Ан Мейджър
Очите на спомена (9)

Осма глава

Денят бе студен и мрачен. От време на време слънцето надничаше иззад облаците. През нощта се очакваше буря, но въпреки това Лейси и Миднайт пътуваха в открита кола.

За него тази бе първата глътка свобода след месеците, прекарани в болницата. Но той не усети волността на човек, излязъл току-що сред простора. За него свободата означаваше, че ще изгуби Лейси, след което нямаше да има какво повече да губи. Не го впечатли великолепната гледка по пътя, а начинът, по който вятърът и слънцето играеха в косите й.

Лейси го откара до Норт Бийч. Там той настоя да спрат, за да се насладят на Алкатраз, залива и парка, разположен под имението на Джей Кей на Телеграф Хил.

— Някога мислеше, че Алкатраз е замък… — рече той и се приближи зад нея, докато тя гледаше през бинокъла. Погали я по косите. — Помниш ли, когато излязохме веднъж и се разходихме наоколо? Целувахме се в мъглата и едва не изпуснахме последния ферибот.

Тя се отдръпна от неочакваното му докосване и очите й се присвиха.

— Паметта ти явно се възвръща. Започваш да си спомняш все повече подробности. Не си ми споменавал…

— А ти да не би да ми казваш всичко, което ти идва наум? — прегърна я той и я целуна.

Тя се отдръпна леко от него.

— Извинявай — рече той иронично и я пусна. Ядоса го безразличието й, но я последва в колата.

Тази малка сцена я изнерви съвсем. Потеглиха по Ембаркадеро, без да си разменят нито дума. Преминаха през Бей Бридж към Бъркли и се върнаха на пристанището, откъдето тя напазарува разни неща за ядене.

Може би Миднайт щеше истински да се наслади на разходката в парка, ако онези прекрасни моменти, прекарани с нея, не се изнизваха така бързо.

Разстлаха одеяло на тревата и седнаха да хапнат. Като че ли бе издигнала невидима стена помежду им. Тя наблюдаваше играта на момчетата наоколо и безцелното лутане на платноходките, с които бе осеян лазурния залив. А той наблюдаваше нея.

— Обичам този град — каза тя с очи, отправени към тъмнеещия небосвод. — Като малка все ми се искаше да избягам. Ще ти кажа нещо, което сигурно ще ти се стори странно. Понякога си мисля, че тогава бях по-щастлива.

— Аз също.

Преди да имаме… и да загубим всичко, довърши наум той.

Не трябваше да говори толкова. Тя сигурно и така се досещаше какво иска да й каже. Сигурно вече съвсем я бе разстроил. Беше объркан, не знаеше вече какво да й каже.

Слънцето залязваше и очертаваше в червено тъмните буреносни облаци, зданията и короните на дърветата. Когато тя стана и го подкани да си тръгват, силуетите им му се сториха пурпурночервени.

Стана й студено и той я загърна в черното си кожено яке. В него тя изглеждаше още по-сексапилна. Стояха толкова близо един до друг, че почти се докосваха.

Знаеше, че не бива да я докосва, но ръцете му като че ли следваха собствената си воля. Повдигна брадичката й и потърси устните й. Тя потръпна. Не разбра дали това бе израз на страх или на желание. Ръцете й обгърнаха врата му, сякаш искаше да сподели за последен път чувствата му. После се сепна, отдръпна се и тръгна към колата.

— Мисля, че беше интересна разходка — прошепна пребледняла Лейси, като избягваше погледа му. — Ще запомня този ден завинаги.

— Наистина беше хубаво. Но свърши. Благодаря ти.

— Сънищата винаги свършват, Джони. Поне с моите е така.

— С моите също — произнесе той.

Сякаш денят изгуби вълшебството си. Всичко посивя. Дори красивото й лице. Изведнъж повя хлад.

— Искаш ли да отидеш още някъде? — попита тя на път за болницата.

— Щом като питаш, мила…

— Къде? — промълви тя, като че ли се досещаше за това, което щеше да поиска.

— Защо да не минеш през стария квартал?

— Джони?!

— Но защо ме попита тогава?

— Това едва ли е най-подходящото място. Твърде опасно е.

— За кого?

Тя не отговори.

— Не и за двама изхабени хора като нас, мила. Та ние израснахме там, нима си забравила? О, да, точно в това е проблемът. Ти просто не искаш да си спомняш.

— Някой може да открадне колата на Джей Кей — рече тя плахо.

— Невъзможно! Хъни преподава там и често пътува с нея. Крадците я познават и едва ли биха посегнали. Те знаят кой е съпругът й много добре.

— Ами тогава… — Тя прехапа устни.

— Хайде, стига вече извинения! — наклони се към нея и хвана волана.

Колата се завъртя, поднесе и едва не се блъсна в насрещния автобус. Изсвири клаксон.

— Джони!

— Стига! Ако си забравила пътя, дай на мен.

— Зная пътя! — стисна тя здраво волана.

Миднайт дръпна ръка и зърна синя кола с нагъната предна броня, която зави рязко след тях.

Съвпадение ли беше, въздъхна тежко. Може би да, може би не.

Десетина улици по-надолу той видя в страничното огледало, че синята кола ги следва, макар малко да бе изостанала. Но когато завиха, тя ги последва отново. Миднайт погледна към Лейси. Слава богу, не беше забелязала нищо.

Когато стигнаха старата им улица, слънцето вече бе залязло.

Повечето стари барове за стриптийз бяха изчезнали, но затова пък имаше повече сексшопове и графити по стените.

Двете къщи в стил „Кралица Ана“, където живееха някога, бяха претъпкани с наематели. На прозорците на третия етаж висяха мръсни пердета. Спасителните стълби бяха занемарени и целите в ръжда. Мазилката и на двете къщи съвсем се бе изронила.

— Спри!

— Защо?

— Искам да повървя и да си спомня миналото.

— Джони…

— Какво има? Нали не съм те докосвал? Нито пък те питам нещо лично? Нима пак наруших някои от пуританските ти принципи?

— Не исках да идвам тук.

— Тогава ме остави да сляза и си върви.

— Не мога да сторя това.

— Какво искаш тогава, мила?

Тя спря пред стария си дом, но не посмя да го погледне. Две деца играеха по средата на тънещата в сумрак улица. Лейси изхлипа и покри лицето си с ръце.

Защо, по дяволите, трябваше да я измъчва така? Защо, по дяволите, и той трябваше да се измъчва? Миднайт стисна юмруци. После разтвори колебливо ръце и докосна раменете й. Тя скочи от колата и тръгна към вратата. Той я последва.

— Не всички спомени са толкова лоши, нали? — каза тъжно и погали косата й. — Спомням си деня, в който се срещнахме. И нощта, в която бяхме заедно за първи път… Знаеш ли, винаги се вълнувам, когато вали нощем. Винаги мисля за теб, дори несъзнателно.

— Това са мъчителни спомени — преглътна тя тежко, сякаш страшна болка бе заседнала в душата й.

— Не, не мисля така — прошепна той. — Имам нужда от тях. От всички — и хубави, и лоши. И от твоето присъствие… Искам да мога да ти простя и да забравя.

Тя изхлипа.

— Е, добре! — процеди гневно той. — Повече няма да настоявам. Щом искаш, върви си!

— Не, ще те почакам при колата.

Той тръгна към играещите деца. Извади двадесет долара от портфейла си и каза:

— Пазете колата! Наблюдавайте и дамата!

Момчетата изгледаха банкнотата и си кимнаха важно.

Миднайт се приближи до някогашния магазин и в този момент забеляза синята кола, паркирана в дъното на страничната улица.

Чу зад себе си леките стъпки на Лейси, спря и я изчака.

На същото това място пред обгърнатия в пламъци магазин, Сам я бе прегърнал за първи път. Докато бащата на Миднайт лежеше, обгорял до неузнаваемост, с онази фатална запалка в ръка, призната от следствието за веществено доказателство.

Миднайт забеляза сълзите й и я прегърна през раменете. Така както го бе сторил и Сам през онази нощ. Фотографите бяха увековечили този миг. Сцена, която обиколи първите страници на вестниците още на следващия ден.

Този спомен вечно го преследваше. Дали онзи мерзавец Сам я бе обичал? Или просто бе съблазнил едно младо красиво момиче, за да отклони вниманието на пресата от слуховете, че е замесен в смъртта на жена си?

— Не мога да остана повече — прошепна Лейси. — Това място е ужасно!

— За мен също. Онази нощ стояхме тук двамата, но всичко се обърна срещу нас. Дъглас беше нашият зъл гений. Нека да започнем отново от същото това място, Лейси. Мисля, че мога да ти простя за миналото, ако останем верни един на друг отсега нататък.

— Джони, това не е детска игра.

— Нима смяташ, че не разбирам? Първата съпруга на Сам намери смъртта си тук, както и нашите бащи. Моят умря бавно и мъчително. Отгоре на всичко Сам Дъглас го опозори.

— Джони, не започвай пак. Сам също стана жертва.

— Е, интересно кой поиска да убие това хубаво старо момче Сам? — процеди той иронично.

— Нямам представа.

— Ти се ожени за този мерзавец и си била там, когато той умря.

— Не ме питай за това! — Гласът й затрепери.

— Защо? Нима криеш нещо? — попита Миднайт шепнешком.

— Аз не съм го убила! — В очите й се четеше ужас.

— Кой тогава?

— Коул. Мисля, че той иска да премахне и мен. Това е другата причина, поради която искам да напусна Сан Франциско.

— Видя ли го онази нощ?

— Чух гласа му от съседната стая… Поне така си мисля. Кой друг би могъл да бъде…

— Вече в нищо не мога да бъда сигурен. Преди Сам да умре, си мислех, че той е подпалил къщата и е подредил така баща ми. Мислех, че е използвал парите и влиянието си, за да подкупи пресата и да прикрие следите си. Да те купи и да се прави на светец. Лицемер! Чудя се дали Сам не е затворил Коул в лудницата, за да не проговори.

— Грешиш, Джони! Сам обичаше Коул и винаги го е защитавал. Психическото му разстройство бе шок за Сам.

— Сам Дъглас се интересуваше единствено от себе си!

— Да оставим това.

— Четирима души умряха от насилствена смърт, а баща ми бе опозорен. Искам да зная защо! И да спра този, който те преследва.

— Твърде слаб си, за да сториш това точно сега. По дяволите!

Миднайт стисна гневно зъби.

— Какво би могъл да направиш, щом не можеш да докажеш нищо?

— Лейси, някой все още е готов да продължи да убива. Ако успея да го притисна, рано или късно ще сгреши. Искам живота си обратно. Изгубих го тук онази нощ, изгубих и теб. Искам да разбера какво точно се случи тогава и най-вече да започна отначало. С теб!

— Сам е мъртъв…

— Значи вече си свободна.

— Джони, ти винаги си смятал, че съм способна на подлост. Мислеше, че се ожених за Сам заради парите му и че бих се оженила за него, дори да знаех, че е убиец.

— Е, нима не е така?

Тя пребледня.

— Прав ли съм?

— Виждаш ли, ти си също толкова сляп, както и преди. Все още ме смяташ за слабохарактерна използвачка. — В гласа й прозвуча болка. — Не мога да разбера защо не искаш да видиш истината такава, каквато е?

— Нима се ожени за Сам, защото го обичаше?

— Аз… Аз мислех, че той не е безразличен към мен. Исках да имам истинско семейство.

— Семейство с богат и известен мъж като Дъглас…

— Те ме приютиха в най-тежкия момент!

— Обичаше ли го? Да или не?

— Н-не…

— Това исках да чуя.

Очите й просветнаха гневно.

— Ти бе причината за всичко! Само ти! Твоята безсърдечност ме тласна към него. Ти ме изостави! И единственото, което желая сега, е да остана сама. Някога мислех, че имам нужда от мъж, за да ме защитава, но ти ме нарани жестоко, а Сам ми се подигра с властта и парите си. Единственото, което желая, е да мога да се защитавам сама и да бъда независима.

— Но ние сме свързани и ще си останем такива завинаги!

— Не! Не… — Очите й се напълниха със сълзи.

Миднайт я изгледа с празни очи. Нима е толкова невинна? Как може да отхвърля великодушното му предложение? Та той бе готов да й прости и да я защити от убиеца на Сам? Да отхвърли него?! Миднайт изпита желание да я сграбчи и да я разтърси, докато дойде на себе си и го последва. Но инстинктивно усети, че не бива да настоява.

— Довиждане — прошепна тя. Гласът й бе тих. — Всичко хубаво.

Той пребледня, но се опита да потисне вълнението си. Не можеше и не искаше да загуби отново. Не можеше да погуби сърцето, нито живота си. Тя бе всичко, което имаше смисъл за него.

От другата страна на залива проблесна светкавица и разцепи индиговосиньото небе.

Устните й докоснаха неговите в прощална целувка. Той почувства, че се задушава. Искаше му се да смачка, да разкъса нещо.

Лейси бавно тръгна към колата.

 

 

Синьо-черните части на разглобения пистолет лежаха подредени в алуминиевата кутия под седалката. Човекът я взе като същевременно наблюдаваше как Лейси се сбогува с Миднайт.

Всичко се проваля. Става по-лошо и от нощта на пожара. Жалко, че бе започнало да вали и пожарникарите бяха успели да ограничат пожара до съседната улица. Жалко, че не бе изпепелил всичко наоколо…

Убиецът се приведе. Лейси говореше нещо разпалено. Те наистина бяха хубава двойка — високият мургав Миднайт, все още твърде силен, независимо от преживяната травма, и фината грациозна Лейси със златисти коси и семпли дрехи. Миднайт се бе наклонил, за да чуе всяка нейна дума. Това със сигурност означаваше, че Лейси и Джо ще останат в Сан Франциско.

Така е по-добре, защото Джони Миднайт също като другите заслужава да умре. Той бе заплашил съществуването на семейството му. Отгоре на всичко прозря почти цялата истина.

Обичаше и Лейси.

Жалко, че не загина при онази катастрофа. Слава богу, че мозъкът на този нещастник бе полупарализиран от амнезията… Но удоволствието на убиеца щеше да е пълно, едва когато приключеше и с тримата. Вестниците щяха да се надпреварват да разнасят новината.

Той се усмихна сатанински при мисълта за сензацията, която щеше да предизвика новото масово убийство.

После забеляза, че усмивката изчезна от лицето на Лейси. Тя се отскубна от Миднайт и се отдалечи. Той остана на мястото си безучастен. Изглеждаше по-висок и по-внушителен в здрача. Направи крачка след нея, но спря — гордостта му надделя.

Спектакълът приключва. Време е да си вървят. Влюбената двойка отново се разделя…

Кокалестите пръсти бръкнаха в алуминиевата кутия и започнаха да сглобяват пистолета.

Лейси подкара колата на Камерън и увеличи скоростта.

Миднайт сложи ръце в джобовете си и тръгна в обратна посока. Скоро приведеният му силует се стопи в тъмнината.

Нещо не е наред. Миднайт трябва да умре заедно с Лейси и Джо. Ако това не стане, този път може да разкрие цялата истина…

Значи все пак Лейси и Джо щяха да напуснат града по някое време утре сутринта.

Освен ако не им попречеше.

Но как?

Синята тойота потегли бавно. Дали да не изпрати още едно писмо, помисли си злодеят.

Щеше да пристигне твърде късно. Може би едно телефонно обаждане щеше да свърши по-добра работа.

В този миг убиецът дочу подозрителен шум зад себе си.

Мръсникът му трябва да е разбрал, че го следя…

Последва удар и задното стъкло се разхвърча на парчета. Непознатият извика и натисна бясно газта. Колата потегли рязко и Миднайт отскочи встрани.

Бе заваляло и дъждът влизаше в колата. Човекът в тойотата видя Миднайт в страничното огледало. Той ставаше все по-малък и по-малък, докато съвсем изчезна от поглед.

Убиецът трепереше. Това вече беше прекалено!

Трябваше някак да ремонтира колата, макар че нямаше да е лесно.

— Джони Миднайт, ти ще умреш — изсъска той.