Уилям Голдинг
Повелителят на мухите (8)

ОСМА ГЛАВА
ДАР ЗА МРАКА

Прасчо погледна тревожно от брега, осветен от бледната светлина на утрото, към тъмнеещата планина.

— Сигурни ли сте? Ама наистина сигурни?

— Казах ти вече десет пъти — избухна Ралф, — видяхме го.

— Мислиш ли, че сме в безопасност тук долу?

— Откъде, по дяволите, да знам?

Ралф рязко се извърна и направи няколко крачки по брега. Джек беше коленичил и чертаеше с показалеца си кръгове в пясъка. До тях достигна почти шептящ гласът на Прасчо:

— Сигурни ли сте? Наистина ли?

— Върви сам да видиш — каза Джек презрително, — тъкмо ще се отървем от теб.

— Как не!

— Звярът имаше зъби — каза Ралф — и големи черни очи.

Той силно потрепери. Прасчо се зае да изтрива единственото си кръгло стъкло.

— Какво ще правим?

Ралф се обърна към скалата. Раковината се белееше сред дърветата — светло петно на онова място, където щеше да се появи слънцето. Той отметна косата си.

— Не знам.

Спомни си паническото бягство по планинския скат.

— Не мисля, че ще можем да се бием с такова голямо нещо, честна дума. Каквото и да си приказваме, но на един тигър например няма да му излезем насреща. Ще се изпокрием. Дори и Джек ще се скрие.

Джек продължаваше да гледа към пясъка.

— А моите ловци?

Саймън тихо се прокрадна от сенките край заслоните. Ралф остави без отговор въпроса на Джек. Посочи жълтеникавия лъч, който излизаше от морето.

— Докато е светло, сме храбри. Но после? И онова нещо си клечи до огнището, като че ли иска да попречи да ни спасят…

Закърши ръце, без да съзнава. Гласът му се извиси:

— И не можем да поддържаме сигналния огън… Победени сме.

Над морето се появи златна точка и изведнъж цялото небе се освети.

— А моите ловци?

— Момченца, въоръжени с пръчки.

Джек скочи на крака. Отдалечи се с почервеняло лице.

Прасчо сложи очилата с единственото стъкло и погледна Ралф.

— Сега вече връщане назад няма. Ти обиди ловците му.

— О, млъкни!

Прекъсна ги звукът на раковината, която някой неумело надуваше. Джек, който сякаш правеше серенада на изгряващото слънце, продължи да надува, докато в заслоните настъпи оживление, ловците изпълзяха на скалата, а малките се разхленчиха — нещо, което напоследък правеха твърде често. Ралф се надигна послушно и двамата с Прасчо отидоха на плоската скала.

— Приказки — каза Ралф с горчивина, — приказки, приказки, приказки…

Той взе раковината от Джек.

— Това събрание…

Джек го прекъсна:

— Аз го свиках.

— Ако не беше ти, щях аз. Ти само наду рапана.

— Е, добре, това не е ли…

— О, вземи го! Хайде — почвай приказките!

Ралф бутна раковината в ръцете на Джек и седна на пъна.

— Аз свиках това събрание — каза Джек — заради много работи. Първо, вие вече знаете, видяхме звяра. Изпълзяхме горе. Бяхме само на няколко крачки. Звярът седна и ни погледна. Не знам какво прави там. Ние не знаем дори какво е…

— Звярът излиза от морето…

— От тъмните…

— Дървета…

— Тихо! — извика Джек. — Слушайте! Звярът, или там каквото е, си седи горе…

— Може да изчаква…

— Дебне…

— Да дебне…

— Дебне — каза Джек. Той си спомни тръпките на първобитен страх, които беше изпитвал в гората. — Да. Звярът е хищник. Само че — млъквай! — само че не можем да го убием. А Ралф казва, че моите ловци не ги бивало.

— Никога не съм казал такова нещо!

— Рапанът е у мен. Ралф мисли, че вие сте страхливци, побягвате от глигана и от звяра. И това не е всичко.

На платформата се разнесе нещо като въздишка, сякаш всеки долавяше какво предстои да стане. Гласът на Джек пак се извиси, треперещ, но решителен, пробиващ стената от безволево мълчание.

— Той е като Прасчо. Говори неща като Прасчо. Не е истински вожд.

Джек здраво притисна рапана към себе си.

— Не друг, а той е страхливецът! Замлъкна за миг, после продължи:

— На върха, когато отидохме двамата с Роджър, той остана назад.

— И аз отидох!

— Ама после.

Двете момчета се изгледаха под надвисналите перчеми.

— И аз отидох — каза Ралф, — чак после избягах. И ти избяга.

— Тогава кажи ми, че съм страхливец!

Джек се обърна към ловците.

— Той не е ловец. Никога не ни е дал месо. Той не е председател на класа и ние не знаем нищо за него. Той само се разпорежда и си мисли, че другите трябва, ей така, да го слушат. Всички тези приказки…

— Всички тези приказки ли? — извика Ралф. — Приказки, така ли? Кой ги започна? Кой свика това събрание?

Джек се извърна поруменял, брадичката му увисна. Гледаше сърдито изпод вежди.

— Добре тогава — каза той многозначително и с тон, който съдържаше заплаха, — добре.

Притискайки с една ръка рапана към гърдите си, той прониза въздуха с показалец.

— Кой смята, че Ралф не трябва да е вожд?

Изгледа очаквателно момчетата, които стояха наоколо като замръзнали. Гробно мълчание цареше под палмите.

— Който не иска Ралф да е вожд, да вдигне ръка — каза Джек високо.

Мълчанието продължаваше, тежко, бездиханно и пълно със срам. Руменината бавно се отцеди от страните на Джек, после пак изби като болезнен обрив. Облиза устни и извъртя главата си така, че да си спести неудобството да срещне нечий поглед.

— Колко са тези, които мислят…

Гласът му изневери. Ръцете, които държаха раковината, трепереха. Прочисти гърлото си и заговори гръмко.

— Добре тогава. Много внимателно остави раковината на тревата д

нозете си. От ъгълчетата на очите му се стичаха сълзи на унижение.

— Няма да играя повече. С вас — не!

Много от момчетата сега гледаха надолу, към тревата, в краката си. Джек пак прочисти гърло:

— Вече не съм от отбора на Ралф…

Погледна към пъновете отдясно и преброи групата на ловците, която някога бе представлявала хор.

— Ще си ходя сам. А той нека сам си лови прасета. Който иска, може да идва с мен, когато отивам на лов.

Той се измъкна от триъгълника, като се препъваше, и се насочи към мястото, от което се слизаше на белия пясък.

— Джек!

Джек се обърна и погледна назад към Ралф. Остана така за миг, после изкрещя остро и ядно:

— Не!…

Скочи от платформата и се затича покрай брега, без да обръща внимание на сълзите, които се стичаха от очите му; Ралф продължи да го гледа, докато той се скри в гората.

Прасчо беше възмутен.

— Аз ти говоря, а ти, Ралф, си стоиш като…

Както гледаше към Прасчо, без да го вижда, Ралф си промълви:

— Той ще се върне. Щом слънцето залезе, ще се върне. — Погледна към раковината в ръката на Прасчо.

— Какво?

— Нищо…

Прасчо се отказа от намерението си да укорява Ралф. Отново изтри единственото стъкло на очилата си и се върна на предишната тема.

— Можем да минем без Джек Меридю. Не е само той на този остров. Но сега наистина има звяр, макар че ми е трудно да повярвам. Ще трябва да не се отдалечаваме от плоската скала и той, и неговото ловуване няма да са толкова необходими. Така че сега вече можем да решим какво трябва да правим.

— Безсмислено е, Прасчо. Нищо не може да се направи.

Останаха известно време мълчаливи и омърлушени. После Саймън се изправи и взе раковината от Прасчо, който така се изненада, че остана прав. Ралф погледна нагоре към Саймън.

— Саймън? Сега пък какво има?

Кръгът на насядалите зашумя, готов да избухне в смях, и Саймън се сви още повече.

— Казах си, че има нещо за правене. Нещо, дето ние…

Начинът, по който се посрещнаха думите му, пак го накара да си загуби гласа. Потърси помощ и съчувствие и избра Прасчо. Обърна се към него, притискайки раковината към загорелите си гърди.

— Мисля, че трябва да се изкачим на планината.

Всички потръпнаха от страх. Саймън замълча, после се обърна към Прасчо, който го гледаше полувъпросително, полунасмешливо.

— Какъв смисъл има да се катерим до тоя звяр, след като Ралф и другите двама не можаха нищо да направят?

Саймън прошепна отговора си:

— Какво друго ни остава?

Беше казал, каквото има да казва, и не се възпротиви, когато Прасчо измъкна раковината от ръцете му. После се отдалечи и седна колкото можеше по-настрана от другите.

Прасчо сега говореше с повече самоувереност и с нещо, в което другите биха разпознали нотки на удоволствие, ако обстоятелствата не бяха тъй сериозни.

— Казах, че можем и без въпросното лице. Сега, казвам аз, да решаваме какво трябва да правим. Мисля, че мога да ви кажа какво ще каже Ралф ей сега. Най-важното нещо на този остров е димът, а за да има дим, трябва огън.

Ралф направи нетърпеливо движение.

— Не става, Прасчо. Нямаме огън. Онова нещо си седи горе, а ние ще трябва да седим тук, долу.

Прасчо надигна раковината, за да придаде тежест на следващите си думи.

— На планината нямаме огън. Но какво лошо има да накладем огън тук? Може да го накладем на скалите. Дори на пясъка. Няма значение — дим все ще има.

— Вярно.

— Дим!

— Край вира!

Момчетата се разприказваха. Само Прасчо прояви достатъчно въображение, за да предложи да свалят огъня от планината,

— И тъй ще имаме огън долу — каза Ралф, Огледа се.

— Можем да го накладем тук, между вира и скалата. Разбира се…

Той замлъкна и се замисли намръщен, като несъзнателно хапеше един и без това изгризан до живо месо нокът.

— Разбира се, димът няма да се вижда така добре, няма да се забелязва от толкова далече. Но пък няма да се приближаваме, да се приближаваме до…

Другите кимнаха в знак, че го разбират отлично. Няма да има нужда да се ходи близко „до…“.

— Сега ще накладем огън.

Великите хрумвания са най-простите. Имаше нещо, което трябва да се свърши, и те заработиха с желание. Прасчо беше тъй възторжен, излъчваше такава освободеност, след като Джек си беше отишъл, беше тъй горд със своя принос за благото на обществото, че помогна да съберат дърва. Залови се за най-близкото — един от повалените на плоската скала стволове, които не използваха за сядане при събранията; само че другите не се решаваха да пипнат нищо от скалата, дори ненужното. После близнаците си дадоха сметка, че отсега нататък ще нощуват край огън, нещо, което вдъхва сигурност — и някои от малчуганите започнаха да танцуват и да пляскат с ръце.

Дървата не бяха тъй сухи, както онези, които бяха използвали в планината. Повечето бяха прогнили от влагата, пълни с пъплещи насекоми; пъновете трябваше да се вдигат внимателно от земята, иначе се разпадаха на сипкав прах. Освен това, за да не навлизат навътре в гората, момчетата се залавяха за нападалите стъбла, които им бяха подръка, колкото и да бяха сплетени в новоизрасла зеленина. Краят на гората и просеката им бяха познати, не бяха отдалечени от раковината и от заслоните и изглеждаха достатъчно приветливи денем, Какви ставаха нощем — никой не искаше да си представя. И така, те работеха много енергично и весело, макар че когато времето напредна, пъргавината заприлича на паника, а веселието — на истерия. Направиха пирамидка от листа, клечки и клонки на голия пясък върху плоската скала. За първи път, откакто бяха на острова, Прасчо сам свали единственото си стъкло, коленичи и фокусира слънцето върху подпалките. Скоро се надигна дим и лумна жълт пламък.

Малчуганите, които не бяха виждали често огън след първата катастрофа, се разлудуваха. Те затанцуваха, запяха и събирането заприлича на празненство.

Накрая Ралф престана да работи, изправи се и изтри папа от лицето си с изцапаната си ръка.

— Ще ни трябва малък огън. Този е прекалено голям, за да го поддържаме лесно.

Прасчо седна внимателно на пясъка и започна да изтрива стъклото си.

— Можем да направим опит. Да проверим не можем ли да накладем един малък буен огън, после да натрупаме върху него зелени клонки, за да димят. Някои листа сигурно са по-подходящи за това от останалите.

Заедно с огъня замря и оживлението. Малчуганите престанаха да пеят и да танцуват и се разпиляха към морето, към плодните дървета или към заслоните.

Ралф се отпусна на пясъка.

— Ще трябва да направим нов списък, кой кога ще дежури при огъня.

— Ако можеш да ги откриеш къде са.

Огледа се. И едва сега видя колко малко от големите са останали, разбра защо бяха работили толкова усилено.

— Къде е Морис?

Прасчо пак си изтри стъклото.

— Сигурно… не, в гората няма да отиде самичък, нали?

Ралф скочи на крака, заобиколи тичешком огъня и застана до Прасчо, като придържаше косата си.

— Но трябва да направим списък! Тук сме ти и аз, и Самиерик, и…

Не погледна към Прасчо, но запита сякаш между другото.

— А къде са Бил и Роджър?

Прасчо се наведе напред и сложи парче дърво в огъня.

— Сигурно са си отишли. Сигурно и те не искат да играят с нас.

Ралф седна на земята и започна да прави дупчици в пясъка. Изненада се, когато видя капка кръв до една от тях. Разгледа отблизо изгризания си нокът и малката нарастваща кървава топчица там, където зъбите му бяха оголили живеца.

Прасчо продължи:

— Видях ги как се измъкват, като събирахме дървата. Изнизаха се натам. Накъдето той тръгна.

Ралф престана да разглежда пръста си и погледна нагоре към празното пространство. Небето сякаш им съчувстваше за големите промени, които бяха настъпили сред тях — днес то беше различно, така изпълнено с изпарения, че на места горещият въздух се белееше. Слънчевият диск беше от матирано сребро, сякаш по-близък и не тъй горещ, а въпреки това се дишаше тежко.

— Все ще изиграят някой номер, не е ли така? Гласът идваше зад рамото му и звучеше загрижено.

— Можем и без тях. Така сме си още по-добре, не е ли така?

Ралф седна. Близнаците, победоносно ухилени, се зададоха с един голям пън. Хвърлиха го върху жарта и се разлетяха искри.

— Ще се справим и сами, не е ли така?

Дълго време — пънът се изсуши, запали се и се превърна в огнена жар — Ралф не промълви ни дума. Той не забеляза как Прасчо отиде при близнаците, започна да си шепне с тях и как трите момчета навлязоха заедно в гората.

— Ето.

Сепна се и се откъсна от мислите си. Прасчо и другите двама бяха до него. Бяха се натоварили с плодове.

— Казах си — обясни Прасчо, — че може да си направим един вид тържество.

Трите момчета седнаха. Бяха донесли много плодове, при това добре узрели. Усмихнаха се, когато Ралф взе и започна да яде.

— Благодаря — каза той. След това, вече с тон на приятна изненада в гласа, повтори: — Благодаря!

— Ще се справим сами — каза Прасчо. — На тоя остров създават неприятности тия, дето не знаят какво искат. Ще накладем един малък буен огън…

Ралф си спомни какво го бе разтревожило.

— Къде е Саймън?

— Не знам.

— Едва ли е тръгнал нагоре по планината.

Прасчо се засмя високо и си взе още от плодовете.

— Де да го знаеш — преглътна Прасчо. — Той откача.

Саймън мина през мястото, където бяха плодните дървета; сега малчуганите бяха твърде заети с огъня на брега и не го бяха последвали. Той продължи да се провира между лианите, докато стигна до завесата от оплетена растителност край полянката и се свря под нея. Отвъд листака слънчевите лъчи падаха отвесно, а пеперудите бяха преполовили своя неспирен танц. Той коленичи и слънчевите стрели паднаха върху му. Предишния път въздухът трептеше от жегата, сега в него имаше нещо застрашително. Скоро по дългата му остра коса започна да се стича пот. Повъртя се неспокойно, но нямаше къде да се скрие от слънцето. Усети жажда, която скоро стана много силна.

Продължи да седи.

На едно далечно място на брега Джек стоеше пред малка група момчета. Той сияеше.

— На лов! — каза той. Огледа ги изпитателно. Всеки носеше останките от черната си шапка. Някога, много, много отдавна, те бяха стояли мирно, наредени двама по двама, и гласовете им бяха като песента на ангелите.

— Ще ходим на лов! Аз ще бъда вождът.

Те кимнаха и критичният момент отмина.

— Освен това — за звяра.

Те се разшаваха и погледнаха към гората.

— Слушайте сега! Няма да мислим за звяра.

Кимна към тях.

— Ще забравим за звяра.

— Точно така.

— Да!

— Няма да мислим за звяра!

Ако Джек бе изненадан, че така ревностно се съгласяваха с него, той не го показа.

— И още нещо. Тук няма да сънуваме толкова много. Тук сме близо до края на острова.

Съгласиха се с готовност, която извираше от преживените вътрешни изтезания.

— Сега слушайте. По-късно може да се преместим в каменната крепост. Но сега ще отделя от раковината още неколцина т големите и… нали така? Ще заколим едно прасе и ще си направим пир. — Замълча, после продължи по-бавно. — И за звяра. Ще оставим за него едно парче от нашия улов. Тогава може би няма да ни закача.

Рязко се изправи.

— Отиваме в гората и започваме лова.

Обърна се и затича, след миг те го последваха послушно.

Разпръснаха се из гората. Бяха неспокойни. Почти веднага Джек намери разровена земя и разпръснати корени, които говореха, че оттук е минало прасе. Скоро следата стана прясна. Джек даде знак на останалите ловци да не шумят и продължи сам. Беше щастлив, във влажния сумрак се чувстваше удобно като в стари дрехи. Спусна се по един крайморски склон, осеян със скали и дървета.

Прасетата, тлъсти и закръглени като чували, лежаха с чувствена наслада на сянка под дърветата. Нямаше вятър и те не подозираха нищо, а Джек вече се бе научил да се промъква безшумно като сянка. Той се прокрадна обратно и даде нареждания на ловците си, които лежаха скрити. После всички започнаха да се промъкват напред сантиметър по сантиметър, плувнали в пот в жегата и тишината. Под дърветата едно свинско ухо се поклати мързеливо. Малко встрани от другите, потънала в майчинско щастие, лежеше най-едрата свиня от стадото. Тя беше черна, на розови петна; край огромния и корем низ прасенца спяха, гушеха се и квичаха.

На петнадесетина крачки от стадото Джек спря; ръката му се изпъна и посочи свинята. Погледна наляво и надясно, за да се увери, че всички са го разбрали, и другите момчета кимнаха утвърдително. Всички десници се отметнаха назад.

— Хайде!

Стадото трепна; само от десетина крачки дървените копия с втвърдени на огъня върхове полетяха към избраната свиня. Едно прасенце с паническо квичене се втурна към морето, повлякло копието на Роджър след себе си. Свинята задъхано изписка и се изправи, като се олюляваше, с две копия, забита в тлъстия и хълбок. Момчетата нададоха вик и се спуснаха напред, прасенцата се разпиляха, свинята проби затягащия се около нея обръч и се хвърли в лудешки бяг през гората.

— След нея!

Те се втурнаха по свинската пътечка, но гората беше тъй тъмна и непроходима, че Джек, като проклинаше ги спря и застана между дърветата. Постоя малко така’ мълчалив и задъхан, а те се спогледаха, полусмутени, полувъзхитени от него. Показалецът му стремително прониза въздуха и посочи към земята.

— Ето…

Другите още не бяха успели да разгледат капката кръв, когато Джек се извърна, проучи някаква следа и докосна една клонка, която се изметна. Продължи, необяснимо защо уверен, че е на прав път; ловците крачеха след него.

Спря се пред един гъсталак.

— Ето тук.

Наобиколиха гъсталака, но свинята пак им се изплъзна, след като усети пробождащата болка от още едно копие в хълбока си. Копията, които се влачеха след нея, затрудняваха движенията и, а върховете с остри зъбци я измъчваха. Тя се блъсна в едно дърво и копието се заби още по-дълбоко; оттук нататък всеки от ловците лесно можеше да я проследи по капките прясна кръв. Следобедът бавно преваляше, непоносимо тежък от маранята и влажната горещина; свинята, кървяща и обезумяла, си пробиваше път пред тях, ловците я преследваха, възбудени от дългата кървава гонитба. Вече я виждаха, почти я настигнаха, но тя напрегна последни сили и пак не им позволи да скъсят разстоянието. Бяха точно след нея, когато тя се измъкна на една открита полянка, където растяха пъстри цветя, пеперуди танцуваха една около друга, а въздухът беше горещ и неподвижен.

Тук, като поразена от топлинен удар, свинята падна и ловците се втурнаха към нея. Страшното нашествие, идващо от един непознат свят, я накара да обезумее; тя квичеше, риташе и въздухът се изпълни с пот и шум, и кръв, и ужас. Роджър търчеше около скупчените тела и мушкаше с копието колчем се мернеше свинска плът. Джек беше възседнал свинята и нанасяше удари с ножа. Роджър усети, че върхът на копието е намерил уязвимото място, и напираше с цялата си тежест. Копието влизаше сантиметър след сантиметър и ужасеното квичене се превърна в пронизителен писък. След това Джек намери гърлото и по ръцете му бликна гореща кръв. Свинята рухна под тях, а те лежаха, тежки и удовлетворени, върху нея. Пеперудите продължаваха своя танц в средата на полянката.

Накрая непосредствената възбуда от акта на убийството се уталожи. Момчетата отстъпиха назад, Джек се изправи и показа ръцете си.

— Гледайте.

Той се ухили и ги тръсна, а момчетата се засмяха, щом видяха вонящите му длани. Джек сграбчи Морис и натри бузите му с нечистотията. Роджър започна да изтегля копието си и момчетата едва сега го забелязаха. Робърт описа извършеното с една-единствена фраза, която бе посрещната с гръмогласен смях.

— Право в дупето и.

— Чу ли?

— Чу ли го какво каза?

— Право в дупето и!

Този път Робърт и Морис си разделиха двете роли и Морис тъй смешно показваше как свинята се опитвала да се изплъзне от напредващото копие, че момчетата се заливаха от смях.

Накрая и това им омръзна. Джек започна да изтрива окървавените си ръце в скалата. Залови се със свинята, изкорми я, извади горещите черва и оцветени вътрешности, захвърли ги на купчина върху скалата, докато другите го наблюдаваха. Той работеше и говореше:

— Ще отнесем месото на брега. Ще отида на плоската скала и ще ги поканя на пиршество. Така печелим време.

Обади се Роджър:

— Вожде…

— А?…

— Как ще накладем огън?

Джек се отпусна назад, приседна и се намръщи към свинята.

— Ще ги нападнем и ще вземем огън. Трябва да дойдете четиримата — Хенри и ти, Бил и Морис. Ще се намажем с боя и ще се промъкнем; докато аз им обяснявам какво искам, Роджър може да грабне един клон. Другите ще отидете там, където бяхме. Ще накладем огъня там. А после…

Той замлъкна, изправи се и погледна към сенките под дърветата. Продължи с по-тих глас:

— Но ще оставим част от плячката за…

Отново приклекна и заработи с ножа. Момчетата се струпаха наоколо му. Той заговори през рамо към Роджър:

— Изостри един кол от двата края.

Изправи се, подхванал кървящата глава на свинята.

— Къде е колът?

— Ето.

— Забий единия край в земята. О… то пък било скала. Вкарай го в тази цепнатина. Ето тук.

Джек повдигна главата, блъсна я в изострения кол, който проби мекото гърло и се заби в устата. Отстъпи назад и погледна набучената глава; по кола се стичаше малко кръв.

Инстинктивно и останалите момчета се отдръпнаха: гората беше замряла. Ослушаха се и не чуха никакъв друг шум освен жуженето на мухите около изсипалите вътрешности.

Джек прошепна:

— Вдигнете прасето.

Морис и Робърт набучиха трупа на кол, вдигнаха безжизненото тяло и зачакаха готови. В тишината, застанали над засъхващата кръв, те изведнъж станаха неспокойни.

— Тази глава е за звяра. Тя е подарък — изрече високо Джек.

Тишината прие дарението и им вдъхна страх. Главата стоеше там със замъглени очи, леко ухилена, с почерняваща кръв между зъбите. Мигом те се втурнаха с всички сили през гората към открития бряг.

Саймън остана там, където беше, една бронзова фигурка, скрита от листата. Дори след като затвореше очи, продължаваше да вижда свинската глава. Полузатворените и очи гледаха мътно, с безкрайната обезвереност на възрастните. Те уверяваха Саймън, че нещата вземат лош обрат.

— Известно ми е.

Саймън си даде сметка, че е изрекъл тези думи на глас. Бързо отвори очи — главата доволно се хилеше под странната дневна светлина, без да обръща внимание на мухите, на разсипаните вътрешности, дори на това, че унизително я бяха набучили на кол.

Той отмести поглед и облиза сухите си устни.

Подарък за звяра. А дали звярът наистина нямаше да дойде, за да си го вземе? Струваше му се, че и главата мисли като него. Бягай, казваше му тя негласно, върни се при другите. Това беше само шега — защо да се тревожиш? Сбъркал си, чудо голямо. Малко главоболие може би нещо, което си ял. Върни се, дете, казваше главата безгласно.

Саймън вдигна очи, усещайки тежестта на мократа си коса, и погледна към небето. Там горе, за разлика от друг път, имаше облаци, големи издута кули, поникнали над острова, сиви, жълтеникави и оцветени в бакърено. Облаците клечаха върху сушата; миг след миг те продължаваха да изцеждат от себе си тази задушна, потискаща жега. Дори пеперудите напуснаха поляната, където онова отвратително нещо се хилеше и кървеше. Саймън наведе глава, като внимаваше да не отвори стиснатите си очи, после ги закри с ръка. Под дърветата нямаше сенки, а една седефена неподвижност; обхванала всичко, превръщаше действителното във въображаемо и неопределимо. Купчината черва беше почерняла от мухи, които бръмчаха като дъскорезница. Не мина много време и те откриха Саймън. Бяха се нахранили и кацаха по вадичките пот, за да пият. Гъделичкаха го под ноздрите, играеха на прескочикобила по бедрата му. Бяха черни и зеленикави, преливащи в различните цветове на дъгата, и безчет; а пред Саймън Повелителят на мухите стоеше набучен на кола и се хилеше. Накрая Саймън не се стърпя и погледна назад, погледът му се прикова към белите зъби, замъглените очи, кръвта. Не можеше да се освободи от чувството, че някога, много отдавна, е виждал тази картина. В дясното слепоочие на Саймън пулсът започна да блъска в мозъка.

Ралф и Прасчо лежаха на пясъка, гледаха в огъня и мързеливо мятаха камъчета в бездимното му сърце.

— Тоя клон се свърши.

— Къде са Самиерик?

— Трябва да съберем още дърва. Нямаме повече зелени клони.

Ралф въздъхна и се изправи. Под палмите на плоската скала нямаше сенки, само тази странна светлина, която сякаш струеше едновременно отвсякъде. Високо горе, между набъбналите облаци, като оръдие изтрещя светкавица.

— Ще вали като из ведро.

— Ами огънят?

Ралф изприпка до гората и се върна с голям наръч зеленина, която хвърли в огъня. Клонките пукаха, листата се сгърчваха, издигаше се жълт дим.

Прасчо безцелно нарисува с пръсти една фигурка върху пясъка.

— Лошото е, че нямаме достатъчно хора за огъня. Самиерик трябва да ги броиш за една смяна. Те всичко правят заедно…

— Разбира се.

— Е да, ама не е справедливо. Не разбираш ли? Те трябва да носят за две смени.

Ралф помисли и разбра. С раздразнение си даде сметка колко малко умее да мисли като възрастен и пак въздъхна. На острова ставаше все по-лошо.

Прасчо погледна към огъня.

— Скоро пак ще трябва зелен клон.

Ралф се претърколи ребром.

— Прасчо. Какво ще правим?

— Просто ще трябва да минаваме без тях.

— Но… огънят?

Погледна намръщено чернобялата купчинка, в която безразборно лежаха недогорели парчета от клони. Опита се да даде израз на мислите си.

— Страхувам се.

Видя, че Прасчо вдигна очи, и продължи, търсейки неумело думите си:

— Не от звяра. Искам да кажа, че и от него. Но никой от другите не разбира това — за огъня. Ако някой ти хвърли въже, когато се давиш; ако докторът ти каже вземи това, защото иначе ще умреш — няма да откажеш, нали така? Искам да кажа…

— Разбира се.

— Не виждат ли? Не могат ли да разберат? Ако не е димният сигнал, тука ще си умрем. Гледай!

Над пепелта нажеженият въздух трепкаше, но нямаше и следа от дим.

— Един огън не можем да поддържаме. И не ги е грижа. А на всичко отгоре… — Той се вгледа напрегнато в лъсналото лице на Прасчо.

— На всичко отгоре и мен не ме е грижа понякога. Ами ако стана и аз като другите, да не ме е грижа? Тогава какво ще стане с нас?

Прасчо свали очилата си, дълбоко развълнуван.

— Не знам, Ралф. Просто трябва да не отстъпваме, това е. Това е, което възрастните щяха да направят.

Ралф, след като вече беше започнал да излива душата си, продължи.

— Прасчо, каква е причината?

Прасчо го изгледа смаян.

— Да не би да имаш предвид?…

— Не, не него… искам да кажа… какво прави всичко да тръгва така накриво?

Прасчо бавно изтри очилата си и се замисли. Когато си даде сметка до каква степен вече Ралф го е приел, той порозовя от гордост.

— Не зная, Ралф. Мисля, че причината е у него.

— У Джек?

— У Джек.

Това име също беше започнало да става табу. Ралф кимна сериозно.

— Да — съгласи се той. — Сигурно.

В близката гора избухна врява. Дяволски фигурки с бели, зелени и червени лица се втурнаха с вой и малчуганите се разбягаха с писъци. С крайчеца на окото си Ралф видя, че и Прасчо бяга. Две фигури се спуснаха към огъня и той се приготви да се отбранява, но те сграбчиха полуизгорелите клони и побягнаха покрай брега. Трима други стояха неподвижни и наблюдаваха Ралф; той видя, че най-високият, съвсем гол, като изключим боята и колана, е Джек.

— Е? — отвори уста Ралф, успял отново да си поеме дъх.

Без да му обръща внимание, Джек вдигна копието си и закрещя:

— Слушайте — всички! Аз и моите ловци живеем край брега до една равна канара. Ловуваме, пируваме и се веселим. Ако искате да влезете в моето племе, елате при нас. Може да ви приема. А може и да не ви приема.

Поспря и се огледа. Зад боята на своята маска той беше неуязвим за свян или стеснение и можеше да се вглежда във всеки един поотделно. Ралф беше приклекнал до останките от огъня като спринтьор на стартова линия и лицето му беше почти неразличимо от надвисналата коса и полепналата пепел. Самиерик надничаха заедно иззад една палма в началото на гората. Един от малчуганите, сгърчен и зачервен край соления вир, нададе вой, а Прасчо застана на скалата, сграбчил бялата раковина.

— Довечера ще пируваме. Убихме прасе и имаме месо. Ако искате, елате и яжте с нас.

Горе в облаците отново се обадиха оръдията на гръмотевицата. Джек и двамата безименни диваци до него трепнаха, погледнаха нагоре, после се окопитиха. Малкият продължаваше да се дере от плач. Джек чакаше нещо. Припряно зашепна на другите.

— Хайде, сега!

Двамата диваци замърмориха. Джек каза остро:

— Хайде!

Двамата диваци се спогледаха, вдигнаха заедно копията си и казаха едновременно:

— Вождът каза.

След това тримата се обърнаха и се отдалечиха тичешком.

Ралф се беше изправил и гледаше към мястото, където диваците бяха изчезнали. Приближиха се Самиерик и зашепнаха благоговейно:

— Помислих, че е…

— …и се…

— …изплаших.

Прасчо стоеше зад тях на скалата, все още с раковината в ръце.

— Това бяха Джек, Морис и Робърт — каза Ралф. — Здравата се забавляват, нали?

— Помислих, че пак ще ме хване астмата.

— Стига с тая твоя „асна“.

— Като видях Джек, сигурен бях, че ще иска да грабне раковината. Не знам защо.

Групата момчета погледнаха бялата раковина с обич и уважение. Прасчо я сложи в ръцете на Ралф и малчуганите, като видяха познатия символ, започнаха да се завръщат.

— Не тук.

Той се обърна към плоската скала, усетил нуждата от ритуал. Пръв тръгна Ралф, прегърнал бялата раковина, след него Прасчо, много сериозен, после близнаците, малчуганите и накрая останалите.

— Седнете всички. Те направиха този набег заради огъня. Забавляват се. Но…

Ралф се изненада от прекъсвача, който щракна в мозъка му… Бе искал да каже нещо и прекъсвачът беше изключил.

— Но…

Те го гледаха сериозно, все още неспоходени от съмнения, че той може да не е съвсем наред. Ралф отметна глупавата коса, която пак му влизаше в очите, и погледна Прасчо.

— Но… о, да., огънят! Огънят, разбира се!

Започна да се смее, после спря и заговори гладко.

— Огънят е най-важното нещо. Без огъня не можем да бъдем спасени. И на мен ще ми е приятно да се намацам с бойна боя и да се правя на дивак, но трябва да поддържаме огъня. Огънят е най-важното нещо на този остров, защото, защото, защото…

Пак спря и мълчанието се изпълни със съмнения и несигурност.

Прасчо прошепна бързо:

— Спасяването.

— О, да. Защото без огъня не можем да бъдем спасени. Затова трябва да стоим до огъня и да правим дим.

Когато спря, никой не се обади. След толкова много блестящи речи, произнесени от същото това място, думите на Ралф звучаха кухо дори за малчуганите.

Най-накрая Бил протегна ръце за раковината.

— Сега не можем да имаме огън там горе, защото не можем там да имаме огън — нямаме достатъчно хора да го захранваме. Хайде да отидем на пира и да им кажем, че ни е трудно с огъня. А пък и лова, и там другото — да сме диваци, де — сигурно е много забавно.

Самиерик взеха раковината.

— Сигурно е забавно, както каза Бил… пък и той ни покани…

— …на пир…

— …месо…

— …дето цвърчи…

— …Няма да се откажа от една мръвка…

Ралф вдигна ръка.

— Защо сами да не си набавим месо?

Близнаците се спогледаха. Отговори Бил:

— Не искаме да влизаме в джунглата.

Ралф направи гримаса.

— Той, както знаете, влиза.

— Той е ловец. Те всички са ловци. Това е различно.

Някое време никой не проговори, после Прасчо промърмори към пясъка:

— Месо…

Малчуганите седяха, захласнато си мислеха за месото и преглъщаха. Оръдието горе отново прогърмя и сухите палмови листа зашумоляха от внезапен горещ повей.

— Ти си едно глупаво момченце — каза Повелителят на мухите, — едно невежо, глупаво момченце.

Саймън раздвижи подпухналия си език, но не каза нищо.

— Не си ли съгласен? — продължи Повелителят на мухите. — Не си ли едно глупаво момченце?

Саймън му отговори със същия беззвучен глас.

— Щом е тъй — продължи Повелителят на мухите, — по-добре бягай да си играеш с другите. Те мислят, че откачаш. Не искаш Ралф да те помисли за откачен, нали? И Прасчо, и Джек?

Главата на Саймън беше леко вирната. Очите му не можеха да се откъснат от Повелителя на мухите, който висеше в пространството пред него.

— Какво правиш тук сам-самичък? Не се ли боиш от мен?

Саймън потрепери.

— Няма никой, който да ти помогне. Тук съм само аз. Аз съм звярът.

Устата на Саймън с мъка се раздвижи и успя да произнесе гласно:

— Свинска глава на кол.

— Как можа да помислиш, че звярът е нещо, което можеш да издебнеш и убиеш? — попита главата. За миг-два гората и всички други околни, замъглени от маранята местности закънтяха от присмехулен кикот.

— Нима не знаеше? Че съм част от теб? Насам, насам, насам! Не съм ли аз, който пречи? Който прави нещата да тръгват накриво?

Смехът отново прокънтя.

— Хайде — каза Повелителят на мухите. — Върни се при другите и да забравим цялата тази история.

Главата на Саймън трепна. Очите му бяха полузатворени, сякаш подражаваше на онова отвратително нещо на кола. Съзнаваше, че идва един от неговите пристъпи. Повелителят на мухите се издуваше като балон.

— Това е смешно, знаеш много добре, че и долу ще се натъкнеш на мен. Така че не се опитвай да избягаш!

Тялото на Саймън беше сгърбено и изтръпнало. Повелителят на мухите говореше с гласа на класен наставник.

— Много я проточихме тази история. Мое бедно, заблудено дете, мислиш ли, че разбираш повече от мен?

Настъпи мълчание.

— Предупреждавам те. Започваш да ме ядосваш. Не виждаш ли? Излишен си. Ясно ли е? Ние ще се забавляваме на този остров! Ясно ли е? Ние ще се забавляваме на този остров! Така че не се опитвай да хитруваш, мое бедно, заблудено момче, защото иначе…

Саймън откри, че гледа в една голяма уста. В нея имаше мрак, мрак, който се разпростираше.

— …защото иначе — продължи Повелителят на мухите — с теб е свършено. Ясно ли е? Джек и Роджър, Морис, Робърт и Бил, Прасчо и Ралф. Ще те премахнем. Ясно?

Саймън беше вътре, в устата.

Той се строполи и загуби съзнание.