Сандра Браун
Дете, родено в четвъртък (6)

Шеста глава

Изумена, тя се втренчи първо в Спенсър, който бе направил това необикновено предложение, и след това в доктор Хайдън, който го бе подкрепил още с влизането си през вратата. Спенсър не отклони поглед от Алисън. Доктор Хайдън се раздвижи първи от тримата. Приближи се напред, а очите му горяха от любопитство.

— Не си ми казала, че проучваш кандидати — подразни той добродушно Алисън.

Тя се насили да произнесе думите през свитото си гърло:

— Не проучвам кандидати за каквото и да било. Не разбирам откъде му е дошла наум такава вятърничава идея.

— Е, от теб, предполагам — отговори доктор Хайдън. — Само преди няколко дни ми говореше за нея. Здравейте, млади човече! — каза той, протягайки ръка към Спенсър. — Дърк Хайдън.

Спенсър се ръкува сърдечно.

— Спенсър Рафт. Приятно ми е да се запознаем, доктор Хайдън.

Алисън отново избухна гневно.

— Биха ли могли, моля, двамата господа да се запознават някъде другаде. Имам си работа.

Тя се извърна и тръгна към клетките на животните. Спенсър я хвана за ръба на лабораторната й престилка и я дръпна рязко.

— Не-е. Тук обсъждаме научен експеримент. Ромео може да почака.

— Распутин — отговори грубо тя, като се опита безуспешно да издърпа престилката си от здравия му захват. — Не знам нищо за научен експеримент, който да има връзка с теб.

— Разбира се, че знаеш — продължи неустрашимо Спенсър. — Ан ми разказа всичко за него миналата нощ. Тя навлезе в значително по-големи подробности за работата ти, отколкото вие двамата с Дейвис онази вечер в ресторанта. Каза, че искаш да извършиш опити върху зависимостта между наследствеността и интелекта. Тази седмица си споделила с нея, че ако намериш подходящ баща, би желала да имаш бебе, за да провериш теорията си.

Нима е възможно едно толкова невинно изказване да рикошира така, че да уличи във вина този, който го беше направил?

— Ан все още беше под упойка след операцията! — възкликна Алисън. — В отговор на въпроса й за работата ми аз на шега казах колко жалко е, че не мога да експериментирам с човешко бебе. Това беше всичко. Не говорех сериозно. Не съм искала да кажа буквално, че желая да имам дете точно с такава цел.

— А защо не, щом като има мъж, който се наема доброволно да стане баща?

— Да, защо не? — намеси се доктор Хайдън.

— Защо не! — ахна Алисън. Тя ли беше единственият нормален човек на тази планета?

— Повтарям, че смятам идеята за чудесна — обади се доктор Хайдън. — Казах ти, че от теб ще излезе съвършена майка. Всичко, от което се нуждаеше, беше един също толкова квалифициран баща — пренебрегвайки втрещения поглед на Алисън, той се обърна към Спенсър: — Моля ви, не се обиждайте от въпроса ми.

— Питайте — каза свойски Спенсър и отново се отпусна върху стола. Чувстваше се като у дома си и по всичко личеше, че се забавлява отлично.

— Знаете ли какъв е процентът ви на интелигентност?

— Мисля, че е някъде около 170.

Доктор Хайдън, впечатлен, повдигна вежди. Смъкна очилата от върха на главата си и подложи Спенсър на подробно проучване.

— Вие със сигурност сте екземпляр с внушителен физически вид. И двамата ви родители ли са живи?

— Да.

— В добро здраве?

— Отлично.

— Братя или сестри?

— За съжаление съм едно дете.

— Надявам се, че няма наследствени болести във вашето семейство?

— Никакви, за които да знам.

— А и сте човек с приятна външност — доктор Хайдън се обърна към Алисън, която беше скръстила ръце пред гърдите си и потропваше ядосано с крака — поздравления. Избрали сте съвършен индивид.

— Не съм го избрала за нищо! Впечатлена съм искрено от неговите качества, но едва ли бих желала да имам дете от всеки расов жребец с философски наклонности.

Доктор Хайдън премисли внимателно думите й и отново се обърна към Спенсър. Той беше леко намръщен.

— Вие „расов жребец“ само за забавление ли сте?

— Не — Спенсър стана от стола и без да обръща внимание на преценяващия поглед на доктор Хайдън, застана пред Алисън. — Много харесвам Алисън. Мисля, че и тя ме харесва. Искам да се обвържа с нея.

— Е, добре, това е чудесно — каза доктор Хайдън, сияещ, потривайки ръце.

— Но тя е инат — продължи Спенсър. — Противопоставя се на идеята да бъдем заедно.

Доктор Хайдън погледна неодобрително протежето си.

— Да, знам, че е инат.

Алисън стоеше навъсена и мълчалива. Но възбуждащият блясък в очите на Спенсър, който се бе втренчил в нея, възвърна оптимизма на доктор Хайдън. Той потупа Спенсър по гърба.

— Имам пълно доверие в способността ви да я убедите, моето момче. Алисън, ще очаквам периодични доклади във връзка с проекта. Приятен ден и на двама ви — той излезе навън като хала, а лабораторната му престилка шумолеше зад него като платно, духано от вятъра.

Сиво-зелените очи на Алисън нямаха излъчването на тържествуващите сини очи на противника й.

— Мислиш се за много умен, така ли?

Той я дари с усмивка на филмова звезда.

— Доктор Хайдън, изглежда, смята така.

— Е, добре, аз не смятам така. Мисля, че манипулираш хората и си високомерен и непоносимо горд.

— Виждаш ли? Допълваме се взаимно, защото ти страниш прекалено от хората и се унижаваш.

Тя кипна, обърна се с гръб и се направи, че продължава работата си. Привидната й ангажираност не го възпря. Спенсър сложи ръце върху раменете й, обърна я към себе си и я заклещи между високата маса и силното си тяло. Повдигна очилата от носа й и ги сложи настрана.

— Това го доказва.

— Кое? — попита той, като свали ластика от косата й.

— Че си бил привлечен от мен, когато приличах на Ан. Защо не престанеш с тази извратена игра?

Опита се да прозвучи непреклонно, но гласът й се разтрепери и излезе малко френетичен, когато Спенсър прокара ръце през разпуснатата й коса. Трябваше да се бори срещу него, трябваше да се съпротивлява. Вместо това позволи телата им да се прилепят толкова плътно, че дъхът й секна.

— Това не е игра и смятам само в началото да бъда малко развратен.

Палците му напипаха възглавниците на ушите й и започнаха да ги масажират, а тя изстена:

— Остави ме сама.

— Не мога да те оставя, Алисън — прошепна той, навеждайки глава и докосвайки с устни шията й. Започна да я обсипва с целувки. — Ще призная, че харесвам повече косата ти разпусната, защото мога да заровя пръстите си в нея. Мисля, че си много готина с очила и изглеждаш като цветна пъпка. Свалих ги само за да не се счупят.

— Да се счупят ли? — попита задъхано тя. Устните му си играеха с ухото й. — Какво смяташ да правиш?

— Ще се опитам да те накарам да приемеш това, което вече знаеш.

В следващия миг устните му се спуснаха върху нейните. Те ги милваха, отначало леко, докосвайки ги нежно, после се отдръпваха и отново ги докосваха.

— Сега бъди внимателна и ме остави да ти покажа как ще бъде с нас по-нататък — промълви Спенсър, а дъхът му обгърна устните й.

Той започна да я целува страстно. Колкото повече усещаше вкуса й, толкова повече му се искаше да проникне в необятните дълбини, които се разтваряха под напористите му движения.

Гърдите й бяха прилепнали плътно до неговите, но той докосна леко с кокалчетата на пръстите си изящните им извивки. Алисън усещаше ласката дори през лабораторната престилка, блузата и сутиена. След това едната му ръка се спусна към кръста й и я притисна по-близо до тялото му, което беше жадно за нейното.

Когато отмести устните си, Алисън гореше цялата и можеше лесно да бъде моделирана като разтопен восък.

— Ще ти направя едно великолепно бебе — промълви той, като пое с уста капчиците по устните й, останали от целувката им. — Мисли си за това до осем часа вечерта, когато ще дойда да те взема. Ще очаквам отговора ти по време на вечерята.

Алисън едва не се строполи на пода като кукла от парцали, когато той я пусна. Трябваше да мине доста време, след като Спенсър беше напуснал лабораторията, за да престане силното й сърцебиене, а дишането й се успокои и тя успя да се стегне.

Защо не? Защо не? Защо не?

 

 

— Защо не? — каза си тя пред огледалото, окачено от вътрешната страна на вратата на гардероба й. — Милион причини защо не може, ето защо не.

Единствената подходяща рокля все пак не беше толкова хубава, колкото която и да било в гардероба на Ан, но трябваше да свърши работа. Бледосиният жоржет и добре оформените плисета на корсажа я правеха да изглежда такава, каквато всъщност беше — една стара мома.

Какво толкова те интересува как изглеждаш пред него?

Добре, грижа ти е. Но само малко. Ти просто не искаш да те смята за някаква безнадеждна стара мома.

Но да се върнем на въпроса за бебето. Бебе? Мислиш ли наистина за това? Да, защото той ще очаква отговор и ще бъде по-добре да му изтъкнеш десетки хиляди причини защо това е изключено. Спенсър е страшно умен и винаги има готов отговор.

Първо, ти дори не го харесваш.

Но той няма да остане, след като всичко свърши. Само ще използваш неговото… неговото… семе. (Каква дума от Стария завет да използва един учен!) Наистина няма значение дали го харесваш или не. Трябва да се съгласиш с доктор Хайдън, че ако се беше наложило да избираш баща за своето дете, Спенсър Рафт би бил добро решение.

Второ, ще бъдеш самотна майка. Това едва ли е сериозен аргумент в наше време. Хиляди неомъжени жени сами отглеждат децата си, а и неженени мъже правят същото.

Но какво ще стане с твоите родители? Ще бъдат шокирани от това, че тяхната умна Алисън, която привидно не се е интересувала от нито едно живо същество извън лабораторията си, ще има дете, без да е извършено бракосъчетание. Още едно позоваване на Библията.

Защо те е грижа какво мисли някой, дори и твоите родители? Нали ще направиш това заради себе си? Тя се извърна от огледалото и остави погледът й да проследи празния апартамент. Да, заради мен. Това ще бъде моето бебе. Моето дете. Някой, който да ме обича и когото да дарявам с любов…

Трето…

Намери някаква спирала в дъното на едно чекмедже. Беше засъхнала, но след като й капна малко вода, успя да почерни миглите си. За първи път слагаше перлените обици, подарък от майка й за последната Коледа. Косата й беше на кок, но този път по-отпуснат от обикновено. Малки масурчета коса, прилепнали до основата на шията й, очертаваха лицето й. След като за последен път се огледа, се възгордя от резултата, с който бяха увенчани усилията й.

Но когато се звънна на вратата, тя трепна от вълнение, а дланите й мигновено се изпотиха. Дори собствените й аргументи не успяха да оборят причините защо не можеха да създадат едно дете. Спенсър сигурно щеше да ги разбие на пух и прах.

— Проклет да е за това, което ми причинява! — измърмори тя, докато изгасяше лампата в спалнята, и се отправи към предната врата.

В продължение на няколко дълги секунди, след като отвори вратата, единствено очите му се движеха. Докато я измерваше с поглед, топли вълни обляха тялото й от главата до пръстите на краката.

— Изглеждаш прекрасно, Алисън.

Влизайки в стаята, той хвана ръката й и я повдигна към устата си. Обърна я с дланта нагоре и притисна устните си към китката й, точно до мястото, където ускореният й пулс биеше силно. След това я целуна нежно по устата.

— И ти изглеждаш чудесно — каза тя с треперещ глас, след като Спенсър я пусна.

Беше облечен с тъмносиньо двуредно сако, сиви панталони и кремава риза. Не носеше вратовръзка. Яката на ризата му бе разкопчана, така че се виждаха загорялата шия и горната част на гъстата гора, която се бе образувала върху гърдите му от къдрави тъмни косми. Имаше червена копринена кърпичка в малкото джобче на блейзера си, която го освежаваше.

— Изглеждаш, сякаш си готов да вдигнеш котва и да отплаваш.

Той плъзна пръсти надолу по шията й към гърлото.

— Все още не съм готов.

Дълбоко вътре в тялото й танцуваха пеперуди. Една от тях се издигна, пърхайки с криле, към гърлото й, когато Алисън се опита да говори.

— Готов ли си да тръгваме?

— Бих желал да видя апартамента ти.

— Няма нищо за гледане — с един замах на ръката тя посочи малката всекидневна и кухнята зад разделящата преграда. — Това е.

Той огледа стаите, без да каже нещо. Когато погледите им се срещнаха отново, очите му бяха безизразни.

— Да вървим тогава. Имаш ли връхна дреха?

— Не.

Слязоха надолу по външните стълби. Алисън подскочи нервно, когато Спенсър обгърна с ръка врата й отзад. Пръстите му бяха силни, но се чувстваше някаква нежност в тях. Когато стигнаха до колата, той й отвори вратата и после я затвори след нея. Качи се в колата, но не завъртя веднага ключа. След няколко секунди Алисън, която стоеше, скована като дърво, започна да разглежда обстановката в колата.

— Има ли нещо нередно? — попита тя.

— И аз искам да разбера това.

— Не знам какво имаш предвид.

— Всеки път, когато те докосвам, ти подскачаш, сякаш се плашиш от мен. Това ме вбесява и искам да престанеш още тук и сега. Няма да те изнасиля, Алисън. Никога не съм ухажвал жена насила, така че би ли престанала, моля те, да се държиш така, сякаш ще бъдеш първата ми жертва.

Погледът й се измести бързо.

— Не знаех, че правя така.

— Да, правиш го. Повярвай ми, когато бъда готов да се любя с теб, ти първа ще разбереш — очите й се върнаха отново на неговите. — Ако исках да правим любов преди вечеря, досега щяхме да сме в спалнята ти. Щях вече да съм свалил роклята, комбинезона, сутиена и чорапогащника ти и щеше да лежиш под мен гола. Щях да те обсипвам с целувки, ти щеше да ме галиш и тогава щях да съм готов за любов. — Остави я думите му да достигнат до съзнанието й, докато я гледаше напрегнато и хипнотизиращо. Но дотогава би ли се отпуснала?

Да се отпусне? Когато той току-що бе изброил всяка част от облеклото, което носеше под роклята си, сякаш имаше рентгенови очи? Когато току-що й бе описал детайлно и най-подробно любовната игра? Но въпреки това тя кимна утвърдително с глава само за да го накара да запали мотора и да престане да я гледа с такава проницателност, която можеше да усети.

Колкото и странно да беше, веднага щом потеглиха, той я увлече в лек разговор. Говореха за всичко и нищо. Попита я дали е говорила с Ан същия ден.

— Да, след като се прибрах у дома, й телефонирах. Вече се беше върнала в апартамента си и приготвяше голяма празнична вечеря за Дейвис. Изглежда, чувстваше се отлично.

— Лудост е това, което направи — каза Спенсър през смях. — Надявам се, че Дейвис е доволен.

— Сигурна съм, че е доволен.

Те се усмихнаха един на друг и Алисън осъзна, че се беше отпуснала.

Спенсър я прегърна през кръста, докато я съпровождаше до ресторанта, и се усмихна, когато тя не се дръпна. По време на цялата вечеря се опитваше да я накара да се почувства удобно. Дори на няколко пъти Алисън избухна в непринуден смях. Едва когато им сервираха десерта, той започна да обсъжда въпроса, който нарочно оставяше на заден план през цялата вечер.

Спенсър отпи от кафето си и внимателно постави обратно чашата в чинийката.

— Мислила ли си за нашия план?

Тя потопи лъжичката в останалия шоколадов мус, за да не я изтърве. Преди това мусът беше разкошен, с каймак и хладен. Сега изведнъж стана безвкусен.

— Да.

— И?

— Свързано е с всякакви усложнения, освен тези, които са очевидни.

— Нека се опитам да уточня някои неясноти — той отмести настрана чашата си и като скръсти ръце върху масата, се наведе по-близо към нея. — Първо, не искам да се безпокоиш за финансовата страна на въпроса. Със сигурност ще обезпечавам детето преди и след като се появи на бял свят.

— Не бих молила за това.

Той я стрелна със смразяващ поглед.

— Да, знам, горда и упорита червенокоске. Именно заради това настоявам. Сега замълчи и ме остави да го върша. Второ, как смяташ да родиш?

Алисън не можеше да повярва, че в действителност участваше в този разговор, но въпреки това отговори.

— Нормално раждане, ако няма някакви усложнения.

— Добре. Искам да присъствам.

Тя отвори широко очи.

— Наистина ли?

Не смяташе да споделя с него преживяването от раждането. Това изглеждаше заплашително интимно, нещо, което само двама влюбени трябва да изживеят заедно.

— Да — белите му зъби блеснаха на фона на мургавото му лице, когато се усмихна. — Нима мислиш, че няма да се интересувам от раждането на моето собствено дете?

— Предполагам, че да — тя се замисли за момент дали всичко това беше истина и после попита тихо: — Спенсър, защо…

— Кажи го отново.

— Моля?

— Кажи името ми отново. Изрече го за първи път.

— Доста пъти съм го казвала.

— Не от името на Алисън.

Така се беше вторачил в устата й, че тя навлажни устните си с език, за да ги разхлади. Те сякаш изгаряха от топлината на очите му.

— Спенсър, цялата тази работа ми изглежда странна. Защо искаш да го направиш?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че това е начин да спечеля сърцето ти?

— Не.

— Така си и мислех. Тогава нека ти кажа, че го правя за подпомагане на науката.

Нямаше сили да го погледне право в очите, докато му задаваше следващия въпрос:

— Имаш ли… Имал ли си… Това първото дете ли ще ти е?

Спенсър пое ръката й и продължи да я стиска до момента, в който тя повдигна поглед към него.

— Да. Първото и единственото. И бих желал да го виждам често. Искам предварително да се споразумеем, че в бъдеще няма да има юридическа намеса, която да ми забрани това.

— Разбира се, че няма да има. Винаги ще правя това, което е най-добро за детето. То трябва да познава баща си.

Всъщност не смяташе, че човек със страстта на Спенсър към странстване ще се подчини на една жена и ще се меси в отглеждането на детето. Новостта бързо ще загуби първоначалния си ефект. Ако детето изобщо ще го вижда, то ще бъда рядко. На това условие можеше лесно да се съгласи.

— Говориш за детето в мъжки род — отбеляза тя. — Ще има ли значение за теб, ако е момиче?

— Не, изобщо. По-скоро бих си представил да имам една червенокоса дъщеря.

Алисън бе готова да се усмихне свенливо, но при следващия му въпрос лицето й остана безизразно и мрачно.

— Смяташ ли да го кърмиш?

Никога не бе предполагала, че пръстите й в основата бяха толкова чувствителни. Палецът на Спенсър преминаваше по ивицата, където пръстите й се свързваха с дланта, издигаше се и се гмурваше отново, проследявайки линията с форма на раковина. Вълна от еротични усещания се надигаше и стихваше, преминавайки по цялото й тяло. Или може би от начина, по който очите му преброждаха гръдта й, се почувства омекнала отвътре? Или това бе мислената й представа как кърми детето — едно тъмнокосо синеоко дете — докато Спенсър я гледа с благоговение и посяга да докосне натежалата й млечна гръд с пръстите, при чийто допир всяка частица от тялото й изтръпваше мълниеносно.

— Определено ще се опитам да го кърмя — каза тя с пресипнал глас.

— Чудесно. Одобрявам.

Очите му се скриваха от веждите и сякаш бяха по-мътнели. Изражението на лицето му бе присъщо само за него и поверително, също както в представите й. То говореше, че Спенсър искаше да бъде следващият, който щеше да усети вкуса на гръдта й.

— Кога ще настъпи овулацията при теб?

Това беше един напълно научен и необходим въпрос. И въпреки че Алисън продължаваше да строи основата на своята въздушна кула, той я накара да усети някакво вибриране, което премина като вълна от бедрата й нагоре до гърлото, докосвайки всяка ерогенна точка по пътя си. Смутена, Алисън сведе поглед. Тя, която се занимаваше всеки ден с въпросите на плодовитостта и възпроизводството, сега, докато обсъждаха темата, се чувстваше неловко като викторианска девица.

— По-късно тази седмица — прошепна дрезгаво. — Но няма нужда да се бърза.

— Струва ми се, че колкото по-скоро стане, ще е по-добре, не мислиш ли?

— Предполагам. Но, разбира се, това може да се извърши по всяко време, щом като имам… ъ-ъ… течността от теб.

— Течността?

— Да. Тя се замразява.

Спенсър присви едното си око и наклони глава настрана.

— Мисля, че съм пропуснал нещо. Кое се замразява?

Алисън го погледна, но веднага след това сведе очи надолу.

— А-ми… ъ-ъ… ти знаеш. Спермата.

— Замръзва!

Той избухна в смях, привличайки вниманието на хората, които вечеряха на съседните маси. Алисън се размърда нервно върху стола.

— Всички те гледат — прошепна тя.

Спенсър се наведе по-близо, като се опитваше да потисне смеха си.

— Ти говориш за изкуствено оплождане?

— Да. И моля те, говори по-тихо.

Вместо това, Спенсър отново се разсмя — силно и поривисто. Когато най-после смехът му утихна, той каза тихо, с поверителен глас:

— Госпожице Лемън, моля да разберете това. Нищо от мен няма да бъде замразено. Ръмпълстилтскин може да бъде задоволен с една кожена ръкавица и да си свърши работата, но ви уверявам, че при мен не става така.

Страните й така горяха, че корените на косата й изглеждаха сякаш подпалени.

— Името на заека е Распутин и се надявам, че нямаш предвид това, което си мисля, че искаш да кажеш.

— Провери предположението си.

Сега тя се наведе напред и изрече през зъби:

— Имаш предвид друг вид оплождане?

Спенсър се усмихна широко.

— Да, традиционния начин.

— Н-но аз не мога да го направя по традиционния начин.

— Няма проблем. Ще го направим в която поза пожелаеш. Аз съм гъвкав, имам желание да опитам…

— Би ли престанал! Имах предвид нас — ръкомахайки, посочи бързо тях двамата. — Ние заедно, това е абсолютно невъзможно.

— Защо?

— Защото единствената причина да дискутираме този въпрос, на първо място, е само за да създадем друго човешко същество. Нуждая се единствено от твоята течност и мога да опитвам да я имплантирам отново и отново, докато стане.

Той я погледна съблазняващо.

— Тази възможност се изключва от моя метод. По-скоро ми допада идеята за необходимостта от много опити — той хвана ръката й, преди тя да успее да скочи от стола. — Защо си толкова изненадана? Вчера ти казах какво искам. Заявих открито, че искам да те вкарам в леглото си.

— Ти каза това за Ан.

— По дяволите! Дори не бях срещнал Ан, когато казах това.

Беше наистина ядосан. Пръстите му стискаха нейните, а устните му бяха присвити сурово в тънка линия.

— Е, добре, по никаква причина не искам да спя с теб.

— Лъжкиня.

— Не съм!

— Да, такава си. И ти искаш това дете. Трябваше да приеме друга тактика. Тази очевидно не даваше резултати.

— Очакваш да повярвам, че искаш да направиш бебе на жена, която се пльосна по лице на тротоара, през цялата вечер беше като сляпа, защото бе загубила контактната си леща, опипваше и се препъваше и…

— Тръгнах след теб, нали? А сега престани с тези глупости и ми отговори — да или не?

Алисън загриза долната си устна.

— Не знам. Мислех си за другия начин. Никога не ми е идвало наум, че ще се унижиш дотам и ще поискаш това.

— Ще бъдеш изненадана, като разбереш колко далеч мога да стигна, за да получа онова, което желая — каза той и извика сервитьора, за да уредят сметката. — Помисли за това. Не бързай. Давам ти време, докато стигнем до твоя апартамент.

Пътуваха мълчаливо на път към дома. Спенсър само веднъж я заговори:

— Мислиш ли за това?

— Да. Мълчи.

Когато стигнаха до вратата на апартамента, Алисън си пое дълбоко въздух и се обърна към него.

— Добре. Искам това дете. То ще бъде важно за работата ми и за живота ми. Щом като няма други мъже с твоите качества, които да чакат на опашка за мен, и щом като имаш желание, съгласна съм да му станеш баща.

— При моите условия? — гласът му галеше толкова много слуха й, колкото устните му милваха долната месеста част на ухото й.

Тя преглътна.

— Да. При твоите условия. Въпреки че смятам, че си един безскрупулен изнудвач.

Той хвана със зъби ухото й и го заръфа нежно, тържествувайки.

— Така ли се говори за бащата на твоето дете?

— Ще ти се обадя по-късно тази седмица, когато му дойде времето — каза задъхано тя.

Усещаше топлия му и влажен език, който се движеше игриво по врата й.

— Няма начин.

Тя се промъкна извън кръга, който бе направил с ръцете си.

— Какво означава това „няма начин“?

— Ние сме човешки същества, които са призвани да създадат друго човешко същество. Не сме лабораторни животни, които са обусловени да изпълняват задачата, когато настъпи времето. Макар че няма да възразя, ако вземеш със себе си онази кожена ръкавица.

— Къде да я взема?

— Отиваме в Хилтън Хед и ще останем заедно сами на моята яхта.

Още веднъж я беше изненадал.

— Но аз не мога просто така да си стегна багажа и да замина с теб.

— Сигурен съм, че едно телефонно обаждане на доктор Хейдън ще е достатъчно, за да те освободи от работа. Остави на мен. Само бъди готова утре по обяд. Пътят е няколко часа с кола. А няма по-хубаво време от залеза, когато човек пристига в Хилтън Хед.

— Но…

— Не вземай никакви схеми или термометри или каквото и да било друго клинично. Ще се усамотим на яхтата и ще правим това, което става от само себе си, и когато ни се прииска.

— Кой е ученият — аз или ти?

— И не вземай много дрехи. Няма да са ти необходими. Нека сега да направим тренировка.

— Тренировка?

Той обгърна лицето й с длани и целуна всяка негова черта. Започвайки от слепоочието, устните му преминаха леко и по челото й. Целуна поотделно клепачите, а после скулите й. Обсипа дори носа й с бързи целувки. Целуна брадичката. След това устата.

Устните му обгърнаха собственически нейните и тя дори не се замисли, когато разтвори устата си. Езикът му се плъзна по долната й устна — изучаващ и изпитващ.

— Спенсър — каза тихо тя.

— Хм?

— Гъделичкаш ме.

Усети нежния полъх върху устните си от неговия смях.

— Така ли?

Той вкуси гладката вътрешна линия на устните й.

Ръцете му я обгърнаха здраво. Искаше да я почувства по-силно, затова притисна тялото си към нея. Алисън не знаеше какво да прави с ръцете си и ги облегна нерешително върху раменете му.

— Искам да те докосвам тази вечер — говореше дрезгаво той, докато едната му ръка се провря между телата им и започна да разкопчава роклята й.

Трябва да спра това, крещеше съзнанието й, но тялото отказваше да слуша. То копнееше за неговия допир. Беше лудост, но Алисън се бе изморила вече да бъде здравомислеща.

След като разкопча всички копчета, ръката на Спенсър се плъзна по корсажа й и обгърна с длан тупкащата й гръд.

— О, толкова си хубава! — промълви той, допирайки устните й. — Нежна и толкова истинска, съвършена. Нямам търпение да те видя, да те целуна.

Той отново пое устните й и продължи чувствено да ги целува. Цялото и тяло реагира на страстния му порив.

Някаква болка започна да се надига в нея, която я обхващаше по-здраво и по-здраво, докато Алисън си помисли, че ще умре славно от това напрежение. Защо се беше отказвала от това? Защо се бе заблуждавала, че човешката сексуалност е чисто механична и присъща само на тялото? Това не беше така. Душата й копнееше да се слее със Спенсър толкова много, колкото тялото й го жадуваше.

Когато ръката му се плъзна по комбинезона й, надолу по ребрата, върху стомаха и докосна точката в долната част на корема й, тя издаде сподавен вик и стисна здраво Спенсър.

— Знам, знам — прошепна бързо той в ухото й, а дъхът му беше възбуждащ и страстен. После отмести ръка и стисна брадичката й. — Толкова много желая да бъда с теб, че не мога да издържам, но искам първия път всичко да бъде чудесно подготвено.

Откъсна се постепенно от нея. Страните й пламтяха от възбуда и срам. Още от първия път, когато го видя, този мъж упражняваше някакво странно влияние над нея. Не можеше да се познае в негово присъствие.

Спенсър закопча роклята й, след което повдигна главата й, подпирайки брадичката й с пръст.

— Добре ли си?

— Мисля, че да — отговори тя и се усмихна леко.

— Ще бъдеш ли готова утре по обяд да тръгнем?

— Да.

Алисън влезе в апартамента си. След като светна лампата в спалнята и хвърли чантичката си върху леглото, отиде до огледалото върху вратата на гардероба. В продължение на няколко дълги минути разглеждаше втренчено отражението си. Очите й бяха блестящи и лъскави, ясни и непоколебими. В тях се четеше истината, която тя не можеше повече да пренебрегва.

Утре щеше да замине с него. И то не защото беше време да остави настрана предпазливостта и да се впусне в любовна авантюра. Не беше в името на науката. Не беше дори, за да създаде едно дете, което щеше да даде смисъл на живота й.

Щеше да замине, защото обичаше Спенсър Рафт.