Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (5)

Четири

Пясъчната змия се движеше бързо през неравната пустиня. Нейното постоянно криволичене не позволяваше на напечената земя да я изгори. Днес уловът й бе слаб, но сега, след като слънцето се беше издигнало високо, бе дошло време да потърси укритие, независимо дали го желаеше или не. Когато горещината намалееше, тя щеше да излезе отново и може би щеше да хване някоя мишка или бръмбар. Никое същество не можеше да издържи дълго без храна, особено в пустинята, където ловът винаги бе особено трудна задача.

Змията запълзя забързано нагоре по поредната дюна, знаейки, че спасителната сянка е наблизо. Когато преодолееше това последно препятствие, тя щеше да е на сигурно място.

Пясъкът под нея внезапно избухна.

Челюсти — дълги повече от педя — се сключиха здраво около тялото на влечугото. Змията се заизвива отчаяно в опит да се изплъзне. От пясъка изникна чудовищна глава, последвана от чифт вретеновидни крака.

Змията продължаваше да се бори и стрелна със съскане глава към своя нападател, опитвайки се да използва отровата си. Но нейните зъби не можаха да пробият хитиновата черупка на огромното членестоного.

Единият крак на хищника прикова към пясъка опашката на влечугото. Той рязко изви бронираната си глава, а в същото време челюстите му стиснаха още по-здраво.

Окървавената предна половина на змията падна и продължи да се мята по земята, а главата й не спираше да съска.

Червено-черното членестоного се показа изцяло и се зае със задачата да завлече обяда си до своето скривалище, където щеше да се храни на спокойствие. С предните си крайници, дългият почти седем стъпки хищник, започна да боде задната половина на змията.

Нечия сянка внезапно падна над чудовищното създание. То незабавно извъртя голямата си глава и плю към новия досадник.

Корозивната слюнка се разля върху опърпаната копринена роба на брадат възрастен мъж с доста налудничав поглед. Над дългия си клюновиден нос човекът погледна за миг към цвърчащата течност, след това прокара едната си съсухрена ръка над нея. При това негово действие киселината, както и пораженията, които тя вече бе нанесла, изчезнаха моментално.

Воднистите му сини очи се съсредоточиха върху хищното насекомо.

Кълба дим се заизвиваха от хитиновата черупка. Чудовищното насекомо издаде пронизителен писък и се опита да побегне, но вретеновидните му крака, изглежда, вече не го слушаха. Съществото се строполи на земята. Тялото му започна да се деформира, сякаш черупката му бе от мек восък, който се топеше под горещите лъчи на слънцето.

Пищящото членестоного се превърна в смаляваща се купчина, а смъртоносните челюсти — в локва черна течност, която с лекота попи в пясъка. Писъците на умиращото същество най-накрая престанаха и пред погледа на опърпаната фигура останките от някогашния свиреп хищник изчезнаха без остатък като капки дъжд, опитали се да напоят изгарящата от жажда земя.

— Пясъчна ларва. Твърде много станаха напоследък. Толкова много зло има навсякъде — промълви на себе си белокосият старец. — Толкова много зло има дори тук. Трябва да бъда внимателен, трябва да бъда много внимателен.

Той мина покрай останките на разкъсаната змия и се насочи към друга дюна, намираща се съвсем наблизо. Когато брадатият отшелник се приближи, дюната внезапно започна да набъбва, ставайки все по-голяма, и в нея се образува проход, който сякаш водеше директно към подземния свят.

Воднистите сини очи се обърнаха да огледат потискащия пейзаж. Възрастният мъж потрепери за миг.

— Толкова много зло… определено трябва да бъда внимателен.

Той се спусна в дюната. В момента, когато старецът премина през входа, пясъкът започна да се влива обратно и запълни тунела зад него с невероятна скорост. От отвора не остана никаква следа.

Сухите ветрове отвън продължаваха да брулят пясъчните дюни, а змията и пясъчната ларва вече се бяха присъединили към неизброимите злощастни жертви на пустинята в техния прашен, забравен гроб.

 

 

Планините останаха далеч зад него, въпреки че Норек имаше само смътен спомен как бе изминал цялото това разстояние. В един момент той бе припаднал от изтощение, но явно бронята бе продължила напред. Макар усилията всъщност да не бяха негови, всеки мускул в тялото на ветерана пищеше от болка и той усещаше костите си като счупени. Устните му бяха напукани от вятъра, а тялото му беше плувнало в пот. Норек изгаряше от желание да свали доспехите и да избяга, но осъзнаваше безнадеждността на тази мечта. Бронята правеше с него каквото си пожелае.

Сега той бе застанал върху един хребет и гледаше към първия белег на цивилизация, който виждаше от много дни насам. Отблъскваща странноприемница, която изглеждаше по-подходяща за бандити и грабители, отколкото за почтени воини като него. От друга страна, скоро щеше да падне мрак и Норек бе почти мъртъв от умора, а бронята явно най-накрая беше забелязала, че за пореден път ще й се наложи да се оправя със слабостите на своя човешки приемник.

С явно нежелание той се отправи към сградата. До близкия коневръз печално стояха три кранти. Още един кон звучно изразяваше недоволството си от мизерния обор, който се намираше в съседство. Норек си помисли, че би било хубаво, ако мечът му бе у него, но бронята не си бе направила труда да го вземе, когато бе напуснала гробницата.

Точно преди да стигне до входната врата, краката на ветерана внезапно се огънаха. Норек се изправи с мъка и осъзна, че прокълнатата броня на Бартук го бе дарила със съмнителната привилегия да влезе вътре на собствен ход, най-вероятно за да не прави странно впечатление.

В този момент гладът и желанието му за почивка бяха по-важни от гордостта, затова войникът отвори широко вратата. Към него се вдигнаха няколко мръсни лица, на които се четеше явно подозрение. Собствениците им бяха мелези, носещи чертите не само на източните раси, но и на тези отвъд моретата-близнаци. Макар по принцип Норек да не отхвърляше никого само заради произхода му, тези четиримата определено не бяха хора, с които би желал да седи на една маса.

„Място, където трябва да си отваряш очите на четири, дори когато си имаш работа със слугините!“, би отбелязал Садун Трист. Той, разбира се, би седнал с всеки, който пожелае да го почерпи.

Но сега Трист бе мъртъв.

— Затваряй вратата или изчезвай обратно навън! — озъби му се седящият най-близо.

Норек се подчини, защото не искаше да започва свада. Насилвайки се да изглежда бодър, сякаш току-що е слязъл от коня, изтощеният боец държеше главата си високо вдигната, докато енергично прекосяваше помещението. Тялото му протестираше на всяка крачка, но той се постара това да не личи. Ветеранът подозираше, че ако прояви и най-малкия признак на слабост пред тези мъже, те щяха да му се нахвърлят като глутница вълци.

Той се приближи към човека зад изтъркания и надраскан тезгях. Съдържателят бе с огромно туловище и се извисяваше над всички присъстващи. Изглеждаше по-страховито дори от своите клиенти. Гъста мръсно кафява коса се подаваше изпод стара пътническа шапка. От закръгленото му лице с мечешки черти гледаха две лъскави очички. Още когато бе влязъл в помещението, Норек беше подушил някаква остра воня и сега разбра, че тя се разнася от мъжа срещу него.

Ако имаше някаква надежда бронята да го остави да се махне, Норек моментално би си излязъл оттук, пренебрегвайки всички свои нужди.

— К’во? — измърмори най-накрая съдържателят, почесвайки грамадния си търбух. Ризата му беше украсена с изобилие от петна и дори беше разпрана под мишницата.

— Имам нужда от храна. — Норек бе много гладен, останалото можеше и да почака.

— Аз пък имам нужда от една хубава монета.

Монета. Отчаяният воин започна да се бори с нарастващия гняв. Още един предмет, който бе останал при окървавените трупове на неговите приятели.

Лявата му ръка внезапно се изстреля напред. Металната ръкавица удари тезгяха с такъв трясък, че съдържателят подскочи. Насядалите по масите мъже наскачаха и някои посегнаха към оръжията си.

Ръкавицата се отдръпна… оставяйки след себе си една стара, но очевидно златна монета.

Норек се съвзе преди останалите и обяви:

— Искам също и стая.

Той усети как всички присъстващи се взряха алчно в жълтицата. Норек за пореден път изруга наум прокълнатата броня. Щом можеше да създава пари от въздуха, поне да беше направила нещо не толкова очебийно като златото. Отново съжали, че мечът му го няма. Поне да имаше някой здрав нож…

— Има яхния в казана отзад. — Приличащият на мечка гигант кимна с глава към кухнята. — Има и свободна стая на втория етаж. Първата отдясно.

— Ще ям горе.

— Както предпочиташ.

Съдържателят изчезна за кратко и след това се върна с ръждясала купа, пълна с нещо, което миришеше дори по-зле от самия него. Въпреки това Норек прие ястието с благодарност, защото бе толкова гладен, че би се съгласил да изяде дори козата, която имповете бяха обезобразили.

Прегърнал купата с едната си ръка, Норек тръгна към стаята, следвайки указанията на съдържателя. Докато се изкачваше нагоре по скърцащата дървена стълба, до него достигна приглушен разговор от общото помещение. Златната монета явно се бе запечатала в съзнанието на мъжете долу.

Стаята се оказа толкова неприветлива, колкото всъщност бе очаквал ветеранът. Представляваше мрачна и прашна килийка, а прозорецът беше толкова мръсен, че през него не можеше да се види нищо. Леглото изглеждаше готово да се срути, а чаршафите, които сигурно някога са били бели, вече бяха придобили постоянен сив цвят. Мъждивата газена лампа хвърляше трептящи сенки в ъглите.

Тъй като нямаше маса или стол, Норек предпазливо седна на леглото и започна да гребе от купата с една лъжица. Вкусът на яхнията беше дори по-неприятен, отколкото си бе представял, но поне изглеждаше достатъчно прясна, та да не го отрови.

След като засити стомаха си, нуждата от сън стана съвсем неотложна. Норек трябваше да се насили да остане буден достатъчно дълго, за да довърши вечерята си. Щом изпразни купата, той я сложи внимателно на пода и се отпусна назад. Подсъзнателно продължаваше да се притеснява от мъжете на долния етаж, но изтощението скоро надви дори тази грижа.

И след като се унесе, ветеранът започна да сънува…

Той бе командир, раздаващ заповеди на армия от ужасни същества, каквито дори най-развинтеното въображение трудно би могло да измисли. Люспести, огнени, кошмарни изчадия, които жадуваха за кръв… и Норек охотно им я осигуряваше. Това бяха демони, но те се намираха под пълния му контрол. Заради него бяха готови да изравняват градове със земята и да избиват всичките жители. Дори адът уважаваше силата на Кървавия военачалник… неговата собствена сила.

При тази мисъл войникът се опита да се измъкне от ноктите на кошмара. Той не беше като Бартук! Никога не би извършил подобни злодеяния само за да задоволи собствените си желания! Никога!

Все пак такава абсолютна власт притежаваше известна съблазнителност.

За щастие вътрешната борба на Норек беше прекратена, когато внезапно бе разбуден от тих звук. Очите му се отвориха и той се заслуша внимателно. Не можеше да определи какво бе чул в съня си. Явно бе някакъв незначителен шум, който бе възприел подсъзнателно.

И тогава отново го долови — едва различимо скърцане, идващо иззад затворената врата. Някой се качваше по стълбата, при това бавно и внимателно.

Вярно, че на етажа имаше и други стаи, но мъжете долу не изглеждаха чак толкова възпитани, че да ходят на пръсти, за да не обезпокоят спящите гости. Едва ли щях да му направят впечатление, ако бяха изтрополили нагоре, без да ги е грижа. Но за войника подобно предпазливо промъкване означаваше, че идващите едва ли има почтени намерения.

Очевидно мъжете бяха решили, че щом някой изморен пътник има една златна монета, той несъмнено има и повече.

Ръката на Норек се плъзна към мястото, където обикновено стоеше мечът му. Уви, там нямаше нищо. Така ветеранът оставаше напълно зависим от прокълнатите доспехи, а това определено не беше по вкуса му. Ами ако бронята сметнеше, че някой от крадците е по-добър гостоприемник? Тогава войникът щеше да се окаже безпомощен като овца на заколение.

Скърцането спря.

Норек се изправи съвсем тихо.

Двама мъже с извадени ножове нахлуха през порутената врата и веднага се нахвърлиха срещу ветерана. Зад тях се появи и трети разбойник, но той бе въоръжен с къс меч. Всеки от нападателите беше не по-малко плещест от Норек. При това те имаха на своя страна преимуществото на изненадата и го бяха заклещили в стая, чийто прозорец беше прекалено малък, за да избяга през него.

Той вдигна юмрука си, готов да продаде скъпо живота си.

В дланта му внезапно се появи дълъг черен меч със зловещо изглеждащи зъбци по острието. Ръката на Норек замахна надолу, движейки се с такава бързина, че първият му нападател остана със зяпнала уста.

Острието разсече неговия противник, преодолявайки плът и сухожилия без никакво усилие. Сякаш по магия, гръдният кош на крадеца зейна и от раната шурна кръв. Атаката беше толкова мълниеносна, че на жертвата й бе необходима цяла секунда, за да осъзнае, че е била убита.

Първият нападател най-накрая се строполи на пода, а неговите спътници се заковаха на място при този внезапен, изненадващ обрат на събитията. Мъжът с камата започна да отстъпва, но партньорът му тръгна напред, решен да се бие. Норек искаше да предупреди разбойника, че това е пълно безразсъдство, но те вече се бяха вплели в битка.

Противникът му замахна веднъж, после втори път. Това бе всичко, което му позволи омагьосаната броня. Докато натрапникът се подготвяше за нов удар, облечената в метална ръкавица ръка на Норек се изви остро. Черното острие изписа невъзможен зигзаговиден мах.

Вторият крадец се олюля и червата му започнаха да се изсипват през ужасяващата рана, прорязала го от гърдите до кръста. Мечът падна от ръката му, докато той отчаяно се опитваше да предотврати неизбежното.

Сякаш нетърпелива да приключи нещата, ръката на Норек се издигна отново.

Главата на неговия противник се стовари на пода изтърколи се в единия ъгъл и спря още преди тялото да започне да се свлича.

— Богове! — успя да промълви войникът. Бяха го обучавали да се бие, не да коли.

Третият натрапник се бе разбързал към вратата вече съвсем наясно относно своите шансове. Норек не желаеше повече кръвопролитие и искаше да го остави да избяга, но бронята очевидно бе на друго мнение. Ветеранът прескочи двете тела и се впусна в преследване.

В долния край на стълбата бандитът се сблъска със собственика на странноприемницата, който явно бе решил да разбере защо неговите приятели още не са изпълнили задачата си. Двамата мъже вдигнаха очи и видяха над себе си кървавочервената фигура с черно, пламтящо острие ръката. Съдържателят извади удивително дълъг меч о ножницата на кръста си. Оръжието бе направо огромно: Норек реши, че този път бронята бе надценила своята не уязвимост. Другият мъж се опита да продължи бягството си, но беше избутан обратно от пети разбойник, който внезапно бе изникнал иззад съдържателя.

Обаче главорезите направиха огромна грешка, очаквайки го в основата на стълбата. Норек откри, че лети към тримата с краката напред. Изненадата по лицата им несъмнено беше не по-малка от неговата собствена. Двама от тях успяха да се отдръпнат, но оцелелият от предишната схватка бе прекалено ужасен, за да реагира навреме.

Зловещото оръжие изобщо не се церемони с бандита. Острието мина през него, излезе през гърба му и веднага след това се изтегли обратно.

— Негово дясно! — изръмжа грамадният съдържател. — Негово дясно!

Другият мечоносец се подчини. Норек разбираше какво точно бе замислил водачът. Щяха да го атакуват едновременно от две противоположни страни, за да му отвлекат вниманието. Единият от тях, най-вероятно съдържателят, чието оръжие бе с по-дълъг обхват от черния меч, щеше да нанесе смъртоносния удар.

— Сега! — Двамата нападнаха в синхрон. Единият се бе прицелил в гърлото, а другият — в краката, които доспехите не покриваха отвсякъде. Тази двойка очевидно се бе сражавала рамо до рамо и преди, точно както Норек бе водил битки заедно със Садун и Фаузтин. Ако всичко зависеше само от него, войникът щеше да си остави костите на това място. Но бронята на Бартук се биеше с нечовешка скорост и точност. Тя затисна надолу гигантския меч на съдържателя, после скочи и избегна посичането в краката съвсем навреме. Последва жесток удар, който потъна в гърлото на втория разбойник.

След като неговият партньор беше повален, нервите на собственика на странноприемницата не издържаха. Продължавайки да размахва меча пред себе си, той започна да отстъпва заднешком към изхода. Бронята накара Норек да тръгне напред, но не направи опит да притисне последния от своите противници.

Изригвайки вратата, съдържателят се обърна и побягна в нощта. Норек очакваше бронята на Бартук да го последва, но вместо това тя го извъртя и го отведе до мястото, където лежеше едно от телата. Ветеранът коленичи до трупа, а черният меч се разтвори във въздуха, оставяйки свободни и двете му ръце.

За негов ужас, единият пръст на ръкавицата бръкна в смъртоносната рана и се показа, целият покрит с кръв.

Използвайки течността като мастило, ръката му започна да чертае някаква фигура върху дървения под.

— Хейат токарис! — изрече внезапно устата му. — Хейат грендел!

Норек отстъпи назад, а от кървавия символ започна да се издигна струя смрадлив зеленикав пушек. Бързо се оформиха ръце, крака… и опашка, и крила. Змийско лице с прекалено много очи примигна с презрение, което се стопи, когато демонът видя кой стои пред него.

— Военачалнико? — простърга неговият глас. Изпъкналите му очи се вгледаха в Норек.

— Хескар, грендел! Хескар!

Демонът кимна. Без да каже нито дума повече, чудовището се отправи към отворената врата. В далечината се чуха обезумелите удари от копитата на няколко препускащи коня.

— Хескар! — настоя отново устата на воина.

Демонът забърза и излезе от странноприемницата.

След като излезе навън, той разпери крилата си и полетя, изчезвайки в нощта.

Нямаше нужда Норек да се досеща за целта му. Чудовището бе тръгнало на лов.

— Не прави това — прошепна воинът, убеден, че духът, обитаващ доспехите, може да го чуе. — Остави го да живее!

Бронята го извъртя обратно към първия труп.

— По дяволите! Остави го! Не си струва усилията!

Тя не обърна никакво внимание на молбите му, а вместо това го накара отново да клекне до тялото. Ръката, която преди това бе докоснала раната само с един пръст, сега бръкна вътре цялата и кръв оцвети дланта.

Отвън се чу безумен човешки писък, който внезапно прекъсна като отрязан с нож.

В другата ръка на Норек се появи ново оръжие, този път двуостра кървавочервена кама.

Пляскането на крила предизвести завръщането на демона, обаче Норек не можеше да извие врата си достатъчно, за да го види. Той чу тежкото дишане на съществото и дори сгъването на кожените му крила, когато то кацна в помещението.

— Несту вераки… — камата се насочи към гърлото на трупа.

Ветеранът затвори очи и започна да се моли за душата си. Спомените, свързани със смъртта на приятелите му, се бяха завърнали в достатъчна степен, за да му подскажат какво предстои. Норек нямаше желание да го види и дори би избягал, ако можеше.

— Несту ханти…

Но не можеше да направи нищо, освен да се опита да запази здравия си разум.

— Несту хантири…

Камата потъна в гърлото на разбойника.

 

 

Генерал Аугуст Малеволин се надигна от камарата възглавници, оставяйки Галеона да сънува каквото там сънуват вещиците. Той се облече безмълвно и излезе от шатрата.

Двамата часови застанаха мирно, със заковани напред погледи. Генералът им кимна едва забележимо, след което продължи напред.

Цял град от палатки се простираше на изток. Това бе единственият дом, който притежаваха верните последователи на Малеволин. Въпреки че беше лишен от земя благородник, той бе успял да събере бойна сила, която нямаше равна сред западните кралства. Беше защитавал каузата на различни владетели, разбира се — срещу съответната цена. Постепенно бе трупал парите, от които се нуждаеше за осъществяване на собствените си амбициозни планове. Но бе дошъл денят, когато се бе заклел никога повече да не служи на други господари. Денят, когато беше решил, че той, Аугуст Малеволин, ще стане господар на нещо повече от парче земя без никаква стойност.

Генералът обърна поглед на юг, където лежеше огромната пустиня на Аранок. От известно време нещо го влечеше натам. Недалече в тази посока се намираше богатият, процъфтяващ град Лут Голейн.

Въпреки близостта си до пустинята Лут Голейн бе обкръжен от плодородна земя. Това, както и оживената търговия през моретата-близнаци, бе основната причина за просперитета на града. На няколко пъти завоеватели се бяха надявали да сложат ръка върху богатствата му, но всеки такъв опит бе завършвал катастрофално. Лут Голейн сякаш бе неуязвим.

Според Малеволин тази неуязвимост бе резултат от някаква магия. Нещо бдеше над града. И точно това нещо измъчваше мислите на командира в момента. По някакъв начин то бе свързано с желанието му да присвои наследството на Бартук.

— Скоро — прошепна той. — Скоро…

„И какво смяташ да правиш с това наследство? — появи се изненадваща мисъл в главата му. — Ще вървиш по пътя на Бартук? Ще повториш грешките му, наред с неговите победи?“

Не… Той нямаше да направи това. Въпреки цялата си мощ, въпреки властта си над демоните, Бартук бе имал една слабост, която не бе присъща на генерала. Легендарният Кървав военачалник не бе професионален войник. Той бе първо и основно магьосник. Заклинателите имаха своето предназначение, особено Галеона, но те бяха неуравновесени и прекалено съсредоточени върху своите изкуства. Един истински командир трябваше не само да умее да ръководи войските си на бойното поле, но и да се грижи за логистиката^[1] и да предвижда всичките изненадващи промени. Може би именно страстта към военното дело бе причината, поради която Аугуст Малеволин така и не бе успял да постигне почти никакви успехи със собствените си магически умения.

„Но с бронята, с магията на Бартук, ти можеш да станеш нещо повече — перфектна сплав от воин и магьосник! Ти можеш да станеш нещо повече от Бартук, ти можеш да го засенчиш“.

Да… Генералът си представи своя лик, запечатан завинаги в сърцата и умовете на хората от бъдещето. Генерал Аугуст Малеволин, император на целия свят.

„И дори демоните ще ти се кланят и ще те наричат свой господар!“

Да, демоните… Когато бронята станеше негова, с нея щеше да дойде и умението да ги призовава. За това свидетелстваха всички видения, които бе получил, откакто за първи път бе сложил шлема на главата си.

Бронята… Веждите му се свъсиха. Той имаше нужда от нея!

А тя беше у някакъв глупак.

Малеволин щеше да го открие, щеше да намери безмозъчната отрепка и да смъкне доспехите от гърба му парче по парче. След това щеше да възнагради кретена с честта да бъде първият загинал от ръцете на новия Кървав военачалник.

Да, генералът щеше да превърне смъртта на глупака в запомнящо се събитие.

Аугуст Малеволин продължи да се разхожда и да мечтае за бъдещата си слава, както и за великите дела, които щеше да извърши с помощта на силите на мрака. Но докато бленуваше, той не престана да наблюдава педантично лагера, защото един командир трябваше винаги да внимава войниците му да не бъдат обхванати от немарливост. Цели империи са били губени заради пренебрегването на такива на пръв поглед дребни детайли.

Но бдителният генерал пропусна да забележи една сянка, която не беше създадена от примигващите факли. Тя бе стояла зад него само допреди миг, нашепвайки му това, което генералът бе приел за свои собствени мисли и свои собствени въпроси. За свои собствени мечти.

Сянката на демона Ксазакс се насочи към шатрата на Галеона. Работата, която бе свършил през тази нощ, бе повече от задоволителна. Генералът бе податлив човек, когото той смяташе да използва. Още преди много време бе стигнал до извода, че вероятно бронята на Бартук няма да приеме един демон за свой господар. Не, ако духът на Кървавия военачалник се бе съхранил в древните доспехи, той щеше да потърси някой податлив на влияние човешки гостоприемник, макар телата на хората да бяха крехки и тленни.

Генералът желаеше да си играе на военачалник. Добре, това напълно устройваше Ксазакс. Вещицата беше полезна в някои отношения, но за такава ценна находка като наследника на кървавия Бартук демонът щеше да бъде възнаграден подобаващо от своя господар Белиал.

Войната срещу Азмодан — другия могъщ владетел на ада — не вървеше никак добре напоследък. Освен това се бяха разнесли обезпокоителни слухове, че Диабло, Първичното зло, бе успял да се измъкне от затвора си в света на смъртните. Ако това бе истина, той несъмнено щеше да освободи и своите братя Бейл и Мефисто. След това заедно щяха да се опитат да си върнат властта, узурпирана от техните разбунтували се лейтенанти Азмодан и Белиал. Тримата не биха проявили никаква милост към демоните, служили лоялно на техните врагове. Ако Белиал паднеше, същото щеше да се случи и с Ксазакс…

— Къде беше?

Сянката се спря при входа на жилището на магьосницата.

— Този има много задачи и не може винаги да бъде изцяло на твое разположение, човеко Галеона. — Той издаде щракащ звук, досущ като пясъчна ларва миг преди да разкъса плячката си в своите челюсти. — Освен това ти спеше.

— Не чак толкова дълбоко, че да не доловя твоята магия във въздуха. Ти ми обеща, че няма да правиш никакви заклинания тук! Аугуст също притежава известни умения. Той може да те е усетил и сега да се чуди какво става!

— Няма опасност от това, този ти го гарантира.

— Пак те питам, демоне! Къде беше?

— Изучавах шлема — излъга Ксазакс и влезе навътре в шатрата. — Издирвах нашия глупак, който дори не подозира какво носи.

Гневът й беше сменен с интерес.

— И откри ли къде е той?

Демонът се изкикоти със стържещ звук, който прозвуча като рояк разярени пчели, затворени в буркан.

— Защо питаш, след като се разбрахме, че бронята никога няма да бъде негова?

— Защото той все още притежава шлема, глупако! И заради връзката му с него ние ще се нуждаем от Малеволин, докато не открием доспехите!

— Вярно — унесе се в размисъл демонът. — Тази връзка стига надълбоко… чак до кръвта.

Брадичката на Галеона се вирна, докато тя отмяташе косата си назад — жест, който означаваше, че магьосницата е ядосана, както Ксазакс бе разбрал отдавна.

— Това пък какво значи?

Сянката дори не трепна.

— Този го каза единствено на шега, магьоснице. Все пак ние говорим за Кървавия военачалник, нали така?

— Демон с чувство за хумор. — Галеона не изглеждаше никак развеселена. — Много добре. Оставям шегите на теб. А ти, от своя страна, остави аз да се погрижа за Аугуст.

— Този няма за цел да заеме мястото ти в постелята на генерала.

Магьосницата хвърли изпепеляващ поглед на сянката и излезе от шатрата. Ксазакс знаеше, че тя отива да търси Малеволин. Щеше да се постарае да засили влиянието си над него. Демонът уважаваше нейните умения, макар да бе сигурен, че ако се стигне до пряк сблъсък между Галеона и него, вещицата щеше да загуби. В края на краищата тя бе обикновен смъртен, а не някой от противните ангели. Ако не бе така, Ксазакс би бил много по-загрижен. Ангелите бяха големи интриганти, дърпаха конците иззад кулисите и правеха различни номера, вместо да се изправят открито срещу своите врагове.

Демонът се отдръпна назад, скривайки се в най-тъмния ъгъл. Възнамеряваше да остане бдителен, макар до този момент да не се бяха намесвали никакви ангели. Но ако се появеше някой, Ксазакс смяташе да го хване в ноктите си и бавно да къса крайниците му един по един, наслаждавайки се на сладката песен на писъците му през цялото време.

— Елате ми, ако смеете — прошепна той на мрака. — Този ще ви посрещне с отворени обятия!

Слабото пламъче на самотната газена лампа проблесна ненадейно, осветявайки ярко шатрата на Галеона. Сянката изсъска и се сви под внезапната светлина. За кратко се откроиха очертанията на гигантско насекомо в смарагдово и кървавочервено, но след това пламъкът намаля и шатрата отново се обви в мрак.

Ксазакс зацвърча бясно, благодарен, че Галеона не бе станала свидетел на унижението му. Газените лампи често проблясваха така, раздухани от внезапен порив на вятъра. Той се бе уплашил от едно нормално природно явление. Въпреки това сянката се притисна по-навътре в успокоителните недра на шатрата. Там можеше да крои плановете си на спокойствие. Там можеше безопасно да използва силите си, за да търси човека, носещ бронята на Бартук.

Оттам можеше най-добре да следи за вероломните ангели.