Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (17)

Глава 17

За Кристиана това беше най-великолепното лято. Артоа, който я посещаваше всяка неделя, казваше, че и във Франция е било така, дори по-топло, но Кристиана не си спомняше.

„Може би — мислеше си тя — по-рано не е отделяла време, за да забелязва тези неща: как сутрин блести росата, как жужат земните пчели, как въздухът сладни от цъфналите цветя, как тревата започва да съхне от горещината.“ Всичко това забелязваше за пръв път.

— Това е, защото си влюбена — казваше й Артоа и насмешливо извръщаше очи нагоре, но това никак не обиждаше Кристиана. Тя толкова се радваше на живота, че нищо не можеше да я смути.

Градината й се бе превърнала в очарователно място и въздухът бе изпълнен с благоуханието на розите и сладката лазаркиня, която бе станала като зеленикав облак, посипан с бели цветчета. Богатото благоухание на кремовете се разнасяше из топлия въздух като скъп парфюм и се смесваше с по-острата и проникваща миризма на лавандулата.

— Чак те омайва — казваше госпожа Хатън и Кристиана разбра, че това сигурно е най-големия комплимент, който можеше да получи.

— Твърде ярки цветове — беше коментарът на Артоа и Кристиана много искаше той да каже кои цветове му се виждат непоносимо ярки.

На нея й харесваха всички — и тъмночервените, и бледорозовите, и оранжевите, и ярките тъмно и светлосини. Мисълта да махне дори един от тях я възмущаваше и тя точно така каза на Артоа.

— Чудесно — отговори той. — Обаче тези виолетки в близост до червените макове не ми харесват. Получавам главоболие.

Кристиана се бе научила да язди един стар жребец с гръмкото име Луцифер, което изобщо не подхождаше на бедното животно. Джефри обикаляше около нея, яхнал грациозната си силна кестенява кобила, и се смееше на страхливия й напредък. А Стюарт я съветваше да се заеме по-сериозно с градинарството.

— Топки — отвърна им тя, а те зацвилиха от смях, като й обясниха, че думата не значи точно „глупости“. Кристиана възмутена се втурна да търси Гарет и го намери в южния край на обора, където точеше косата за предстоящата коситба.

— Когато ми обясняваш някоя дума — каза тя възмутено, — моля те да бъдеш така добър да ми казваш точно какво значи.

Гарет вдигна поглед и около очите му се появиха леки бръчки от сдържан смях.

— Защо, какво си казала?

— Топки — информира го Кристиана и се изчерви. — Казах го, когато исках да кажа „глупости“, а Джефри и Стюарт си умряха от смях.

Гарет обърна острието на косата и го заразглежда замислено.

— Е, да, малко е смешно — съгласи се той, като избягваше да я погледне.

— Ама на мен не ми е смешно — възрази Кристиана, а Гарет се разсмя от сърце. После остави косата настрани, прегърна Кристиана и я бутна в сеновала, където я целува, докато главата й се замая.

Вече беше загубила представа за това, колко пъти се бяха любили — и в прохладната зеленина на гората, и в прашната плевня, и в тишината на сеновала, в купчините топло дъхаво сено. Много пъти се бяха любили и в нейната стаичка, покрити с ароматните хладни чаршафи, миришещи на лавандула.

Кристиана вече познаваше всеки милиметър от тялото на Гарет така, както познаваше и собственото си тяло. Когато той обикаляше хамбарите и ливадите, тя гледаше с жаден поглед високата му фигура, осветена от златистите лъчи на лятното слънце. Наслаждаваше се на яките му загорели рамене, когато поправяше оградите, подрязваше клоните на дърветата или цепеше дърва за зимата. Прекара цял един следобед да гледа как той обяздваше един тригодишен жребец, който се съпротивляваше на здравата юзда и тежкото седло. Гарет го потупваше по шията, говореше му тихо като на дете, хранеше го с пресни зеленчуци. В края на деня жребчето вече го познаваше и му се подчиняваше, и обикаляше в равен кръг, хванато за удължената юзда.

За Кристиана това беше чудо, тя оприличаваше Гарет на варварско божество. Той се засмя, когато му го каза, и се смя дълго след това на нейното почти детско обожание.

Госпожа Хатън вече й имаше доверие и я изпращаше от време на време до селото с поръчки и Кристиана ги изпълняваше с удоволствие. Доги винаги я придружаваше до мелничаря за брашно или до тъкача за платове, или до обущаря, който изработваше фините ботуши за мъжете, а те толкова бързо ги изхабяваха. По време на тези посещения, Кристиана използваше случая да се види с Поли, която винаги й се радваше и успяваше да се похвали с някоя нова панделка, подарена й от поредния обожател.

Вечер Кристиана свиреше на своята цигулка навън, под звездите, и се радваше на нежните звуци, които плуваха в топлия въздух. Струваше й се, че в свиренето й сега има някакво ново богатство и пълнота.

Месец юли премина, дойде август и къпините започнаха да тъмнеят. Единствената мисъл, която я тревожеше беше, че някой ден, съвсем скоро, ще получи писмо от брат си и ще трябва да замине за Ню Орлеан.

То пристигна дори по-рано, отколкото очакваше. В един бляскав ден в началото на август Поли й го донесе. Двете бяха решили да прекарат следобеда заедно, за да преправят някои от старите дрехи на Виктория за себе си. Кристиана беше излязла на пътя да посрещне Поли.

Старите ябълкови дървета, които обграждаха пътя, бяха все още със зелени листа, но клоните им бяха превити под тежестта на плодовете. Кристиана си почиваше в сянката, облегната на каменната ограда, когато видя Поли да се приближава. Златната й плитка беше завързана с блестяща зелена панделка, а луничавото й лице се беше зачервило от жегата.

— Дойде — съобщи тя, като измъкна смачканото писмо от джоба си.

Кристиана погледна изплашено омачкания плик, а сърцето й щеше да изскочи. Тя дори не посегна ръка да го вземе от протегнатата ръка. Поли й се усмихна тъжно.

— Знам. Аз също не му се зарадвах.

Кристиана взе писмото с несигурни пръсти и го пъхна в джоба на престилката си, без да го погледне.

— Я се погледни — възкликна Поли, която до сега не беше забелязала как е облечена Кристиана, защото също бе мислила само за това нечакано писмо. — Махни тая престилка. Не се ли виждаш на какво приличаш?

Кристиана се засмя на възмущението на Поли.

— Че кой ще ме види? — попита тя.

Поли вдигна рамене и се присъедини към смеха на Кристиана.

— Не знам. Няма ли да прочетеш писмото си?

— Може би по-късно. Пък и за какво да бързам. Аз знам какво пише в него.

Кристиана въздъхна. Преди два месеца тя би продала душата си за това писмо. А сега беше готова на всичко, само то да би могло да изчезне.

Поли кимна и се загледа в пътя, засенчила с ръка очите си:

— Я погледни натам. Скапаните контета.

Кристиана вдигна глава и проследи посоката, в която гледаше Поли. Долу, на завоя към селото, се виждаха Джил Торили с няколко приятели на коне, които вдигаха прах по пътя. Джил и приятелчетата му, изглеждаха много елегантни в скъпите си костюми за езда и с шапки на главите. На кръстопътя Джил спря, поколеба се малко и после насочи коня си към Поли и Кристиана. Приятелите му го последваха.

— Какво ли е намислил? — запита Поли.

Когато Джил доближи, на лицето му можеше ясно да се види подигравателната усмивка. Вместо да ги отмине, той спря коня толкова близо до тях, че Кристиана трябваше да отстъпи пред заплашителния вид на животното.

— Какво правим тук? — попита той, като хвърли през рамо поглед към приятелите си. — Две кръчмарски повлекани се наслаждават на следобедния въздух ли? Или може би си търсят забавления?

— Познаваш ли тези хубостници, Джил? — наведе се от коня си единият от младежите и получи леден поглед от Кристиана.

— Да ги знам ли? Разбира се. Това е нашата скъпа Поли от „Счупеното гърне“. А пък другата е малката жабарка, която живее при семейството на бившия ми учител.

Кристиана вирна глава и се усмихна подигравателно.

— Горкият господар Торили — обърна се тя към Поли. Ако имаше ветрило в ръката си, сигурно би го размахала. — Толкова му е трудно да се държи прилично. Но предполагам това е разбираемо, като имаме пред вид, че е син на прост земевладелец.

Тя се обърна към младежа със смешната шапка.

— Аз съм лейди Кристиана Сент Себастиен от Версай и Оверн.

Младият човек се стресна, веднага свали шапка и се поклони от седлото. Джил го погледна.

— Не й се покланяй, идиот такъв. Тя лъже, жабарката. „Лейди“, моля ти се. Виждал ли си някога лейди, облечена като млекарка с лекьосана престилка? — той се изсмя на собственото си остроумие, а приятелите му, след кратко колебание, се присъединиха.

— Скапани контета — измърмори Поли йод носа си.

— Не им се обиждай — каза Кристиана на приятелката си, като пипна плитката си с такава гордост, като че ли беше фризура с перли и панделки. — Не можеш да очакваш кой знае какво от прости хора с претенции за благородничество. Пък и какво представлява господин Торили в края на краищата? Само по-известен внук на търговци на вълна.

Бледото лице на Торили стана малиновочервено. Той знаеше, че приятелите му са от по-благородни семейства от него и това беше едно от нещата, които му беше неприятно да се изричат.

— А ти какво си — отвърна той — известна наследница на кръчмарска мръсница, а? Колко взимаш, малка жабарко, за да си вдигнеш полата? — Той насочи коня си още по-близо до младите жени и ги накара да отстъпят още.

— Слез от коня си, Торили, и ще ти покажа какво мисля за проклетото ти предложение — предизвика го Поли с потъмнели очи. Беше сложила ръце на кръста и гледаше заплашително.

Кристиана се прозя изкуствено.

— Не се ядосвай, Поли. Джил наистина не е виновен за това, което казва. Може да вземеш някого от простолюдието, да го пооблечеш и да му купиш титла, но не можеш да го отървеш от простотията му.

— Джил — намеси се един от приятелите му, — мисля, че млекарката те срази.

Джил заекна, а очите му бяха пълни с омраза. Кристиана повдигна вежди и го смрази с поглед. Само след минутка той обърна коня, запрепуска обратно по пътя, а приятелите му го последваха с подигравки.

— Какъв отвратителен младеж — каза Кристиана ядосано.

— Но ти наистина го постави на място — отвърна Поли. — О, Кристиана! Ти можеш да говориш като най-ужасния сноб на този свят! Направо го унищожи!

— Да, мисля, че той е просто едно кутре, което лае.

— Аз пък мисля, че е прасе — възрази Поли.

— Ако Гарет беше тук, нямаше да е толкова смел — добави Кристиана.

— Така е. Не мисля, че ти трябва помощ, обаче. Ти си голяма устатница, Кристиана.

— Защото съм прекарала дълго време в кралския двор — обясни Кристиана. — Там, ако не си поне малко устат, ще те разкъсат на парчета от клюки и подигравки.

— Ако пък тоя беше слязъл от коня си, аз бих го разкъсала на парчета — измърмори Поли.

Кристиана се изсмя и двете с Поли се насочиха към къщата на Ларкин през ливадата.

Кристиана се сети за писмото в джоба си, но отхвърли мисълта да го прочете. Вместо това, отметна глава и си помисли за синьото небе, за блестящите зелени листа и красивите цветя, които растяха около пътя.

— Гледай, Поли, колко са хубави тези маргаритки.

Поли погледна и се усмихна разсеяно.

— Да, ама аз гледах нещо по-интересно — каза тя възхитено. — Сега е коситба, нали?

Кристиана кимна и погледна към ливадите, накъдето се бе загледала Поли. Гарет, Ричард и Даниел се придвижваха през израсналите ливади, като равномерно и леко размахваха коси и под тях полягаха цели снопове прясно окосено, ароматно сено. Стюарт и Джефри ги следваха и разпръсваха окосеното с вили, за да изсъхне на слънцето. Всичките бяха съблекли ризите си и слънцето блестеше по широките им гърбове и гърди.

Кристиана се облегна на каменната ограда и се наслади на бронзовия тен на Гарет и на движенията на мускулестите му ръце.

Зад нея Поли въздъхна:

— Великолепни са, нали? Като група богове са, проклетниците!

— Ричард е много мършав, а Джефри твърде млад — критично се обади Кристиана.

— Много сме взискателни, нали? — пошегува се Поли.

Изпод косата на Даниел изскочи заек и го стресна. Братята се разсмяха, че той подскочи от изненада и работата им спря за малко. Стюарт грабна вилата си и подгони бягащия заек.

— Горкото зайче — каза Поли.

Гарет бършеше потта от челото си със стара кърпа и видя момичетата, които ги наблюдаваха откъм пътя. Усмихна им се широко. Кристиана му помаха с ръка. Но писмото натежа в джоба на престилката и усмивката й се стопи.

— Какво ще правиш? — попита Поли, като че ли беше доловила мислите на Кристиана.

— А какво бих могла да направя? — попита Кристиана.

— Хвърли писмото. Изгори го. Продай билета и с парите си купи нова рокля. Изглеждаш ужасно.

Кристиана сведе поглед към светлосинята си пола. Дантелите се бяха изпокъсали, десенът беше избелял.

— Новата рокля няма да помогне — каза тя на Поли.

— Новата рокля винаги помага — възрази приятелката й. — Поне ще изглеждаш добре, макар че си нещастна.

Кристиана се усмихна на съвета.

— Слушай — обади се пак Поли, като се облегна на оградата, вече сериозна. — Не бих желала да сменям темата, но трябва да ти кажа нещо, което касае мен.

— Добро или лошо?

Поли въздъхна и уви края на плитката си около пръстите си.

— Зависи — усмихна се тя слабо. — Във фурната ми вече се пече хляб…

Кристиана учудено повдигна вежди. Поли седеше в очакване.

— Е?

— Трябва ли да си идеш до вкъщи, за да го извадиш?

Поли я погледна с ужас, но после избухна в силен смях.

— Да помага господ! Ех, ако беше толкова лесно! Не, слушай! Аз съм в очакване, разбираш ли, бременна съм! Ще имам бебе, дявол го взел!

— О, Поли! О, мила! И какво ще правиш сега?

— Предполагам, че ще кажа на бащата. Това лято бях толкова любвеобилна. Никога не съм си мислила, че ще ми се случи такова нещо. Но на панаира се бях понапила, той — също и ето, че се случи. — Поли притеснено сви рамене. — Така че, ако му кажа и той ми повярва, може би ще се омъжа. Възможно е не след дълго да ме наричаш „госпожо Ларкин“.

Кристиана се вцепени от ужасяващото съмнение, което я обхвана. Тя си спомни нощта на панаира. Спомни си как седеше с Артоа и гледаше музикантите, как видя, че Поли танцува с Гарет с порозовяло, щастливо лице, усмихната.

— О, Поли…

Поли гледаше към ливадата с порозовяло от срам лице:

— Не съм искала да го връзвам. Но нали го знаеш какъв е. Винаги е толкова праволинеен. Какво да направя, а?

На Кристиана й прилоша и в гърдите й заседна буца. Тя въздъхна, но я обхвана ярост, която не можа да не прозвучи в гласа й:

— Поли, как можа! Как можа?

— Ами тези негови зелени очи… — слабо се защити Поли.

— Проклети да са зелените очи! Ти знаеш, че го обичам… — Кристиана помисли, че ще припадне от ярост. Очите й се напълниха със сълзи. Поли изведнъж се обърна към нея, зяпнала.

— Ама за какво се сърдиш, по дяволите? Аз мислех, че си луда по Гарет?!

Кристиана се смръзна и се втренчи в Поли.

— Какво?

Поли отметна глава и се изсмя силно.

— Бог да ни пази, Кристиана! Аз наистина съм лоша, но не чак толкова! Ти наистина ли помисли, че съм се забъркала с твоя любим и то зад гърба ти? — Кристиана се изчерви и се отпусна облекчено. — Така си помислила! Не те е срам! Не, говоря за Даниел!

Кристиана мълчеше изненадана. После изведнъж се изсмя.

— Нее! Даниел ли? Не мога да си представя…

Поли се направи на обидена.

— Че какво смешно има, дявол да го вземе?

— Ами, че той е толкова възвишен, толкова добър…

— Ужасно добър — съгласи се Поли, вече възвърнала доброто си настроение. — Мислиш ли, че ще ми повярва? Той е много добра партия. Не мислиш ли? Госпожа Ларкин… Колко ми харесва и как звучи!

— На мен — също — съгласи се Кристиана.

Положението на Поли сега й изглеждаше по-скоро за завиждане, отколкото осъдително. Ако само… Тя рязко изправи глава. — Има ли някакъв начин да… да пъхна хляб във фурната? Да се опитам поне?

Поли рязко вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш, искаш и ти ли?

— Точно така.

— Кристиана Сент Себастиен! Ти, малка интригантко — каза Поли възхитена. — Искаш да забременееш, само и само да останеш тук? Когато би могла да видиш свят, да се омъжиш за богаташ, да имаш слуги и карети, поне петдесет копринени рокли и диаманти?

— Искам — отвърна твърдо Кристиана и вирна брадичка.

Поли се изсмя и я бутна по рамото.

— Хайде, хайде… ти си луда!

— Искам! Кълна се!

Поли поклати глава и подсвирна леко.

— Смешна работа. Повечето момичета биха дали какво ли не, само да не им се случва. Раждането не е лесна работа. Пък и после гледането на детето…

— Аз искам — каза безгрижно Кристиана. Опита се да си представи как би изглеждала като майка. Лесно си представяше Гарет с бебе в ръце… Как държи до гърдите си едно чернокосо дете и нежните му очи блестят от гордост. Тази картина я накара да настоява още повече. — О, Поли, само си представи… Защо не ми е дошло на ум по-рано?

Поли безпомощно разпери ръце:

— Не предпочиташ ли да имаш диаманти? Да ходиш на опера? Да се омъжиш в катедрала?

— Не — блеснаха очите на Кристиана.

— А изобщо виждала ли си бебета? Някога държала ли си бебе в ръце?

— Ами само дъщерята на Филип, но не й обърнах голямо внимание. Но Гарет би могъл да ме научи, сигурна съм. Той знае да върши всичко.

— Добре — въздъхна Поли. — Щом си сигурна…

— Да, да! Знаеш ли какво трябва да сторя?

Поли се засмя.

— Колко често го правите? — попита тя.

Кристиана се изчерви.

— Всеки ден ли? — попита Поли.

— Поне по два пъти — отбеляза Кристиана. — Или три, ако можем. Поли! Стига си се смяла! Не е ли достатъчно?

— Господи, достатъчно е! Как би могло да не е! Сестра ми Нанси, която има три деца, казва, че трябва да застанеш на главата си.

— На главата си ли? — повтори Кристиана.

— Щом той свърши… нали разбираш… И ти скачаш от леглото и си заставаш на главата.

— Не мога да направя такова нещо! Я си представи! Гарет ще си помисли, че съм полудяла. — Кристиана започна да се смее, като си представи картинката. — О, Поли! Няма ли някакъв по… възвишен начин да се направи?

— Ако си искала да си възвишена — каза Поли, — трябваше да не си вдигаш проклетите фусти. Възвишено! Не мога да кажа, че е толкова възвишена тази работа.

И двете се запътиха със смях към къщата.

— Ако ти просто се стремиш към женитба, а той не проронва и дума за това — продължи Поли след няколко минути, — защо просто не го попиташ? Той ще ти каже истината. Пък и това е много по-лесно от забременяването. Вие така или иначе ще направите бебето, щом толкова често…

Кристиана се изсмя кратко.

— Искаш аз да му кажа да се ожени за мен, ли? О, не бих могла. Просто не бих могла. Ами ако той каже не? Тогава ще умра!

— Казвал ли ти е, че те обича?

Кристиана сведе глава.

— Не.

— А ти казвала ли си му?

— Не. Не бих понесла, ако той не ми отвърне със същото.

Поли изглеждаше разочарована.

— Ами туй е то! Ти с твоята проклета гордост. Иначе на всички им е ясно, че сте влюбени.

— Никой не знае — възрази Кристиана.

— Хайде бе! Всички знаят отдавна! Джефри е разбрал и е казал на Стюарт, и това е бил краят на вашата тайна. Цялото село знае!

Кристиана усети как лицето й пламна. Сигурно бе станало много червено, защото Поли избухна в смях.

— Ти какво си мислиш, правите го по три пъти на ден, гледате се по цял ден като гълъбчета, и никой нищо не знае, така ли? Хайде де!

— Стига де! — извика Кристиана. — Стига си се смяла, Поли! Стига де! Я по-добре ела да ми помогнеш да си направя по-хубава прическа. И какво да си облека, за бога?

— Защо, да не би да заминаваш? — попита Поли с лице, все още зачервено от смях. — Решила си да се махнеш, защото вече всички знаят, че си „паднала жена“, така ли?

— Не, не ставай глупава. Ще направя предложение на Гарет и затова искам да изглеждам хубава. Щом като така или иначе вече съм посрамена, нямам какво да губя, нали?

— Е да, така звучи малко по-възвишено, отколкото да си заставаш на главата — съгласи се Поли, докато отваряше пътната врата. Тя спря да се порадва на розите, които бяха плъзнали по каменната ограда. — Красиво е. Тази къща сега изглежда доста по-добре, след като ти оправи градината. Красива къща, нали? Голяма.

Кристиана огледа широката ниска къща, цветната дъга на цветята пред входа, бръшлянът, който се виеше по стените, тъмните рамки и капаците за прозорците, блестящите стъкла, осветени от слънцето. Изглеждаше приветлива и мамеща. Сега Кристиана си спомни за деня, когато пристигна. Дали къщата се беше променила, или тя самата?

Госпожа Хатън се появи на един от прозорците на горния етаж и ги погледна със съмнение. Устните й се свиха недоволно и Кристиана си представи нейното „хмм“.

— Стара вещица — каза Поли. — Хайде да си вземем нещо студено за пиене и да се захващаме с прическата ти. Не бих отказала малко сладко вино.

— Госпожа Хатън не би одобрила — каза Кристиана. — Но аз мисля, че е чудесна идея. Това ще ме окуражи малко. Хайде да минем през задната врата, да вземем една бутилка от килера, а после да отидем да си правя прическата.

— Звучи ми добре — съгласи се Поли. — Даже по-добре е да вземем две бутилки, щом така или иначе ще влизаш там.

Кристиана я поведе през градината и пътьом откъсна няколко розови пъпки.

 

 

— Приличаш на самодива — доволно изрече Поли, нави една от черните къдрици на пръста си и я пусна върху рамото на Кристиана. — Сладка и невинна. — Тя се засмя на думите си, отстъпи да погледне творението си отдалеч и настъпи Доги. — Махни си дебелия задник — измърмори тя и ритна кучето.

Кристиана се засмя на обидената муцуна на кучето и се наведе да го погали между ушите.

— О, какво хубаво кученце си ти. Като наденица си. Каква красива голяма наденица си!

— Я сядай, стига си се надвесвала над това тъпо животно. Виж, я дръпни тази къдрица по-напред. Ей, така… — Поли сама оправи къдрицата. — Мъжете обичат така. Не могат да си откъснат очите.

Кристиана нагласи дантелите и връзките на деколтираната си рокля от светлолилава коприна и кимна. Тя огледа стаята да намери чашата си с вино и като не я видя, хвана бутилката, надигна я и отпи голяма глътка.

— Чудесно — с ирония отбеляза Поли.

Кристиана се разтресе от смях, като си представи как изглежда — аристократка, облечена в коприна и дантели, с изтънчени ръкавици, рози в косите и пиеща вино направо от бутилката като уличен пияница.

— Топки — отговори тя весело и отпи още една глътка. Сладкото вино се плъзна по гърлото й хладно и с дъх на плодове и се разля по вените. Тя въздъхна и издигна бутилката, като я огледа внимателно.

— Виното е божествено — каза тя на Поли. — Ще трябва да изпратя слугата си утре с поздрави за госпожа Хатън.

— Я се чуй — шеговито каза Поли. — Вече си пияна. Стига глупости. Нали не искаш да отидеш да правиш предложението си на Гарет в пияно състояние.

— Не. Предпочитам да съм пияна, за да не умра от срам.

— Ами ти вече си почти пияна — забеляза шеговито Поли, като едва сдържаше смеха си. — Я стани да ти закопчея роклята.

Кристиана се изправи и закачи токчето на обувката в дантелата на фустата. Тя се наведе, дръпна я и я откъсна, и пак се изправи, като се опитваше да изглежда достолепно.

— Господ да ни е на помощ — промърмори Поли, като закопчаваше с труд копчетата. — Клатушкаш се и залиташ.

— Това е защото съм сложила корсет. Отдавна не съм го носила — обясни Кристиана. — Сега не мога да дишам свободно и това малко ми замайва главата.

Поли се изсмя с плътния си глас:

— Щом казваш…

Кристиана отново хвана бутилката и я допря до устните си.

— Ако си накапеш роклята, ще крещя — заяви Поли.

Кристиана остави внимателно бутилката върху масата.

— Аз не се накапвам — възрази тя. — Мили боже, ти си грубиянка като Артоа. Дошла си да ме направиш красива, а не да ме обиждаш. Ако Тереза би ми говорила така, щях да я уволня. Щях да я изпратя да работи в кухнята.

Поли се засмя безгрижно:

— Ако аз пък бях на мястото на Тереза, щях хубаво да те натупам по задника.

Кристиана се присъедини към смеха.

— Да, ама сега ще ти бъде доста трудно — каза тя. — О, Поли! Какво правя аз? Полупияна отивам да моля един фермер да се ожени за мен. О, господи, ами ако той каже не?

Поли се замисли.

— Недей да мислиш така. Я си пийни още глътка.

Кристиана отпи и веднага се успокои.

— Как изглеждам?

Поли я погледна критично и посегна да прикрепи по-стабилно розата в черните й къдрици.

— Идеална си.

— Ето, това е — заяви Кристиана. — Отивам. И ще го направя. Тръгвам…

— Тръгвай, де — извика Поли. — И престани да дрънкаш.

Кристиана вирна глава, като изобрази ледена надменност.

— Аз никога не дрънкам — заяви тя. Взе бутилката с вино и се измъкна през вратата на къщурката.

Доги погледна недоверчиво към Поли, изправи се и пое след Кристиана. Поли отиде до вратата и загледа как те пресичаха нежнозелената ливада — елегантната млада жена в скъпа копринена рокля и подредени къдрици, и късокракото куче, което я следваше по петите. Докато Поли гледаше, Кристиана рязко спря, надигна бутилката до устата си и отпи голяма глътка.

— Господ да ни е на помощ — повтори Поли в празната стая. — Докато намери Гарет, тя ще е пияна като каруцар. — Засмя се сама на себе си, вдигна от пода една забравена панделка, излезе и затвори здраво вратата.