Лора Паркър
Риск (17)

Шестнадесета глава

10 декември 1803 година

 

— Това не може да бъде! — Мадлен вдигна глава от сметките, поднесени й от иконома Хорас. — Как е възможно моето малко домакинство да гълта толкова пари? Та аз не съм в състояние да изхарча такава сума за цяла година!

Хорас стисна устни.

— Мадмоазел не се задържа много в къщи, но вашите гости често приемат посетители.

— Не вярвам, че вечерите, които организират дамите Фокан, са толкова скъпи. Те ми казаха, че канят приятели на карти, и нищо повече.

Хорас протегна ръка и й показа няколко сметки.

— Пастет от трюфели, „Дом периньон“, стриди — това са все чуждестранни ястия, а те са много скъпи, мадмоазел — той вдигна рамене. — Бих казал, че дамите Фокан имат доста… изискан вкус.

Мадлен почука нетърпеливо с пръст по масата.

— Можем ли да почакаме още малко с плащанията?

Хорас се усмихна за първи път този ден.

— Думата на маркиза ви гарантира почти вечен кредит, мадмоазел.

Мадлен вдигна глава и в очите й блесна надежда.

Сега, след като беше минал почти месец от пристигането им в Лондон, Хорас знаеше, че тайнствените „той“ и „него“ се отнасяха за Себастиян. Малката мадмоазел очевидно не можеше да произнесе името на господаря му.

— Откакто сме в града, лорд Д’Арси не се е обаждал — отговори той, както правеше всеки ден.

Мадлен се обърна настрана.

— Е, добре. Аз ще говоря с дамите. За съжаление тази сутрин съм на проба. Няма да се върна в къщи за обяд. Тази вечер ще изляза с лорд Евърли. Моля, пригответе любимия му коняк.

— С удоволствие, мадмоазел. Но какво да правя, ако и тази вечер се съберат гости…

Мадлен се усмихна иронично.

— Ще им поднесете онова, което има в кухнята. Ако имат нещо против, изпратете ги при мен.

Хорас отговори на усмивката й. Той невинаги разбираше малката французойка, но вече започваше да проумява защо господарят му беше така запленен от нея. Всъщност, Хорас се тревожеше искрено, че лордът отсъства толкова дълго време, и не можеше да си представи, че препоръката му към мадмоазел да си потърси друг обожател е била изказана сериозно. Лорд Д’Арси трябваше да си дойде колкото се може по-скоро, защото мадмоазел Миньон започваше да става известна и настойчивите ухажори щяха да му я изтръгнат от ръцете.

Къщата беше пълна с екзотични цветя и готвачката не спираше да се оплаква, защото постоянно кихаше. А що се отнася до лорд Евърли, в последно време младият мъж не пропущаше нито вечер и двамата с мадмоазел бяха непрекъснато заедно.

— Лейди Елизабет отново остави картичката си.

Мадлен вдигна рамене и по лицето й пробяга тъмна сянка. Никога нямаше да приеме съперницата си. Не можеше да се покаже любезна към нея и толкова!

— Няма ме в къщи, нали знаете.

— Много добре, мадмоазел — проговори почтително Хорас. — Освен това ме помолихте да ви напомня, че очаквате на чай виконт Пристли и мистър Холистър.

— Много ви благодаря, Хорас. Съобщете на мадам Хенрис, че бих желала да ми прави компания.

— Разбира се, мадам. — Икономът се поклони и излезе.

Мадлен потърка пулсиращите си слепоочия и отиде до прозореца. Стъклата бяха замръзнали, а навън, на улицата, дори вечнозелените растения изглеждаха сковани и настръхнали. Декември беше изненадващо студен, макар постоянно да я уверяваха, че преди зимата да започне истински, ще има още много меки дни.

Тя духна предпазливо заледения прозорец и вдигна ръка, за да нарисува няколко кръга на побелялото стъкло. Топлите октомврийски дни в Кент бяха далечно минало. Сега тя беше изправена пред задачата да организира живота си. Дълбоко в себе си обаче се чувстваше замръзнала и скована като ледения прозорец.

Решавай.

Тя видя думата, написана на прозореца. Тя бе взела решение, но не можеше да го изпълни. Той я беше предупредил. Може би именно затова тя се бе влюбила до ушите в Себастиян Д’Арси.

С времето споменът за него се беше замъглил и това я тревожеше най-много от всичко. Когато затвореше очи и се опиташе да си припомни следобеда в гондолата, силното му, гъвкаво тяло, което се притискаше в нейното и я изпълваше цялата, тя установяваше с уплаха, че помни само някои подробности. Когато беше с него, тя губеше способността си да мисли и да запомня. Интересно защо беше запомнила само учудването, което изпита, когато в силните му обятия удоволствието се превърна не в ужас, а в божествен дар.

При тази мисъл стомахът й се сви на топка. Тя сложи ръце върху прозореца и опря в тях пулсиращото си чело.

— Mon Dieu! — прошепна с болка тя. Значи това беше изкушението на плътта. Не беше справедливо, че той й бе разкрил цялото очарование на плътската любов, за да я лиши от радостите й толкова скоро след това.

Къде беше Себастиян? Защо не отговаряше на писмата, които му беше изпратила в Кент? Възможно ли беше наистина да е приключил с нея?

Като си представи, че сега той дарява друга жена с благоволението и очарованието си, в гърдите й се надигна луда ревност. Ако се съдеше по мемоарите му, той беше забележително демократичен при избора на любовниците си. Все едно камериерка или херцогиня, англичанка или мавританка, той използваше всяка попаднала му жена, за да се отдаде истински на плътските удоволствия. Може би тя беше твърде кротка, твърде неопитна, за да привлече вниманието му за по-дълго време. Може би затова не искаше да я вижда повече. Дали щеше да се заинтересува отново от нея, ако си вземеше любовник?

Още през първите дни след пристигането си в Лондон тя разпита за Ауделия и остана ужасно разочарована, когато разбра, че приятелката й не е в града. В нейно лице поне щеше да има приятелка на своята възраст, с която можеше да си поговори за душевните си вълнения. Лорд Евърли й разказа, че през октомври Ричард Балтри е сключил брак и е заминал с невестата си на дълго сватбено пътешествие в Шотландия. Вероятно Ауделия бе напуснала града, за да не се чувства самотна след заминаването на любимия си. Мадлен не можеше да се сърди на приятелката си. Тя усещаше същата ревност, когато си представяше как Себастиян лежи в ухаещите на люляк обятия на лейди Елизабет. Значи и това беше част от живота на метресата! Никога не беше изпитвала такава тъга и самота!

Такъв е животът, както обичаше да казва мадам Селин. Твърде малко са хората, които са дарени с милостта да изживеят няколко бегли мига щастие, които им помагат да понесат цял един живот, изпълнен с хиляди дребни битки и ужаси.

Мадлен изправи рамене. Дали преценката й за живота беше правилна? Дали най-прекрасните мигове от нейния вече бяха отминали? Дори ако никога вече не видеше Себастиян, тя беше имала повече щастие от другите. Беше изживяла прекрасни мигове в обятията на един учудващо надарен любовник. Не биваше да сърди съдбата си с недоволство.

Тя обърна гръб на прозореца. Скоро щяха да пристигнат гостите й. Предсказанията на Себастиян бяха на път да се осъществят. Обществото, което си търсеше развлечения в това студено време, я намираше омагьосваща. Само след няколко дни тя бе престанала да брои посетителите, подаръците и обожателите. Поканите се множаха, макар че тя не изпитваше особено желание да участва в модния живот. Лорд Евърли беше единственият й постоянен придружител. Обаче тя знаеше, че това не може да продължи вечно. Беше време да вземе решение и да избере един от многото си обожатели.

Може би тази вечер — въпреки че се разкъсваше от копнеж — тя щеше да се запознае с някого, да завладее сърцето му с щурм и да потъне в насладите на опияняващ любовен романс. Тогава Себастиян Д’Арси вече нямаше да носи отговорност за нея и тя можеше най-после да го забрави… или поне да се преструва, че го е забравила, и то толкова убедително, че дори сърцето й вече нямаше да знае къде е истината.

 

 

Вечерта беше наистина забавна. Музикалното соаре, започнало с изпълнението на наскоро пристигнал в града италиански тенор, продължи с произведения за чембало от Моцарт и Хендел и с дебюта на цигулково трио от оркестъра на операта, преди домакинът да обяви почивка, за да могат гостите да се освежат. Някои от джентълмените се оттеглиха в пушалнята, други е събраха около купите с пунш, които разпръскваха приятно ухание.

Дамите насядаха по диваните и столовете по три, по четири и се заговориха кой с какво е облечен, кой с кого е дошъл и кой към кого поглежда.

Мадлен, която вече започваше да се уморява от еднообразието на вечерните забавления, изпита удовлетворението да бъде в центъра на вниманието на предприемчивите млади господа, които тази мрачна вечер бяха дошли без дами. Може би първата причина за това беше в роклята й. Тя беше ушита от златно кафяв плат, който я загръщаше меко като булото на Саломе и смело разкриваше голяма част от прелестите й. Строгата кройка и късият шлейф бяха достатъчни, за да не изглежда роклята скандална. Тъмните й къдрици бяха вдигнати на върха на главата, единственото й украшение беше диамантената гривна от Себастиян.

Тя се отнасяше учтиво с младите господа, макар че сърцето й беше празно. Всички бяха приятни на вид, богати, невероятно дръзки и я зяпаха, сякаш имаха насреща си парче самородно злато, определено като награда за най-добрия играч. По всичко личеше, че за тях е много по-важно кой ще я спечели, отколкото какво мислеше тя по въпроса. Решението й да си потърси нов любовник сред тези млади господа бързо отстъпи място на все по-настойчивото желание да се махне оттук.

Тя бе установила, че лорд Евърли приема напълно сериозно ролята си на придружител. Достатъчно й беше само да го погледна и той се втурна забързано към нея и с няколко добре премислени думи разгони нахалните й обожатели.

— Изглеждате притеснена — пошепна в ухото й той и се обърна към младите господа: — Клейрбърн, мадмоазел Миньон се нуждае от нещо разхладително. Шели, донеси на дамата няколко сандвича, а вие, Сейнт Джеймс, се погрижете за по-удобна възглавница. Соутбъри, намерете веднага шала на дамата, защото започва да захладнява. Има ли някой достатъчно сръчен, за да се добере до парче ягодова торта? — Само след минута младите мъже се разпръснаха на всички посоки.

— Колко добре се справихте — прошепна съзаклятнически Мадлен и му се усмихна мило.

— Още в училище бях много добър в тези работи — отговори със заслужена гордост Брамуел. — Това ми помага и до днес. Знам, че тези млади контета не са особено забавни. Почакайте само да започне сезонът. Тогава представленията ще бъдат много по-интересни.

Мадлен го изгледа с недоверие. През последните два месеца тя излизаше най-малко четири пъти в седмицата. Макар че Евърли не преставаше да се оплаква от липсата на подходящи развлечения преди началото на сезона, тя не можеше да си представи, че календарчето й за срещи може да бъде по-пълно. Най-лошото беше, че й ставаше все по-скучно.

Тя се обърна към придружителя си, докосна бегло ръката му и проговори настойчиво:

— Заведете ме у дома, братовчеде Брамуел, моля ви.

Евърли хвърли бърз поглед към нежната ръка върху своята, после към лицето й и онова, което блесна в сините му очи, я изненада. Никой мъж не я беше гледал така, с цялото сърце в очите.

Брам е солиден мъж и на него може да се разчита. Сигурен съм, че с удоволствие ще те придружава. Ала в никакъв случай не се опитвай да го направиш свой любовник. Разбра ли ме?

Предупреждението на Себастиян изникна в главата й и я обля като студен душ, но тази вечер беше твърде нещастна, за да остане безучастна към молбата в очите на придружителя си. Тя харесваше Брамуел, но знаеше, че никога няма да сбърка това чувство с любовта. Защо тогава да си отказва единствената радост, която от седмици насам се изпречваше на пътя й? Защо да не завърже кратка връзка с този мъж, който я ценеше истински и нямаше да я използва за научните си цели, нито да гледа на нея като на ловен трофей? Лорд Д’Арси не можеше да очаква, че тя ще следва буквално всичките му указания. Тя притисна ръката му по-силно.

— Отведете ме у дома, Брам.

Тя не пропусна да отбележи как погледът му се разшири при употребата на това галено име и как усмивката му стана още по-широка.

— За мен ще бъде чест, Миньон.

Най-вълнуващото, което и се беше случило този ден, бяха едрите снежинки, които ги посрещнаха навън.

— Твърде рано е за сняг — промърмори недоволно Евърли. — Сега е едва средата на декември. Не е добър знак за идващата зима.

Мадлен потръпна от студ под копринената си наметка, обшита по краищата с копринено кадифе.

— Боя се, че не съм подготвена за зимата — прошепна задавено тя.

— Майчице, та вие треперите! — Евърли свали бързо вълнената си пелерина и загърна с нея раменете й.

Когато седна в каретата, тя му се усмихна омагьосващо.

— Седнете до мен, братовчеде Брамуел. Ще запазя пелерината ви, но само ако я споделите с мен.

Мадлен не можа да повярва, че е казала тази дързост, но в следващия момент Брам вече седеше до нея.

— Сигурно ме смятате за непростимо дръзка — прошепна съкрушено тя, надявайки с, че полумракът в каретата е скрил изчервяването й.

Брам се обърна към нея.

— Смятам, че сте най-необикновената жена, която съм виждал някога. Това е нещо съвсем друго, братовчедке Миньон.

— Много съм ви благодарна, братовчеде Брамуел. — Измъчвана от угризения на съвестта, тя се опита да продължи играта. — Чували ли сте нещо за скъпия ни братовчед?

Брамуел я изгледа с неловкост.

— Съжалявам, но не съм. Даже наскоро ходих в Уайтхол, за да разпитам генерал Армстронг. Той ми заяви, че Себастиян е в Кент и се е затворил в проклетата си лаборатория. Спомена обаче, че самото правителство му е дало заповед да продължи с опитите. Може би в края на седмицата ще отида да проверя лично. Искате ли да дойдете с мен?

Мадлен поклати глава.

— Не желая да смущавам опитите му, особено след като беше толкова мил с мен.

— Според мен не е нищо особено да се погрижиш за роднина на майка си.

— Вие сте наистина галантен, Брам. — Тя замлъкна. Беше дошло времето да му разкрие част от истината. — Но аз не съм глуха и знам какви слухове се носят по мой адрес. Говори се, че не съм никаква роднина на маркиза, а неговата нова petite amie. Говори се също, че вие сте натоварен да пазите интересите му, докато се върне.

Брам я погледна шокирано, сякаш никога не бе чул тези слухове.

— Това са само завистливи лъжи!

— Дамите също ги повтарят и гледат да стоят далече от мен.

— Тези стари кокошки! Оставете ги да крякат и не им обръщайте внимание.

Мадлен избухна в тих смях.

— Вие сте много добър, Брам. Когато съм с вас, поне за малко забравям за… — Тя не довърши изречението си, надявайки се, че той ще разбере намека за тъгата й, която се стараеше да крие от всички. — Тревожа се, че доброто име на мъж като вас страда заради мен…

— Това са глупости. Безделниците нямат друга работа, освен да дрънкат глупости. Но какво могат да кажат, след като Себастиян го няма и не може да ви придружава?

— Да, и този ужасен дълг падна върху вас.

— Ужасен? Аз смятам, че съм имал невероятен късмет. Огледахте ли се тази вечер? Всички мъже, даже шестдесетгодишните, позеленяха от завист, когато влязох подръка с вас. Себастиян сигурно си е загубил ума, за да ви остави сама толкова дълго.

Мадлен въздъхна и отвърна поглед.

— Мисля, че трябва да ви кажа нещо, Брам, след като бяхте толкова мил с мен. — Тя затвори очи, засрамена от кокетството си. — Аз живея от великодушието на лорд Д’Арси. Нямам собствени средства. Ала съвестта ме измъчва и трябва да измисля начин да променя положението си.

— Какво друго бихте могли да направите? Себастиян не е от мъжете, които стискат парите си, уверявам ви.

Мадлен се обърна към него и го погледай умолително.

— Вие имате метреса, нали?

— Аз ли… ами да. — Гласът му прозвуча задавено.

— Разкажете ми за нея, Брам. — Тя докосна ръката му. — Вярно ли е, че подобна съдба е по-лоша от смъртта за една млада жена?

— Какво? — Той се облегна назад, сякаш му беше необходимо да застане на известно разстояние от нея, за да даде верен отговор. — Да не би да мислите, че…? Скъпа моя, дори не си го помисляйте! Себастиян… не, аз никога няма да допусна да се унижите така!

При това сериозно заявление Мадлен се уплаши истински.

— Вие сте много мил, Брам, но и добрите мъже издържат метреса. Защо смятате, че животът, който сте осигурили на вашата petite damie, е невъзможен за мен? Не сте ли мил с нея? Не плащате ли сметките и наема й? Не ви ли е благодарна за това? Аз съм практичен човек. Нямам име, което да заслужава внимание, нямам връзки, нито пък зестра. Младостта и външният ми вид имат известна стойност, но с тях не мога да си купя английски съпруг.

Засрамен и сгорещен, Евърли си спомни, че когато ухажваше младата танцьорка, която после стана негова метреса, твърдеше съвсем същите неща. Ала една дама, при това роднина на семейството, да стане метреса — не, това беше невъзможно! Жените от неговото семейство нямаха право да водят такъв живот.

— Наистина не мога да повярвам, че говорите сериозно! Това са пълни глупости! Няма да допусна да се хвърлите сама в устата на лондонските вълци! Та вие нямате и най-малка представа какво означава такъв живот! Ако Себастиян е ограничил доходите ви, аз ще се погрижа всичко да бъде наред. Няма да го допусна, в никакъв случай! Твърде много ви харесвам, за да ви го позволя!

Мадлен не беше изненадана, когато ръката му обви раменете й и я привлече към силното му тяло. При последните му думи тя бе видяла чувствата, изписани на лицето му. Прелъстителят и кавалерът водеха ожесточена война.

— По дяволите, Миньон! Ако Себастиян ви е пренебрегнал, аз няма да се поколебая да защитя собствените си интереси.

Мадлен затвори очи и му позволи да я целуне. Беше осъзнала, че е крайно време да сравни целувката на братовчеда Брам с тази на Себастиян.

Преживяването се оказа разочароващо.

Не че братовчедът Брамуел целуваше лошо. Ала дори след добре изпълнената, умела и опитна целувка на един лондонски благородник тя не усети нищо — освен неутолим копнеж по мъжа, когото не можеше да има.

— Не знам защо направих това — прошепна Евърли с повече тревога, отколкото беше очаквал. — Искам да кажа, разбира се, че знам, но не биваше да го правя и съм сигурен, че ме очакват трудности. — Той й се усмихна, изненадан от хода на мислите си. — Не вярвах, че мога да имам шанс там, където е замесен Себастиян.

Мадлен го погледна с искрена симпатия, после спонтанно вдигна ръце и ги сложи върху бузите му.

— Много съжалявам — прошепна тя, но съзна, че думите бяха недостатъчни. Усети как в гърлото й се надига буца и й се дощя да се разплаче. Той беше най-милият мъж, когото беше срещнала в Лондон, и тя не биваше да го лъже.

Евърли очевидно я разбра правилно.

— За всичко е виновен проклетият ми братовчед, нали?

Мадлен извърна глава. О, защо беше объркала така нещата? Ако беше мълчала, щеше да си спечели най-добрия възможен любовник.

— Мисля, че още не съм стигнала дотам да вляза без страх в света, за който говорехме преди малко. — Тя пое дълбоко дъх. — Няма да ви се разсърдя, ако от днес нататък отказвате да общувате с мен.

— Надявам се, че не искате да се отървете от мен, след като се държах непростимо дръзко?

В гласа му имаше нещо, което правеше сериозния отговор невъзможен. Тя се засмя тихо и рече:

— Вярно е, че сте по-дързък от другите, но поне не сте толкова досаден като тях.

Евърли се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си. Гордостта му беше поласкана.

— Вие наистина имате твърде много характер за една французойка!

— А вие, братовчеде Брамуел, сте забележително добър във флиртуването за един проклет англичанин!

Когато каретата спря пред къщата й, и двамата се смееха. Ярко осветените прозорци придаваха на падащия сняг нещо театрално.

— Вашите компаньонки май имат гости — отбеляза кисело Евърли.

Мадлен присви уста. Тя бе помолила лелите си да организират соаретата си в по-тесен кръг, а днес цялата къща беше осветена. Тя слезе на улицата и свали от раменете си пелерината на Евърли. При първите й крачки по мокрите стълби към входната врата тя се отвори и даде път на няколко млади мъже в униформа, които излязоха навън и закрачиха надолу по стълбите, без да се сетят да затворят.

— Здравей, сладурче! — извика единият, като я забеляза.

— Заповядай, влез — покани я приятелят му и направи дълбок поклон. — Може би ще реша да се върна поне за час на масата за фараон, ако ме придружиш. Да загубя от теб — или поне да привлека за малко интереса ти — ще бъде дяволско удоволствие? Как мислиш, приятелче?

— Махайте се оттук! — изкрещя заповеднически Евърли.

Двамата пияни офицери вдигнаха глави, сякаш на стълбата беше застанал генерал.

— Не ме ли чухте? За в бъдеще се обръщайте към роднината на маркиз Брейкън с дължимото уважение. А сега се махайте, преди да съм извикал стражата.

Един от офицерите примигна слисано към цивилно облечения мъж.

— Тази е ваша, значи? Трябва да внимавате, защото някой скоро ще ви я отмъкне под носа.

Той вдигна ръка към шапката си, грабна под ръка пияния си другар и го помъкна надолу по улицата.

— Трябва да предприемете нещо срещу тези хора — проговори предупредително Евърли, когато влязоха в антрето. — Още в самото начало разбрах, че идеята ви да поканите дамите Фокан под този покрив не е особено добра. Трябва да знаете, че не се ползват с много добро име.

— Вече чух за това — отговори небрежно Мадлен. — Но коя съм аз, че да ги критикувам?

Брам я погледна със смръщено чело и улови ръката й.

— Никога повече не казвайте това, Миньон. Знам какво значи да си отчаян. Вие сте сама на света и не се учудвам, че не сте успели да прецените правилно ситуацията. — Изведнъж той й се усмихна с добре познатата момчешка усмивка. — Мога само да благодаря на съдбата, че не ми се сърдите. Оставаме приятели, нали?

Мадлен стисна с благодарност ръката му.

— Разбира се. Merci.

— Слушайте, помислете добре дали искате да дойдете с мен в провинцията. Зимата скоро ще започне. До коледа цялото висше общество ще се е събрало в града. И тогава ще настане истинска лудница.

— О, не ми се вярва, че… — започна Мадлен, но в това време някой слезе по стълбата.

— Може би аз ще успея да убедя мадмоазел, тъй като съм неин сънародник — проговори дълбок мъжки глас и Мадлен потръпна. Вече три месеца чакаше да го чуе.

Тя вдигна глава и огледа безстрашно мрачното лице и неразгадаемите тъмни очи.

— Мосю Дьо Валми — проговори с ледена учтивост тя.

— Дьо Валми? — попита хладно Брам. — Какво правите тук?

Тонът му не можа да извади французина от спокойствие. Той се усмихна на Мадлен, сякаш бяха стари приятели, а не само бегли познати.

— Надявах се да ви срещна, мадмоазел. Сега, когато най-после ви заварвам в къщи, ще ви помоля да ми окажете честта да поговорим за малко насаме.

От втория етаж долетя пронизителен женски вик, следван от дързък мъжки смях. Мадлен се обърна към Евърли:

— Извинете ме, братовчеде Брамуел, но ще ви помоля да се качите при гостите и да ги попитате дали ще завършат играта си скоро. Ще им бъда много благодарна, ако ме освободят от присъствието си.

— Разбира се, братовчедке Миньон. — Евърли подчерта роднинството им и хвърли предупредителен поглед към Дьо Валми. — Ще се върна само след минута.

Когато Брам тръгна нагоре по стълбата, Мадлен се обърна към черния мъж до себе си и кимна кратко с глава.

— Оттук, мосю. — Тя посочи малкия салон отляво.

Когато влязоха, Мадлен забеляза, че мъжът отново е облечен изцяло в черно. Даже черните му очи поглъщаха светлината на дузината запалени свещи и тя имаше чувството, че едрата му фигура хвърля сянка върху цялата стая.

Той беше много висок и слаб, а мълчаливата бдителност в очите му го правеше приличен на хищно животно. Благодарение умелата тактика на двете й лели двамата се бяха срещнали само веднъж, и то за минута. Кръговете, в които се движеше Евърли, нямаха нищо общо с неговите и Мадлен не го беше срещала никога извън къщи. Все пак лелите й не можеха да му откажат достъпа до къщата си, тъй като той беше единственият човек, който знаеше нещо за сестра им Ондин. Те продължаваха да се отнасят към него с дължимата учтивост и от време на време той благосклонно им предаваше вест за беглата поява на Ондин някъде из Франция. Дали в тези вести имаше нещо вярно, или не — трите жени бяха стигнали до съгласие, че няма да му възразяват, докато Ондин се върнеше и им разкажеше какво е преживяла в действителност.

Мадлен отиде до камината и протегна ръце към огъня. Снегът беше достатъчно убедителна причина за треперенето й, но тя не се съмняваше, че мъжът до нея знае истината.

— Е, мосю? Какво имате да ми кажете?

Той не отговори и тя се обърна към него. Лицето му беше мрачно и затворено, но от него се излъчваше някаква странна привлекателност. Около тънката му уста играеше усмивка. Този човек беше безкрайно търпелив. Сигурна щяха да минат дни, седмици и дори месеци, преди да предприеме нещо срещу нея. Нищо чудно, че лелите й го намираха страшен.

— Просто размишлявам как е най-добре да подхвана темата, мадмоазел… — Той разпери ръце. — Наистина е странно, но досега не съм чувал фамилното ви име.

— Oui. Това е една малка ексцентричност от моя страна — обясни Мадлен. Беше си подготвила този отговор от седмици.

— Teins. Постъпили сте умно, като се има предвид колко много държат англичаните на произхода и семейните връзки. Е, както и да е. — Той направи крачка към нея. — Напомняте ми за някого, но не мога да се сетя за кого. Но един ден ще го узная, и то много скоро. Никога не забравям човек, когото съм видял дори бегло.

Мадлен вирна упорито брадичка.

— Моля, минете към въпроса, мосю. Вече е късно и аз съм уморена.

— Разбира се. Съжалявам, но ще ви говоря за някои дългове, направени във вашето домакинство.

Мадлен вдигна рамене и погледна през прозореца.

— Не мога да си представя за какво говорите, мосю. Аз нямам задължения към вас.

— Вероятно съм се изразил неправилно. — Той говореше със съвършена учтивост, но беше застанал твърде близо до нея. — Дълговете са направени от членове на вашето домакинство. По-точно от сестрите Фокан.

Сърцето на Мадлен се сви от страх. Той сигурно знаеше коя беше тя в действителност.

— Те имат дълг към вас? Какъв точно?

— Дълг от игра на карти. — Мадлен го погледна изненадано, той се поклони с цинична усмивка и й подаде лист хартия. Украсеният със завъртулки подпис на леля Жюстин не можеше да бъде сбъркан с никой друг. Сумата беше пет хиляди гвинеи.

Мадлен стисна здраво зъби, за да не даде израз на гнева си. Подаде му листа и се постара да говори равнодушно.

— Намирам, че не е много учтиво от ваша страна да показвате частните задължения на една дама на човек, който няма нищо общо с тях.

Тънките му устни се опънаха в ледена усмивка.

— Нима не ви засяга, че всяка вечер в дома ви се разиграват големи суми? Нима не сте отговорна за онова, което става тук?

— Аз не контролирам гостите на гостите си — отговори кратко тя, опитвайки се гласът й да звучи спокойно.

— Тогава е време да започнете, мадмоазел. Така например, в дома ви идват жени, които са известни с печалната си страст към хазарта и са принудени да заемат пари от семейството, приятелите и дори от любовниците си, за да задоволят тази страст. — Той докосна с дългия си пръст рамото й и Мадлен потръпна като от удар. Направи крачка встрани и въздъхна облекчено, когато той не я последва.

Тя го погледна право в очите, решена да не се поддава на уловките му.

— Това ли е всичко, мосю?

Очите му блестяха в сиянието на огъня.

— Казах ви го, защото тук идват и мъже, които са повече от готови да приемат благоволението на една дама вместо парите, които им дължи. — Ухилената му физиономия подсказваше как точно си представя това благоволение. — Вероятно лорд Д’Арси няма да се зарадва, когато му кажат, че една от градските му къщи се е превърнала в бордей за заможната класа. — Погледът му се впи в деколтето й. — Или точно това е намерението му?

Мадлен го изгледа, без да трепне.

— Вие сте отвратителен, мосю. Нямам намерение да продължавам познанството ни. — Обърна му гръб и закрачи с достойнство към вратата.

Очакваше той да я спре и когато стигна безпрепятствено до вратата, ръцете й трепереха и сърцето й биеше като лудо. Излезе в коридора и въздъхна облекчено. Надяваше се, че изглежда овладяна, но когато видя лицето на Евърли, се стресна. Дьо Валми излезе от салона, кимна й кратко и прошепна съзаклятнически:

— Au revoir, mademoiselle. — После спокойно се запъти към вратата.

— Кой беше този човек? — попита възбудено Евърли и спря задъхано пред нея. — Обиди ли ви този тип?

— Не особено — отговори тихо тя, защото й стана ясно, че му дължи обяснение за разстроеното си лице. — Сигурно и той е чул слуховете, които се разпространяват по мой адрес.

— Да го вземат дяволите! — Лицето на мъжа побеля от гняв. — Ще му дам да се разбере!

Мадлен сложи ръка на лакътя му, за да го успокои.

— Не го правете, братовчеде Брам. Ако се наложи да ме защитавате, това само ще даде нова храна на слуховете. Помислете си само как ще реагира лорд Д’Арси! Освен това честта ми не може да бъде застрашена от човек, който сам няма чест.

— Добре казано! — засмя се с уважение Евърли. — Вие разсъждавате като мъж, малка братовчедке, наистина!

Тя отдръпна ръката си, след като беше стиснала неговата.

— Ще ме разглезите с комплиментите си, братовчеде.

След около час, когато гостите си бяха отишли и къщата остана тъмна, празна и тиха, Мадлен застана до прозореца в спалнята си и се загледа в бушуващата навън снежна буря. Запита се къде ли е сега Себастиян и от все сърце му пожела да се чувства също така самотен, изпълнен с копнеж и объркан като нея.

— Мразя го! — прошепна ядно тя и залепи горещото си лице върху побелялото стъкло. — Мразя го истински!

 

 

Себастиян стоеше на върха на една крайбрежна скала и се взираше напрегнато в разбуненото море под себе си. Носеше палто на кавалерист и шлема на офицер от гвардията на Наполеон. Въпреки силния дъжд той очакваше появата на уговорения знак в морето, знак, дошъл от дългоочаквания кораб, който трябваше да пристигне отдавна. През изминалите месеци той си беше пуснал дълги мустаци и разкошни бакенбарди, а на тила му се люлееше дълга изкуствена плитка, залепена за косата му. Беше се побратимил с хората от „желязното крайбрежие“, както французите наричаха тази непревземаема граница срещу южния бряг на Англия, и можеше да се гордее с познанията си по разговорен френски.

През тези месеци Себастиян научи много полезни неща, но за съжаление повечето от тях бяха неизползваеми. Шуаните се движеха доста по на юг, отколкото се надяваха в Уайтхол. Говореше се, че въстаниците чакат и се надяват граф Д’Артоа, по-младият брат на Луи XVI, да се присъедини към тях в Париж и да даде съгласието си да заеме трона след падането на Наполеон. Проблемът беше само, че никой не знаеше точно къде се намира графът и какви са намеренията му.

След като бе прекарал два месеца по крайбрежието, след като беше предприел подробни измервания и пресмятания, Себастиян можеше да бъде почти сигурен, че балоните на Наполеон, прибрани на сигурно място в Булонския лес, не означават сериозна опасност за Англия. Те можеха да натоварят в гондолите си най-много по десетина войници, а това означаваше, че Наполеон трябва да разполага поне с хиляда балона, за да прехвърли през Ламанша необходимата армия. Не, това беше не само непрактично, но и невъзможно.

Значи войната щеше да продължи по традиционния начин: с интриги, предателство и с известните оръжия, с дрънкане на саби и дипломатически опити, макар да не беше сигурно дали от тях ще излезе нещо. Утре можеше да се върне към лабораторията и мемоарите си. Може би щеше да си вземе дори нова метреса, не толкова тайнствена като предишната.

Странно, но той беше свикнал с мисълта, че Миньон се намира в къщата му. Ако сега намереше някоя дискретна вдовица…

Внезапна светкавица озари небето и разкри не само пенестите вълни под краката му, но и самия него. Беше направил грешка, като бе застанал тук като каменна статуя. Не биваше да чака толкова дълго. Морето беше твърде бурно и нито един капитан не би се осмелил да пътува в такава нощ. На север сигурно вече валеше сняг.

Себастиян затвори очи и когато гърмът отекна над главата му като трясък на оръдие, едва устоя на напора да запуши ушите си с длани. В такава нощ му се искаше да си бъде на топло в Лондон — при Миньон.

През изминалите седмици споменът за пълните й с тъга очи не го напускаше. Никога нямаше да забрави как я изостави и я накара да вярва, че отива в леглото на друга жена. Трябваше ли да се държи така лошо с нея, трябваше ли да я нарани така силно? Не, тогава вярваше, че болката, копнежът и очакването той да се върне — очакването на невъзможното — ще бъдат много по-страшни. Тя не биваше да чака нещо, което той не можеше да й даде.

Така беше по-добре. Без съмнение, в този миг тя танцуваше в обятията на някой щастливо усмихнат мъж и му се усмихваше с искрящите си тъмносини очи.

Когато в морето проблесна дългоочакваната светлинка, тя беше толкова далече навътре, че Себастиян не можа да повярва на очите си. Нова светкавица мина над вълните и той беше готов да повярва, че се е излъгал, но в този миг видя сигнала повече от ясно — няколко златни примигвания навътре в морето.

През следващия четвърт час той стоеше неподвижен и се взираше като хипнотизиран в уголемяващия се силует на корабчето. Беше цяло изкуство да се дават сигнали едновременно на съзаклятниците, разпределени по брега, и на хората от кораба. Те не го очакваха тук и със сигурност нямаше да се зарадват, че някой е решил да се възползва от тайното им слизане на брега за своите си цели, освен това бяха убедени, че само верните на краля хора имаха право да знаят какво се върши по брега. Наистина е учудващо, каза си той, какво може да постигне златото дори при най-верните привърженици на краля. За съжаление днес в Бовил му се наложи да убие един мъж, един офицер от наполеоновата гвардия. Сигурно вече го търсеха и ако не заминеше тази нощ, нямаше да има къде да се скрие.

Докато гледаше към идващия кораб, вятърът се успокои и вълните вече не изглеждаха толкова страшни. Светкавиците станаха по-чести и той можа да види как спуснаха лодките на вода. Тези хора бяха решени да достигнат родината на всяка цена.

Когато в скалите зад него внезапно се раздвижиха хора и се чуха мъжки гласове, Себастиян разбра, че е дошъл часът на истината. Трябваше да пропълзи безшумно по ръба на скалата, да се спусне по стръмния бряг до морето и да вземе първата лодка, излязла на сушата, за да се върне с нея на кораба. Това беше игра, в която не би се впуснал нито един разумен човек.

Конят под него затанцува неспокойно, когато се понесе поредният гръм, но той го насочи смело към ръба на скалата, която изглеждаше като окачена посред нощта. Когато се плъзна от седлото, в нощта отекна тихото дрънчене на оръжията му. Но и то беше достатъчно.

— Стой! — изкрещя някой. Пост ли имаше наблизо? Или войскова част? Симпатизанти на краля? Това нямаше значение. Всички щяха да се опитат да го убият, ако можеха.

Той, разбира се, не изпълни заповедта и нападателят му очевидно не беше очаквал друго. Без да се обръща назад, Себастиян скочи от коня, подхлъзна се и падна, но бързо се изправи и се втурна слепешката към близкия ръб на скалата.

— Стой! — проехтя отново дрезгав вик на френски.

Нямаше нужда от фенери, защото светкавиците отново раздраха нощния мрак. Главата и раменете му се обляха в ярка светлина, и това само секунда, преди да се скрият зад скалата.

Отдясно проблеснаха два мускета и Себастиян се наведе светкавично. Само след миг небето над главата му отново потъмня и той въздъхна облекчено. Успя да им избяга! Докато тичаше към морския бряг, той усети силна болка в дясната ръка. Сигурно я беше ударил в някой издаден камък, докато прескачаше проклетата скална стена. Болката беше точно под рамото. Когато навлезе в морето, той усети, че ръката му е изтръпнала и се прокле, че докато слизаше, постоянно трябваше да се подпира на нея. Разстоянието до кораба не беше малко и той не можеше да си представи как ще гребе с тази ранена ръка.

Чу мъжки шепот, някой вдигна високо донесения фенер и той погледна право в лицето на емигриралия благородник Арман дьо Полиняк, фанатичен привърженик на краля.

— Работата напредва — проговори бодро той и французинът го погледна смаяно. Това беше уговорената парола.

— Напредва с Божията помощ — отвърна с усмивка Дьо Полиняк и вдигна рамене. Себастиян захвърли мократа си от дъжда шапка, скочи в управляваната от двама англичани лодка и се отпусна тежко върху пейката. Пронизващата болка в ударената ръка го изненада, защото го прободе от лакътя до рамото. Попипа се и установи, че десният му ръкав и топъл и лепкав — но не от ледения дъжд или от морската вода. Значи стрелецът не бе пропуснал да улучи целта.

Той се отпусна и легна по гръб на дъното на лодката. Първите снежинки нападаха по лицето му и отново му напомниха, че в Лондон вече беше зима. Не, сега нямаше да мисли за Лондон. Щеше да мисли за невероятния топъл следобед в Кент, за уханието на сгорещеното сено, за сладостните викове на самозабравилата се в прегръдките му жена. Раздялата не беше донесла забрава, дори напротив. Макар и далече, Миньон продължаваше да го омагьосва.

Странно, досега не беше изпитвал такива чувства. Дори не знаеше, че е способен да се влюби като хлапак. Той не беше от мъжете, които изпитваха чувство на вина, че са отнели девствеността на едно младо момиче и са му показали силата на плътта. Не, грешката, която допусна, беше друга: той смяташе, че ще прогони желанието си, като се наслади на прелестите й. Теорията беше добра и той успя да докаже истинността й, но се оказа, че все пак е пропуснал нещо много важно. Само че кое ли беше то?

Той погледна в тъмното небе и разбра.

— Миньон!