Джанет Дейли
Пази се от непознати (3)

Трета глава

Беше станало почти обяд, когато Саманта се събуди, и това я накара да побърза с обличането. Гардеробът в спалнята беше пълен с всякакви спортни дрехи, въпреки че повечето от тях бяха твърде непретенциозни и подходящи само за тежък физически труд. Облече чифт бежови памучни панталони и жълто-кафява карирана блуза. В едно от чекмеджетата на скрина бе открила златисто шалче. Бе го усукала и бе вързала косите си така, че блестящите му краища почти не се забелязваха сред гъстите светлокестеняви кичури. Саманта излезе от стаята и забърза по коридора към хола.

Разчитайки на спомените си от предишната вечер, тя се опита да открие всекидневната, но после се остави на инстинкта си да я заведе до мястото, където би трябвало да се намира. От стаята, към която се насочи, се чуваха гласове. Нерешително спря до отворената врата, без да осъзнава, че всъщност подслушва.

Крис Андрюз — тя беше пренастроила мисленето си да го нарича с истинското му име — стоеше пред един голям цветен прозорец. Мръснобели широки панталони от грубо тъкан плат очертаваха мускулестите му крака. Яке в морскосин цвят покриваше по-голямата част от плетен пуловер в по-светъл оттенък на синьото.

Това, което привлече вниманието й обаче, беше изражението върху грубо изсеченото му лице. То беше сериозно и напрегнато, когато се обърна с присвити очи към русата жена срещу него.

— Няма да има никакво обсъждане — зловещо ниският му глас звучеше заповеднически. — Аз не го одобрявам също като теб, но така…

Саманта вероятно беше направила някакво неволно движение в смайването си, защото точно когато Маги Карлтън отвори уста да възрази с едно мрачно „но…“, той погледна към нея. Маска на любезност незабавно се появи върху загорялото му от слънце лице.

— Добро утро. Значи, най-после реши да се завърнеш към живота.

Нюансът на тънка подигравка в гласа му я забавляваше. Ако не беше станала свидетел на сцената преди малко, никога не би разпознала сдържания гняв, горящ под спокойните черти на Крис Андрюз.

Младата жена понечи да се извини, но това би означавало мълчаливо да признае, че е подслушвала частен разговор. Реши да се преструва, че всичко е наред, поне доколкото се отнасяше за нея самата.

— Добро утро — отвърна тя весело и влезе в стаята. — Не мога да си спомня кога за последен път съм спала толкова до късно. Трябва да е от чистия въздух.

— Несъмнено — съгласи се мъжът, като стрелна с остър поглед своята така наречена прислужница.

Маги Карлтън се обърна към гостенката и се усмихна. В жеста й имаше някакво напрежение, което показваше, че не умее да прикрива емоциите си така изкусно като Крис Андрюз.

— Ще ви донеса кафе, госпожице Джентри. Имате ли някакви предпочитания за закуска?

— Не искам закуска — отказа Саманта. — Кафето ще е достатъчно засега, тъй като до обяд остава по-малко от час.

— Сигурна ли сте, че не желаете нещо друго? Препечена филийка или кифла, която да позалъже глада ви до обяд? — запита прислужницата с леко вдигнати вежди.

Младата жена пъхна пръсти в предните джобове на панталоните си и тръгна разсеяно към големия цветен прозорец. Периферното й зрение обаче улови погледа, който двамата си размениха. Беше повече от предупреждение за Маги да напусне. Саманта имаше усещането, че Крис Андрюз я уверява, че всичко е наред.

Когато Маги излезе от стаята, Саманта се загледа в пейзажа отвън. Гледката бе невероятно живописна. Тя беше виждала картини и рекламни брошури от района на Таузанд Айлъндс, но нищо не би могло да я подготви за омайващата красота, която се простираше пред погледа й.

Безкрайната шир на величествената река Сейнт Лорънс отразяваше електриковосиньото на небето. Със зашеметяващия си простор тя приличаше повече на езеро. Брегът беше потънал в яркозелена растителност. На един от островите, които се виждаха най-ясно, Саманта различи постройка от бели дъски, които блестяха между дърветата.

— Страхотна гледка, нали? — Крис стоеше до нея и също гледаше навън.

— Не съм и сънувала подобно нещо — съгласи се тя. — Всичко е толкова… — Не можа да намери подходящата дума. — … толкова неподправено. Островите наистина ли са хиляда?

От мястото си зад прозореца на къщата, построена на малкото скалисто островче, тя можеше да види само пет, но по размери бяха от най-малки до много големи.

— По течението на Сейнт Лорънс островите са над хиляда и седемстотин и повечето са частна собственост — той посочи на север. — Онзи в далечината е в канадски води.

— Над хиляда и седемстотин! — Саманта още не можеше да приеме факта. — Това е невероятно!

— Площта на най-големия е повече от сто квадратни мили, а най-малкият представлява една скала с две дървета. Според правителственото тълкуване островът — това е земя, заобиколена от вода, върху която има поне едно дърво. Ако то липсва, сушата се смята за плитчина — той се усмихна леко. — Смяташ ли, че сега има вероятност да прекараш приятно тук?

— Може дори да напиша пътепис и да го публикувам във вестника, когато се върна — засмя се Саманта.

Ентусиазмът й за времето, което щеше да прекара тук, започна да нараства. Той вече не се основаваше само на това, че ще бъде с баща си.

— Плуваш ли?

— Да, защо? — Тя го погледна и едно закачливо пламъче заигра в кафявите й очи. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че ако поискам да напусна този остров, преди да дойде баща ми, ще трябва да плувам?

— Друго имах предвид, когато попитах — на лицето му се появи неволна усмивка. — Но ще приема и тази възможност.

— Защо питаш тогава?

— Този следобед, изглежда, ще е топъл. Островът е във формата на полумесец и закритият залив е идеален за плуване. Мислех да ти предложа да се възползваме от това — отвърна Крис.

— Звучи прекрасно — съгласи се тя, докато Маги влизаше в трапезарията с кафето.

 

 

Беше повече от прекрасно. Саманта заключи, че е попаднала в рая, и положи буза на дланта си. Почернелите дъски на сала, закотвен в залива, излъчваха приятна топлина. Черният й бански с гол гръб щедро подлагаше кожата й на жарещите слънчеви лъчи.

Лека въздишка на съжаление се изплъзна от нея. Един час, прекаран в плуване и гмуркане в залива, плюс още един час в слънчеви бани върху сала… Скоро трябваше да се прибере на сянка, иначе рискуваше да заприлича на сварен омар.

Под полупритворените си клепки виждаше Крис, седнал в противоположния край на сала, мускулест и почернял от слънцето. Погледът му бавно обхождаше реката, което издаваше скритото напрежение в иначе спокойната му поза. Само няколко лодки бяха дръзнали да се доближат до острова. Той й беше обяснил, че туристическите корабчета обикновено избягват да приближават, освен ако не ги управляват хора, които добре познават реката и плитчините.

Каналът за плавателните съдове можеше да се види от острова. Саманта беше забелязала няколко големи товарни кораба да плават към своите пристанища на Грейт Лейкс. От разстоянието, от което тя наблюдаваше, движението им изглеждаше напълно безшумно. Сред тази провинциална обстановка величественият им ход по международния морски път беше впечатляваща гледка.

Сякаш почувствал погледа и, Крис се обърна. Тя не се престори, че не оглежда мъжествената му фигура. Вместо това отвори широко очи и леко му се усмихна.

— Готова ли си да поплуваш отново? — попита той.

— Не — тя въздъхна унило и се подпря на лакти. — Но ако не скоча във водата или не се преместя на сянка в най-скоро време, ще се превърна в препечена филийка.

Той гъвкаво се изправи на крака и когато тя се надигна, й подаде ръка. В движението, с което я дръпна нагоре, нямаше нищо интимно. Хвана я здраво и я пусна без двусмислено забавяне, въпреки че на нея не й се искаше да бъде така.

Погледнато отблизо, стройното му тяло, облечено само в къси кафяви гащета за плуване със златисти ленти отстрани, вълнуваше сетивата й. Беше така осезаемо мъжествен, че у нея се бяха събудили първичните инстинкти. Ако вече не беше наясно с тяхното съществуване, щеше да бъде шокирана. Сега тя се опита да не обръща внимание на чувствата си.

Държането му този следобед беше приятелско и не й беше дало и най-малко основание да си въобрази, че връзката им може да продължи на по-интимно ниво. Саманта се питаше дали причината е Маги Карлтън, или защото той не се интересува от нея като жена. Независимо от коментара му, че не изглежда като по-малката му сестричка, не можеше да е сигурна, че не си го мисли.

Като я погледна през рамо, той й даде знак с очи да го последва миг преди да се гмурне плавно във водата. Тя го последва и почти се изравни с него. Когато изплува на повърхността, отметна мократа си коса, от която се разлетяха пръски. Студената вода по нагрятата й от слънцето кожа я накара да се разтрепери цялата и зъбите й затракаха.

— Ледена е! — каза, зъзнейки.

— Страхотен ден, нали? — попита той, като прокара пръсти през мократа си коса.

Вместо отговор Саманта заплува към брега. С няколко загребвания той я настигна. Силните му ръце без всякакво усилие го носеха по водата. Саманта не се и опита да се състезава с него, знаеше, че веднага ще я надмине. Въпреки че беше добър плувец, не би могла да му бъде равностоен съперник.

Физическото усилие прогони студа, но тя се разтрепери отново още щом стъпи на дъното, за да излезе на брега. Плажните кърпи стояха на голям камък наблизо. Крис ги достигна пръв.

— Мисля, че се нуждаеш от това — той се усмихна любезно и разгъна хавлията, за да я увие около раменете й.

Слънцето беше нагряло дебелия плат и когато той я обви, тя затвори очи и мълчаливо се наслади на топлината. Притисна хавлията към гърдите си, докато Крис започна да масажира раменете и ръцете й.

Като повдигна клепки, промълви доволно:

— Ммм, благодаря… прекрасно е!

Подвластна на големите му ръце, тя несъзнателно се олюля към него. Отметна глава назад, за да може да го вижда, а по устните й блестяха капчици вода. Ръцете му спряха, но не я пуснаха.

Магнетичен ток протече между тях. Времето спря. Силните му пръсти едва доловимо се стегнаха върху раменете й. Когато той леко наведе глава към устните й, сърцето й затуптя в очакване на целувка.

Някаква моторница приближи до острова и когато премина край залива, бръмченето заглъхна до провлечен напев.

Тъмните му очи потрепнаха при този звук, той се поколеба няколко секунди и после погледна лодката. Повдигна глава, а ръцете му останаха да лежат на раменете й без никакво чувство. Отдръпването беше пълно. Когато отново погледна към нея, нищо не подсказваше, че само преди миг беше възнамерявал да я целуне.

— Да се връщаме в къщата, за да облечеш сухи дрехи — предложи мъжът.

Когато отстъпи встрани, свали едната си ръка. Другата се плъзна надолу между плешките й, за да я насочи към отъпканата пътека.

Вкус на горчиво разочарование остана в устата на Саманта. Не можеше да се преструва, че не бе възнамерявал да я целуне — не и този път.

— Искаше да ме целунеш, после спря. Защо? — попита тя.

С лек натиск ръката му я подтикна напред, въпреки упоритата й съпротива. Тя помисли, че няма да обърне внимание на въпроса й, и беше готова да настоява, ако той не я беше погледнал. Шеговитият блясък в тъмните сиви дълбини не успя напълно да прикрие напрежението в очите му.

— Може би не ми харесва идеята да ме наблюдават — погледът му преднамерено се отклони към навеса за лодки.

Саманта го проследи и съзря здравата фигура на Том Карлтън, който обикаляше наоколо с едно платно. Явно е бил там през цялото време, докато са плували. Тя обаче не повярва нито за миг, че присъствието му има нещо общо с промяната в намерението на Крис, и му го каза.

— Не ми ги разправяй тия! — гневът й започна да се разпалва. — Разстрои те моторницата, която мина. Съмнявам се, че те е грижа дали Том или цяла тълпа непознати биха ни видели. Използваш го като извинение. Нещо друго те накара да промениш намерението си.

Бяха стигнали до гъста горичка, където пътеката завиваше и ги скриваше от всички чужди погледи в къщата и в залива. Ръката му върху гърба й се отпусна и той, спря. Настръхнала от наранена гордост, тя също спря. Пръстите му се плъзнаха през заплетената мокра коса към тила й.

— Не ставай смешна — той й хвърли бавна и топла усмивка.

Саманта веднага попадна в плен на магията й. Остана неподвижна, когато наведе глава към нея. Докосването до устните й беше леко и студено и я отрезви. Тя не искаше внимание. Рязко се отдръпна встрани, а в очите й заискряха пламъчета.

— Не се дръж надменно! — отсече и се извъртя, за да се втурне нагоре по пътеката.

Той я сграбчи за рамото, за да я накара да се подчини, а пръстите му се впиха през хавлията в нежната плът. Тя спря, но не направи опит да се освободи. После със смразяващо презрение погледна ръката, която я стискаше. В този миг отхвърли неговата близост със сила, съперничеща на желанието за неговата целувка, което изпитваше само преди минути.

— Веднага ме пусни! — нареди студено.

— Сам, аз… — В гласа му звънна твърдост, едно мрачно предупреждение, което тя прекъсна.

— Рубен е единственият, който ме нарича Сам. За всички останали съм Саманта или госпожица Джентри! Това включва и вас, господин Андрюз! — предупреди го с ледено презрение.

Нещо в думите й го развълнува. Един мускул трепна на лицето му, когато отвори уста, за да отговори. Навикът да наблюдава реакциите на хората и да търси причините за тях вече бе вкоренен прекалено дълбоко у Саманта, за да може да го пренебрегне.

— Заради Рубен е, нали? — запита мрачно. — Страхуваш се от баща ми.

— Не се страхувам от Рубен Джентри — в отчетливо произнесените думи тя долови твърдостта на тихия му глас.

— Вероятно не и в смисъла, който влагат повечето хора — съгласи се Саманта, като разтърси глава. — Не, ти не искаш да си губиш времето с дъщеря му, защото се опасяваш, че ще го засегнеш — в гласа й прозвуча сарказъм. — Да не би да се страхуваш, че ще изтичам при него и ще те обвиня — как беше онази хубава стара фраза, — че си играеш с чувствата ми? Ако направя това, той може много да ти се ядоса и никога да не се съгласи да ти продаде онези скъпоценни акции, които толкова много искаш да имаш. Каква история само би се получила!

Смехът й бе кратък и презрителен. Той стисна и другото й рамо. Искрящият й поглед непоколебимо посрещна опасните буреносни облаци, които се събираха в очите му. Почувства се обидена от яростта му. В грубата му хватка имаше заплаха да я разкъса на парчета.

— Вероятно би трябвало да разпространя клюката за това, колко се страхуваш от баща ми — продължи тя хапливо. — Обзалагам се, че на мнозина би им било забавно да открият, че трепериш само при мисълта за неговото недоволство. Преструваш се, че си човекът, който пуска музиката, но всъщност си този, който танцува. Ако не беше толкова жалко, би било…

Той я дръпна до себе си и устата му заглуши останалата част от тирадата. Бруталната му целувка опустоши устните й и й причини болка. Не й хрумна нито да се противопостави, нито да отвърне. Единствената й мисъл бе да устои на жестоката атака на собствените си сетива. Беше в плен на гръмотевичната буря на мъжкото му превъзходство. Пулсът отекваше в ушите й. Сякаш светкавица проряза вените й заедно с изгарящото усещане на страх и възбуда. Цената на грубата му целувка обаче беше неговият гняв и суровата му прегръдка не й донесе никакво удовлетворение.

Когато той вдигна глава, тя остана прикована до мускулестото му тяло, стегната в железния обръч на ръцете му. Чувстваше се обидена и наранена. Въздишката, която се изплъзна от пулсиращите й устни, бе по-скоро знак на поражение, отколкото на облекчение.

— Точно това искаше, нали?

Не беше в състояние да устои на студения му като стомана поглед.

— Не — Саманта затрепери неконтролируемо, но причината сега не беше плуването в ледената вода. Погледът й се отмести от лицето му. — Не, не исках точно това.

Когато се изтръгна от ръцете му, той не се опита да я спре. Хавлията се плъзна по раменете й и тя я уви здраво около себе си в опит да се скрие в грубата материя. Не можеше да обясни желанието си, не и без да признае колко много я бе наранил — първо с чистия си порив да я целуне, после с неговата пародия. Трябваше да защитава семейната гордост, ако не своята собствена.

Саманта изправи рамене и вирна брадичка.

— Не, не искаше — каза той.

Отне й цяла секунда, за да осъзнае, че Крис се съгласява с твърдението й. Резкият тон бе напуснал гласа му, което я накара предпазливо да погледне към него. Изглеждаше леко развеселен.

— Не се ли страхуваш, че ще изтичам при Рубен и ще му разкажа как се отнесе към мен преди малко? — попита тя.

— Не си от хората, които биха изтичали при татко. Ти си независима и самостоятелна като него — каза той, напълно уверен в твърдението си. — Разбрах това веднага.

Саманта го погледна озадачено.

— Ако не си се боял от неприятности с Рубен, защо тогава не ме целуна? — предизвика го тя.

— Но аз те целунах! — отвърна й той самодоволно и с леко повдигане на раменете. — Малко по-грубо, отколкото възнамерявах първоначално, но ти сама си виновна за това. Езикът ти е много хаплив.

— Не разбирам — тя поклати глава, без да му вярва напълно. — Това не обяснява какво те спря първия път.

— Казах ти, исках да сме сами. Хайде — ръката му се плъзна под лакътя й и я обърна към къщата. Поведението му показа, че няма намерение да дискутира това повече. — Да се прибираме!

Саманта прехапа устни. Отговорът му породи още въпроси, но тя усети, че този път той щеше напълно да ги игнорира. Беше казал всичко, което смяташе да каже. Инстинктът й подсказа, че няма да успее да го подразни повторно, независимо от упорството си. Той се владееше напълно и тя се усъмни в способността си да разклати самообладанието му.

Затова мълчаливо му позволи да я поведе към къщата. Чудеше се дали би могла да му повярва. „Да сме сами“, бе казал той, навярно защото Том ги наблюдаваше. Но младата жена знаеше, че не той, а моторницата бе отклонила вниманието му от нея, а за присъствието на Карлтън се е сетил после.

Но защо това би трябвало да има някакво значение? Крис Андрюз не приличаше на човек, който би се интересувал какво мислят другите за постъпките му. Освен ако — една възможност просветна в ума й, — освен ако Том не би разказал какво е видял на сестра си Маги. Може би това притесняваше Крис и го бе накарало да се отдръпне.

Беше ли Маги негова приятелка, негова любовница? Това, разбира се, беше напълно възможно, независимо от факта, че тя не беше особено привлекателна. Освен това между тях вече имаше някакво недоразумение — както бе подразбрала тази сутрин. Дали не беше заради нея? Дали Маги не ревнуваше, че той е довел вкъщи млада гостенка, която би могла да привлече вниманието му?

Беше доста вероятно. Какво беше казал Крис на Маги? Че и на него не му харесва, както и на нея, но така трябва да бъде. Да, защото така е поискал Рубен. Той специално бе настоял да поканят и дъщеря му. Крис едва ли е бил в състояние да откаже.

Когато стигна до това заключение, тя се почувства нещастна. Изпита съжаление, че инстинктът и репортерските й навици не й позволяват да забрави случката, преди да е открила причините, които се крият зад нея. Да, той я целуна. Но не защото е искал това, а защото тя го бе очаквала и го бе подканила. В качеството си на идеалния домакин той се беше подчинил. Би използвал всичко и всеки съвсем безскрупулно, за да получи онова, което желае.

— По дяволите! — с яд изруга Саманта тихо.

Защо ставаше така, че винаги харесваше мъже, чиято крайна цел всъщност беше да искат нещо от Рубен Джентри? Личността й винаги оставаше скрита зад факта, че е негова дъщеря. Досега си мислеше, че се е примирила с това, но изведнъж осъзна, че не е.

Крис Андрюз я беше накарал да почувства категорична непримиримост с това положение. Какво я накара да мисли, че е по-различен от другите мъже, които познава?

Точно като всички останали, той искаше да я използва за постигане на собствените си цели.

Този факт издигна бариера. Външно, Саманта остана мила и любезна и се съгласяваше с всичко, което той й предложи като забавление през останалата част от следобеда и вечерта. В същото време обаче внимаваше да не създава предпоставки за интимност. Дори да бе забелязал промяната в поведението й, той не го показа. Така вечерта си легна успокоена, че е възвърнала гордостта и самоуважението си.

На следващата сутрин, на път към трапезарията за закуска, тя мина през всекидневната и там видя Крис. Държеше в ръка черна телефонна слушалка. Когато тя влезе, той я погледна и напрегнатото му съсредоточено изражение отстъпи място на явно облекчение.

— Ще ти я дам да говориш с нея — каза мъжът в слушалката, преди да я покрие с длан. — Баща ти е — обърна се към нея. — Появило се е нещо неочаквано и няма да може да дойде преди началото на другата седмица. Иска да бъде сигурен, че си добре и нямаш нищо против да го изчакаш. Уверих го в това, но мисля, че би предпочел да го чуе от теб. — В тона му се долавяше лека насмешка.

Докато вървеше към телефона, Саманта се запита дали Крис не допуска, че би приветствала идеята за още няколко дни насаме е него. Беше достатъчно самонадеян да смята, че престореното му внимание я е подвело. В своята арогантност вероятно си мислеше, че я заблуждава много умело. Тя обаче не беше играчка, с която можеха да се забавляват, а след това да захвърлят.

Като отпъди тези миели, младата жена взе слушалката и каза решително и ясно:

— Здравей, Рубен.

— Как си, Сам — прозвуча отговорът.

Тя се усмихна малко тъжно:

— Справям се.

Крис Андрюз се облегна небрежно на стола си. Това не скри напрежението, с което слушаше и наблюдаваше.

— Сам, съжалявам за това забавяне. Повярвай, ако аз…

— Не е необходимо да обясняваш — прекъсна го Саманта. — Зад явната му загриженост долови тревожна нотка, сигурен знак, че е погълнат от някакъв тежък и несъмнено сериозен проблем. Много отдавна беше разбрала, че баща й рядко отлага каквото и да било; освен ако не му попречи назряла криза. — Знам, че правиш всичко възможно — увери го тя. — Не се тревожи за мен. Тук е прекрасно и съм сигурна, че Крис ще ме забавлява, докато дойдеш.

— Крис? — Гласът на Рубен Джентри отекна приглушено. Звучеше сякаш беше на стотици мили и мислеше за съвсем други неща.

— Да, Крис — засмя се Саманта.

— О, да, Крис, разбира се — каза баща й, като че ли току-що проумя за кого говори тя. — Всичко ще бъде наред. Просто изпълнявай това, което ти казва — добави разсеяно.

По устните й заигра недоверчива усмивка. Той навярно мислеше за някакъв много сериозен проблем. Сякаш беше забравил, че тя е на двадесет и две и е в състояние сама да се грижи за себе си. Но в подобни моменти беше някак особено мил. Това събуди у нея инстинкта за послушание.

— Разбира се, Рубен — съгласи се тя с тона на девет годишно дете. — Искаш ли да говориш пак с Крис?

— Не, не е необходимо. Пази се, Сам.

— Добре. Ще се видим.

Нямаха навика да се сбогуват още от времето, когато Саманта беше малка и плачеше безспирно всеки път, когато баща и трябваше да пътува по работа. Бяха сключили споразумение да не го правят, защото той винаги щеше да се завръща. Тази детска логика й позволяваше да го изпраща без сълзи.

Тя се усмихна и на бузите й се появиха малки трапчинки.

Осъзна, че Крис я наблюдава внимателно, едва когато постави слушалката.

— Наред ли е всичко? — попита той и се изправи, когато тя тръгна към трапезарията.

— Прекрасно — отговори тихо, без да го погледне. — Точно както каза ти. Нещо много важно трябва да е възникнало, за да го забави.

Не беше необходимо да споменава, че разтревоженият тон на Рубен говореше за много сериозен проблем. Това съвсем не беше работа на Крис, особено след като самата тя не знаеше за какво точно става дума. Би могло да засяга въпрос, който е от полза за компанията на мъжа срещу нея — конкурент на баща й.

— Двамата сте много близки, нали? — Той издърпа един от столовете край масата в столовата.

— Откакто се помня, винаги сме били сами — съгласи се Саманта. — Обичам да бъда с него. В последно време заради колежа и работата нямах възможност да прекарвам с него толкова време, колкото би ми се искало — това беше истина и тя беше достатъчно голяма, за да разбере, че този факт е част от превръщането й във възрастен човек.

— Ти много се възхищаваш от баща си, нали? — Крис седна срещу нея.

— Разбира се — младата жена усети, че тази забележка не беше случайна. — Защо?

— Просто си мислех, че на един мъж би му било трудно да се конкурира с баща ти.

На масата беше поставена кана с портокалов сок. Тя напълни две чаши, преди да вдигне очи и да срещне замисления му поглед. На върха на езика й беше да каже, че не очаква който и да било мъж да се конкурира с баща й.

— Да — потвърди Саманта. — Малко мъже могат да се сравнят с Рубен Джентри.

Изражението му помръкна и тя почувства задоволство. Надяваше се, че някъде дълбоко в душата си той крие известно чувство за малоценност. Сега поне не беше толкова сигурен в способността си да я омае.