Лора Паркър
Риск (10)

Девета глава
Награда за галантността

Сеното в плевнята ухаеше сладко. Бяхме излезли на разходка с коне в имението на съпруга й, когато внезапният летен дъжд ни принуди да потърсим подслон и друго забавление през този горещ летен следобед.

Тя лежеше като излята от метал, сложила жакета си вместо възглавница под главата, докато аз откопчавах копчетата на блузата й и развързвах връзките на ризата. Когато една светкавица потопи плевнята в ярка светлина и нежната кожа на гърдите й заблестя, тя потрепери с цялото си тяло. Гърдите й бяха малки като на дете, но увенчани от забележително големи тъмночервени зърна. Никога не бях виждал такива.

— Отговарям ли на вкуса ви, милорд? — попита тя и направи нежна муцунка. — Моят мъж не иска да ме погледне. Твърди, че съм била същинско момче.

— Нито едно момче не ме е изкушавало да направя това. Или това. И със сигурност не това. — Пощипнах нежно едното зърно, после се наведох над другото и започнах до го милвам с устни и език. След като се насладих достатъчно на гръдта й, вдигнах полите й.

— О, милорд! Ще посмеете ли?

Въпросът й прозвуча с протестиращия тон на невинността, ала в тесните зелени очи светеше страстта на изкусителката. Миглите й бяха полуспуснати и имаха точно онзи израз на умело прикрито желание, типичен за опитните жени.

— Не ми е възможно да се съблека в тази обстановка — продължи да шепне тя, докато усърдно разкопчаваше копчетата на панталона ми. — После никога няма да успея да подредя косата си, а това е ужасно. — Очите й се разшириха в радостно очакване, когато мушна ръка под колана ми. — И тогава хората ще разберат какво сме правили.

Нямаше как да не отговоря на това предизвикателство.

— Добре, милейди, ще ви покажа начин, който ще задоволи еднакво добре и вашите, и моите потребности. — Обърнах я внимателно по корем и вдигнах полите и фустите й, за да разкрия меката закръгленост на пълните й, женствени хълбоци. Натиснах я нежно, за да падне на колене, и с необходимия за целта ентусиазъм проникнах в утробата й изотзад.

Заключение:

Често съм се питал какво ли означава почтеността в общество като нашето, което е принудило жените да се увиват в десетки метри плат и при това да оставят центъра на женствеността си достъпен за проникването на всеки достатъчно настойчив инструмент.

Когато отново легнахме един до друг, корсетът й беше непокътнат, къдриците — в ред, макар че и двамата бяхме изживели пълно удоволствие.

Ще добавя още нещо: жените, които имат малки гърди, се чувстват ощетени от природата и страданията им са големи. Сякаш не знаят коя е истинската цел на любовника им, те треперят от страх и изискват от него да похвали с най-нежни думи тъкмо тази част от анатомията им, която според тях е несъвършена. Джентълменът, който занемари тази част от задълженията си, никога няма да успее да събуди желанието на дамата си. Той трябва да прояви внимание и да не забравя дискретността, като прави сравнения с други жени. Няма нищо по-лошо от това да се опита да я убеди, че недостатъкът й „не личи“.

Себастиян остави перото настрана и вдигна чашата към устните си. Не му беше много лесно да пише с превръзка на дясната ръка, но беше в добро настроение и реши да се опита. Предстоящата вечер обещаваше да бъде още по-задоволяваща от епизода, който току-що беше записал. Отпусна се назад в креслото си, затвори очи и зачака да дойде времето за вечеря.

 

 

Себастиян гледаше с отвращение остатъците от яденето в чинията си. Беше планирал вечеря с най-хубавото вино и с ястията на Миньон, сервирани в най-скъпия му порцелан и сребро, беше заповядал на градинаря да набере от градината последните рози и да украси с тях масата. Всички свещници в трапезарията бяха запалени и масата изглеждаше подредена като за голям празник. Останалите рози красяха спалнята му, леглото беше застлано с чисти чаршафи, а в камината гореше буен огън, за да прогони влагата на нощта. Той се бе облякъл особено грижливо, сякаш възнамеряваше да посети най-изискания лондонски салон, а не да се забавлява с една малка прислужница в селската си къща.

Учуди се сам на себе си, когато забеляза, че докато се приготвя, трепери от нерви. Сякаш никога не беше насрочвал интимни срещи с дами, които трябваше да завършат в леглото.

Трябваше да си признае, че никога не е изпитвал такова напрежение и такава радост.

Проблемът беше само един. Той вечеря сам.

По едно време Мадлен се появи от кухнята, облечена в слугинската си рокля, която му беше станала ужасно омразна. Извини се и му обясни, че момичето, което било натоварено с печенето на агнешката плешка, било много несръчно и месото загоряло. Станало й ясно, че не може да разчита на никого в тази кухня, затова трябвало да си остане на мястото и да надзирава приготвянето на вечерята и поднасянето й.

Себастиян я отпрати с кратко кимване, отпусна се назад и на челото му се изписа дълбока бръчка. Насили се да вечеря, но пи повече от обикновено, защото ранената ръка го болеше и защото гордостта му беше наранена.

Вечерята, която му носеха ястие по ястие от кухнята, беше прекрасна, но той изобщо не забелязваше какво яде. Храната остана почти недокосната.

Не беше свикнал дамите да му отказват, особено когато бяха получили толкова ясна покана. Мисълта, че малката го е направила от инат, го разгневи, макар че при друг случай сигурно щеше да бъде първият, който щеше да се изправи в нейна защита. Днес обаче нямаше желание да проявява разбиране — и колкото повече пиеше, толкова по-сърдит ставаше.

Мадлен беше в още по-лошо настроение и от неговото. Най-после, когато приготви десерта, тя се качи задъхано в стаичката си и се преоблече. Изми се набързо с топлата вода в каната, но си каза, че сигурно продължава да мирише на кухня. Затова натърка косата си с малко лимонова кора и вдигна влажните си къдрици с жълта сатенена панделка. Ала дори и когато сдъвка листо мента, за да освежи дъха си, опасенията, че тялото й ухае единствено на агнешко печено, не се разсеяха. В последен отчаян опит да прогони кухненските миризми тя слезе в градинката с подправки, натърка ръцете си с мащерка, после и шията си. Накрая облече бяла муселинена рокля на жълти точки с подходящ жълт ешарп, която беше взела назаем от Ауделия заедно с обувките и бельото. Роклята й стоеше добре, но й трябваше огледало, за да провери как изглежда.

Тиха като мишка, тя се спусна на долния етаж и закрачи на пръсти към трапезарията. Отвори вратата и спря като замаяна на прага. Никога не беше виждала масата така украсена, а седналият в далечния край мъж никога не беше изглеждал толкова величествен.

Ала когато се приближи към него, гледката се промени. Себастиян се беше изгърбил, единият му крак беше преметнат над облегалката на стола. Празна сребърна чаша висеше между пръстите на лявата му ръка и заплашваше да падне. Когато Миньон изникна в полумрака на замъгления му взор, той я изгледа с безразличие. Това, разбира се, не означаваше, че появата й не го заинтересува. Без да каже нито дума, той повдигна леко глава и я загледа втренчено, сякаш имаше пред себе си още едно от великолепните яденета, които му бяха поднасяли цяла вечер.

Простата рокличка, която беше облякла, беше толкова нежна, че разкриваше всяка подробност от меките контури на младото тяло. Роклята имаше висока талия, корсажът беше къс и тесен и разкриваше достатъчно от свежите млади гърди. Ала най-убедителното в появата й беше, че тя се представяше пред него без нито едно украшение, без дантели или изкуствени цветя, дори без ветрило. Никоя друга жена, нито една от многото, които беше прелъстил, не се беше явявала пред него в този вид.

За съжаление тя дойде прекалено късно и той беше пил доста. Макар че изглеждаше прелестно, нямаше да й е лесно да предизвика промяна в настроението му. Ако все пак успееше, той нямаше да й позволи да го забележи.

— Аха, най-после госпожа главната готвачка благоволи да се появи — промърмори заядливо той. — Излезте напред, мадмоазел, и ми покажете кои рокли са модерни сред готвачките тази година.

Грубите думи я прободоха като с нож, но Мадлен не се изненада. Още преди да застане пред него, знаеше, че й е сърдит. Направи няколко крачки към масата и заговори предпазливо:

— Ужасно съжалявам, мосю. Знам, че закъснението ми ви обиди.

— Да ме е обидило? Та аз изобщо не го забелязах. — Той вдигна чашата си в знак на поздрав и й махна да седне насреща му. — Цветята и без това увехнаха. Порцеланът и среброто не изпитват никакви чувства. А аз… ами аз имах час и половина, за да разбера колко глупава е била поканата ми.

Той видя как лицето й побледня, после изведнъж пламна.

— Масата е чудесна, мосю. Чувствам се почетена.

— Но седнете, не стойте така. Вероятно яденето вече е изстинало, но слугините са свикнали да ядат остатъците от вечерята на господарите си, нали?

Усмивката на Мадлен изчезна. Когато приседна на крайчеца на стола, който притичалият слуга побърза да отдръпне, тя устреми поглед в лицето на Себастиян. Той отпрати лакея с гневен жест и тя се запита какво ли още я чака. Гласът и поведението му издаваха, че в него е настъпила промяна. Той посегна към сребърната гарафа, за да си налее още една чаша вино, и тя разбра. Господарят й беше пиян.

Лицето му беше безизразно и изпитото количество алкохол не му личеше, но сините очи блестяха предателски. Мадлен вече ги беше виждала да святкат развеселено, да искрят от изненада, да я стоплят с желанието си. Сега в тях се четеше гневно самосъжаление. Тя го погледна още веднъж и разбра, че е загубила. Днес нямаше да има любовни преживявания, само обвинения и горчивина. Този мъж не я желаеше.

— Какво ви е? Защо не пиете? — попита той, като я видя да седи с ръце в скута. — Подайте ми чашата си, Миньон.

Той напълни сребърната чаша и й я върна, без да каже нищо повече. Мадлен разгледа майсторски обработения метал и промълви тихо:

— Прекрасна е, мосю.

Мъжът се ухили и вдигна своята.

— Също като вас, мадмоазел.

Младото момиче отмести поглед. Макар да знаеше, че само тя е виновна за гнева му, не можеше да понесе униженията. Стисна здраво зъби, за да запази самообладание, и отпи глътка вино.

Себастиян видя внезапно пробягалото по лицето й отвращение, когато тя сведе чашата, за да погледне какво има вътре.

— Какво ви стана?

Тя го погледна с намръщено чело.

— Виното ви е много сладко, мосю, освен това не е със стайна температура.

Мъжът вдигна рамене.

— Когато пия сам, съм твърде нетърпелив и не обръщам внимание на етикета.

— Това е жалко извинение — отговори Мадлен, без да е съобразила как ще прозвучат думите й.

— Може би — промърмори ледено той. — Предполагам, че френският ви темперамент не позволява никой друг, освен вас да прояви известна ексцентричност. Вие, французите, смятате ексцентричността за своя привилегия.

Мадлен беше твърде разочарована от обрата, който беше взела вечерта, за да приеме укора му. Очите й го пронизваха укорно.

— А вие, мосю, претупвате само за няколко минути онова, което ми е коствало часове усилен труд. — Тя погледна масата с почти недокоснатото ядене и се прокле за старанието си. — Вие, англичаните, не знаете да се наслаждавате на храната. Изисканият човек оставя лъжичката сос да се разтопи на езика му, докато разгадае всичките й тайни. За вас обаче е все едно дали в соса има босилек или естрагон, или пък само зелен лук. Можех да си спестя всички прекрасни подправки, които съм събрала с толкова усилия, и да ви нарежа трева!

Разбира се, това не беше вярно. Себастиян беше убеден, че има най-чувствителното небце в Англия. Тази малка готвачка беше дяволски остроумна и знаеше как да го засегне. Това момиченце отново беше забравило къде му е мястото и че трябва да се държи прилично с господаря си, със сведен поглед и без много приказки.

— Ако смятате, че можете да ми изберете по-добро вино, докажете ми го. — Тя го погледна уплашено и примигна. — Я не се правете на толкова плаха. Вече казахте достатъчно, за да ви изхвърля без много шум на улицата.

Мадлен беше истинска уплашена. Той беше прав. Ала през дните, прекарани тук, тя беше работила упорито, за да събуди възхищението му, и сега не биваше да разруши постигнатото с непредпазливостта си. Той обаче си седеше насреща й и я гледаше равнодушно, полупиян пред остатъците от менюто й.

Себастиян свали крака си от облегалката на стола и се усмихна, макар и не с обикновеното оживление.

— Моля ви, Миньон. Изпийте още една чаша от ужасното ми вино и ми обяснете защо съм доказал, че нямам вкус по отношение на вината.

Мадлен се усмихна и сведе глава.

— Беше ужасно от моя страна да ви наговоря всички тези неща…

— Правилно! — Себастиян я погледна малко по-дружелюбно. — Пийте, скъпа, и ми кажете какво не е наред.

Мадлен взе от масата една кристална чаша и изля в нея съдържанието на сребърната. После разклати течността и я вдигне срещу светлината, за да я разгледа по-добре. Намръщи се и се обърна към Себастиян:

— Това вино не е пречистено както трябва. Утайката плува на дъното като есенните листа в езерото. — Тя вдигна чашата към устните си, отпи и изкриви лице. Остави я на масата и го погледна сериозно. — Знаете ли, мосю, продали са ви вино от северен склон с доста захар.

— Ама че глупости! — Себастиян се нацупи сърдито и погледна в чашата си. — Самият аз го избрах преди един месец в Марсилия.

— Червените вина се пренасят лесно — съгласи се добродушно тя. — За съжаление белите са по-капризни. Ако при покупката виното ви е било с добро качество, сега нямаше да му има нищо. — Тя вдигна поглед. — Мисля, че икономът ви мами, сър.

— Хорас? — Смехът на Себастиян отекна в просторното помещение. — Това е невъзможно. Той пристигна с мен от Лондон. Виното беше докарано тук направо от Марсилия.

— Значи трябва да потърсите виновника сред другите слуги. Имате ли ключ от избата с вината?

— Разбира се.

— Бихте ли ми го дали?

— Защо?

— Искам да ви покажа какво имах предвид. Затова имам нужда от няколко бутилки.

— Ще дойда с вас.

— Не е нужно.

Забележката й не беше особено ласкателна, но Себастиян си каза, че ако усили натиска, тя може да избяга и да се скрие в стаята си, а той не искаше това.

— Е, добре. — Той извади ключа от джоба на жакета си. Беше го пъхнал в него, след като Хорас донесе от избата исканите бутилки. — Заповядайте, малка виночерпке. Донесете всичкото вино от избата ми, но не забравяйте да вземете свещника.

Мадлен стана и пое ключа от ръката му.

— Ще помоля някой от слугите да ми помогне.

Себастиян смръщи чело.

— Обяснете му, че ако стане нахален, ще си има работа с мен.

Мадлен се обърна бързо, защото едва не избухна в смях. Без да разбира как точно е станало, тя усети, че вечерта все пак ще завърши успешно.

 

 

— Това вино е „Пино Ноар“ от Бургундия. По-добро е от последното, макар че и то не е напълно узряло. — Мадлен наля малко от бутилката в последната от седемте чаши, които беше наредила пред Себастиян. — След една година, или още по-добре след две, ще стане чудесно.

Ти си чудесна, Миньон, повтаряше си със замаяната си глава Себастиян и не можеше да откъсне поглед от свежите й устни. Добре направи, че отпрати слугите и сега беше сам с нея.

Нямаше защо да бърза. Докато отпиваше голяма глътка, той я наблюдаваше през ръба на чашата. Беше обзет от странна възбуда и не беше в състояние да прецени състоянието си с научна точност. Когато момичето обърна лицето си към светлината, той отново изпита добре познатата топлина в сърцето.

Тази малка готвачка провеждаше урока си за качествата на вината с трогателна сериозност. Засега беше поела инициативата и се отнасяше към него като към ученик. По усилията, с които сдържаше усмивката си, той разбра, че тя се наслаждава на ситуацията също като него.

— Искате ли да опитате, мосю? — попита тихо тя.

— О, да, разбира се, че ще го направя — отговори многозначително той, заинтересуван много повече от сочните й устни, отколкото от виното.

Тази дошла кой знае откъде непозната имаше не само разум, но и знания. Все още не знаеше как съдбата я бе спуснала в скута му, но скоро щеше да го узнае. Тя говореше за виното със самочувствието на винарска дъщеря. Как, за Бога, беше спечелил такава жена при отдавна забравен облог? Всъщност, какво значение имаше? Без съмнение, тя беше най-ценният подарък, който някога беше получавал.

Мадлен почака малко и го погледна с едва прикрито нетърпение.

— Е, какво ще кажете, мосю?

Себастиян отпи послушно от предложеното му вино, задържа го в устата си, за да се наслади на букета му, и почти веднага усети леко тръпчивия вкус на незрелостта. Миньон беше права. След една-две години тази тръпчивост щеше да изчезне и виното щеше да стане съвършено — точно както беше обяснила главната му готвачка.

Все пак той успя да се покаже сдържан и сериозен като нея и се съгласи с подобаваща тържественост.

Мадлен кимна доволно.

— А сега ще ви помоля да опитате още веднъж виното в първата бутилка.

Себастиян видя как трепкащите светлинки на свещите си играят по изящния й профил и му се дощя да прати виното по дяволите. В скулите й има нещо екзотично, каза си той. Дали пък някой от предците й не е дошъл от Мавритания? Пръстите му милваха неспокойно крехката кристална чаша. Трябваше да стисне здраво зъби, за да не я придърпа в скута си.

Мадлен беше донесла от кухнята тънки филийки хляб и парченца краставица, които му даваше след всяка проба, за да прогони от устата му вкуса на предишното вино. Себастиян усещаше действието на алкохола в кръвта си. Тя му наливаше само по една глътка, но лошото беше, че самата тя оставаше напълно трезва.

Себастиян вдигна новата чаша и отпи голяма глътка. Изведнъж изкриви лице и изплю виното обратно в чашата. Вкусът беше толкова неприятен и кисел, че устата му се сви.

— Като че ли са го наливали в бутилките през непрания жакет на някой селянин!

— Вероятно е унгарско токайско от лоша реколта. Повечето зърна са били изгнили от дъждовете и неузрели. — Тя скръсти лице и го погледна настойчиво. — Това е виното, което цяла вечер пихте и което развали впечатлението ви от прекрасното ми ядене.

Себастиян не се ядоса на номера, който му беше скроила. Тази малка женичка умееше да бъде много убедителна. Всъщност, в момента виното не го интересуваше и наполовина колкото скръстените нежни ръце и примамливо надничащите над тях млади гърди. Кой би помислил, че една толкова стройна жена може да има такива пълни гърди? Как му се искаше да отвори корсажа й и да захапе някое от двете розови връхчета…

Себастиян остави чашата си.

— И защо не съм усетил веднага разликата?

— Излъгали са ви, мосю. — Мадлен посочи две от донесените бутилки. — Тази вечер сте отворили тази и тази. Изглеждат напълно еднакви, нали? — Тя извади двете тапи и му ги показа. — Разгледайте ги и ще разберете какво е станало.

Когато се наведе към него, Себастиян усети нежния аромат на лимон по кожата й, примесен с изкусителното ухание на собственото й тяло, което вече му беше познато.

Той взе ръцете й в своите, сякаш искаше да разгледа по-внимателно тапите, макар че се интересуваше единствено от дългите й, тънки пръсти. Как ли щеше да ги усети върху кожата си? Той вдигна глава към нея и възбуденият му поглед опари лицето й.

Мадлен отговори на усмивката му.

— Дясната е нова — обясни тя. — Още не се е оцветила в тъмно. Сигурна съм, че първо са ви поднесли доброто вино. Ала след няколко чашки повече човек престава да забелязва разликата, освен ако няма опитно небце.

— Опитно небце, аха — промърмори Себастиян. Той познаваше цял куп жени, които имаха опит в най-различни неща, но обонянието и вкусът не принадлежаха към талантите им. Все пак оставаха достатъчно неща, на които той можеше да научи тази всезнайка.

Той помилва бавно нежните й длани и се спря за миг на мястото, където биеше пулсът й. Сърцето й биеше силно, но съвсем не колкото неговото.

— И как вашето носле е станало толкова опитно, Миньон?

— Научи ме мадам Селин, бившата херцогиня Д’Екслижи.

Себастиян се изправи като свещ в креслото си.

— Нейни ли са били лозята Екслижи?

— Познавате ли семейството, мосю?

— Познавам един син. Наследникът на семейството и аз преживяхме доста приятни часове в Париж през лятото на деветдесета година. — Лицето му подсказваше какви са били тези часове, но Мадлен не попита нищо повече. Наследникът на семейството беше загинал в края на същата година от ръцете на кръвожадната тълпа заедно с дузина други аристократи. — Да не би да сте работила у това семейство?

— Не, мосю. От 1790 до 1791 година мадам Селин се приюти в манастира, в който израснах. Беше донесла със себе си най-добрите вина от избата си. През цялото време говореше, че няма да понесе, ако революционерите празнуват победата над аристократите и убийствата на роднините и приятелите й с нейното собствено вино. Беше готова да остави монахините да се къпят в него, само и само да не попадне в ръцете на гражданите.

Себастиян запомни, че малката идва от манастир, но не попита нищо повече.

— Е, и къпехте ли се във вино?

Натежалият му поглед се плъзна по тялото й, обхвана всяка закръгленост, после се вдигна бавно към тъмните очи.

— Да не би пръстите на краката ви да са с цвят на вино?

Мадлен избухна в смях.

— Не, мосю.

Не, мосю. Какво безупречно покорство. Без съмнение обаче щеше да се развика, ако я придърпаше в скута си.

Не, Мадлен нямаше намерение да протестира. Беше твърде доволна, че е успяла да прогони гнева му. Сега обаче, когато настъпи решителният момент, бе обзета от плахост. Също както преди в лабораторията му. Искаше да му се хареса, искаше да го накара да я направи своя метреса, но се боеше, че тази нова и непозната роля може да я унищожи като личност.

Много й се искаше да помилва челото му, да отмахне червеникавата къдрица, която хвърляше сянка върху съвършените му черти. Ала когато го погледна, забрави всички планове и намерения. Видя само един прекрасен мъж с крива усмивка и усети необясним порив да го докосне. Само да го докосне. Трябваше да обуздае тези безумни мисли.

— Лекцията свърши, мосю. Доказах ви, че някой запазва бутилките, които изпивате, и после ги пълни с евтино вино.

Себастиян притисна палец върху дланта й.

— Как го забелязахте?

— Научих го от мадам Селин, която използваше този трик, за да спаси доброто си вино. То пристигаше в бъчви с двоен капак, напълнени до половината с кисело вино. И войниците, и полицаите проверяваха виното, но го пропускаха, защото им се струваше достойно само за сестрите в манастира.

— Наистина сте получила необичайно образование, малката ми — проговори замислено той. — След като вече знам какъв опит имате в създаването на фалшиви представи, бих могъл да предположа, че самата вие сте напълнила бутилките с евтиното вино, за да обвините персонала ми…

Мадлен го погледна втренчено.

— Защо бих направила това, мосю?

— За да ми направите впечатление — предложи тихо той. — За да ви видя в по-добра светлина.

Лицето й се изопна от учудване.

— И защо би трябвало да ви лъжа, мосю?

Мъжът вдигна едната си вежда. Много по-хубави и далеч по-опитни жени от тази манастирска послушница се бяха опитвали да го примамят в мрежите си.

Той стана рязко и сложи ръце на раменете й. От тази малка жена се излъчваше някакъв странен ореол. Силуетът й беше заобиколен от сребърен кръг светлина.

— Много сте красива, Миньон. Колко мъже са ви го казвали?

Мадлен поклати глава.

— Тогава сигурно идвате от място, където мъжете нямат очи и езици.

Себастиян я привлече нежно в прегръдката си и тя не се възпротиви. Той сведе глава и зарови лице в шията й. Омайващият дъх на лимон и мента, усещането на мекото тяло под роклята, дори ритъмът на сърцето й го омагьосаха. Той я желаеше. Съвсем просто, без ненужни лъжи, без изкуствени обяснения.

Мадлен затаи дъх. Това беше мигът, който очакваше. Той трябваше да й покаже желанието си. Сега щеше да я вземе и на сутринта щеше да се събуди като негова метреса. Искаше й се да изпитва облекчение, да се радва и да тържествува, но в стомаха й се образува болезнена малка буца, сякаш беше погълнала парче лед. Когато мъжът отдели устните си от шията й, тя позна съдбата си в живите сини очи. Потрепери от страх и се запита какво ли щеше да остане от нея, когато той й се наситеше.

Себастиян я погледна с топла усмивка. Това момиче копнееше за него. Гърдите й се повдигаха подканващо от дълбокото деколте. Той не беше толкова суетен, че да открива покана в очите на всяка жена, но помнеше колко пъти я беше наблюдавал внимателно, без тя да го забележи. Той изпитваше същото влечение като нея и знаеше, че в този момент кръвта пее във вените й. Тя беше последната му мисъл, когато си лягаше, и първата, с която се будеше. Днес на обед в лабораторията беше вдигнала ръка да го помилва… а после го целуна. Тази нощ щеше да я отведе в леглото си, а на сутринта да се събуди до нея.

Може би беше по-добре да я вземе още тук, ако това щеше да й хареса повече. Много жени обичаха да усещат с топлите си хълбоци твърдостта и хладината на голямата маса. Не, все още беше твърде рано за тези бързи игри. Днес щеше да се наслади на лукса да я завладее бавно и внимателно.

Вече нямаше време за колебания. Той прокара връхчетата на пръстите си по зачервената кожа под долната и устна.

— Мисля, че вие не сте от превзето срамежливите жени, или може би се лъжа? — Той притисна пръст върху устата й, за да не чуе отговора й. — Не говорете. Сега ще ви покажа.

Той сведе ръката си бавно и самоуверено към корсажа й и притисна пръсти върху пълната гръд. Усети как зърното оживя под милувката му и се усмихна доволно.

— Виждате ли колко е лесно? Моето докосване ви харесва, а на мен ми харесва да ви докосвам. Съвсем естествено, нали?

Ръката му обхвана гърдата й, палецът му потърси набъбналото зърно.

— Аха, ето го! Как се е втвърдило! — Очите му засияха като сини пламъци под спуснатите мигли. — Ти си много чувствителна, сладката ми. Толкова по-добре и за двама ни.

Мадлен, която беше повече възхитена, отколкото разтревожена, му позволи да помилва гърдите й, да ги притисне и дори да ги пощипе. Някакво сладко задоволство се разля към гърлото й и от устата й се изтръгна тих стон.

— Да, знам, че ти харесва. — Себастиян видя как очите й се затвориха, когато вдигна ръка към бузата й. Пръстите му се плъзнаха към къдриците над лявото й слепоочие и той се притисна силно до нея. — Ще направя и двама ни много щастливи, Миньон.

Мадлен имаше нужда от малко време, за да разбере, че той се е облегнал на нея не от плътски интерес, а защото имаше нужда от опора, докато хапеше нежно шията й.

Тя се засмя облекчено и опря ръце на гърдите му, за да го отблъсне.

— Вие сте пиян, мосю.

— Ти ме опияняваш — промърмори дрезгаво той. — Само ти си виновна за състоянието ми. — Той се надигна, но сложи ръка на кръста й, за да не й позволи да увеличава разстоянието помежду им. — Не се бой. Може би съм пил твърде много вино, но няма да те разочаровам. — Пръстите му се заровиха в тъмните къдрици. — Господи, колко са меки! Като детска косичка. Толкова си сладка. А как ухаеш… Иска ми се да те погълна на една хапка.

Той не изчака реакцията на думите си, а сведе глава и завладя устните й.

Устата му беше по-топла, отколкото я помнеше. Горещата настойчивост на дъха му я опари като огън. Странно как тялото й реагира, как се напрегна от горе до долу. Това не беше опит за интимност на някой обикновен обожател, а пълно сливане на две човешки същества, допрели устните си, което накара ръцете й да се вкопчат в ризата му. Значи съдбата й нямаше да бъде по-лоша от смъртта. Слава Богу!

Когато Себастиян вдигна глава, двамата дълго се гледаха мълчаливо. С полузатворени очи и натежала от изпитото вино глава той избухна в тих смях.

— Ела с мен в леглото, Миньон.

Тя го погледна в очите и чу гласа си като далечен, дрезгав шепот.

— Oui, monsieur.