нашата добрина?! Като мърсуваш с първото срещнато дяволско изчадие, с един роялист!

Разярен, той стовари пръчката, удряйки я по гърба и по задните й части с все сила, кълнейки яростно, напълно забравил мъжа, който стоеше наблизо, докато една силна ръка не се пресегна и хвана китката му, изтръгвайки пръчката от ръката му и захвърляйки я далече надолу по пътя. Якият фермер се огледа наоколо и изненадан откри, че искрящите зелени очи на лорда, потъмнели от гняв, се взираха втренчено в него с едно опасно изражение.

— Стойте настрана! Това са семейни работи. Нямате основание да се месите — изръмжа Милър, изтръгвайки китката си, като се обърна към треперещото момиче.

— Не понасям… — Спокойният, провлачен говор на лорд Линдси издаваше несъмнено предупреждение и въпреки ненавистта на Милър към лорда и към всички благородници, той се поколеба. — Бяхте ненужно груб към момичето. Аз съм виновен, че тя закъсня — каза спокойно Брет, опитващ се да сдържи собствения си гняв. Той беше потресен от жестокото отношение към момичето и инстинктивната му реакция бе да убие грубия фермер, без да се колебае. Но момичето трябваше да продължи да живее в това село, а убийството на чичо й сигурно нямаше да помогне. Единствената възможност за нея беше дипломатично да се заглади положението. Той бе отговорен за момичето и трябваше да го запази от непоколебимата ярост на чичото, докато той се оправи с тази работа.

— Не се съмнявам нито за миг, че вие сте отговорен за нейното закъснение — подметна подигравателно Милър с пребледняло от гняв лице. — И сега, след като си направихте удоволствието, връщате измета вкъщи, за да се стовари обратно в нашия скут.

— Не е така — отрече той, а зелените му очи святкаха. — Бях изморен миналата вечер и се оттеглих рано. Чериса беше достатъчно добра да ми донесе бележка от моите приятели и аз я помолих да ми направи удоволствието да остане и да ми прави компания за малко. Ние пихме малко вино и… — сви рамене той, чувствайки, че се унижава да прибягва до тази страхлива лъжа, но разбирайки много добре несигурното положение на Чериса в малкото селце, той продължи, — … когато се събудихме, вече се беше съмнало.

Уат Милър се втренчи в младото лице на лорда и ръцете му спазматично се стегнаха в юмруци от яд. Той искаше да се хвърли към арогантното копеле и да го хване с ръцете си за гърлото, но нещо в зелените очи на мъжа го спря. Имаше чувството, че едно нападение срещу високия непознат ще му коства живота. Знаеше, че мъжът лъжеше. Лъжеше поне за един пропуснат важен факт. Той беше вбесен тази сутрин като разбра, че Чериса е още у мисис Тайлър, но все още хранеше глупавата надежда — мислейки, че може да е останала там по молба на вдовицата. Даже, когато ги видя да яздят към него, момичето сгушено до гърдите на мъжа — той си беше помислил, че само студената утрин го караше да направи това. Но когато видя мъжа да се пресяга, за да я свали от коня, когато видя леката фамилиарност, с която той се отнесе към нея, тогава разбра, че това е мъж, който вече я бе опознал.

— И така, вечерта бе прекарана невинно, а? — изхрачи се той, знаейки, че това бе лъжа.

Брет само го погледна, като нито изрази съгласие, нито отрече твърдението. Неговата стойка изразяваше очевидно безразличие. Дясната му ръка бе хванала леко дръжката на сабята.

— Тогава няма да имате нищо против да извикам акушерката, за да прегледа мръсницата?

На земята, където лежеше, Чериса слушаше разговора с нарастваща изненада, изумена, че тъмнокосият лорд я бе взел под своя закрила и се опитваше да укроти чичо й, за което тя му бе дълбоко благодарна. Но последният въпрос отекна в съзнанието й като зловеща присъда на страшния съд, измамвайки нейните плахи надежди. Акушерката веднага щеше да види, че тя не бе вече девствена. Мили Боже! Какво щеше да направи с нея тогава нейният чичо? Тя безнадеждно се разрида отново, заравяйки глава в ръцете си.

На няколко стъпки от нея мъжете още стояха и се взираха един в друг. Но за разлика от реакцията на Чериса, Брет само се бе усмихнал слабо на последната заплаха на фермера, свивайки равнодушно широките си рамене. Акушерката можеше да каже, че Чериса не е вече девствена, но тя не можеше да каже как, или кога, или от кого тя е била дефлорирана. Той знаеше това. А по-важното бе, че чичото на Чериса го знаеше също. Но дали това можеше да помогне на положението на момичето или просто щеше да го влоши…

В безнадеждна ярост Уат Милър се извърна от тъмнокосия лорд, неспособен да крие повече омразата, която се четеше в очите му.

— Махайте се оттук! — изръмжа той, а гласът му бе изпълнен с отчаяно, едва сдържано желание, да го убие. — И вие, и цялата ви пасмина!

Лорд Линдси остана неподвижен за миг, едва устоявайки на желанието, да извади сабята си.

Накрая той сви рамене и се обърна да вземе поводите на коня. Беше направил каквото можеше за момичето. Цялата работа очевидно бе безнадеждна и отиваше от лошо към по-лошо. Неговото продължително присъствие тук щеше само да вбеси още повече твърдоглавия фермер. С мрачно лице и стиснати зъби Брет се метна на коня и го пришпори в лек галоп по селския път, обратно към къщата.

Чериса още лежеше на земята, знаейки, че наказанието й още не беше свършило. Коленете й бяха сгънати и прибрани към корема в трогателна самозащита. Тя се свиваше и трепереше от ужас, чакайки ударите да започнат отново. Най-страшната болка от всички бе бързо отдалечаващото се ехо от конски копита, удрящи по земята, което означаваше, че лорд Линдси си беше отишъл завинаги от нейния живот. Това бе по-голямо наказание, отколкото свирепостта на чичо й.

Уат Милър се вгледа втренчено за миг в черния кон и ездача. Неговата завист и омраза го разяждаха отвътре, като вряща горчива отрова. Треперещата фигура на момичето привлече отново погледа му и той се обърна към него. Силата на неговата омраза избухна и се съсредоточи върху нея и всички благородници, които тя представляваше. Той можеше да не е в състояние да накаже арогантния лорд, както на него му се искаше, но момичето… момичето, което той подслони и което го беше измамило с един представител на една класа, която той мразеше така силно, тя поне беше наблизо и нея той можеше да стигне. В безразсъдна ярост той хвана здравата пръчка отново и дъжд от удари, проклятия и ритници заваляха върху безпомощното момиче, виждайки в нейно лице лорд Линдси, лежащ там долу на земята вместо нея, искайки го мъртъв, кървав и размазан на селския път.

Чериса можеше само да се свива примряла от ужас, безпомощна да се защити от грубата сила на мъжа, незабелязваща как нейното ридание и стенание от силното й страдание, предизвикваха мъжа към още по-голяма жестокост. Замаяна, тя започна да разбира, че чичо й няма да спре, докато не я види мъртва. В сковаваща агония тя само се молеше това да стане бързо, за да свършат болката, срамът и ужасът час по-скоро.

Погълнат от жертвата си, Уат Милър не чу шума от приближаващите конски копита. Задоволството от ужаса на момичето бе изпълнило цялата му душа. Без предупреждение той се усети хвърлен назад, а тялото му падна тежко в калта. Учуден, той погледна нагоре и видя потъмнелите от гняв зелени очи да го гледат опасно. Фермерът лежеше, без да помръдне, даже не смеейки да диша. Инстинктивно, душата му го предупреди, че всяко помръдване или звук от негова страна, можеха да означават неговия край.

— Ти, негоднико! — каза той, а гласът му издаваше неговия силен гняв и презрение. — Трябва да ти откъсна главата за това! Ставай, мръсно копеле, и се опитай да изпробваш пръчката си върху мене! Или куражът ти те напусна, когато го няма безпомощното момиче под сопата ти?

Уат Милър не се помръдна, даже не смееше да мигне. Дъхът му секна и почти щеше да експлодира в дробовете му. Сърцето му биеше в болезнен страх, когато той се втренчи в искрящите очи на Линдси.

Приключвайки с гневните ругатни, красивото му лице бе погрозняло от отвращението, което изпитваше. Брет обърна гърба си към неподвижния фермер и отиде бързо при момичето, което ридаеше на пътя. Той коленичи до нея, като си пое дълбоко въздух и се опита да прогони собствения си убийствен гняв.

— Мълчи, скъпа, всичко е наред сега. Той няма повече да ти причинява болка.

Чериса повдигна главата си бавно, невярваща, че чува наистина неговият глас. Един дълъг момент нейните големи, изпълнени със сълзи очи, се вглеждаха недоверчиво в лицето на лорда. После със сърцераздирателно ридание тя се хвърли към гърдите му, неспособна да говори, притискайки се отчаяно към него.

Брет я остави да плаче на рамото му за малко, без да каже нещо, държейки я в ръцете си и целувайки нежно главата й. След това той се изправи, притегляйки я нагоре със себе си.

— Мисля, че е по-добре да дойдеш с мен, Чериса — прошепна той уморено, поглеждайки предпазливо през рамото си, да види какво правеше чичото на момичето.

Фермерът се беше отдалечил вече на няколко метра и продължаваше да се движи бавно назад с голямо внимание, а изпълнените му със страх очи все още бяха приковани върху ръката на лорда, която държеше сабята.

— Искате да кажете да напусна Бейнуотър? И леля Мери и Ани? — очите на Чериса станаха огромни от непосредствената беда и нови сълзи се появиха в техните сини дълбини.

— Наистина нямаш друг избор — въздъхна Брет. За нещастие, нито пък аз, мислеше мрачно той. Ако оставеше момичето тук, не се съмняваше, че чичо й ще я пребие до смърт, заради нейното любовно провинение. Сигурно тя също разбираше това.

Чериса сведе глава отчаяно, разбирайки бавно значението на думите му.

— Лорд Линдси, така съжалявам… Създавам ви само неприятности… Защо просто не позволихте на чичо ми, да свърши работата си? — прошепна окаяно тя, неспособна да срещне погледа му. — Това е, което аз заслужавам.

Неясна усмивка, помрачена от ирония, докосна устните на мъжа. Може би, в известен смисъл, момичето имаше право. Този път той сигурно беше отишъл по-далече, отколкото предвиждаше. Вместо приятен любовен промеждутък и сладка целувка за сбогом накрая, той беше натоварил момичето на коня си и те щяха да си пътуват така, поне докато стигнеха до Лондон и той можеше да намери някъде подходящо място за нея. Той мислено се закле да остави намира селските моми след тази среща. Те създаваха повече неприятности, отколкото струваше удоволствието, получено от тях. И още, това наистина бе негова грешка, момичето да попадне в тази мъчителна ситуация. Той едва ли можеше да избяга с коня си и да я остави да бъде умъртвена така брутално. Това бе повече, отколкото можеше да понесе.

Като въздъхна дълбоко, той избърса сълзите от лицето й и я постави на гърба на коня. Ардсли и Мартин щяха да се смеят до болка, когато видят какво си беше навлякъл.