Джанет Дейли
Пази се от непознати (7)

Седма глава

Сейнт Лорънс бе прочута преди всичко с улова на черен костур и изобилието от мускусни растения по бреговете й. В последните петнадесет минути Саманта внимателно наблюдаваше малкия риболовен кораб, който маневрираше близо до острова. Двигателят му работеше в непостоянен ритъм, което предполагаше трудности.

Докато лежеше, изпъната върху закотвения в залива сал, й бе хрумнало да доплува до него. Това нямаше да е трудно при нейните възможности, но знаеше, че не би изминала и десет фута, преди Джонас да я хване. Като погледна с крайчеца на окото си, тя видя, че той наблюдава корабчето също толкова внимателно, колкото и тя самата.

От вчера следобед почти не бяха разговаряли, с изключение на най-необходимите реплики. Той бе неин враг и тя не можеше да си позволи да се поддаде на чувствата си.

Носът на риболовната моторница се насочи към залива. След няколко секунди ломотещият двигател угасна. Погледът на Джонас се плъзна към нея, като в сивите му дълбини се четеше нескрито предупреждение, след това се прехвърли към якия мъж, който стоеше на пристана, и накрая към корабчето.

— Разбери какъв му е проблемът, Том — нареди Джонас. Ниският му повелителен глас прозвуча ясно над водната шир. — И веднага го разкарай оттук.

Том прие нареждането с кратко кимване. Рибарят стоеше изправен в моторницата си и махаше към брега. Джонас преднамерено не обърна внимание на поздрава му. Този, който му отвърна, беше Том. Веднага след това той изчезна в навеса за лодки. Няколко минути по-късно се появи, седнал в гумена лодка, и пое по посока на повреденото корабче.

Подпряна на лакътя си, Саманта гледаше как Том стигна до лодката, размени няколко думи с мъжа и след това започна да гребе обратно. Не погледна нито веднъж към сала, но когато се изравни с него, докладва тихо на Джонас:

— Свършил му е бензинът.

Когато тръгна отново към моторницата, в лодката му имаше червена кутия с гориво. Саманта смутено заби нокти в дланите си. Шансът да се свърже с външния свят се изплъзваше. Трябваше да направи нещо, за да привлече вниманието на рибаря. Можеше и да не й се удаде друга възможност.

— Не прави глупости, Сам — предупреди я тихият му, стоманено твърд глас.

В кафявите й очи се появи раздразнение от лекотата, с която бе отгатнал насоката на мислите й. Смразяващият студ на неговия поглед обаче не успя да охлади решителността й. Като взе бързо решение, тя подпря ръце на дъските на сала, за да се изправи, но не можа да завърши движението си.

Неговата реакция се оказа по-бърза. Той се претърколи настрани, улови я за раменете и я притисна към твърдата дървена палуба. Надвеси се над нея, мускулест и загорял от слънцето, гърдите му бяха покрити с мъжествен тъмен мъх. Сърцето й заби лудо, но това не беше страх.

— Недей — нареди той. — Просто мълчи.

— Не можеш да очакваш да ти се подчиня — изсъска тя. — Знаеш, че трябва да опитам.

— Няма да обърне внимание на виковете ти. Ще си помисли, че това е някаква шега — отвърна Джонас безмилостно.

— Не и когато му съобщя коя съм — оспори Саманта и отвори уста, за да извика.

Широката му длан затвори устата й миг преди да заглуши вика й със силата на страстната си целувка. Изгарящата власт на устата му запламтя като огън през вените й, сладостно жестока и мъчително безумна.

Настойчивата му молба за подчинение я накара да му се отдаде лекомислено и шеметно.

Мускулестото му тяло се отпусна отгоре й с цялата си тежест, а топлината му размекна костите й.

Саманта направи опит да се противопостави, но обречената й защита беше разбита само миг след като той завладя устните й. Примирена и отзивчива, тя прие напористата му целувка. Напълно забрави, че това е врагът й, докато не чу съживеното пухтене на мотора на корабчето.

Тя се освободи от мъжките устни точно навреме, за да успее да види как рибарят помаха на Том и обърна моторницата си в посока, обратна на острова. Малкият съд бавно започна да набира скорост.

— Не! — изстена тя, вгледана отчаяно в дирята, която лодката оставяше по водата.

Джонас я пусна и се отмести, а тя усети как плътта й изстива, лишена от неговата топлина. Ядосана, че се оказа неспособна да се лиши от бурното удоволствие на тази целувка, тя закри очи с ръка, сякаш, като го скриеше от погледа си, щеше да прогони забранената любов, която нарастваше у нея.

— Необходимо ли беше да ме целуваш? — извика ядосано. — Или просто ти е навик да злоупотребяваш със затворниците си?

— Повярвай ми, ако имаше някакво по-ефикасно средство, за да те накарам да млъкнеш, щях да го използвам — тонът му беше хапливо язвителен.

Жилещият му отговор беше точно онова, от което Саманта се нуждаеше, за да излезе от окаяното си състояние. Като се изправи с треперещи крака, тя намръщено срещна ледения блясък на погледа му. Целувката му наистина бе мъчение за нея, но от съвсем друго естество.

— В бъдеще, моля те, намери друг начин — заяви тя надменно и гордо.

Той се изправи с животинска грация, бдителен като хищник, а блясъкът в очите му се разгоря с примитивна ярост. Величественият му ръст накара Саманта да се почувства като джудже, докато стоеше пред него крехка и почти гола.

— Не се притеснявай, Сам, ще измисля нещо — отсече Джонас.

— И не ме наричай Сам! — избухна тя. — Това обръщение е запазено за хора, които харесвам и на които вярвам!

В последните няколко секунди, докато те продължаваха да се гледат, напрежението се покачи. Суровата линия на устата му се изкриви зловещо.

— Време е да се връщаме в къщата — каза накрая той.

— Обзалагам се, че съжаляваш, задето не предпочете да ме заключиш в стаята ми — упрекна го горчиво Саманта.

— Но твое място не бих споменавал това. С всеки изминал ден идеята ми се струва все по-разумна — предупреди я той.

Тя млъкна. Не беше сега моментът да го дразни, иначе можеше и да реши да осъществи заплахата си. Този следобед тя вече беше пропуснала един невероятен шанс. Трябваше да е прекалено глупава, за да се лиши от други възможности само защото й се иска да го ядоса и нарани, като се опита да прехвърли част от своята болка върху него. Тя преглътна язвителните си думи и се гмурна във водата. Джонас я последва, когато я видя да се показва на сантиметри от сала.

В усамотението на своята стая Саманта отново си припомни сцената. Чувстваше се окаяна заради неспособността си да му устои, както и заради това, че не беше успяла да даде някакъв знак на рибаря. Сред мрака на отчаянието й просветна надежда.

Бягството досега й изглеждаше невъзможно. Моторницата беше единствена на острова, а тя знаеше, че няма да може да я управлява сама, беше прекалено голяма. А дума не можеше да става да доплува до друг остров или до континента, защото не притежаваше нито силата, нито издръжливостта да премине такова разстояние.

Днес неволно й бяха показали друго транспортно средство. Това беше гумената лодка, с която Том отиде до рибарското корабче. Една възможност й се изплъзна, но на нейно място се появи друга. От самата нея зависеше дали ще успее да се възползва.

Номерът беше да се измъкне, без да я видят. Не само да излезе от къщата незабелязано, но и да се промъкне до навеса за лодки и да се отдалечи от острова с гребане. Възможността това да стане през деня беше изключена. Дори и да успееше да се добере до лодката, имаше голям риск да я забележат по реката, а на Джонас никак нямаше да му бъде трудно да я настигне с моторницата. В случай че я хванеха, след това несъмнено щяха да я затворят в стаята й.

Трябваше да опита през нощта, когато тъмнината би могла да я скрие както на острова, така и във водата. Тя вече се беше промъкнала веднъж незабелязано, навярно щеше да успее да го направи отново. Този път обаче нямаше да излезе смело през вратата. Напускането на къщата трябваше да стане напълно дискретно.

Тя отиде до прозореца на спалнята си. От тази страна на къщата дърветата бяха съвсем близо. Имаше само един малък открит участък, който щеше да й се наложи да прекоси, преди да се скрие в сянката на дърветата. Оттам трябваше възможно най-тихо да се промъкне до пътеката, която извеждаше до навеса.

Нямаше да й е никак лесно в тези гъсти шумолящи храсти. Ще трябва и да внимава да не изгуби посоката в тъмното. Немислимо беше да вземе фенер.

Прозорецът можеше да се вдигне, но защитната мрежа беше проблем. Беше закрепена отвън, което означаваше, че трябва да я отдели от дървената рамка. Единствените инструменти, които й бяха подръка, ако изобщо можеха да се нарекат така, бяха от несесера й за нокти. Наложи се да се справя с подръчни средства, когато започна да работи по един разхлабен край на мрежата.

Когато отворът стана достатъчно голям, за да може да се промъкне през него, й бяха останали само няколко минути, за да съблече банския, вече изсъхнал на нея, и да се преоблече за вечеря. Вълнението й от смелото начинание беше нараснало. Беше й трудно да го потисне, но не можеше да си позволи да събужда подозрения.

По време на вечерята тя не говори много, като остави Том, Маги и Джонас да поддържат разговора. Саманта усещаше, че сивите очи често се спират на нея, и можеше само да се надява, че той тълкува мълчанието й като цупене. През цялото време продължи да обмисля своя план за бягство.

Когато Маги започна да разчиства чиниите от масата, а Том излезе, за да огледа навън, на Саманта й се прииска да се оттегли в стаята си. Но все още беше прекалено рано и отиде във всекидневната.

— Не е необходимо да ми правиш компания — отсече към Джонас, който я последва. — Няма никакви рибари наоколо.

Той не обърна внимание на забележката й и седна в коженото кресло точно срещу стола й. Като се опита да скрие раздразнението си, тя взе едно списание и започна да разлиства страниците му.

— Беше много мълчалива тази вечер — отбеляза той.

Саманта рязко затвори списанието и го хвърли на страничната масичка.

— При тези обстоятелства едва ли можеш да очакваш да се изявя като блестяща събеседница.

Устата му се изви мрачно.

— Какъв план се върти из главата ти?

Предположението му попадна в целта.

— План? — Макар да се стараеше да звучи убедително, осъзна, че лицето й пребледня. Тя се опита да прикрие замислите си с подправена откровеност. — Единственото, което се върти в главата ми, е как мога да се измъкна от този твой остров — затвор. И, разбира се, търся начин да уведомя другите къде съм.

Той извади цигара от кутията си, после предложи и на нея. Тя прие и наведе глава към пламъка на кибритената клечка в ръката му.

— Имаш ли някаква идея? — попита Джонас с вбесяващото спокойствие на човек, който е уверен, че всички възможности са вече изчерпани.

Саманта припряно изпусна облаче дим и се хвана за първата мисъл, която й хрумна.

— Само една.

— И каква е тя? — Тъмните вежди се повдигнаха в явна насмешка.

— Смятах да запаля къщата — заяви тя. Трябва да признаеш, че не е за пренебрегване. Минути след като огънят обхване покрива, около този остров ще се струпат твърде много хора.

— Въпреки това ще разполагаме с достатъчно време, за да те качим в моторницата и да те откараме далеч, преди тук да е стъпил първият човек — отбеляза Джонас. — Така че няма никакъв смисъл да си играеш с кибрита.

— Знам — въздъхна Саманта.

За момент случайното й хрумване й се бе сторило съвсем осъществимо.

— Сигурно имаш и други идеи — продължи сухо той.

— Е… — За пръв път от няколко дни очите й проблеснаха закачливо, когато се сети за нещо съвсем налудничаво. — Наистина смятах да вземе фенерче и да сигнализирам по морзовата азбука някой кораб или лодка, плаващи край острова.

— И какво те спря?

— Не знам морзовата азбука — призна тя с престорена наивност. Когато чу тихия му смях, искрено съжали за пропуска си. Достатъчно трудно беше да му устои и без да опростява нещата. Когато отново проговори, в тона й прозвуча мрачна решителност. — Няма значение, ще измисля нещо друго.

Наполовина изпушената цигара беше оставена в пепелника. Столът й беше прекалено удобен и я изкушаваше да се отпусне. Затова стана и нервно закрачи към камината, празна и почерняла от сажди.

— Сам, аз… — започна тихо Джонас с почти недоловима тържествуваща нотка в гласа.

— Казах, че не желая да ме наричаш така — тя остана с гръб към него и го изгледа през рамо, като отново не допусна познатите остри черти да се задържат в полезрението й. — Единственото, което искам от теб, е да ме оставиш да напусна този остров.

— Невъзможно е да си тръгнеш. Още не — добави приглушено той.

— А кога? — попита Саманта с дълбоко съмнение, че изобщо щеше да й го позволи някога.

Той направи дълга пауза, преди да й отговори, и тя леко се обърна, за да го погледне. Джонас се бе загледал в дима, който се виеше над цигарата му.

— Кога? — повтори тя.

— Не след дълго, надявам се — непроницаемият му поглед не се отделяше от цигарата.

Какво искаше да каже? Да не би баща й да се е съгласил да плати откупа? Навярно това трябваше да означава забележката му.

— Ти… ти говорил ли си с Рубен? — попита с притаен дъх.

— Съвсем за малко днес следобед — призна мъжът.

— Какво каза той? — настоя Саманта.

Джонас я погледна за момент, студено и резервирано.

— Както вече ти казах, не след дълго ще можеш да си тръгнеш оттук — отвърна, като не отговори на въпроса й, освен в най-общи линии.

— Какво по-точно значи „не след дълго“? — Саманта упорито продължи да се интересува кога трябваше да бъде платен откупът.

— Нека просто приемем, че ще е съвсем скоро — заяви той. — Тогава цялата тази история ще приключи.

„И аз никога повече няма да те видя.“ Мисълта предизвика остра болка в сърцето й. Тя извърна глава, предчувствайки, че образът му ще я преследва дълго.

Часовникът над камината педантично отмерваше секундите в проточилото се мълчание.

— Смятам да се прибера в стаята си — каза накрая тя. Нямаше никакъв смисъл да стои повече.

— Лека нощ! — каза Джонас, когато тя излезе в коридора.

Саманта се подвоуми. Ако планът й се осъществеше, нямаше да го види никога повече. Погледът й се върна към него, мъжествен и красив. „Сбогом“, се завъртя на върха на езика й. Това, което произнесе обаче, беше:

— Лека нощ!

Когато стигна до стаята си, тя не изпита и частица от въодушевлението, което беше очаквала. Облече пижамата си и извади от гардероба джинси и тъмносин пуловер. След това се пъхна в леглото и зачака къщата да утихне.

Знаеше, че няма опасност да заспи. Най-различни мисли бяха изпълнили съзнанието й, но раздялата с Джонас просто не й даваше мира. Така обаче трябваше да бъде. Просто не можеше да му се довери.

Светещите цифри на часовника върху нощното шкафче показваха един след полунощ. През последните два часа в цялата къща не се разнесе никакъв звук. Саманта предположи, че Том пази някъде навън, понеже не го беше чула да се връща. Като се измъкна тихо изпод завивките, тя стисна палци, да не би да се окаже близо до навеса за лодки.

Облечена в тъмните дрехи, които щяха да й помогнат да се слее с нощните сенки, младата жена се върна до леглото и натъпка възглавниците под завивките така, че да наподобяват фигурата на спящ човек. Бледата лунна светлина, която струеше през прозореца, осветяваше творението й, без да издава, че е имитация.

Като погледна за последен път към леглото, отиде на пръсти до прозореца. Той изскърца в знак на протест, когато повдигна рамката доста по-високо от обичайното. Спря и се ослуша внимателно, а сърцето лудо туптеше в гърлото й. След като реши, че никой не я беше чул, тя издърпа свободния край на мрежата. Почти в същия миг долови тихи стъпки, заглушени от килима в коридора.

Имаше само една причина някой да се раздвижи по това време — проверяваха я. Нямаше време да се измъкне през прозореца. Отворът беше малък и имаше опасност да се закачи за мрежата. Нямаше да успее и да се пъхне обратно под завивките и да върне възглавниците по местата им, преди вратата да се отвори. Трябваше да се скрие, и то веднага.

Хладният бриз, който влизаше през прозореца, изду завесата до нея. Саманта веднага пристъпи зад висящия плат, като леко прихвана краищата, така че вятърът да не може случайно да я разкрие. Тъкмо се беше вмъкнала зад завесите, когато вратата се отвори. Светлината от коридора освети леглото и тя притаи дъх. Веднага усети, че е Джонас. Ако отидеше до леглото, щеше да открие измамата и бягството й щеше да приключи още тук.

В продължение на няколко минути не се чу никакъв звук и само снопът светлина, който осветяваше стаята, показваше, че той още не е излязъл. Накрая, когато се бе превърнала в трепереща топка от нерви, вратата най-сетне се затвори. Краката й се подкосиха от облекчение, но не посмя да помръдне от скривалището си през следващите десет минути.

Безкрайно предпазливо, тя изпълзя през триъгълния отвор в мрежата. И най-слабият шум, който съпровождаше движенията й, караше кожата й да настръхва. Бързо пресече тясното пространство между къщата и дърветата, като сърцето й се свиваше при всеки повей на вятъра. В сянката на дърветата спря, като едва смееше да диша, докато се ориентира и се увери отново, че откъм къщата не се забелязва никакво движение. Беше тихо. Все още не беше вдигната тревога.

Саманта бавно тръгна към пътеката, която отвеждаше до навеса за лодки. Ако късметът й работеше, нямаше да се натъкне на Том. Тя се промъкваше през гъстата гора, като намираше пътя по-скоро по усет, отколкото със зрението си. Луната светеше ярко над нея, но светлината й не можеше да проникне през чадъра от листа.

Опасността дебнеше във всяка сянка. Шумът от пърхането на крилата на нощна птица можеше да накара сърцето й да се пръсне. Саманта излезе на пътеката, като чак сега осъзна колко време се е въртяла наоколо, преди да се озове на нея. Тя спря и веднага огледа подобната на тунел просека в двете посоки. От Том нямаше и следа.

Като реши, че ако остане на пътеката, ще се придвижва по-бързо, тя мина от сенчестата й страна и закрачи бързо към пристана. Прекалено напрегнатото й въображение успя да й внуши мисълта, че някой я следи. На два пъти спира, ослушва се и се опита да разграничи сред звуците на нощта някакъв шум, причинен от човек. Нито веднъж обаче не можа да чуе нещо, което да я разтревожи.

Сребърният отблясък на луната осветяваше повърхността на залива. Въодушевена усмивка заигра по устните й при вида на нейната цел, но мрачното напомняне, че все още не беше стигнала до гумената лодка, я прогони. Том можеше да е там. Като използва ствола на едно дърво за прикритие, тя огледа навеса, пристана и заобикалящите го скали за някаква следа от присъствието му. Нямаше и помен от едрата му фигура.

С помощта на лунната светлина Саманта се промъкна и през последния участък от скалистата пътека, като избърза да се скрие в сянката на навеса. Облегната на вратата, тя за последен път се огледа наоколо, преди да я отвори и да се вмъкне вътре.

Обгърна я пещерна тъмнина. Не можеше дори да види ръката си, какво оставаше за лодката. Нямаше друг избор. Налагаше се да запали лампата, рискувайки да я забележат. Започна да опипва стената, докато намери ключа за крушката и я включи. Светлината я заслепи. В продължение на няколко минути виждаше само цветни петна.

Най-сетне очите й привикнаха към светлината. Лъскавата моторница заемаше по-голямата част от вътрешността на навеса, а мачтата й се извисяваше до покрива. Не това търсеше обаче. После погледът й откри малката гумена лодка, която изглеждаше като джудже пред по-големия си приятел.

Успехът изглеждаше на косъм разстояние и тя се устреми към лодката. Виждаше къде е завързана, оставаше й да слезе по стълбата. Кракът й беше на първото стъпало, когато вратата се отвори. Парализирана, Саманта се втренчи в Джонас. Той спокойно отвърна на ужасения й поглед.

— Няма да успееш — каза равно.

Тя беше обзета от смут и негодувание. Недопустимо беше да я спрат, след като почти бе достигнала до целта. Знаейки, че постъпва глупаво и без никакъв шанс за успех, тръгна надолу по стълбата. Дори не беше стъпила в лодката, когато той я хвана за ръката. Тя се противопостави на хватката му с цялата си тежест, като в същото време вдигна глава и го погледна умолително.

— Пусни ме да си вървя, Джонас — замоли отчаяно. — Моля те. Не е необходимо другите да разбират, че си могъл да ме спреш. Моля те, просто ме пусни да си отида!

Вместо отговор, той й се усмихна мрачно и стисна ръката й още по-силно, за да я издърпа нагоре по стълбата.

— Няма смисъл, Сам. Хайде.

Тя продължи да упорства още малко, преди да се признае за победена и да се изкачи нагоре с негова помощ. Като застана отново на дървения под, тя пъхна ръце в джобовете си и приведе глава, а светлокестенявата й коса се разпиля по бузите й. Джонас не се и опита да я изведе от навеса за лодки.

— Това не е краят на света, Сам — в равния му глас долови весела нотка.

— Така ли? — отвърна Саманта с горчиво предизвикателство, а дрезгавината в гласа й стана осезаема.

— Не, не е.

Тя стисна напрегнато устни.

— Как разбра, че съм тук?

— Проследих те.

— Проследил си ме? — повтори недоверчиво. Наистина, на няколко пъти имаше усещането, че някой върви зад нея, но бе сигурна, че това е само плод на въображението й. Погледът й се насочи към обутите му в мокасини крака. — Стори ми се, че чух нещо, но…

— Много пъти съм ходил на лов през живота си — отвърна Джонас, сякаш наистина беше необходимо някакво обяснение.

— Нямаше как да знаеш, че съм излязла — протестира тя.

— Така ли? — пошегува се той, като повдигна вежди в престорено недоумение.

— Ти надникна в стаята ми… — започна тя.

— … и като видях издутите форми под завивките, разбрах, че не е възможно да си ти — довърши той, докато блестящите му тъмни очи обхождаха изящната й фигура с една непринудена фамилиарност, която затопли бузите й.

Саманта се опита да скрие реакцията си с припрян въпрос:

— Защо тогава не влезе да провериш?

— Ако го бях направил, щях да те намеря скрита зад пердетата — усмивката се таеше в ъгълчетата на устата му.

— Как разбра, че съм там? — попита смаяно.

— Бризът развяваше едната завеса, а другата беше учудващо неподвижна — след това добави с многозначителен тон: — Сякаш някой я държеше.

— Щом си знаел, че съм там, защо просто не ме спря? — запита тя с яд. — Защо ме остави да измина целия този път? Харесва ли ти да ме измъчваш?

Острият й укорителен тон изтри насмешливия израз от суровото му лице.

— Трябваше да разбера накъде си се запътила и какви средства възнамеряваш да използваш, за да напуснеш острова — отвърна мъжът.

— Можеше просто да излизам на разходка — подхвърли лекомислено тя.

— Но не беше така, нали? — отбеляза той. — Щеше да се опиташ да преминеш реката с гребане в тази гумена лодка, нали?

— И какво, ако е било така? — предизвика го тя, като отметна глава.

— Даваш ли си сметка колко е малка тази лодка? — попита той припряно.

— Какво значение има това? Реката е спокойна. Няма такива вълни, които биха могли да я обърнат — заяви пленницата с все още леко надменен тон.

— Има обаче големи езерни товарни кораби в корабния канал. Би било почти невъзможно за тях да забележат тази лодчица, особено без направляващи плавателни светлини. Някой от тях можеше да те прегази, без дори да забележи — отвърна мрачно Джонас.

— Това не ме плаши — като прикри тръпката, която премина през цялото й тяло, тя добави: — По-скоро бих приела този риск, отколкото да остана тук.

Със сведени очи, чу как той издиша ядосано. За миг си помисли, че щеше да я хване за раменете и да я разтърси, за да я вразуми, но той не го направи.

— Не осъзнаваш какво говориш — най-накрая измърмори Джонас с обуздана ярост.

Саманта долови предупредителния сигнал и смени темата, а погледът й се спря на гумената лодка.

— Какво ще направиш сега? — попита тя.

— С теб ли? Нищо. Ще те отведа обратно в къщата и ще те сложа да спиш — каза го така, сякаш ставаше дума за избягало дете.

— Имах предвид лодката — поясни тя въпроса си натъртено. — Имаш ли намерение да пробиеш дупка в нея и да я потопиш? — предложи тази крайна мярка само от злоба, породена от надменното му държане.

— Няма да правя нищо толкова драстично — отвърна сухо Джонас. — Но след като вече знам какво си планирала, ще сложа катинар на навеса, а навярно и един на лодката. С кодирано заключване — поясни той, — така че няма да има никакви ключове, които би могла да откраднеш.

— И предполагам, че ти ще си единственият, който ще знае комбинацията — повдигнатите й вежди разкриха бурния огън в очите й.

— Най-вероятно — съгласи се той, а в тъмния му сребрист поглед се долавяше лека насмешка. — Какво ще правиш сега? Ще се промъкнеш някоя нощ в спалнята ми, за да разбереш дали не говоря насън?

— Съмнявам се дали изобщо някога спиш — отвърна троснато Саманта, пораздразнена от леката тръпка, която мисълта да остане сама в една спалня с него предизвика у нея.

— Не много дълбоко — призна мъжът. После наклони глава встрани. — Какво смяташ да правиш?

— Е, ще се промъкна в спалнята ти! — заяви оживено тя, най-вече защото това беше толкова дръзка идея, че трудно можеше да я забрави.

— Имам предвид още някой от безумните планове как да напуснеш острова, които може да се въртят в главата ти.

— Ще продължавам да опитвам, ако това питаш — рязко отговори Саманта.