Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (9)

Глава 9

Поли бутна разнебитената врата на каменната колиба и чипото й носле се сбръчка от неудоволствие.

— Мили боже! — обяви тя, като се вглеждаше в прашната стая. — Ако бях на твое място, бих избягала веднага.

Кристиана надникна зад рамото на Поли и сърцето й се сви. Единствената стаичка беше тъмна и мръсна. По проникващите през отворената врата слънчеви лъчи танцуваше прах. Имаше едно старо легло, постлано с доста неприятно изглеждащи одеяла, купчина мръсни парцали, няколко стари вещи и много боклуци. Всичко това бе покрито с поне два пръста прах.

Кристиана се обърна и погледна назад, към къщата на Ларкини, оттатък светлозелената ливада. Къщата изведнъж й се видя огромна, чиста и удобна.

— Не — най-после изрече тя, като пусна тежката кофа с вода, която бе донесла чак до тук. — Няма да се откажа, особено след като се скарахме и с госпожа Хатън. Ще изгоря в пъкъла, но няма да се върна и да й кажа, че не мога да го направя.

Поли се засмя.

— Разбирам те. Тази стара вещица!

Тя опря метлата, която носеше, на стената и пусна кофите, сапуна и парцалите до нея. Събра златистата си коса под бонето, запретна ръкави над лактите и стегна престилката си.

Кристиана бързо направи същото, като се стараеше да изглежда толкова опитна и решителна като Поли, въпреки че раменете вече я боляха от носенето на тежката кофа.

— Първото нещо, което трябва да направим, е да изнесем цялата тази мръсотия навън — каза Поли, като пристъпи в мръсната стая и огледа купчините, като че ли точно това бяха техните врагове. — После ще я изгорим.

Кристиана я последва. До едната стена имаше почерняло огнище, затрупано със счупени стъкла, а срещу нея беше закования прозорец. Тя измете паяжините от него и го отвори доста трудно. После забута силно тежките капаци, които го закриваха отвън. Поли й помогна и когато най-после капаците се отвориха, вътре стана доста по-светло и можеше да се диша.

Кристиана отстъпи и избърса почернелите си ръце в огромната престилка, която бе взела назаем от госпожа Хатън, и която я обвиваше почти два пъти.

— На светло изглежда даже по-зле — каза тя, като се огледа. — Откъде да започна?

Поли ритна счупения стол:

— Няма значение. Просто трябва да изнесем всичко.

Като се опитваше да не се вглежда в нещата, Кристиана взе в едната си ръка някакъв стар чайник и счупена въдица в другата и започна работа.

— Докато работим, ти можеш да ми разкажеш за Франция — добави Поли. — Наистина ли си познавала кралицата? Наистина ли си имала петстотин рокли?

— Да и не — отвърна й усмихната Кристиана. — Нямах чак толкова дрехи.

Поли изглеждаше разочарована.

— Но имах доста — продължи Кристиана. — А приятелката ми Габриела имаше почти сто. И към всяка рокля — съответни обувки.

— Всичките френски — въздъхна Поли. — Колко хубаво!

Кристиана искаше да й напомни, че всичко това е било в самата Франция, но явно Поли имаше слабост към френското, за разлика от госпожа Хатън, която не одобряваше точно това.

— Да, всичките френски — съгласи се тя. — А пък освен това си имаше и собствен фризьор и пет малки кученца. И всяко имаше нашийник с диаманти.

— Диаманти за проклетите кучета! — прошепна ужасена Поли и Кристиана вътрешно се съгласи, че това наистина изглежда глупаво. — Аз бих ги изхвърлила тези кученца и бих си оставила само каишките, ако някога ми се случи да видя подобно нещо — добави Поли и Кристиана, на която също й се бе случвало да си помисли подобно нещо, се засмя високо. Двете продължиха да работят.

 

 

До вечерта къщичката беше изпразнена от всичко. Бяха оставили само рамката на леглото. Кристиана и Поли, застанали на колене, търкаха с все сила пода и стените с течния сапун, който им беше дала госпожа Хатън. Силната сода щипеше наранените пръсти на Кристиана, но течността много ефикасно отстраняваше мазнината и мръсотията.

— Перли и рози в косите ти — каза замечтано Поли. — Колко ми се иска да ида на опера… А какво ти е подарявал Артоа за рождения ден?

— Обеци — отвърна тихо Кристиана. — На всяка имаше по осем диаманта и по една голяма перла. Голяма колкото нокътя ми. — Тя изправи за момент схванатия си гръб и показа палеца си. После отново грабна грубата четка и затърка пода.

— Диаманти и перли… — отекна гласът на Поли. — А ти… отдаваше ли му се?

— Аз ли?… О! О, не! Нямаше нищо подобно. Той не би го направил. Никога!

— Хм — усъмни се Поли. — Май ми се струва смешна тази работа. Този мъж… особена работа, ако питаш мен.

Кристиана се усмихна, докато Поли поливаше пода с вода.

— Ама ми беше добър приятел.

— Сигурно — каза Поли. — Осем диаманта. Как ми се иска да си намеря някой благородник, който да ми купува обеци! Аз пък бих се „търкаляла“ с него, ако той знае как се прави това.

— Артоа не искаше се „търкаля“ — обясни Кристиана. — Той… ами… той не обичаше жени. Поне не за това…

Поли беше шокирана.

— Какво прахосничество! Ама ти поне опитвала ли си с него?

— О, никога! Той би бил шокиран.

— Смешен мъж — повтори Поли. — След като ти е подарявал диаманти!

Те поработиха мълчаливо, а после Поли се изправи и хвърли мръсната вода през вратата.

— Сега е толкова чисто, колкото изобщо е възможно — заяви Поли. — Ти как мислиш?

Кристиана си помисли, че повече никога през живота си няма да помисли да търка подобен под. Болеше я всичко — от главата до петите, а ръцете си почти не чувстваше от болки. Но трябваше да признае, че къщичката вече изглеждаше добре.

Гладките стени, измазани с хоросан, бяха чисти и светли. Поли бе почистила стъклата на прозореца с оцет, докато те блеснаха като диаманти, а первазите бяха избелени със сместа на госпожа Хатън и също блестяха от чистота.

— Хубаво е — обяви тя, като се мъчеше да се задържи права на изморените си крака. — Благодаря ти, Поли.

Поли също изглеждаше доволна.

— Няма защо — вдигна тя рамене. — Беше ми приятно да си прекарам деня с теб. Знаеш ли, че повечето жени тук не ме обичат?

На Кристиана й беше ясно защо. Поли беше красива и мъжете я харесваха, а тя го знаеше и използваше чара си. Тя не криеше желанията си и явно не виждаше причина да не ги задоволява. „Те си искат — беше си признала Поли. — А аз не мога да им откажа. Имам меко сърце.“

— А сега — каза Поли — ще замъкнем тези стари парцали долу в къщата и Гарет ще каже какво да ги нравим. А после ще преместим твоите неща тук и — готово.

— Говори ти с Гарет — каза бързо Кристиана. — Аз не искам.

Поли се извърна и очите й блеснаха любопитно.

— А, това ли било? И защо? Той ли е причината да искаш да напуснеш къщата?

Кристиана се почувства неудобно и затъпка на едно място, като се опитваше да не настъпи дългата пола, която Поли бе пригодила за нея. После свали от главата си бялото боне и разтърси къдриците си.

— Може би — отвърна.

Поли изглеждаше очарована.

— Казвай — нареди тя. — Какво се е случило? Ти…

— Поли! Ти само за това мислиш!

— Преди всичко, да! — призна си весело Поли. — Пък и не е нужно да си много умен, за да се досетиш. Начинът, по който ти го гледаш, и начинът, но който той те гледа… И желанието ти да се отдалечиш от него, което е толкова силно, че си в състояние цял ден да чистиш пъкъл, като този тук… Ти даде ли му?

Кристиана въздъхна.

— Не, Поли. Аз не мога… Знаеш ли… Брат ми ще ме вземе при себе си, щом успее да събере малко пари. А когато отида в Ню Орлеан, той ще се погрижи да ми намери богат съпруг. Ако искам да се омъжа добре, аз трябва да бъда… недокосната.

Поли се втренчи с ужас в нея:

— Искаш да кажеш, че никога не си… а?

Кристиана се изчерви.

— Да — каза тя намусено.

Поли поклати глава, а очите й бяха пълни с учудване:

— Но как може? Аз бих умряла!

— Хайде бе! — отвърна Кристиана. — Ще носим ли парцалите в къщата долу?

Поли кимна, но не спря с въпросите.

— Ето защо Гарет не иска да ти заеме пари за път до Ню Орлеан. Мога да се хвана на бас! Той иска да те държи тук, за да бъдеш за него.

Кристиана се замисли, преди да отговори.

— Не, мисля, че не е така. Той не ме харесва.

Поли изсумтя.

— Ама какво общо има харесването с тази работа? — попита тя грубо. — Виж аз какво ще ти кажа. Ако наистина искаш да имаш билет до Ню Орлеан, ела долу в „Счупеното гърне“ и ние ще ти намерим работа. Ти не знаеш какво е да си имаш собствени пари! Гледай ме мен. Аз не обичам да съм зависима от някого.

— Аз също — съгласи се Кристиана.

Те се натовариха с тежките парцали и тя тръгна след Поли в слънчевия следобед да ги носят в къщата.

Овцете бяха събрани в кошарата и блееха жално, докато чакаха реда си. Мъжете работеха бързо, като се смееха и закачаха помежду си и се съревноваваха. Гарет и Ричард бяха най-бързи и сръчни в стригането. Те вдигаха бързо поредната овца върху дървената маса под сянката на дърветата, а Даниел и Стюарт държаха здраво изплашеното животно, за да не мърда, докато му свалят дългото руно.

Работеха бързо и умело. Дългите ножици се движеха близо до кожата на животното, под руното. Щом като биваше остригано както трябва, руното падаше изцяло, отведнъж, а Джефри го отнасяше в хамбара, където всички руна се балираха и подреждаха, за да са готови за търговците на вълна.

Кристиана бе запленена от бързината и умението им. Мъжете бяха съблекли ризите си заради горещината и навсякъде се виждаха здрави мускулести ръце и лъщящи на слънцето гърбове.

— Я го виж — прошепна й Поли на ухото, като я подръпна за ръката. — Само го погледни!

Кристиана погледна Гарет, блестящ от пот на слънчевата светлина. Силните и красиви мускулести гърди, гладката и твърда линия на стомаха и яките му ръце се движеха плавно, докато той с лекота и умение сваляше руното на поредната овца. По коравото му тяло нямаше и капка излишна плът и Кристиана усети как я залива гореща вълна, като гледа движенията на дългите му бедра. Тя отмести поглед.

— Стига, Поли!

— Но от какво се боиш? — попита Поли, като свали престилката и нагласи корсажа си. — Я си махни престилката — добави тя. — Ще ти кажа от какво се боиш. Боиш се да се отдадеш! Глупаво момиче. Можеш поне да опиташ.

Кристиана пламна, но свали престилката и се опита да подреди черните си къдрици.

— Поли, не бих могла. Брат ми ще уреди женитбата ми и аз…

— Глупости! — избухна Поли презрително. — И аз някога бях девствена, а после съм се преструвала поне десет пъти. Ама ти нищичко ли не знаеш?

„Явно, не“ — помисли си Кристиана, като се чудеше как би било възможно подобно нещо.

— Джефри! — извика Поли. Джефри подхвърли руното, което носеше на един от мъжете и се забърза към тях, като прескачаше дървените оградки на кошарата.

— Какво има? — попита закачливо, като бършеше потта от челото си. Сивите му очи оглеждаха Поли и Кристиана. — Я виж! — възкликна той, като видя Кристиана облечена в проста пола, блуза с дълги ръкави и стегнат елек над нея. — Ти изглеждаш като съвсем обикновено момиче. Това не са ли старите дрехи на Вик?

Поли хвана Джеф под ръка и Кристиана се изненада от промяната, която настъпи в държанието й. Тя просто искреше и се умилкваше като котка:

— Джеф, трябва ми твоята помощ. Ще помогнеш ли?

Джеф веднага кимна.

— Добре. Чудесен си. Иди вземи каруцата и ни помогни да преместим някои неща в колибата на Елдън.

Джеф се извърна към мястото, където стрижеха.

— Толкова съм ти благодарна — продължи Поли, като се притисна към него и залепи устни върху брадясалата му буза. Той се изчерви и се усмихна глупаво.

— Какво ще местим? — попита, явно вече съгласен.

— О, само малко нещица — каза сладко Поли. — Чист дюшек, маса, стол и нещата на Кристиана. Един варел с вода също, ако може. О, Джеф, нали ще намериш място за тези парцали тук някъде?

Джеф се затича към хамбара, а Поли се усмихна триумфално към Кристиана:

— Видя ли! Лесна работа!

Кристиана се засмя:

— Поли, ама ти си съкровище! Аз нямаше да мога вече и пръста си да помръдна… припадам от умора.

— Просто не си свикнала на женска работа — отговори мило Поли. — Хайде! Дай да идем да хапнем нещо, докато Джефри свърши останалата работа.

 

 

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш в къщата поне за малко? — попита Поли.

Кристиана поклати глава:

— Не. Наистина съм много изморена, Поли.

Тя взе една свещ и я постави върху изчистената полица над камината, където в една чаша беше подреден букет от рози и бръшлян, събран от Поли в градината.

Малката къщичка изобщо не приличаше на онази дупка, която бяха заварили сутринта. Джефри бе поставил пухения дюшек от стаята на Кристиана върху изстърганата до бяло дървена рамка, чиито здрави платнени колани Поли бе опънала умело преди това. Кристиана си бе подредила леглото, бе сложила чистите, миришещи на лавандула чаршафи и одеяла от стаята си в къщата. Малка масичка, стол, кана и свещник превръщаха стаята в простичко обзаведено, но обитаемо помещение. В края на леглото бе поставена и пътната чанта на Кристиана. Тя я отвори и размести малкото си вещи. Ех, ако не беше се лишила от всичко, когато напускаше Париж… Филип се бе опитал, доколкото можеше, да попълни гардероба й в Лондон, но нито времето, нито парите му бяха достатъчни, за да направи кой знае какво.

— Ела, Поли — най-после се обади тя. — Вземи тези неща, моля ти се. Заради това, че ми помогна.

Поли посегна и взе онова, което й подаваше Кристиана — малко боне от тежка венецианска дантела и съответен шал от воал, гарниран със същата дантела.

— Наистина ли?

Тя докосваше бонето с върха на пръста си и луничавото й лице бе оглупяло от изненада. Леко пипна фините ресни, които потрепваха като живи под пръстите й.

— Разбира се — отвърна Кристиана. — Ще ти отива.

Поли се приближи до задигнатото от къщата огледало, махна светлото боне и шал и се нагласи с новите, като се оглеждаше и наслаждаваше на образа си.

— Благодаря — каза тя колебливо и изненада Кристиана с трепета в гласа си. — Аз… аз никога не съм притежавала нещо толкова фино. Чувствам се като графиня.

Кристиана чак се притесни от голямата благодарност, с която бе приет този малък подарък.

— Сигурна ли си, че не искаш да слезеш до къщата за празненството? — отново зададе въпроса си Поли.

— Да — повтори й Кристиана. — Мисля да остана тук и да си почина. Наистина съм изтощена, Поли. Никога през живота си не съм работила толкова много.

— Както искаш — каза Поли. — Ще има повече мъже за мен! — смехът разтърси златистата й глава и тя се насочи към вратата, където внезапно спря. — Може ли да ти дойда на гости пак? — попита бързо. — Толкова е хубаво да си имам приятелка!

Кристиана учудено й кимна.

— Разбира се — потвърди тя и усети топлина в гърдите си. — Ти си права, Поли. Много е хубаво да си имаш приятелка.

Дълго след като Поли си бе отишла, Кристиана седя на каменните стъпала пред колибата. Наблюдаваше залеза на слънцето, което оцвети небето първо в розово, а после в червеникаво, докато притъмня.

Откъм къщата се чуваха викове и смях, а понякога и песен. Чудеше се дали Гарет е забелязал отсъствието й. Може би не. Тя беше досадна натрапница…

Затвори очи и се заслуша в цвърченето на щурците. Един силен, стържещ звук я накара да подскочи. Но когато се появи Доги, тя се засмя уплашено. Кучето въртеше опашка и носеше в уста голям къшей хляб.

— Ах, ти глупаво животно! — каза високо Кристиана. — Изминала си толкова път, за да ме изплашиш до смърт!

Доги седна в края на дългата й пола и се облегна тежко на коляното на Кристиана, без да се засегне от това, че май не я искаха. Кристиана беше твърде изморена и слаба, за да я бутне. Тя се облегна на рамката на вратата и постави ръка върху здравия гръб на кучето. Животното въздъхна, пусна хляба и завря нос в коляното на Кристиана, като я гледаше с обич в кафявите си очи.

— Глупаче — каза Кристиана, но продължи да гали топлия, гладък гръб. След няколко минути започна да усеща как я залива спокойствие от топлото присъствие до себе си и погали дългите, меки като коприна уши на животното. Двете седяха така заедно в тъмнината и гледаха изгрева на луната над гористите хълмове, заслушани в пеенето на щурците и далечните звуци на веселбата. От време на време кучето или Кристиана изпускаха по една дълбока въздишка, докато накрая спокойните звуци на селската нощ ги приспаха.

В притихналата къща Гарет беше седнал зад бюрото и записваше в дневника извършената работа през деня. Беше изминал един хубав работен ден. Бяха изкарали добра печалба.

— Гарет?

Той вдигна глава и видя Джефри, който надничаше през вратата.

— Прибра ли конете? Всичко ли заключи?

— Аха, и всички си тръгнаха. Стюарт привършва работата в мандрата.

— Благодаря.

Гарет се задълбочи отново в работата си и перото заскърца по хартията.

— А, Джеф, да си виждал някъде Доги?

— Не, днес не съм. Пък и за какво ми е? Кучетата не могат да помагат при стригането, нали?

Даниел също показа глава през вратата с изплашен вид:

— Гарет, Кристиана си е отишла.

Гарет стреснато го погледна:

— Къде е отишла?

— Не знам. Отидох до стаята й, но тя е празна.

— А какво търсиш ти в стаята й? — попита остро Гарет и Даниел учудено вдигна вежди.

— Носех й една книга, ако нямаш нищо против.

— Тя е в колибата — услужливо се намеси Джефри. — Аз й помогнах да се премести. Поли й помогна да я почисти. Изглежда страхотно.

Гарет въздъхна и хвана главата си с ръце.

— Това глупаво малко досадниче — промърмори той.

— Тя наистина те мрази, Гарет — допълни не особено дипломатично Джефри. — Казала на Поли, че даже и да й се наложи да преплува океана, пак ще иде в Ню Орлеан. Искаш ли още бира?

Гарет погледна полупразната чаша пред себе си.

— Не. Достатъчно съм пил вече. Ти също.

— Защо си е отишла? — попита тихо Даниел, като сложи книгата под мишница.

Гарет го погледна втренчено:

— Не мисля, че е твоя работа. Може би защото е една арогантна пикла, която не иска да се изцапа от близостта на селяни като нас. Проклета безполезна благородничка.

Даниел се приведе над бюрото към Гарет.

— Бих искал да ти напомня, че майка ти също беше „проклета безполезна благородничка“. А що се отнася до това, че не е моя работа, ти се лъжеш. Кристиана е дотолкова „моя работа“, колкото и твоя. Даже може би и повече.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— А ти какво, по дяволите, мислиш за нея? — попита Даниел. — Някога минавало ли ти е през ум, че тя може да има причини да не ни се доверява? Някога минавало ли ти е през ум, че тя ужасно страда?

Гарет замълча, изплашен от тихата ярост в обикновено спокойните очи на Даниел.

— Страда ли? — попита след малко. — Защо? Защото няма слугиня, която да я облича и да й чисти обувките ли?

— Не ти прилича, Гарет, да си толкова груб или глупав. Да не мислиш, че тя просто така се е измъкнала от революцията? Че нищо не я е засегнало? А що се отнася до страданието, ако пожелае, тя самата ще ти се довери. Аз няма да наруша нейната тайна.

Гарет рязко и шумно затвори дневника.

— Не знаех, че сте били толкова близки.

— И аз не очаквах, че ще се държиш като ревниво магаре.

Джефри изненадано оглеждаше братята си.

— Май и двамата се държите като магарета — отбеляза той.

— Глупости! — възкликнаха те едновременно.

— Така е. Какво ви интересува дали тя иска да живее тук, или в колибата на чичо Елдън? И какво ви засяга дали тя ще ходи да работи в „Счупеното гърне“ с Поли?

— Тя какво?!

Гарет просто избухна и очите му потъмняха.

Джефри се поколеба:

— Ами тя го каза. Каза, че иска да си купи билет до Ню Орлеан на всяка цена, а ти си отказал да й заемеш пари.

— Защо тя толкова иска да си иде, Гарет? — отново настоя Даниел. — Какво се е случило помежду ви?

— Я си гледай работата, бе! — отвърна грубо Гарет. Той сърдито излезе от стаята и затропа силно с ботушите си по дървения под.

— Докачливо копеле, а? — промърмори Джефри.

Даниел бутна очилата си на челото и изморено погледна към брат си.

— Я ми се махай от главата, Джеф!

— И ти също — отвърна Джеф, като си придаде вид на обиден. — Опитвам да намеря Ричард и Стюарт и да видя дали им се пие още бира. Ти и Гарет сте досадни копелета. Сигурно вече сте остарели.

 

 

Когато Гарет наближи колибата, сгушена в подножието на гористия хълм, го посрещна тихо ръмжене. Той се спря и се наведе в тъмнината.

— Доги? Ти ли си, моето момиче? — попита той тихо и чу потупването на опашката й в отговор. — Глупаво животно — прошепна. — Да ръмжиш срещу собствения си господар… — Очите му свикнаха с тъмнината и той видя Доги, легнала до Кристиана. Тя спеше, подпряна на рамката на отворената врата. Главата й бе отпусната на рамото й, а свободната й ръка лежеше върху гладкия гръб на Доги. Кучето внимателно следеше Гарет с нос, допрян до коляното на Кристиана. След малко се успокои и отново затвори очи.

Гарет стоеше мълчаливо и гледаше Кристиана. Тя спеше дълбоко. Тъмните мигли засенчваха бледите й бузи. Гърдите й се вдигаха и спускаха от лекото дишане. Гарет тихичко я заобиколи и изненадано премигна, когато влезе в тъмната стая. Миришеше на сапун и чистота, на рози. Той потърси в джоба си кремък и запали свещта, поставена върху перваза на огнището.

Беше работила. Здравата беше поработила. От мръсната, пълна с боклуци колиба, мястото се бе превърнало в светла, чиста стая. Той се зачуди как ли е домъкнала масата и стола от къщата… Върху масата имаше куп книги и лист хартия, изписан половината.

„Мой скъпи Артоа…“ — пишеше на френски. Той остави листа, изведнъж изплашен от чувството, че се намесва в чуждия живот. Отиде до отворената врата и погледна отново към Кристиана. Лицето й беше изпълнено с нежност и спокойствие. На едната й буза имаше следа от прах. Ръката, която лежеше върху гърба на кучето, беше напукана и зачервена. За пръв път той забеляза, че тя бе облякла стари дрехи на сестра му — захабена от пране зелена пола, бяла блуза с дълъг ръкав и гладък черен елек, стегнат здраво отпред. Той постоя малко до вратата, загледан в ярката луна, която се бе надвесила над тъмните хълмове, заслушан в нощните звуци на гората, пеенето на щурците и лекия полъх на вятъра в клоните на дърветата.

Стресна се, когато чу гласа на Кристиана.

„Не!“ — каза тя ясно, но когато я погледна, той видя, че тя спи. Ръката й се сви и се вдигна, а после падна в скута й. Очите й трепнаха под клепачите, но бързо се успокоиха.

Доги въздъхна доволно до нея, прогони някаква бълха и отново се успокои.

Гарет тихичко ги заобиколи и седна на каменното стъпало, загледан в Кристиана. Значи тя си мислеше, че ще може да работи в „Счупеното гърне“. Той се опита да си я представи как носи тежките халби с бира или как хваща под мишница пийналите мъже и ги изхвърля през вратата, както го правеше Поли. Мисълта го накара да се усмихне. От друга страна, тя беше голям инат и наистина можеше да иде там. Той беше й се смял, когато я видя да скубе бурени и да влачи клони из градината, но тя я беше почистила. Беше сигурен, че ще се върне безславно в къщи, щом само види колибата, но тя беше се пренесла тук… „Изглежда претрепана от работа“ — каза си той. Не беше се помръднала, нито когато Доги изръмжа, нито когато той бе минал покрай нея и бе влязъл в стаята. Тя отново промърмори нещо и когато Гарет я погледна, видя как от ъгълчето на окото й една сълза се плъзга надолу по бузата. Тя спря в крайчеца на нежната й уста и меко заблестя в тъмнината. Какво ли сънува, че я кара да плаче насън? Може би любовника си. Може би дома си…

„Засяга ме, така както и теб“ — бе казал Даниел. Какво, по дяволите, искаше да каже? Какви общи тайни имаше тя с Даниел? Какво беше доверила на брат му?

Гарет си спомни как тя го беше гледала с горещ и бляскав поглед, когато бяха в езерото. Как се бе извивала, когато я докосваше интимно, и как бе притискала коприненото си тяло в неговото… Веднага почувства, че се възбужда от този спомен и го изпълни яд. „Не забравяй — каза си той — как тя получи своята част от удоволствието, а после те наруга.“ Беше го нарекла „гадно копеле“ с ядосано свити устни.

— Ти си луда, Кристиана Сент Себастиен — прошепна той, — но подлудяваш и мен. — Той отметна кичур коса от челото си и въздъхна. — Луда или не, не мога да те оставя да спиш тук, отвън. До сутринта ще се вкочаниш. Мръдни се, Доги.

Той отмести тежкото животно от Кристиана, леко я повдигна на ръце и се изправи. После я внесе в тишината на стаята.