Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (8)

Седем

— Моите хора стават неспокойни и аз мога да ги разбера, Галеона. Величието ни зове, а ние продължаваме да стоим тук, на границата на пустинята!

— Твоя беше заповедта да изчакаме още малко, мой скъпи Аугуст.

Той се извиси над нея.

— Защото ти каза, че скоро сме щели да научим по-точно местоположението на бронята на Бартук! — Малеволин я сграбчи за косата и я вдигна нагоре, докато лицата им почти се докоснаха. — Открий я, скъпа моя. Открий я, иначе ще се наложи да скърбя за смъртта ти!

Тя не му позволи да види страха й. Онези, които проявяваха страх пред генерала, падаха в очите му, загубваха уважението му и ставаха излишни. Галеона се бе трудила дълго и усърдно, за да стане безценна за него, и не възнамеряваше да позволи това да се промени сега.

— Ще видя какво мога да направя, но този път ще трябва да го свърша сама.

Той се намръщи.

— Винаги си изисквала присъствието ми в миналото. Защо е тази промяна?

— Защото за онова, което смятам да опитам, ще се наложи да се гмурна много по-дълбоко от всякога досега, и ако по някаква причина бъда обезпокоена в неподходящ момент, това не само ще ме убие, но може да доведе и до смъртта на онези, които са наблизо.

Това очевидно направи впечатление дори на генерала. Той вдигна вежди и кимна.

— Много добре. Има ли нещо, което желаеш от мен?

В главата на Галеона внезапно заговори един глас: „Трябва да има… някакво жертвоприношение“.

Магьосницата се усмихна, прегърна Малеволин с една ръка и залепи устни върху неговите. Докато се отдръпваше назад след целувката, тя попита разсеяно:

— Кой от подчинените ти не е оправдавал най-често твоите надежди напоследък, любов моя?

Той стисна устни — неотстъпчив и непрощаващ.

— Капитан Толос се оказва голямо разочарование за мен. Смятам, че неговата преданост намалява.

Ръката й погали бузата на Малеволин.

— Тогава може би ще успея да го направя по-полезен за теб.

— Разбирам. Ще ти го изпратя веднага. Обаче искам резултати.

— Мисля, че ще останеш доволен.

— Ще видим.

Генерал Малеволин излезе от шатрата. Галеона веднага се обърна към сенките, по-точно към една от тях:

— Смяташ ли, че това ще бъде достатъчно?

— Този може само да опита — отвърна Ксазакс. Фигурата на демона се отдели от мястото си и се приближи. Сянката му премина през крака на магьосницата и жената усети ледени тръпки, сякаш бе докосната от самата смърт.

— Този път трябва да го открия! Виждаш колко нетърпелив става генералът!

— Този е чакал дори още по-дълго — нервно изграчи сянката. — Този желае да открие наследството много по-силно.

Двамата чуха стъпки от външната страна на шатрата. Силуетът на Ксазакс незабавно потъна сред другите сенки. Галеона отметна косата си назад и нагласи впечатляващото си облекло.

— Влез — изгука тя.

Вътре пристъпи един млад офицер, държащ шлема си под мишница. Червенокос, с късо подстригана брада и прекалено невинни очи, той изглеждаше като истинско агне на заколение. Галеона си спомни интересните идеи по отношение на този мъж, които неведнъж й бяха идвали наум.

— Елате по-близо, капитан Толос.

— Генералът ме изпраща — отговори офицерът с глас, в който се съдържаше известна несигурност. Без съмнение познаваше отлично репутацията и апетитите на магьосницата. — Той каза, че имате задача за мен.

Тя отиде до масата, на която държеше вино за генерала, и наля на Толос от най-доброто. Като риба към стръв мъжът се приближи и прие предложеното питие, но изражението му продължаваше да бъде смутено.

Галеона лекичко повдигна ръката на офицера, насочвайки чашата към устните му. В същото време започна да гали тялото му с другата си ръка, увеличавайки допълнително неговото объркване.

— Лейди Галеона — запелтечи Толос. — Генералът ме изпрати тук със задача. Не би било добре да открие…

— Тихо. — Тя притисна чашата към устните му и го принуди да отпие. Огненокосият войник преглътна няколко пъти, преди заклинателката да му позволи да се отдръпне. Със свободната си ръка тя го притегли към себе си и прилепи устните си към неговите.

Той се поколеба за кратко, след което я целуна силно, предавайки се пред нейния чар.

„Стига толкова игрички на прелъстяване — прозвуча гласът на демона в главата й. — Чака ни работа…“

Зад гърба на запленения войник една сянка се уголеми и придоби плътност.

Разнесе се звук като от разлютен рояк оси, който привлече вниманието на капитан Толос, откъсвайки го най-сетне от заклинанията, които Галеона бе изплела около него. С периферното си зрение войникът зърна едва осветения от мъждивата лампа силует, в който нямаше нищо човешко. Офицерът избута чародейката назад и потърси меча си, обръщайки се срещу предполагаемия нападател.

— Няма да ме хванете толкова…

Каквито и думи да бе намислил да изрече, те му изневериха. Капитан Толос остана със зяпнала уста, а лицето му пребледня като чаршаф. Пръстите му продължаваха да опипват за меча, но страхът го бе обзел до такава степен, че ръката му трепереше неконтролируемо и не успяваше да намери дръжката.

А надвисналият над него демон Ксазакс несъмнено представляваше гледка, способна да ужаси и най-смелите. Повече от седем стъпки висок, той наподобяваше най-вече на богомолка, но такава, каквато можеше да се пръкне единствено в ада. Налудничави шарки от смарагдово и кървавочервено оцветяваха тялото му, върху което пулсираха дебели златни вени. Главата на демона изглеждаше така, сякаш външната черупка на насекомото бе смъкната, оголвайки онова, което би трябвало да минава за череп. Грамадни жълти очи без зеници се бяха втренчили в дребната фигурка пред него, а челюстите му — по-големи от главата на войника, придружени от още един по-малък, но също толкова свиреп комплект в близост до устата — се отваряха и затваряха със страховито нетърпение. Около чудовищното създание се разнасяше воня на гнилоч, която започна да изпълва цялата шатра.

Средният чифт крака на чудовището, наподобяващи крайниците на скелет, но с по три пръста, завършващи с остри нокти, посегнаха светкавично напред и придърпаха към себе си ужасения войник. Толос понечи да изпищи, но демонът се изхрачи в лицето му, покривайки го с меко, лепкаво вещество.

Горните крайници на Ксазакс — две назъбени коси с остри като игли върхове — се издигнаха високо. Той забоде остриетата в гърдите на злощастния офицер, набучвайки го като на шиш.

Тялото на жертвата се разтресе яростно, което, изглежда, силно развесели Ксазакс. Толос започна немощно да дере гръдния си кош с ръце, мъчейки се да се освободи.

Галеона се намръщи при тази гледка. След това, опитвайки се да прикрие със сарказъм собствения си ужас от физическото присъствие на демона, изрече:

— Ако и ти си свършил с игричките, чака ни работа.

Ксазакс остави все още потръпващото тяло да се изплъзне. Обляният в кръв труп на Толос се стовари на земята, падайки като марионетка, на която са отрязали конците. Адската богомолка побутна тялото на офицера към магьосницата.

— Разбира се.

— Аз ще нарисувам символите. Ти бъди готов да отвориш прохода.

— Този ще бъде готов, не се съмнявай, човеко Галеона.

Магьосницата потопи пръсти в кръвта по гърдите на Толос и започна да оформя необходимите символи. Първо, начерта серия от концентрични кръгове, а после, сложи пентаграма в най-големия от тях. След това изрисува с кървавочервено знаците за призоваване и защита, които щяха да пазят нея и Ксазакс да не бъдат погълнати от силите на магията.

След няколко минути Галеона бе подготвила всичко. Тя погледна към своя демоничен партньор.

— Този е готов, както обеща — разнесе се стържещият отговор на неизречения й въпрос.

Богомолката се приближи и постави горните си крайници в центъра на главния символ, нарисуван от Галеона. Демонът започна да бълва думи на някакъв език с неземен произход, които сякаш раздираха слуха на вещицата. Тя бе благодарна, че защитните й магии не позволяваха на никой извън шатрата да чуе нечестивия глас на съществото.

Палатката се разлюля. Вътре се изви вятър, който развя косите на Галеона. Газената лампа примигна и угасна, но от окървавения гръден кош на войника се надигна друга светлина, наподобяваща лепкава, отровнозелена аура.

Ксазакс продължи да нарежда на своя демоничен език, като същевременно добавяше нови детайли в кървавочервения символ. Галеона почувства прииждането на сили — и със земен, и с адски произход, които се обединиха в смес, невъзможна в реалния свят.

Тя протегна ръка, добавяйки още подробности към чертежа на демона. Вътрешността на шатрата вече пращеше от енергии, които бяха в постоянно движение и противоборство.

— Изречи заклинанието, човеко — заповяда Ксазакс. — Изречи го, преди да бъдем погълнати от собственото си създание.

Галеона го послуша. Древните срички започнаха да се сипят от устните й. Всяка от думите караше кръвта й да кипи, а златистите вени по тялото на нейния партньор припламваха в такт. Черната магьосница заговори по-бързо, защото съзнаваше, че ако се поколебае, страховете на Ксазакс щяха да се превърнат в реалност.

Над тялото на капитан Толос се оформи нещо с цвят на сиво-зелена плесен и ниска, сплескана фигура, наподобяваща крастава жаба. То се бореше, извиваше се, опитваше се да извика с уста, която все още не бе оформена докрай.

— Осставете… ме… да почивам! — настоя съществото. По-уродлив дори от демон, изродът се опита да докопа първо Галеона, а след това и Ксазакс. Но защитите, които вещицата бе издигнала, го удържаха, разпилявайки снопове сини искри всеки път, когато чудовището посегнеше към тях. Това очевидно нараняваше жестоко отвратителното създание. В отчаянието си то най-накрая се сви на кълбо, обгръщайки тялото си със своите вретеновидни крайници, сякаш се надяваше, че ако се сгъне достатъчно, ще може да изчезне напълно.

— Ще се подчиняваш на нашите желания! — каза черната магьосница на плененото създание.

— Трябва… да… почивам!

— Няма да почиваш, докато не изпълниш задачата, която имаме за теб!

Кошмарните очи, които се крепяха хлабаво на очните си стълбчета, но същевременно изглеждаха почти като човешки, я погледнаха с открита неприязън.

— Много добре… засега. Какво ще… желаете… от мен?

— Стените не пречат на зрението ти и магията не забулва твоите очи. Намери това, което търсим, и ни покажи къде е!

Изродът, надвиснал над изстиващото тяло на Толос, се разтресе и забоботи. В първия момент Ксазакс и Галеона отстъпиха стреснато назад, преди и двамата да осъзнаят, че съществото просто се смее на желанието им.

— Това ли е… всичко? И заради това… аз съм измъчван и… принуден да се събудя?

Вещицата се съвзе и кимна.

— Направи го и ние ще те върнем към твоя сън.

Очите се извъртяха към демона.

— Покажи… ми онова… което търсите.

Богомолката нарисува малък кръг в средата на главния символ. Оранжева мъгла изпълни мястото, където се рееше хванатото в капан създание. Очите му се втренчиха в омарата, виждайки неща, които другите двама не можеха да съзрат.

— Това, което… търсите… е ясно. Но трябва… да платите… определената цена!

— Ти вече вкуси от заплащането — прекъсна го Ксазакс.

Техният затворник погледна надолу към тялото.

— Прието.

Вълна заля съзнанието на Галеона. Видението бе толкова внезапно, че магьосницата се олюля и се строполи назад върху своите възглавници.

Тя се намираше на борда на кораб със съмнителни цели и репутация. Плавателният съд се бореше с буря, която далеч не беше естествена. Вихрушката вече бе откъснала някои от платната, но корабът продължаваше да се движи напред.

Най-интересното бе, че Галеона не видя никакъв екипаж на борда, сякаш коритото беше управлявано от призраци. Но нещо я теглеше, караше я да погледне и вътре. Без дори да помръдне краката си, магьосницата се премести и сега стоеше пред вратата на една каюта. Галеона вдигна една от прозрачните си ръце и се опита да отвори.

Вместо това тя мина през дървото, влизайки в каютата досущ като духовете, които според нея заместваха екипажа. Но самотният обитател на това жалко помещение ни най-малко не приличаше на мъртвец. Всъщност отблизо той изглеждаше много по-добре, отколкото първоначално се бе сторило на Галеона. Бе войнствен, мъжествен — изобщо не приличаше на изплашен селянин, както си бе въобразила тя, виждайки го чрез магията на шлема.

Вещицата се опита да докосне лицето му, но ръката й мина през плътта. Въпреки това мъжът се размърда леко и сякаш се усмихна. Галеона погледна надолу към останалата част от тялото му и видя, че бронята на Бартук му стои идеално.

След това една сянка в ъгъла привлече вниманието й. Сянка, която й беше много позната — Ксазакс.

С ясното съзнание, че трябва да действа много внимателно, Галеона се съсредоточи върху това, което тя и демонът търсеха. Вещицата направи още веднъж движението, с което сякаш галеше бузата на войника, и прошепна:

— Кой си ти?

Той се размърда леко, като че сънят му бе нарушен.

— Кой си ти? — повтори тя.

Този път устните му се отвориха и той измърмори:

— Норек.

Тя се усмихна на успеха си.

— На кой кораб плаваш?

— „Хоксфайър“.

— Накъде пътува той?

Воинът започна да се обръща. Спящото му лице се намръщи — изглежда, не желаеше да отговори дори в съня си.

Твърдо решена да не се проваля при този най-важен от всички въпроси, Галеона го повтори.

Той отново не отговори. Вещицата вдигна очи и видя, че сянката на Ксазакс става по-отчетлива. Само че тя не вярваше, че демонът ще се справи с разпита. Всъщност дори самото му присъствие застрашаваше всичко.

Магьосницата насочи вниманието си отново към Норек, надвеси се над него и му заговори с най-прелъстителния си глас, който обикновено пазеше за Аугуст.

— Кажи ми, мой смели и красиви боецо, кажи на Галеона накъде пътуваш.

Устните му се раздвижиха.

— Лут…

В този момент сянката на демона падна върху лицето му.

Очите на Норек се отвориха.

— Какво, в името на всичко свято…

Галеона се озова обратно в шатрата. Очите й гледаха към тавана, а тялото й бе обляно в студена пот.

— Малоумник такъв! — изрева тя, докато се изправяше. — Какво си мислеше, че правиш?

Челюстите на Ксазакс се отвориха и затвориха с шумно щракане.

— Мислех, че този можеше да получи отговорите по-бързо от една объркана женска…

— Има много по-добри начини за разкриване на една тайна от това да внушиш някому страх! Точно го бях подлъгала да ми отговаря на всички въпроси! Още няколко секунди и щяхме да сме научили всичко, което ни е нужно! — Магьосницата се замисли. — Може би не е прекалено късно! Ако…

Тя се поколеба и погледна към мястото, където лежеше Толос. По-скоро — където бе лежал. Тялото беше изчезнало. Дори кръвта, която се бе разплискала по килима, сякаш се бе изпарила.

— Спящият е отнесъл своето възнаграждение — отбеляза Ксазакс. — Този твой Толос ще страда ужасно след смъртта си.

— Забрави за него! Трябва да върнем Спящия обратно.

Богомолката започна бясно да щрака с челюсти — неговият начин да изрази яростно несъгласие.

— Дори този не би предизвикал един Спящ толкова безотговорно. Светът, който те обитават, е отвъд рая и ада. Тук можеш да им заповядваш, но ако не си специално защитена, те мигом ще изтръгнат душата ти от твоето тяло. — Демонът се наведе напред. — Трябва да повторим ритуала наново. Смяташ ли, че твоят генерал би се разделил с още един подчинен?

Галеона не обърна внимание на предложението. Тя обмисляше трескаво какво да каже на Малеволин. Бе научила името на мъжа, както и названието на кораба, на който пътуваше той, но каква работа й вършеше тази информация? Коритото можеше да отива навсякъде! Само ако бе успял да назове крайната си цел, преди демонът да оплеска нещата! Само ако…

— Той каза Лут — изведнъж се сети вещицата. — Това трябва да е!

— Измисли ли нещо?

— Лут Голейн, Ксазакс! Онзи глупак плава към Лут Голейн! — Очите й се разшириха от удивление. — Той идва право към нас, точно както казах още в самото начало!

— Сигурна ли си в това?

— Напълно! — Галеона се изкикоти гърлено — звук, който би стреснал мнозина мъже, но не предизвика никаква реакция у демона. — Трябва веднага да кажа на Аугуст! Това ще го успокои за момента!

Тя помисли още малко и добави:

— Може би ще успея да го убедя да прекоси пустинята. Той мечтае за Лут Голейн и аз просто ще му дам още една причина да го завладее!

Ксазакс се втренчи в нея. Чудовищните му жълти очи проблеснаха зловещо. При демона това минаваше за учуден поглед.

— Но ако човекът Малеволин хвърли войската си срещу Лут Голейн, той несъмнено ще се провали… Аха! Този разбира! Колко хитро!

— Не знам какво имаш предвид и нямам повече време да споря с теб! Трябва да съобщя на Аугуст, че бронята пътува насам, сякаш самите ние сме я призовали!

Вещицата изхвърча от шатрата, оставяйки демона да се чуди над последните й думи. Ксазакс погледна към мястото, където преди броени секунди бе лежало тялото на злощастния офицер, а после към входа на палатката, през който бе излязла магьосницата.

— Да, бронята пътува насам — изцвърча богомолката. Тялото й отново бе започнало да се превръща в сянка. — Интересно какво ще си помисли за теб твоя генерал, ако тя все пак не стигне до Лут Голейн.

 

 

Очите на Норек се отвориха.

— Какво, в името на всичко свято…

Той се спря, но вече почти се бе надигнал от койката. Въпреки че лампата бе угаснала, Норек ясно виждаше, че е единственият обитател на каютата. Надвесената над него жена — гледка, която той определено нямаше да забрави скоро — очевидно бе съществувала само в сънищата му. Ветеранът не беше наясно каква бе тя, но сякаш бе искала да разговаря с него.

„Красивата жена, която иска единствено да си поговорите, със сигурност е тръгнала след кесията ти“, бе отбелязал веднъж Фаузтин пред Садун Трист, когато последният едва не се беше разделил с жалката си плата заради една крадла. Но все пак една жена в сънищата едва ли би могла да навреди на Норек, още повече като се имаше предвид и без това жалкото му положение…

Прииска му се да не се беше събуждал. Може би сънят по-нататък щеше да стане още по-интересен. Това определено беше подобрение след кошмарите напоследък.

Сещайки си за кошмарите, Норек се опита да си спомни какво всъщност го бе накарало да извика. Не беше жената. Някакво чувство за опасност? Да, май бе имал усещането, че нещо ужасяващо се бе прокрадвало към него, докато тъмнокожата съблазнителка го бе милвала по лицето.

Внезапно „Хоксфайър“ се разтресе яростно и ветеранът се изтърси от койката на пода. Удари се във вратата, която се отвори без предупреждение.

Самият Норек едва ли би успял да реагира достатъчно бързо, но една от металните ръкавици се изстреля по собствена воля и сграбчи рамката на вратата. Това спря безпомощния войник, иначе той вероятно би строшил релинга и би паднал в бурното море. Норек се издърпа обратно и се изправи, подпирайки се на стената.

Нима капитан Каско вече нямаше никакъв контрол над своя екипаж? Ако не внимаваха, те щяха да оставят бурята да натроши „Хоксфайър“ на парченца!

Ветеранът се хвана за перилата и започна да се придвижва с мъка към носа. От рева на вълните и непрестанния тътен на гръмотевиците му беше невъзможно да чуе моряците, но Каско несъмнено ги ругаеше за тяхната безгрижност. Капитанът безспорно държеше здраво юздите на своя екипаж.

На палубата на „Хоксфайър“ нямаше жива душа.

Нежелаещ да повярва на очите си, Норек погледна към щурвала. Използвайки здраво въже, някой го бе завързал неподвижно, осигурявайки поне правия курс. Но с това приключваше цялата загриженост за съдбата на кораба. Някои от въжетата се ветрееха свободно, размахвани бясно от вятъра. Едно от платната вече бе разкъсано, а другите скоро щяха да го последват, ако никой не направеше нещо по въпроса.

Екипажът сигурно беше долу. Едва ли някой бе толкова луд, та да изостави все още здрав кораб насред такава буря, пък бил той и „Хоксфайър“. Каско вероятно ги бе събрал в столовата, за да обсъдят какви решителни мерки да вземат. Сигурно бе така.

Спасителната лодка, която обикновено висеше точно до мястото, където стоеше той сега, беше изчезнала.

Норек хвърли бърз поглед през релинга, но видя само висящите въжета, които биеха в корпуса. Това не бе случаен инцидент. Някой нарочно бе спуснал лодката във водата.

Той изтича до другия борд и най-големите му страхове се потвърдиха — другата лодка също липсваше. Екипажът наистина бе напуснал „Хоксфайър“, изоставяйки кораба и Норек заедно с него на милостта на бурята.

Но защо?

Това беше въпрос, на който той вече знаеше отговора. Ветеранът си спомни лицата на моряците, след като бронята бе призовала демоните да поправят мачтата — на тях беше изписан страх и ужас. При това чувствата бяха предизвикани не от доспехите, а от човека, който ги носеше. Екипажът се бе уплашил от силите, които те смятаха, че Норек притежава. Още в самото начало на пътуването той бе почувствал враждебното им отношение в столовата. Още тогава хората бяха разбрали, че не е обикновен пасажер. Случката с мачтата им бе доказала, че са прави.

Без да обръща внимание на дъжда и вятъра, ветеранът се надвеси над релинга и се опита да види някаква следа от екипажа. За съжаление те вероятно бяха тръгнали преди часове, възползвайки се максимално от изтощението му след призоваването. За тях не бе имало значение, че вероятно се обричат на неминуема гибел в морето — моряците се бяха страхували повече за своите вечни души, отколкото за смъртните си тела.

И какво можеше да направи сега Норек? Как можеше да се надява самичък да закара „Хоксфайър“ до твърда земя, камо ли да поддържа правилния курс към Лут Голейн?

Скърцащ звук зад гърба му накара отчаяният войник да се обърне бързо.

От люка, водещ към трюмовете, изникна капитан Каско, който изглеждаше доста изпоцапан и бе явно недоволен от срещата си с Норек. Ако преди бе приличал на скелет, сега изглеждаше почти като призрак.

— Ти… — измърмори той. — Мъж с демони…

Норек се приближи до Каско и го разтърси за раменете.

— Какво стана? Къде е екипажът?

— Заминали! — озъби му се капитанът и се освободи. — Предпочели удави море, вместо плава с господар на демони! — Той избута Норек и мина покрай него. — Има много работа! Махай се!

Изуменият войник изгледа как Каско отиде да пристегне някакви въжета. Целият му екипаж бе напуснал кораба, но капитанът все още се опитваше да запази „Хоксфайър“ не само здрав, но и в правилния курс. Това изглеждаше налудничаво, безсмислено упражнение, но Каско явно бе твърдо решен да даде всичко от себе си, за да успее. Норек тръгна след него и извика:

— Какво да направя, за да помогна?

Измокреният до кости моряк му хвърли един презрителен поглед.

— Скочи през борд!

— Но…

Каско му обърна гръб и отиде при следващите въжета. Норек направи една крачка, след това осъзна колко безплодно бе да се опитва да накара капитана да го изслуша. Каско имаше причини да се страхува от него и да го мрази и ветеранът не можеше да го вини за това. Заради Норек Каско вероятно щеше да изгуби и кораба, и живота си.

Проблесна нова светкавица този път толкова близо, че Норек трябваше да обърне глава, за да не бъде ослепен. Ядосан от неспособността си да направи каквото и да е, той тръгна към стълбите, водещи под палубата. Може би, когато се скриеше от бурята, мислите му щяха да се прояснят.

Във вътрешността на „Хоксфайър“ няколко фенера продължаваха да горят, но тяхната светлина не променящи чувството на безпокойство, което изпитваше Норек заради празнотата наоколо. Всички, освен Каско, бяха напуснали кораба, рискувайки да срещнат смъртта си, само и само да се отърват от господаря на демоните, който плаваше с тях.

Ако бяха сметнали, че имат някакъв шанс, те вероятно биха опитали да отнемат живота му, но внушителната проява на сила ги бе убедила, че това е безсмислено.

А сега на Норек му оставаше единствено да размишлява след колко време вълните и вятърът ще разбие „Хоксфайър“ на парченца.

Той впи поглед в металните ръкавици. Ако не бяха прокълнатите доспехи, никога не би се озовал в това затруднено положение.

— Е? — почти изплю ветеранът. — Какво ще правим сега? Ще започнем да плуваме, когато корабът потъне?

Веднага съжали, че въобще бе отправил подобно предложение. Страхуваше се, че бронята може да реши да направят точно това. Норек се опита да не си представя как се мъчи да се задържи върху водата, влачен надолу от тежките доспехи. За него, който рядко бе плавал с кораб, освен на кратки разстояния, удавянето изглеждаше най-ужасната смърт. Да се задуши, дробовете му да се изпълнят с вода, докато мрачното море го поглъща — по-добре сам да си забоде меч в корема!

„Хоксфайър“ отново се разтърси, този път толкова жестоко, че корпусът изстена злокобно. Норек вдигна поглед към тавана и се зачуди дали капитан Каско най-накрая не бе изгубил напълно контрол върху ситуацията.

Прогнилото корито продължи да подскача, а дъските наоколо буквално се огъваха. Войникът бе сигурен, че ако сътресенията продължат още няколко секунди по този начин, най-мрачните му страхове ще се превърнат в реалност. Той вече усещаше как вълните го заливат.

Твърдо решен да не се поддава на паниката, Норек се завтече нагоре по стълбите, опитвайки се с мъка да се задържи на крака. Каквото и да си мислеше морякът за него, ветеранът бе длъжен да помогне на Каско да си възвърне управлението на „Хоксфайър“ по някакъв начин.

Изскачайки на палубата, той чу капитана да реве безкрайна поредица от проклятия — съдейки по звученето, на родния си език. Норек се огледа, опитвайки се да го открие сред бурята.

Видя Каско на фона на едно гигантско чудовище, надигнало се от морето.

Кракенът^[1] притежаваше едно-единствено око, тлеещо в пурпурночервено, и сякаш стотици пипала. Наподобяваше грамадна сепия, но сякаш някаква страховита сила първо я беше одрала и след това бе заменила кожата й със зловещо изглеждаща бодлива тел.

Огромният морски звяр бе хванал носа на „Хоксфайър“ в обятията си. Някои от пипалата му завършваха с вендузи, но други бяха въоръжени с хищни нокти, които сграбчваха и раздираха всяка част от кораба, до която можеха да се докопат. Парчета от релинга и палубата се откъсваха с трясък.

Капитан Каско се сражаваше с чудовището, изплъзвайки се на косъм от някои от нападащите го крайници и отблъсквайки други с помощта на един дълъг прът с кука в края. На палубата вече се гърчеха няколко откъснати парчета от пипала и от тях се лееше някаква гъста, тъмна течност, подобна на кръв. Пренебрегвайки напълно опасностите около себе си, морякът продължаваше с опитите си да парира атаките на морското чудовище. Картината изглеждаше направо абсурдна — един-единствен човек се мъчеше да спре неизбежното…

Норек погледна към металните ръкавици и извика:

— Направете нещо!

Бронята не реагира.

Тъй като не му оставаше нищо друго, ветеранът се огледа за оръжие. Той видя още един прът с кука, грабна го и изтича да помогне на Каско.

Действията му се оказаха съвсем навременни, защото в този момент две от ноктестите пипала изникнаха иззад борещия се капитан и посегнаха към гърба му. Едното успя да се забие в кокалестото рамо на Каско и накара стария моряк да изреве от болка.

Норек вкара своя прът в играта — заби куката в чудовищното пипало и дръпна с всичка сила.

За негово учудване то се откъсна и падна на палубата. В същото време и другият крайник с протегнати остри нокти се обърна към Норек. В допълнение още две пипала с вендузи се опитаха да хванат ветерана в прегръдката си. Завъртайки пръта около себе си, Норек раздра едно от тях и го принуди да се отдръпне.

Що за чудовище бе излязло от дълбините? Въпреки че с готовност признаваше, че знае съвсем малко за живота в моретата-близнаци, Норек Визаран досега никога не бе чувал истории за същества като това ужасно изчадие. То приличаше по-скоро на нещо, излязло от недрата на ада — звяр, който би бил съвсем на място сред демоните, призовани по-рано от бронята.

Демони? Дали пък това същество наистина не бе някой от обитателите на адските селения? Това би обяснило защо бронята не реагираше.

Повече от дузина нови пипала изскочиха от морето, нападайки отново Норек и Каско от различни страни. По-опитен в използването на канджата, върлинестият капитан опроверга болнавия си външен вид, като бързо отряза два от крайниците. Норек не се оказа такъв късметлия, защото успя само да отблъсне няколко от пипалата, но не нарани никое от тях.

Все повече и повече пипала изоставяха опитите си да накъсат кораба на парченца, за да се справят с единствената съпротива. Едното успя да хване пръта на Каско и го издърпа от ръцете му с такава сила, че капитанът падна на палубата, след като раненият му крак поддаде. Няколко от хищните крайници го хванаха и задърпаха към грамадния кракен.

Норек би искал да му помогне, но собствените му проблеми бяха дори още по-сериозни от тези на моряка. Няколко пипала се бяха увили първо около двата му крака, а след това и около кръста му. Други две изтръгнаха пръта от ръцете му. Войникът се озова вдигнат високо във въздуха, а дишането му ставаше все по-затруднено въпреки омагьосаната броня.

Той изкрещя, когато няколко от ноктите раздраха лявата му буза. Някъде извън ограниченото му полезрение Норек чу Каско да кълне яростно дори в момента, в който смъртта се готвеше да го приеме в обятията си.

Нещо змиевидно се уви около гърлото на Норек. Той отчаяно се опита да го издърпа оттам, макар да съзнаваше, че силите му няма да се окажат достатъчни, за да се спаси.

Металната ръкавица заблестя в огненочервено.

Пипалото моментално се разви от гърлото му, но ръкавицата отказа да го пусне. Другата ръка на Норек, около която също тлееше огън, се вдигна и хвана крайника, обгърнал кръста му.

Останалите пипала на кракена се отдръпнаха, оставяйки изумения ветеран да се клатушка високо над палубата на „Хоксфайър“. Бурята продължаваше да го шиба безмилостно, но бронята на Бартук не искаше да прекрати захвата си върху гигантското чудовище, макар че звярът яростно се опитваше да освободи пленените си крайници. Норек изпищя, защото имаше усещането, че ръцете му всеки момент ще бъдат изтръгнати от ставите.

— Косори нимф! — извика устата му. — Лазарай!

Гръмотевица се стовари върху левиатана. Съществото потрепери и почти успя да се освободи от Норек — толкова силно започна да се гърчи от болка. Но дори тогава металните ръкавици удържаха захвата си. Очевидно бронята на военачалника не бе приключила с кракена.

— Косори нимф! — повтори устата на войника. — Лазарай декадас!

Втора гръмотевица удари морското чудовище право в окото. Мълнията изгори очната му ябълка, заливайки Норек и кораба с порой от нагорещена течност.

— Декадас!

Онази част от пипалата, намираща се под пръстите на Норек, се оцвети в пепелявосиво. Кожата започна да се вкаменява с удивителна бързина.

Сивата окраска се разпростря стремглаво надолу по двете пипала, които държеше злочестият войник, след което тръгна във всички останали посоки, покривайки тялото и другите крайници на гиганта само за няколко секунди. Левиатанът замръзна, а пипалата му останаха в положението, в което се бяха намирали след произнасянето на последната дума.

— Косори нимф! — извика Норек за трети и — както подозираше — последен път.

Гръмотевица, далеч по-мощна от предишните две, удари вкаменения морски демон право в изпепеленото око.

Ужасяващият кракен се разтроши. Металните ръкавици пуснаха ронещите се пипала. Внезапно изгубил всякаква опора, слисаният войник трескаво стисна един от дебелите крайници, но парчето, за което се бе хванал, се отчупи.

Той полетя надолу към кораба с единствената надежда, че ще умре от сблъсък с палубата, вместо да потъне под развихрените вълни.